РЕШЕНИЕ
№ 1033
гр. Стара Загора, 04.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VII-МИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Свилен Жеков
при участието на секретаря Маргарита Огн. Николова
като разгледа докладваното от Свилен Жеков Гражданско дело №
20245530102720 по описа за 2024 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 103 - 257 от Гражданския процесуален
кодекс /ГПК/.
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни и
осъдителни искове както следва: 1/ с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 22 ЗПК /установителен иск за нищожност/ за
прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит №
*******/********* г. като нарушаващ разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10
и чл. 19, ал. 4 ЗПК /в евентуалност претендира за нищожни следните клаузи:
1/ чл. 3, ал. 1, т. 6 от договор за потребителски кредит № *******/*********
г., 2/ чл. 11 от договор за потребителски кредит № *******/********* г. и 3/
чл. 5 от договор за потребителски кредит № *******/********* г. както и
насрещни искове от ответника „Сити Кеш“ ООД както следва: 1/ с правно
основание чл. 79 ЗЗД за заплащане на сумата от 1000,00 лв. главница и 2/ с
правно основание чл. 23 ЗПК за заплащане на сумата от 1000,00 лв.
представляваща чистата главница по договор за потребителски кредит №
1
*******/********* г. ведно със законната лихва от датата на подаване на иска.
Ищецът С. М. Б. твърди, че на *********г. като заемател сключил с
търговско дружество „Сити кеш“ ООД, Договор за паричен заем
№*******/*********г. за сумата от 1000,00 лева /хиляда лева/. Съгласно чл.3,
ал.1, т.12 от договора трябвало да върне сумата по кредита от 1134,36 лева,
при сума на получаване 1000,00 лева, при годишен процент на разходите
/ГПР/ в размер на 65,61 %, годишен лихвен процент /ГЛП/ в размер на 50,00
%, при срок на кредита от 23 седмици, и вид на вноската „седмична“, и брой
вноски 23, считано от 26.04.2024г. /първа вноска/ до 27.09.2024г. /последна
вноска/, платими както следва: 3 вноски по 9,72 лева и 20 вноски по 55,26
лева. Съгласно посоченото в чл.5, ал.1 от договорът, страните се
споразумявали договорът за заем да бъде обезпечен с поне едно от посочените
обезпечения: 1/ Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ
търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на
6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита
и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по
договора за кредит, включваща договорената главница и лихва или 2/
Поръчителство на едно ши две физически лица, които отговарят кумулативно
на следните условия: 2.1/ При един поръчител - осигурителният доход следва
да е в размер на не по-малко от 7 пъти размера на минималната работна
заплата за страната. 2.2/ При двама поръчители, размерът на осигурителния
доход на всеки един от тях следва да е в размер на не по-малко от 4 пъти
минималната работна заплата за страната. 2.3/ Да не е/са поръчител/и по други
договори за кредит, сключен/и с кредитора. 2.4/ Да не е/са кредитополучател/и
по договори за кредит, сключени със кредитора, по които е налице
неизпълнение; 2.5/ Да нямат кредити към банки ши финансови институции с
класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени
задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; 2.6/ Да представят
служебна бележка от работодателя си ши друг съответен документ,
удостоверяващ размера на получавания от тях доход.
В чл.11, ал. от процесния Договор било посочено, че при непредоставяне в
тридневен срок на договореното в чл.5 обезпечение, или ако представеното не
отговаря на условията, посочени в договора, Кредитополучателят дължал
неустойка в размер на 567,64 лева /при размер на кредита 1000,00 лева/,
платими разсрочено - на равни части, и да се включи в размера на всяка от 23-
2
те погасителните вноски, посочени в Приложение №1 /Погасителен план/ към
Договора. В този случай общото задължение по процесния договор ставало в
размер на 1702,00 лева. Предвид създадената между страните облигационна
обвързаност следвало, че ищецът има качеството „потребител“ по смисъла на
§13, т.1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, даващ легална дефиниция
на понятието „потребител“, според който текст потребител е всяко физическо
лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за
извършване на търговска или професионална дейност. Счита, че Договор за
паричен заем №******/*********г. бил изцяло недействителен, поради
следните законови нарушения, всяко от които е самостоятелно основание за
прилагане на чл. 22 от ЗПК: 1/ Наличие на нищожна по смисъла на чл. 26 от
ЗЗД клауза за неустойка: Свободата на договарянето, предвидена в чл.9 ЗЗД не
можело да бъде използвана за неоснователно обогатяване на едната страна по
правоотношението за сметка на другата или да води до нарушаване на други
правни принципи, в т. ч. тези на добрите нрави. Уговорка за заплащане на
неустойка при непредставяне на обезпечение в размер, близък до размера на
отпуснатия кредит и общия размер на възнаградителната лихва по него, не
отговаряло на изискванията за добросъвестност. Позовава се на легалните
дефиниции в §1, т.1 и т.2 ДР ЗПК. В глава четвърта на ЗПК било уредено
задължението на кредитора преди сключването на договор за кредит да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна
оценка да откаже сключването на такъв. Сочи съображение 26 от преамбюла
на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 година относно договорите за потребителски кредити. В този смисъл
клауза, като уговорената в чл.11, ал.1 от процесния договор, според която се
дължи неустойка в размер на 567,64 лева, при неосигуряване от страна на
кредитополучателя на обезпечение, а именно на поръчител /един или двама/,
който да отговаря едновременно на посочените в чл.5, ал.1 условия, или
безусловна банкова гаранция, се намирала в пряко противоречие с
преследваната цел на транспонираната в ЗПК директива. На практика подобни
уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник. По посочения начин
се заобикалял и законът - чл. 33, ал.1 ЗПК. 2/ Недействителност поради
неверен ГПР - различен от действително приложения в конкретното кредитно
3
правоотношение. Разгледан през призмата на процентната стойност на ГПР,
разписаната в чл.11 от процесния договор клауза за неустойка била
недействителна тъй като не била включена в Годишния процент на разходите.
Кредиторът не включвал т. нар. от него „неустойка“ към ГПР, като стремежът
му е по този начин да заобиколи нормата на чл.19, ал.4 ЗПК като разписаните
предвиждания при формиране на ГПР включват само вземането за главница и
лихва. От една страна, неустойката била включена като падежно вземане -
обезщетение на кредитора, а от друга - същата предвидена в размер, който не
съответства на вредите от неизпълнението, тъй като представлявала над 100%
от предоставената сума по кредита. По този начин се заобикаляло
ограничението, предвидено в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне на ГПР. Счита,
че доколкото било налице неправилно изчисление и посочване на
действително прилагания по договора ГПР, тези нарушения следвало да бъдат
приравнени на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл.11, ал.1, т.10
ЗПК, респективно договора в цялост следвало да се обяви за недействителен
на основание чл.22 ЗПК. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е
реално прилаганият в отношенията между страните, представлявал
„заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 ЗЗП,
както и по смисъла на правото на ЕС. Счита, че доколкото било налице
неправилно /умишлено подвеждащо/ изчисление и посочване на действително
прилагания по договора ГПР по договора, това нарушение следвало да бъде
приравнено на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл.11, ал.1, т.10
ЗПК, респективно и договора в цялост следвало да се обяви за недействителен
на основание чл.22 ЗПК. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19,
ал.4 ЗПК, като се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута определена с ПМС №426/2014г. Посочването в договора на размер на
ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните,
представлявал заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и
ал.2, т.1 от Закона за защита на потребителите. 3/ Нарушение на чл.19, ал.4
ЗПК - действително приложения ГПР нахвърлял законовото ограничение.
Използвайки съвсем опростен начин за изчисление, който онагледявал
реалното оскъпяване по кредита, счита че действително приложения ГПР в
процесния договор надвишава 100%. До този извод се достига като се раздели
дължимата сума на получената, умножено по 100, и се отчете срока му. Тоест -
4
дължимата сума била 1702,00 лева, а отпуснатата е 1000,00 лева /1702 : 1000/
* 100 = 170,20 %. Съобразно правилото на чл.19, ал.4 ЗПК годишният процент
на разходите не можел да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
Постановление №426 от 18 декември 2014г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения на Министерския съвет
на Република България /основен лихвен процент плюс 10 пункта/. В
разглеждания случай било несъмнено, че получаването на кредита е
обусловено от заплащането на неустойката. Същевременно в договора
липсвала клауза, която да предвижда освобождаване на заемателя от
задължението за плащане на неустойка, ако предостави обезпечение на заема,
макар и извън уговорения тридневен срок. Напротив, тридневният срок бил
уреден като краен и преклузивен, и с неговото изтичане се пораждало
задължението на заемателя за плащане на неустойката, независимо от
неговите последващи действия. Следователно от значение за интереса на
кредитора при определяне на неустойката не било обезпечаването на кредита,
а спазването /изтичането/ на краткия тридневен срок. Не можел да бъде
пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за предоставяне
на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер надхвърля 70% от
размера на заетата сума. Следователно процесната неустойка имала характера
на „общ разход по кредита за потребителя“ по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК
и е следвало да бъде включена в годишния процент на разходите. Доколкото,
съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно възнаграждение
за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване на
договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без
включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в
заблуждение относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер
на 65,61% годишно, а не над 100%, или над 150%. При това положение
посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР който изначално
не е годен да изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Ето защо в
случая е налице едновременно нарушение на чл.19, ал.4 и нарушение на чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК - непосочване на годишен процент на разходите, и приложение
следва да намери нормата на чл.22 ЗПК. Предвид гореизложеното, процесният
5
договор за кредит се явявал изцяло недействителен на основание чл.22 ЗПК, а
съгласно чл.23 ЗПК, в този случай потребителят връща само чистата стойност
на кредита, но не дължи лихва или други разходи по него. 4/ Нарушение на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК - в процесния договор не било спазено изискването на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. ГПР се изчислявал по специална формула. Спазването на
това изчисление, давало информация на потребителя как бил образуван
размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената
величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по
ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи,
които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на
цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави
пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. 5/ Наличие в договора на
неравноправни клаузи по смисъла на Закона за защита на потребителите:
Нормата на чл.24 ЗПК препращала към чл.143-148 ЗЗП. Разпоредбата на
чл.143 ЗЗП давала легално определение на понятието „неравноправна клауза“
в договор, сключен с потребителя Тези нормативни разрешения били дадени и
в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл.13а, т.9 от
ДР на ЗЗП /ДВ бр. 64/2007 г. /. Счита, че неустоечната клауза в Договора била
изцяло неравноправна и нищожна на основание чл.143, ал.2, т.5 от Закона за
защита на потребителите /ЗЗП/, Същата задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока
неустойка. Тази клауза обаче не била индивидуално уговорена, съгласно чл.
146 от ЗЗП. Тя фигурирала и в Общите условия за предоставяне на кредити от
ответника, където била посочена като възможна опция, но на практика се
тълкува и прилага като задължителна. В рекламните материали, налични на
сайта на ответника и предназначени да информират потенциалните клиенти,
на въпроса „Има ли допълнителни такси“, е даден подвеждащият отговор –
„Без скрити такси и при напълно прозрачни условия, можеш да получиш пари
назаем от CITYCASH и така да намериш едно съвременно решение на
финансовите ти проблеми“. 6/ На следващо място следвало да бъде отчетено,
6
че според чл.23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. При потребителски заем за сума
от 1000,00 лева, с не толкова дълъг срок за ползване - приблизително почти 6
месеца, сумата от 1702,00 лева за връщане, явно че включва в себе си разход
/възнаграждение за кредитора/ далеч над вписания в Договора: ГПР в размер
на 65,61% и ГЛП в размер на 50,00%. Тоест ПРИ получен кредит от 1000,00
лева се оказва, че сумата която следва да се върне заемополучателя само за 6
месеца е със 702,00 лева повече от получената. Този договорен размер на
връщане на заема не може да бъде измерим с разходите, които е направил
заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на добросъвестно
очакваната от сделката печалба. Налага се извод, че уговорките на чл.11 от
договора за неустойка нямат друга цел освен създаване на привидно
договорно основание за кредитора да начислява допълнителна погасителна
вноска към погасителния план по основния договор, т. е. последната разкрива
характеристиките на скрито възнаграждение за ползването на заетата сума
Моли съда да постанови решение, с което да прогласи недействителността на
Договор за кредит №*******/*********г. поради противоречие с
разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, а в условие на евентуалност за прогласяване
нищожността на отделни клаузи от него - чл.11, предвиждаща неустойка в
размер на 567,64 лева, клаузата на чл.3, ал.1, т.6 установяваща размера на ГПР
по договора и клаузата на чл.5, въвеждаща срок и изисквания за
предоставянето на обезпечение 2/ Да бъде прието за установено, че ищецът
дължи само чистата стойност на кредита /главницата/ от която се приспадат
направените плащания до датата на депозиране на исковата молба.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата
молба, като е заел позиция за неоснователност на исковете.1.1/ Не била
налице недействителност по смисъла на ЗПК. На първо място следвало да се
посочи, че на основание чл.26, ал.4 ЗЗД нищожността на отделна договорна
клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може
да се прилага и без нея. Настоящият случай бил именно такъв. Неустоечната
клауза не била част от съществените параметри на договора за заем, напротив
тя самата е договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на
акцесорно задължение на заемателя. Валидността на договора за кредит на
първо място произтича от това, че основните му параметри - главница и лихва,
7
са валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Отделно от това били
покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл.10, ал.1, чл.11, ал.1,
т.7 -12 и 20 и ал.2 ЗПК. Противно на твърдението в исковата молба, по
отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ били
спазени всички, закрепени в чл.11, ал.1, т.10 ЗПК изисквания. Както в
договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно
било посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият,
а именно от посочените в разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК компоненти.
Уговорената неустойка не била и не следвало да бъде включвана в ГПР.
Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на
сключване на договора. От своя страна, неустойката била проявление на
свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай е
уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури
обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на
договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, става ясно, че било
изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР.
Разходите, които се включвали в ГПР били такива, с които кредиторът е бил
наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай неустойката
била индивидуално договорена между страните, като клаузата била напълно
ясна и разбираема - такава би била дължима след сключване на договора и
само в случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението
си. Т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще
възникне основание за плащане на неустоечната сума. Неустойката била
уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя е разсрочена
на вноски, които можел да изплати заедно със съответната част за главница и
лихва на всеки падеж. Обстоятелството, че тя се дължала само при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение било посочено
изрично в плана за погасяване, като в 6-та и 7-ма колона от него с знак и
съответната бележка след плана било посочено, че тези суми ще бъдат
дължими само при неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение по кредита. Ясно и точно били посочени размерите на вноските с
и без неустойка, каква част от тях представлявала лихва и главница към всеки
един падеж. Неверни били твърденията, че неустойката „е договорна лихва“.
Предвид изложеното с неустойката не се нарушавал чл.11, ал.1,т.9 ЗПК. При
8
така формулираните клаузи и от съдържанието на договора ставало ясно, че
още към момента на сключването му потребителят е бил уведомен за всички
възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при
всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Това било
постигнато с индивидуално уговорени параметри по договора, за които
потребителят е бил наясно предварително, от които е имал възможността да
се откаже без каквито и да било последици за него, както още при сключване
на договора, така и след това. Изложеното оборвало и твърдението за
заблуждаваща търговска практика от страна на кредитодателя, в сочения от
ищеца смисъл. ГПР бил ясно посочен в договора, неустойката не била част от
него и това недвусмислено било уговорено между страните. Гореизложеното
обосновавало и действителност на самата клауза за неустойка по смисъла на
ЗПК. С нея не се нарушавал и заобикалял чл.19, ал.4 ЗПК. Оспорената
неустойка била действителна. Съгласно чл.11, т.18 ЗПК предоставянето на
обезпечения при потребителското кредитиране било съобразена със закона
практика, която не водела задължително до неравновесие в правата и
задълженията на страните. Процесният договор за потребителски кредит бил
сключен изцяло по волята на ищеца, който е попълнил искане за сключване на
договор за кредит, получил е подробна информация за желания от нея
кредитен продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и е имал
пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да
предложи различни формулировки. Нямало как в случая да се твърди
противоречие на договорната неустойка с добрите нрави и неравноправност
по смисъла на ЗЗП, поради изброените по-горе причини и възможността
кредитополучателят да може да въздейства върху обстоятелствата, водещи до
начисляването й, респективно върху цялостното й отпадане. На следващо
място неустойката е имала предварително определен начален и краен момент,
също така е била с фиксирани параметри за срока на договора. Не била налице
неравноправност по ЗЗП. Клаузите на договора, включително оспорените не
били във вреда на потребителя, отговаряли на изискването за добросъвестност
и не водели до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. Моли за отхвърляне на иска.
Ответникът предявява и насрещни искове, с които моли съда, на
основание чл.79. ал.1 ЗЗД, а при условията на евентуалност, в случай че
целият договор бъде обявен за недействителен - на основание чл.23 ЗПК, да
9
заплати на „СИТИ КЕШ“ ООД, сумата от 1000,00 лева /хиляда лева/,
представляваща неизплатено задължение за главница по Договор за паричен
заем №******* от *********г., ведно със законна лихва от датата на
депозиране на насрещния иск до окончателното плащане. Прилага за връчване
до ответника по насрещната искова молба Уведомление за обявяване на
предсрочна изискуемост на цялото задължение на С. М. Б., по Договор за
потребителски кредит №******* от *********г., което към 12.08.2024г.
възлизало на обща стойност от 1586,10 лева, от които 1000,00 лева главница,
121,30 лева възнаградителна лихва, 444,47 лева договорна неустойка и 20,33
лева такси. Сочи, че между страните бил налице Договор за потребителски
кредит, по силата на който „СИТИ КЕШ“ ООД, е предоставило на ответника
по насрещния иск заемна сума в размер на 1000,00 лева. Заемната сума е
предоставена на кредитополучателя на датата на сключване на договора в
брой, като договорът служи като разписка, което се доказва от чл.4, ал.1 от
Договора. Съгласно чл.3 от договора и погасителен план /Приложение I/,
кредитополучателят се е задължил да върне главницата при фиксиран лихвен
процент от 50% на 23 седмични вноски с дата на първо плащане 26.04.2024г. и
последна вноска на 27.09.2024г., като в погасителния план са посочени
конкретните дати на седмичните падежи. Не оспорва, а признава, че
договорът между страните бил сключен на *********г. при параметрите,
които са посочени в него. Предоставянето, респективно усвояването на
заемната сума се доказвало и от признанието в исковата молба. След
подписване на договора и усвояване на кредита, кредитополучателят не е
изпълнил задължението си да предостави обезпечение съобразно условията на
чл.5, поради което се е активирала предвидената в чл.11 договорна неустойка.
Кредитополучателят не е направил нито едно плащане за погасяване на
задълженията си по договора. За доказване на тези твърдения представяме
Извлечение за извършени и предстоящи плащания по договор за заем, както и
справка за движенията и актуалния размер на дълга по кредита. Към
настоящия момент ищецът по първоначалния иск бил в просрочие на 16 с
дати: 26.04.2024г., 03.05.2024г., 10.05.2024г., 17.05.2024г., 24.05.2024г.,
31,05.2024г., 07.06.2024г., 14.06.2024г., 21.06.2024г., 28.06.2024г., 05.07.2024г.,
12.07.2024г., 19.07.2024г., 26.07.2024г., 02.08.2024г. и 09.08.2024г. поради което
са налице предпоставките на чл.6, ал.3 от Договора за обявяването на
предсрочна изискуемост на кредита. Задължението на ищеца е в общ размер
10
на 1586,10 лева, от които 1000,00 лева главница, 121,30 лева възнаградителна
лихва, 444,47 лева договорна неустойка и 20,33 лева такси. С настоящото
предявява иск, отнасящ се единствено за вземането за главница, а именно
1000,00 лева. Моли съда да осъди ответника С. М. Б., на основание чл.79, ал.1
ЗЗД, а при условията на евентуалност, в случай че целият договор бъде обявен
за недействителен - на основание чл.23 ЗПК, да заплати на „СИТИ КЕШ“
ООД, сумата от 1000,00 лева /хиляда лева/, представляваща неизплатено
задължение за главница по Договор за паричен заем №******* от *********г.,
ведно със законна лихва от датата на депозиране на насрещния иск до
окончателното плащане.
В законоустановения срок е постъпил отговор на насрещния иск от С. Б..
Не оспорва сключването на процесния договор за потребителски кредит за
сумата от 1000,00 лева, както и че сумата е получена. Не оспорвам и факта, че
към момента не е извършвал плащания.
Оспорва: дължимостта на 121,30 лева възнаградителна лихва, тъй като са
изложени подробни съображения в първоначалната искова молба за
недействителност на процесния договор и дължимостта на 444,47 лева
договорна неустойка, доколкото са изложени подробни съображения в
първоначалната искова молба, че „договорната неустойка“ за изпълнение на
акцесорно задължение, а не на главното /главното задължение е да бъде
върната главницата, а не да бъде осигурено обезпечение/, представлява
конструкция за генериране на допълнителна печалба и дължимостта на 20,33
лева такси – съгласно чл.23 ЗПК потребителят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи.
В открито съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се явява, а
се представлява. Заявява, че поддържа исковата молба и няма възражения по
доклада. Моли съда да уважи предявените искове и да му присъди
направените разноски.
В открито съдебно заседание ответникът редовно призован, не се явява
и не се представлява. Депозира молба чрез процесуален представител по хода
на делото и по съществото на спора.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от
11
фактическа страна следното:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК и поради съвпадащите изявления
на страните в исковата молба и отговора на исковата молба с доклада по
делото бяха обявени за безспорни между страните правнорелевантните
обстоятелства, че 1/ между тях има сключен договор за потребителски кредит
№ *******/********* г. с предоставена заемна сума от 1000,00 лв., с
договорна лихва 134,36 лв. и в него е включена клауза за евентуално
заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение в размер 567,64 лв., 2/
заемната сума от 1000,00 лв. е била предоставена в брой на ищеца /така и
договор за потребителски кредит № *******/********* г., съдържащ разписка
– вж. чл. 4 от договора, ведно с погасителен план, л. 11-19 от делото/, 3/ че при
изчисляване на ГПР не е включена договорната неустойка и 4/ че ищецът не е
извършвал плащания по кредита.
Съгласно представения по договор за потребителски кредит №
*******/********* г. и погасителен план /л. 11-17 от делото/, сключен между
„Сити Кеш“ ООД и ищеца С. М. Б., страните са уговорили предоставяне на
кредит в размер на 1000,00 лв., с фиксиран годишен лихвен процент 50% и
годишен процент на разходите /ГПР/ 65,61%, и начин на връщане: 23
седмични вноски, всяка от които по 45,54 лв. - 54,76 лв., с краен срок на
погасяване – 27.09.2024 г., с краен срок на погасяване – 27.09.2024 г. В чл. 3,
ал. 2 от договора изрично е посочено, че при изчисляване на ГПР е включена
единствено договорната лихва.
В чл. 5 от договора, е уредено задължение за ищеца - в тридневен срок
от сключване на договора да предостави обезпечение за изпълнение на
задължението си – поръчители отговарящи на определени изисквания или
предоставяне на банкова гаранция, като в чл. 11 от договора е уговорено при
неизпълнение на това задължение той да дължи неустойка в размер на 567,64
лв. /неустойка за неизпълнение на задължение/, която кредиторът е разсрочил
в погасителния план чрез добавяне на суми към всяка от анюитетните вноски
и така всяка анюитетна вноска е в размер на 74,00 лв.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните
правни изводи:
„Сити Кеш“ ООД представлява финансова институции по смисъла на чл.
3, ал. 2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
12
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства, което е налице в случая. Това определя дружеството като кредитор
по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Не се спори между страните, че „Сити Кеш“ ООД и ищецът са били в
договорни правоотношения възникнали от договор за потребителски кредит
№ *******/********* г. и заемната суми е била предоставена на ищеца.
Представеният по делото договор за кредит, установява възникналото заемно
правоотношение между кредитора „Сити Кеш“ ООД и ищеца, по силата на
което ищецът е получил сумата в размер на 1000,00 лева и се е задължил да я
върне, заедно с договорна лихва. Представеният по делото погасителен план
установява всяка погасителна вноска какво вземане включва и в какъв размер
/л. 18-19 от делото/. Не е спорно, че крайният срок за изпълнение на договора
е 27.09.2024 г., т.е. към датата на приключване на съдебното дирене е
настъпил крайния срок на договора и поради това уведомлението за
предсрочна изискуемост към настоящия момент е без значение.
1/ По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1
ЗЗП и чл. 22 ЗПК /установителен иск за нищожност/ за прогласяване
недействителността на договор за потребителски кредит №
*******/********* г. като нарушаващ разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10
и чл. 19, ал. 4 ЗПК:
След като по делото се установи възникналото облигационно
правоотношение между „Сити Кеш“ ООД и кредитополучателя – ищец,
предоставяне на заемната сума съответно в размер на 1000,00 лв., следва по
иска за недействителност да се прецени дали този договор е действителен.
Преди всичко следва да се посочи, че всички правни въпроси
предмет на настоящото дело вече са били обсъждани по друго дело със
страна „Сити Кеш“ ООД и същия договор за кредит и са намерили
разрешение в решение № 706/29.07.2022 г. на Старозагорски районен съд
по гр.д. № 738/2022 г. /постановено от настоящия съдебен състав/,
потвърдено по въззивна жалба на „Сити Кеш“ ООД с окончателно
решение № 369/14.12.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
457/2022 г. и поради това ще бъдат изложени напълно идентични
съображения.
В случая е налице договор за потребителски кредит. След като по
13
делото се установи възникналото облигационно правоотношение между
ищеца и ответника, предоставяне на заемната сума в размер на 1000,00 лв.,
следва да се прецени дали договорът е действителен както с оглед правните
възражения на ищеца, така и в изпълнение на служебните задължения за
преценка на действителността на договор /или клаузи от него/ сключен с
потребител. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични
вноски през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и
чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски
кредит. Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се
сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и
разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв
по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12 /дванадесет/, в два
екземпляра – по един за всяка от страните по договора.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК –
недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са
уредени в чл. 23 ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на
лихвата и другите разходи. Доколкото се касае за императивни разпоредби,
нарушението на които влече нищожност на целия договор за потребителски
кредит и тъй като самия ищец е релевирал възражения за нищожност в тази
връзка, съдът следва служебно да провери съответствието на договора със
същите. Това е така, защото ищецът има качеството потребител по смисъла на
§ 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност. В случая с отпускането на кредити в посочения по-горе размер в
14
полза на ищеца като физическо лице му е предоставена „финансова услуга“ по
смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Като потребител ищецът разполага със
защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за
които съдът следи служебно. По отношение задължението на националния
съд да преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи,
включени в потребителските договори следва в допълнение на гореказаното
да се добави, че е налице категорично установена съдебна практика /решение
№ 23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. № 3686/2014 г., І т.о./, която задължава
първоинстанционният и въззивният съд да следят служебно за наличие по
делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи
неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се произнасят,
независимо дали страните са навели такива възражения или не, като
служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на
договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г.
по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 384/02.11.2011 г. на
ВКС по гр.д. № 1450/2010 г., I г.о. и определение № 751/17.08.2010 г. на
ВКС по гр.д. № 2022/2009 г., I г.о./. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която
разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите за
потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да
следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни
разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни –
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания
аспект се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора. Освен това съгласно Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на
ВКС по т.д. № 1/2020 г., ОСГТК и с новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК /ДВ бр.
100/2019 г./ се предвиди изрично задължение на съда да следи служебно за
нищожността по чл. 146 ал. 1 от Закона за защита на потребителите,
произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.
Изрично задължение да следи за неравноправни клаузи в потребителските
договори съдът има и в заповедното производство. При установяването на
такава клауза, на основание чл. 411 ал. 2, т. 3 ГПК, съдът отказва издаването
на заповед за изпълнение.
В разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП се предвиждат критерии, чрез които
може да се установи неравноправният характер на клауза в договор, сключен с
потребител. Съгласно посочената разпоредба неравноправни са: 1/ клауза,
15
сключена във вреда на потребителя; 2/ клауза, която не съответства на
изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни
правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите; 3/ клауза, която
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
или доставчика и потребителя.
Настоящият съд констатира, че процесният договор за кредит е нищожен
на две самостоятелни основания:
1/ Сред посочените по-горе изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК -
договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. От систематичното тълкуване на тази разпоредба с чл. 19,
ал. 1 и Приложение № 1 към ЗПК се достига до извода, че годишният процент
на разходите следва да бъде посочен в договора за потребителски кредит като
числова стойност, както и следва да бъде посочен начина на неговото
формиране, т.е. какво се включва в годишния процент на разходите. Тази
величина се посочва съгласно решение на СЕС от 19.12.2019 г. по дело №
С290/19 г. с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член
267 ДФЕС от Krajsky sъd v Trnave /Окръжен съд Търнава, Словакия/ Член 10,
параграф 2, буква ж/ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити
и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, изменена с Директива
2011/90/ЕС на Комисията от 14 ноември 2011 г., трябва да се тълкува в смисъл,
че не допуска в договор за потребителски кредит годишният процент на
разходите да бъде посочен не като една-единствена ставка, а като диапазон
16
между минимална и максимална ставка. Посочените изисквания на закона да
се посочат взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР не са
самоцелни, необходимо е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи, като в този смисъл е и изискването на чл. 10, параграф 1, б.
„ж“ от Директива 2008/48/ЕО: да се посочат всички допускания, използвани за
изчисляването на този процент.
В този смисъл процесния договор за кредит формално отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в тях е посочен годишен
процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочения
размер обаче не съответства на действителния, съобразно поетите от
потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за
потребителя да учреди обезпечение и да заплаща възнаграждение на вноски за
това, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за
паричен заем, при което като краен резултат следва да заплати на заемодателя
сума в общ размер съответно на 1702,00 лв. неправилно не е калкулирано в
годишния процент на разходите, предвиден в договора.
Изложеното се подкрепя от трайната практика на съдилищата в страната
постановена по въпроса следва ли неустойката за недаване на
обезпечение по договори за кредити да бъде включена в ГПР
обективирана напр. в решение № 369/14.12.2022 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 457/2022 г., решение № 2261/18.08.2022 г. на
Софийски градски съд по в.гр.д. № 14174/2021 г., решение №
1117/29.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1298/2022 г.,
решение № 974/11.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
1136/2022 г., решение № 976/11.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 1250/2022 г., решение № 713/27.05.2022 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 887/2022 г., решение № 140/29.04.2022 г. на
Пазарджишки окръжен съд по в.гр.д. № 114/2022 г., решение №
553/03.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 684/2022 г., в
които е прието, че уговорена неустойка, дължима при непредставяне на
обезпечение, е разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР /индикатор за общото
17
оскъпяване на кредита/ – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, които съобразно правилото на
чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България /основен
лихвен процент плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита
не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този
извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариални такси. В тази връзка предвидената неустойка в процесния договор
за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, която да се
кумулира към месечните погасителни вноски, води до скрито оскъпяване
на кредита. Дължима по уговорения начин на падежа на всяко следващо
лихвено плащане, неустойката на практика се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.
Същата излиза извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции.
Принципно няма пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от
неизпълнението, но в случая няма адекватен критерий за преценка на това
надвишение, тъй като неустойката обезпечава изпълнението на вторично
задължение за обезпечаване на главното задължение. Следователно и
санкционната функция в случая не е налице, тъй като само по себе си
непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди.
Основната цел на процесната неустоечна клауза е, да доведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя чрез увеличаване на
подлежащата на връщане сума по договора. При това положение е нарушена
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща че годишният процент на
18
разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения /дори посочения в договора
размер на ГПР без неустойка е над тази стойност, а именно 65,61%/.
Посочената разпоредба е създадена за защита на икономическите интереси на
потребителя като по-слабата страна в правоотношението при сключване на
договор за потребителски кредит и целта на същата е да не се допуска той да
заплати за предоставения му кредит необосновано високо възнаграждение на
кредитора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на
основното задължение на потребителя – да върне предоставения му кредит, а
не за неизпълнението на други задължения. Да се приеме обратното означава,
да се допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на
задължения, различни от задължението за връщане на кредита, размерът на
които да не се включва в ГПР. Налице е именно такава хипотеза, тъй като при
уговорено задължение за потребителя да учреди обезпечение и да заплаща
вноски за това, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по
договора за паричен заем, като тези разходи не са взети предвид при
изчисляване на посочения годишен процент на разходите, в резултат на което
последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19,
ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди от кредитора, който съгласно
разпоредбата на чл. 16 ЗПК преди сключване на договора за кредит, следва да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да
му предостави кредит без обезпечение при спазване на императивната норма
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като риска от невръщането на кредита следва да се
калкулира в уговорената по договора лихва. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. В случая според
настоящия състав е налице заобикаляне на императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на
разходите по кредита, а посочените в договора проценти на възнаградителната
лихва и на годишния процент на разходите, не съответстват на действително
19
уговорените такива и са нищожни. Поради това не може да бъде направен и
извод, че за потребителя съществува яснота относно точния размер на
задължението му и общата стойност на кредита.
Настоящият съд изцяло споделя изразеното в решение № 110/07.04.2022
г. на Пазарджишки окръжен съд по в.гр.д. № 64/2022 г. по поставения
въпрос дали неустойката има присъщите й функции, а именно обезпечителна,
обезщетителна и санкционна по отношение на задължението, във връзка е
което е уговорена, или в действителност представлява скрит разход по кредита
за потребителя по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, респ. увеличава цената на
финансовата услуга и подлежи на включване в годишния процент на разходите
и в общата сума, дължима от потребителя: В този случай кредитодателят
всъщност скрито променя параметрите на договора, по отношение на които
има уредба в ЗПК. С договореното задължение кредитополучателят да
предостави в тридневен срок след сключването на договора обезпечение,
кредитодателят на практика се освобождава от задължението си да извърши
предварителна оценка на риска, като отпуска кредит без да извърши такава, но
вменява в тежест на кредитополучателя в невъзможно кратки срокове и при
трудно изпълними условия да обезпечи кредита. Неизпълнението на това
изискване е обвързано с неустойка, която е значителна по размер, като по този
начин увеличава дължимата погасителна вноска. Чрез кумулиране на
неустойката към задълженията по договора на практика се стига до
различни стойности както на ГПР, така и на лихвата. По същество това
представлява порок на договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК,
което води до последиците, визирани в чл. 22 ЗПК. В случая така наречената
неустойка би трябвало да обезпечи изпълнението и евентуално да обезщети
вредите от неизпълнението на едно свързано с кредита акцесорно непарично
задължение на потребителя - да обезпечи кредита с банкова гаранция или
поръчителство. От непредставянето на обезпечение обаче не произтича вреда
за кредитора, ако кредитът се обслужва редовно. Неблагоприятните
последици за кредитора са свързани с евентуални затруднения при събирането
на просрочено необезпечено вземане, а те могат да настъпят едва след падежа
на задължението. Но дори и след това за кредитора е налице интерес от
представяне на обезпечението, тъй като ще получи банкова гаранция или
поръчител, т.е. втори солидарен длъжник, от който да претендира плащане. В
контекста на горното съждение е нелогично и неоправдано поставянето на
20
кратък 3-дневен срок от сключването на договора, в който потребителят да
представи обезпечението, след което това негово задължение да се замества от
неустойка с компенсаторен характер, сякаш кредиторът е изгубил интерес
от реалното изпълнение. Освен това се оказва, че ако потребителят не
представи обезпечението или го представи, но след срока, той би дължал
неустойката дори при редовно обслужван кредит. Уговарянето на такъв
кратък срок и възможността задължението да възникне при редовен кредит
показва, че целта на кредитора не е да обезпечи кредита, за да гарантира
неговото събиране, а да получи сумата от неустойката. Следователно
действителната цел на обсъжданата договорна клауза е да породи
допълнително парично задължение за потребителя, наред с това за връщане на
главницата по кредита и заплащането на възнаградителна лихва. Неустойката
е предвидена да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин се
отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до
скрито оскъпяване на кредита. В същото време обаче неустойката не е обявена
по този начин на потребителя. Посоченият размер на разходите по кредита за
потребителя като ГПР нараства допълнително с размера на неустойката по
договора. Включена по този начин в размера на месечните погасителни
вноски, неустойката по същество се добавя към възнаградителната лихва на
търговеца – заемодател и поражда значително фактическо оскъпяване на
ползвания заем, тъй като по естеството си позволява на заемодателя да получи
сигурно завишено плащане и то в размер, равняващ се на сумата по кредита,
без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с
изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне
при потребителско кредитиране /чл. 19 ЗПК/. Представянето като неустойка
за неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит
явно цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане
в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата
тежест от сключената сделка. От една страна, неустойката е включена като
падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга – същата е
предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението и по
този начин заобикаля ограничението в чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне ГПР,
което обуславя нищожност на договорната клауза. Налице е и противоречие с
добрите нрави и добрите търговски практики, тъй като представлява уговорка
във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
21
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава
последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка /чл. 143, т. 5 ЗЗП/. Такава
разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави, поради което е
нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Действително, съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на ГПР
по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но
посочената законова разпоредба визира неизпълнение на основно
задължение на потребителя по договора, а именно да върне
предоставения му кредит, а не неизпълнение на други задължения. Да се
приеме обратното би означавало да се допусне възможност за заобикаляне на
императивни законови разпоредби чрез предвиждане в договорите на разходи
за неизпълнение на задължения - различни от това за връщане на кредита,
които разходи да не се включват в ГПР. При сключването на процесния
договор е налице именно такава хипотеза – уговорено е задължение за
потребителя да даде обезпечение, при неизпълнението на което дължи
неустойка, която като дължим се от него разход не е взета предвид при
определяне на ГПР, в резултат на което последният е различен от посочените в
договорите и не отговаря на изискванията на чл. 19, ал. 1 ЗПК, като е
нарушена и императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК /така изцяло решение
№ 448/02.04.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 3204/2023 г.,
решение № 553/03.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
684/2022 г., решение № 249/28.02.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 3313/2021 г., решение № 32/19.01.2022 г. на Благоевградски
окръжен съд по в.гр.д. № 688/2021 г. решение № 21/07.01.2022 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 2692/2021 г./. Също решение №
415/31.03.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 226/2022 г.,
решение № 341/17.03.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
24/2022 г., в които се сочи, че действително, съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК в
ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение
на задълженията си по договора за кредит, но в случая предвидената
неустойка в договора за заем няма характер на неустоечно съглашение, тъй
като не се характеризира с присъщите за неустойката обезщетителна,
22
обезпечителна и санкционна функции. Неустойката е предвидена за
неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение
на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по
установения в договора ред. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.
Непредставянето на обезпечението не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който, съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК, следва да извърши
оценка на кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора
за кредит и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение. В
случая уговорената в процесния договор неустойка за непредоставяне на
гаранция няма обезпечителна, обезщетителна или санкционна функция, а
целта на същата е да се предвиди допълнително възнаграждение за кредитора
за предоставянето на сумата /т.нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорено
в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и
търговските отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неустойката, с
оглед условията на които следва да отговаря обезпечението и срока за
предоставянето му, е уговорена по начин, че да бъде максимално затруднено
изпълнението на задължението. Това е уговорена глобална сума в договора, с
начин на разсрочено плащане, аналогично на погасителните вноски по
договора, предварително заложена като разход в договора. Следователно тези
разходи се явяват добавък към погасителните вноски по кредита. Ето защо,
доколкото така уговорената сума не изпълнява присъщите на неустойката
функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на
вредите от неизпълнение на последното, то се явява скрита печалба за
кредитора. По делото е безспорно, че сумата за неустойката по договора не е
била включена в ГПР – така както договор за кредит /вж. чл. 3, ал. 2/, така и
признание в отговора на исковата молба.
В обобщение – след като съобрази цитираната съдебна практика, която
изцяло споделя, настоящият съд намира, че в конкретния случай дейността по
предоставяне на потребителски кредити, осъществявана от жалбоподателя по
занятие, представлява търговска дейност по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ,
поради което следва да се приеме, че тази дейност се извършва с
непосредствената икономическа цел – реализиране на търговска печалба и в
този смисъл сключването на договор за потребителски кредит, в който
23
възможността за печалба е изключена или силно занижена, не би било изгодно
за кредитодателя и съответно такъв договор не би бил сключен. Това означава,
че обявяването за нищожна на клаузата за неустойка, която всъщност
представлява най-голямата скрита печалба за търговеца, ще повлече
нищожност на целия договор. В същото време значителното оскъпяване на
кредита, скрито под включената договорна клауза за неустойка /без тя да има
функциите на такава/ и укриването на тази информация от
кредитополучателя, представлява пряко противоречие с добрите нрави и
добрите търговски практики, поради което и на това основание така
сключения договори се явява изцяло нищожен. В частност общото
задължение на ищеца е съответно на вписаните в погасителния план –
неразделна част от договора за кредит, сборни плащания, в които се включват
и задължението за неустойка по чл. 11 вр. чл. 5 от договора. Месечният размер
на вноската е определен като сбор от части от главница и договорна лихва,
както и горница ежемесечно дължима неустойка. Тази неустойка за
непредставяне на обезпечение в определения срок обаче не е отразена като
разход при формирането на оповестения ГПР, въпреки че е включена в общия
дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е
съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При това положение и въз
основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките настоящият съд счита,
че макар формално процесния договор да покрива изискуеми реквизити по чл.
11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото
съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по кредитите и общата
сума, дължима от потребителя, т.е. настоящият съд приема, че нормата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която възпроизвежда текста на чл. 10/2/ на Директива
2008/48/ЕО е нарушена поради некоректност на данните, които са посочени, а
не поради непосочени допълнителни данни, величини, допускания и
обстоятелства, каквито не са изрично разписани в нормата /така определение
№ 527/09.06.2022 г. на ВКС по гр.д. № 151/2022 г., III г.о./. Настоящият съд
констатира, че в нарушение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в
съдържанието на договора за кредит относно ГПР, не са посочени, и взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите, по определения в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК начин.
Годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно
приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и
24
допълнителни допускания. В процесния случай в договора е посочен само
ГПР без да се посочва как е формиран и какво точно се включва в него, т.е.
какви компоненти включва. В тази връзка, според настоящия съдебен състав,
въпросната неустойка не попада в посочените изключения, поради което е
следвало да бъде включена в ГПР, посочен в договора. На практика, касае се
за реален ГПР по договора различен от посочения от кредитора /така изцяло
решение № 369/14.12.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
457/2022 г., решение № 260205/19.05.2021 г. на Старозагорски окръжен съд
по в.т.д. № 1038/2021 г./. При това положение и въз основа на съвкупната
преценка на всяка от уговорките настоящият съд счита, че макар формално
процесния договор да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК,
вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 –
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите
по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи
да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че
изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е
оповестил действителен ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил
изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка /така и
решение № 24/10.01.2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. №
7108/2021 г. решение № 181/16.02.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 3230/2021 г./. Освен това съгласно практиката на Съда на ЕС по
тълкуване на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски
кредити, която е транспонирана в българското право посредством Закона за
потребителския кредит /Решение на Съда от 21.04.2016 г. по дело С377/14/,
общият размер на кредита включва всички предоставени на разположение на
потребителя суми и поради това не включва тези, които заемодателят използва
за покриване на свързаните със съответния кредит разходи и които на
практика не се изплащат на потребителя. В настоящия случай в договора за
25
кредит в противоречие с изискванията на директивата и ЗПК е посочен общ
размер на кредита, невключващ неустойката, което е оказало влияние върху
точното изчисление на ГПР по кредита. Налага се изводът, че в договора за
кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО.
Не на последно място следва да се посочи, че по отправено
преюдициално запитване, по тълкуване на българското законодателство, е
постановено решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С- 714/22, с което е
прието, че член 3, буква ж/ от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор
за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител
приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се
отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер,
попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по
смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на
посочения член 3, буква и/, когато закупуването на посочените услуги се
оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит. Прието е, че член 10, параграф 2, буква ж/ и член 23 от
Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член
3, буква ж/ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница. Ще се посочи още, че в
решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в
договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита и следователно относно
цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“/ от Директива 2005/29. След
като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния
потребител да вземе решение за сделка, което в противен случаи не би взел,
тази невярна информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“
26
търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива.
В случая при тълкуване на Закона за потребителския кредит в светлината
на цитираната Директива, при сключване на договора е допуснато соченото от
ищеца нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно минималното необходимо
съдържание, доколкото не е налице яснота от съответните компоненти на
задължението, как последното е формирано, какъв е размерът на общото
задължение и разход по кредита, след включване към тях и на задължението за
заплащане на неустойка.
Предвид горното посоченият в договора годишен процент на разходите
не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК
и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в договора за
кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Според настоящия
състав на съда посочването в договора за кредит на годишен процент на
разходите, различен от действителния такъв, противоречи на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за
кредит не съдържа посочване на годишния процент на разходите по кредита и
не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което съгласно
разпоредбата на чл.22 от ЗПК води до неговата недействителност /така
определение № 50685/30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г.о.,
решение № 523/17.04.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
449/2024 г./.
2/ Нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК – както се изясни неустойката
следва да е включена в ГПР, тъй като това е възнаграждение по самия договор
за заем – чл. 19, ал. 1 ЗПК. В случая това не е сторено и по този начин,
заобикаляйки закона, се постига ГПР, по-голям от петкратния размер на
законната лихва, вкл. дори посочения размер от 65,61% е по-голям от
петкратния размер на законната лихва. В договора трябва да се посочи
размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент
трябва да е включена и неустойката, която е сигурна печалба за кредитора. Тя
затова е уговорена и като сигурна част от дълга, като следва да се заплаща
разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска. След като това е така, налага
27
се извод, че договора за кредит противоречи на част от императивните
постановки на ЗПК. В случая следва да се приложи чл. 21, ал. 1 ЗПК, който
гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Нарушен е чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент.
Доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на
ГПР, различен от този в договора. Това не е сторено, поради което е нарушена
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Посочените в договора за кредит по-ниски
стойности, представляват невярна информация и следва да се окачестви като
нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г,
ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора. ГПР не се уговаря между страните. Той
представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на
Приложение 1 от ЗПК, въз основа на уговорените плащания. Посочването на
стойност по-малка от действителната съставлява нарушение на законовата
разпоредба. Не е ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни са елементите,
които включва /така изцяло решение № 143/27.04.2023 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 50/2023 г./. Обстоятелството, че длъжникът се бил
запознал със Стандартния европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити не променя направените изводи по
делото, защото този формуляр съдържа само общи принципни положения.
Предвид гореизложеното и съгласно съдебната практика обективирана
напр. в решение № 2/22.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1153/2019 г., IV г.о.,
решение № 199/12.07.2016 г. на ВКС по гр.д. № 583/2016 г., IV г.о., решение
№ 198/10.08.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5252/2014 г., IV г.о. и др., съобразно
която исковете за прогласяване на нищожност се разглеждат при условията на
евентуалност, в поредността, произтичаща от естеството на въведеното
основание – от най-тежкото към най-лекото, при извода за нищожност на
процесните клаузи от договора за паричен заем поради противоречие със
закона, съдът не дължи произнасяне по останалите, поддържани от ищеца
основания.
В обобщение - в резултат на неточното посочване на прилагания ГПР,
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната цена на
28
кредита, което съставлява нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Договорът за кредит
реално не съдържа посочване на ГПР, поради което не отговаря на
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което и съгл. чл.22 от ЗПК се
явява недействителен /така също определение № 50685/30.09.2022 г., на ВКС
по гр.д. № 578/2022 г., III г.о. решение № 730/31.05.2023 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 1067/2023 г., решение № 799/14.06.2023 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1065/2023 г./. В решение №
1029/11.07.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1130/2023 г. се
сочи още, че некоректният ГПР води до завишаване на общия размер на
кредита /чл. 11, т. 7/ и лихвения процент по кредита /чл. 11, т. 9/.
Договорът за потребителски кредит към момента на подписването от
страна на кредитополучателят е нямал задължителното си съдържание по чл.
11 от Закона за потребителския кредит, тъй като не са съдържали основните
договорки. Ето защо договорът за потребителски кредит е недействителен на
основание чл. 26 ЗЗД, във вр. чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК,
поради което предявения установителен иск е основателен. С оглед горните
констатации, настоящият съд намира, че на основание чл. 22 ЗПК, процесния
договор е недействителен, защото при сключването му не са спазени
горепосочените императивни изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 ЗПК /чл. 22
ЗПК/ - така изцяло актуалната практика на Старозагорски окръжен съд напр.
решение № 41/26.07.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
1128/2021 г., решение № 260205/19.05.2021 г. на Старозагорски окръжен
съд по в.т.д. № 1038/2021 г./.
2/ По предявените от ответника „Сити кеш“ ООД насрещни искове:
2.1/ Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Поради приетата
недействителност на договора за потребителски кредит главният насрещен
иск за заплащане на сумата от 1000,00 лв. представляващи главница е
неоснователен.
2.2/ Както се посочи съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Договорът за
29
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение заплащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на
стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на
чл. 23 ГПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, без да
дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се
установи в производството по чл. 79 ЗЗД, съдът следва да установи с
решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за
потребителски кредит, доколкото ЗПК се явява специален закон по отношение
на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението
на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от
характеристиката на договора за потребителски кредит и задължението за
периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че осъждането на
потребителя за връщане на чистата сума по получения кредит следва да се
извърши в отделно производство по предявен от ответника „Сити кеш“ ООД
иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно
обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски
кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност.
А това би противоречало на принципа на недопускане на неоснователно
обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 от
специалния ЗПК /така изцяло решение № 618/11.05.2023 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 3221/2022 г. решение № 616/24.06.2022 г. на
Бургаски окръжен съд по в.гр.д. № 182/2022 г./.
С доклада по делото на основание чл. 145, ал. 1, т. 4 ГПК бе обявено за
безспорно, че ищецът не е внасял суми за погасяване на своите задължения по
договора за потребителски кредит. е внесъл/погасил сума в размер на 1251,97
лв. /така и признание на първоначалния ищец в отговора на исковата молба по
насрещния иск /л. 63 от делото/ и изявление на ответника „Сити кеш“ ООД в
насрещния иск/. При обявената недействителност на договора за
потребителски кредит е без значение дали надлежно е обявена или не
30
предсрочна изискуемост, тъй като претенцията е намира своето основание в
извъндоговорно основание /чл. 23 ЗПК/. Следователно предявеният в
условията на евентуалност насрещен осъдителен иск за осъждане на ищеца да
заплати на ответника сумата от 1000,00 лв. представляваща чистата стойност
на кредита от 1000,00 лв., е доказан по своето основание и като такъв следва
да бъде уважен изцяло, вкл. със законната лихва от датата на подаване на
насрещната искова молба.
По разноските:
1/ Разноски на ищеца - при уважаване на установителния иск за
обявяване на нищожност на договора за потребителски кредит на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски има ищеца. Същият е претендирал
присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение в общ размер на
400,00 лв. определено на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА вр. чл. 7, ал. 2, т. 1
от Наредба № 1/2009 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения за процесуално представителство на ищеца по делото по иска
за нищожност с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1
ЗЗП и чл. 22 ЗПК/. Неоснователно е възражението относно липсата на
предпоставки за предоставяне на безплатна правна помощ по реда на чл. 38
ЗА поради следното - правилото, че на присъждане подлежат само
действително направените, т.е., заплатени разноски, не е абсолютно –
изключения от него са допустими, но само в изрично предвидените случаи.
Според нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, когато адвокатът е оказал безплатна
правна помощ на нуждаещо се от издръжка, материално затруднено лице или
на свой роднина, близък или друг юрист, при постановяване на благоприятно
решение по спора за представлявания, съдът осъжда насрещната страна да
заплати на адвоката възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в
наредбата на Висшия адвокатски съвет по чл. 36, ал. 2 ЗА. За уважаване на
искането по чл. 38, ал. 2 ЗА е достатъчно по делото да е била осъществена
правна помощ без данни за договорен в тежест на доверителя размер на
възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗА; заявление, че предоставената правна
помощ е договорена като безвъзмездна и липса на данни, които да го
опровергават; отговорност на насрещната страна за разноски съобразно
правилата на чл. 78 ГПК. В разглеждания случай ищецът е релевирал
своевременно искане за присъждане на разноски, като е представил списък на
разноските по чл. 80 ГПК за процесуалния представител, предоставил
31
безплатна правна помощ. Действително ответникът оспорва това
обстоятелство, но не представя доказателства от които може да се направи
извод, че ищецът не е материално затруднен – ответникът се позовава на
данни за имущественото състояние на ищеца от предходни моменти. Освен
това дори да се приеме разполагаем доход от чисто 1400,00 лв., то както се
посочи по-горе минималното възнаграждение е в размер на 400,00 лв. /около
30% от месечния доход/, а при сключване на договора за правна защита и
съдействие не съществува задължение за адвоката да договаря цена на
договора за правна защита и съдействие под минимумите определени в
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, още повече, че съдът има възможност да определя това
възнаграждение без да е обвързан от тези минимуми /в случая
доказателствената тежест е за ответника – вж. определение № 163/13.06.2016
г. на ВКС по ч.гр.д. № 2266/2016 г., I г.о., определение № 515/02.10.2015 г. на
ВКС по ч.гр.д.№2340/2015г., I т.о./. Вж. и решение № 374/23.03.2023 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 354/2023 г., вкл. цитираните в него
определение № 708/05.11.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4891/2015 г., IV г.о.,
определение № 442/28.06.2019 г. по т.д. № 502/2019 г., II т.о., в които се сочи,
че преценката дали да се окаже безплатна правна помощ и дали лицето е
материално затруднено, или не, се извършва не от съда, а от самия адвокат и е
въпрос на договорна свобода между адвоката и клиента.
Освен това ответникът дължи да възстанови на ищеца и сумата за
внесената държавна такса в размер на 69,00 лв.
2/ Разноски на ответника – ответникът е претендирал разноски и
предвид изхода на спора по насрещния иск на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
първоначалният ищец следва да заплати на ответника /ищец по насрещния
иск/ направените по делото разноски в общ размер на 544,00 лв. за адвокатско
възнаграждение /480,00 лв. с ДДС – вж. договор за правна защита и
съдействие от 04.12.2023 т., ведно с доказателства за плащане/ и държавна
такса /64,00 лв./. Тези разноски не се присъждат във връзка с неравноправни
клаузи, а по претенцията на ищеца по насрещния иск за връщане на чистата
стойност на кредита.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски
районен съд,
32
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр.
чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 22 ЗПК /установителен иск за нищожност/ за
прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит №
*******/********* г. като нарушаващ разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10
и чл. 19, ал. 4 ЗПК недействителността на договор за потребителски кредит №
*******/********* г. сключен между С. М. Б., ЕГН: ********** и постоянен
адрес: гр. ***********, ул. „********“ № **и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Младост“,
бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Младост“, бул. „Цариградско
шосе“ № 115Е, ет. 5 срещу С. М. Б., ЕГН: ********** и постоянен адрес: гр.
**************, ул. „********“ № **главен насрещен иск с правна
квалификация чл. 79 ЗЗД, за заплащане на сумата в размер на 1000,00 лв. –
представляваща падежирала главница по договор за потребителски кредит №
*******/********* г., ведно със законната лихва върху главницата от датата
на предявяване на исковата молба – 13.08.2024 г. до окончателното погасяване
на задължението, като неоснователен.
ОСЪЖДА С. М. Б., ЕГН: ********** и постоянен адрес: гр.
*************, ул. „********“ № **да заплати на„Сити Кеш“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Младост“,
бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5 на основание чл. 23 ЗПК, сумата в
размер на 1000,00 лв. /хиляда лева/, представляваща чистата стойност по
предоставен кредит по сключен между страните договор за потребителски
кредит № *******/********* г., ведно със законната лихва, считано от датата
на предявяване на насрещната искова молба – 13.08.2024 г. до окончателното
погасяване на задължението.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Сити Кеш“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Младост“,
33
бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5 да заплати на С. М. Б., ЕГН:
********** и постоянен адрес: гр. *************, ул. „********“ № **сумата
от 69,00 лв. /шестдесет и девет лева/ разноски за производството - държавна
такса.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, р-н „Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5
да заплати на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв да заплати на основание чл.
38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2009 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения на адв. М. Д. от ****
адвокатско възнаграждение в размер на 400,00 лв. /четиристотин лева/ за
процесуално представителство на ищеца по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК С. М. Б., ЕГН: ********** и
постоянен адрес: гр. *************, ул. „********“ № **да заплати на „Сити
Кеш“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
р-н „Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5 сумата от общо 544,00
лв. /петстотин четиридесет и четири лева/ разноски за производството
/адвокатско възнаграждение от 480,00 лв. с ДДС и държавна такса от 64,00
лв./.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Старозагорски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи препис от
решението.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
34