Р Е Ш Е Н И Е
град София, 09.02.2023 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.:
ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ..………… разгледа
докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №7665 по описа за 2019г. и за да се произнесе след съвещание, взе предвид
следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №4312 от 08.01.2019г., постановено по гр.дело №13463/2018г.
по описа на СРС, ІІ Г.О., 63-ти състав, е признато за
установено по предявените от "Т.С."
ЕАД, с ЕИК ******, срещу Г.М.В., с ЕГН **********, и Е.В.В., с ЕГН **********, искове с правно основание чл.422 ГПК вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ, че ответниците - Г.М.В., с ЕГН **********, и Е.В.В., с ЕГН **********, дължат
при условията на солидарност на ищеца - "Т.С."
ЕАД, с ЕИК ******, сумата от 3105.39 лв., главница,
представляваща цена на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ
се в град София, ул."****" №******, за периода от м.05.2013г. до м.04.2016г., както и сумата от 96.84 лв., такса за услугата "дялово разпределение" за периода от
м.05.2013г. до м.04.2016г., ведно със законната лихва от 13.09.2017г. до
окончателното изплащане на дължимите суми, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по
ч.гр.д. №63780/2017г. по описа на СРС, II ГО, 63 състав. С решението са ОТХВЪРЛЕНИ предявените от "Т.С." ЕАД, с ЕИК ******, срещу Г.М.В., с ЕГН **********, и Е.В.В.,
с ЕГН **********, искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че ответниците - Г.М.В., с ЕГН **********, и Е.В.В., с ЕГН **********,
дължат на ищеца - "Т.С." ЕАД, с ЕИК ******,
сумата от 622.88 лв., законна лихва за забава за периода от 15.09.2014г. до
28.08.2017г., както и сумата от 22.34 лв., законна лихва за забава
върху сумата за услугата
"дялово
разпределение", за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №63780/2017г. по описа на СРС,
II ГО, 63 състав. С
решението са осъдени Г.М.В., с ЕГН **********,
и Е.В.В., с ЕГН **********, да заплатят на "Т.С."
ЕАД, с ЕИК ******, на
основание чл.78, ал.1 ГПК сторените по делото разноски, както следва: сумата от 64.05 лв., държавна такса в заповедното производство, сумата от 41.61 лв., юрисконсултско възнаграждение в заповедното
производство, сумата от 164.60 лв., държавна такса за
исковото производство, сумата от 83.22 лв., юрисконсултско
възнаграждение в исковото производство, както
и сумата от 374.53 лв., разноски за съдебни експертизи.
Постъпила
е въззивна жалба от ищеца - "Т.С." ЕАД, с ЕИК ******, чрез юрисконсулт Т.Ж., срещу
решението на СРС в частта, в която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за
установено, че ответниците - Г.М.В., с ЕГН **********,
и Е.В.В., с ЕГН **********, дължат на ищеца - "Т.С." ЕАД, с ЕИК ******, сумата от 622.88 лв., законна лихва за забава
за периода от 15.09.2014г. до 28.08.2017г., както
и сумата от 22.34 лв., законна лихва за забава върху сумата за услугата "дялово
разпределение", за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №63780/2017г. по описа на СРС,
II ГО, 63 състав, както
и в частта на неприсъдените в цялост разноските. Инвокирани са
доводи за неправилност и незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните
части, като постановено в нарушение на материалния закон. Поддържа се, че в раздел VІІ
/Заплащане на топлинна енергия/, чл.32, ал.1 от Общите условия, одобрени с
Решение №ОУ-002/07.01.2008г. на ДКЕВР, в сила от 13.02.2008г., е определен реда
и срока, по който купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия, а именно в 30 -дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят. Следователно задължението на ответниците
да заплащат дължимите от тях суми за потребена топлинна енергия са станали
изискуеми след изтичане на срока по чл.32, ал.1 от Общите условия, след което
същите са изпаднали в забава досежно задължението за заплащане на главница и
предявените искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД се явяват основателни и доказани. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен
акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови
друго решение, с което да уважи предявените искове с
правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД. Претендира се присъждане на разноски и
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Въззиваемите
страни - Г.М.В., с ЕГН **********, и Е.В.В.,
с ЕГН **********, депозират писмен отговор, в който взема становище за
неоснователност на подадената въззивна жалба от ищеца. Изложени са доводи за
законосъобразност на обжалвания съдебен акт в частта, в която предявените искове
с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД са отхвърлени, като постановен при
правилно приложение на материалния закон. Молят съда да постанови съдебен акт,
с който да потвърди първоинстанционното решение в частта, предмет на обжалване
с подадената въззивна жалба на ищеца.
Постъпила е въззивна жалба от ответниците - Г.М.В., с ЕГН **********, и Е.В.В., с ЕГН **********, срещу решението на СРС в частта, в която са уважени предявените искове с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ за сумата от 3105.39 лв., главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в град София, ул."****" №******, за периода от м.05.2013г. до м.04.2016г., както и за сумата от 96.84 лв., такса за услугата "дялово разпределение" за периода от м.05.2013г. до м.04.2016г., ведно със законната лихва от 13.09.2017г. до окончателното изплащане на дължимите суми, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №63780/2017г. по описа на СРС, II ГО, 63 състав, както и в частта на възложените в тежест разноски. Инвокирани са доводи относно незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон. Оспорва се наличието на възникнали договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия. Оспорват се констатациите на съда досежно установяване на реалното количество на доставена топлинна енергия в процесния топлоснабден имот. Оспорват се изводите на изслушаните по делото СТЕ и ССчЕ относно дължимостта на претендираните от ищеца суми, като недоказващи реално потребление. Предвид на изложеното молят съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявените искове за признаване за установено, че ищецът има вземания от ответниците за сумата от 3105.39 лв., главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в град София, ул."****" №******, за периода от м.05.2013г. до м.04.2016г., както и за сумата от 96.84 лв., такса за услугата "дялово разпределение" за периода от м.05.2013г. до м.04.2016г., ведно със законната лихва от 13.09.2017г. до окончателното изплащане на дължимите суми, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №63780/2017г. по описа на СРС, II ГО, 63 състав. Претендират присъждане на разноски.
Въззиваемата страна - "Т.С." ЕАД, с ЕИК ******, не депозира писмен отговор и не
взема становище относно подадената въззивна жалба от ответниците.
Трето лице-помагач - "М.Е." ООД не изразява
становище по подадените
въззивни жалби.
Предявени са от "Т.С." ЕАД, с ЕИК ******,
срещу Г.М.В., с ЕГН **********, и Е.В.В., с ЕГН **********, при условията на солидарност
обективно съединени искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед заявения петитум
на подадените от страните въззивни жалби съдът намира, че на въззивен контрол
подлежи изцяло постановеното първоинстанционно решение.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.д.
№63780/2017г. по описа на СРС, II ГО, 63 състав, въззивника-ищец- „Т.С.” ЕАД е подала заявление
за издаване
на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 13.09.2017г.
и е постановена на 28.10.2017г. заповед за изпълнение на парично задължение по
реда на чл.410 от ГПК срещу Г.М.В. и Е.В.В. за заплащане на
сумите, посочени в заявлението. В
срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжниците - Г.М.В. и Е.В.В. възражение, поради което дължимите от тях суми, посочени в заповедта на
изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни
искове.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивните жалби, с които съдът е
сезиран, са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по същество.
Разгледани по същество въззивните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение
е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание
чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за основателност
на предявените от ищеца - „Т.С.” ЕАД срещу ответниците - Г.М.В. и
Е.В.В. искове за признаване за установено, че ответниците - Г.М.В. и Е.В.В. при условията на
солидарност дължат на ищеца - „Т.С.” ЕАД на основание чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ сумата от 3105.39 лв., главница,
представляваща цена на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ
се в град София, ул."****" №******, за периода от м.05.2013г. до м.04.2016г., както и сумата от 96.84 лв., такса за услугата "дялово разпределение" за периода от
м.05.2013г. до м.04.2016г., ведно със законната лихва от 13.09.2017г. до
окончателното изплащане на дължимите суми, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по
ч.гр.д. №63780/2017г. по описа на СРС, II ГО, 63 състав; както и са отхвърлени изцяло като неоснователни предявените от ищеца
- „Т.С.” ЕАД срещу ответниците
- Г.М.В. и Е.В.В. искове за
признаване за установено, че ответниците - Г.М.В. и Е.В.В. дължат на ищеца - „Т.С.” ЕАД на основание чл.86 ЗЗД вземане за сумата от 622.88 лв., законна лихва за забава
за периода от 15.09.2014г. до 28.08.2017г., както
и за сумата от 22.34 лв., законна лихва за забава върху сумата за услугата "дялово
разпределение", за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №63780/2017г. по описа на СРС,
II ГО, 63 състав. Прието е, че между страните е възникнало договорно
правоотношение, по силата на което ответниците в качеството им на собственици при
условията на съпружеска имуществена общност на процесния имот имат задължение
да заплащат стойността на доставяната от ищеца топлинна енергия в процесния
имот. Посочено е
още, че ищецът е установил със събраните по делото доказателства, че е изпълнил
задължението си да достави топлинна енергия в имота на ответниците при спазване на изискванията на
Общите условия по договора за доставка на топлинна енергия, както и на
действащата нормативна уредба, доказано е количеството и стойността на
доставената топлинна енергия за исковия период от време. По отношение на
предявените искове с правно основание чл.86 ЗЗД е прието от съда, че за исковия период досежно
забавата на длъжниците са в сила и приложими Общите условия на ищеца, одобрени
с Решение №ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014г., съгласно които за основателността на иска е релевантно обстоятелството ищецът
да докаже датата на публикуване на общите фактури, което същият не е сторил,
предвид на което е прието, че ответниците не са изпаднали в забава в периода, за
който се претендира обезщетение и исковете за
заплащането на мораторна лихва върху главницата за стойността на топлинна
енергия следва да бъдат отхвърлени. Относно исковете за
вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД за законна лихва за забава върху цената
за услугата "дялово
разпределение" е прието, че в договора за доставка на топлинна енергия, сключен при общи условия, не е предвиден срок за плащане на
вземането за услугата
"дялово
разпределение", поради което длъжниците се считат в забава от
момента на поканата, като в случай при доказателствена тежест за ищеца не са ангажирани каквито и да е било доказателства за изпратена, съответно получена от ответниците покана за плащане на цената
на услугата "дялово разпределение", по които съображения е прието, че така предявените искове са
неоснователни и като такива подлежат на отхвърляне. При правилно разпределена доказателствена тежест
съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в
нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени
обстоятелства по делото и съобразно
приложимия материален закон. Настоящата
въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното
решение решаващи изводи като на основание чл.272 ГПК препраща към тях.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Настоящият състав следва да
обсъди доводите релевирани в подадените въззивни жалби досежно
незаконосъобразността на обжалваното решение.
Във връзка с твърденията на ищеца настоящият спор има за
предмет правоотношения по повод на договор за доставка на топлинна енергия при
общи условия. Избраният от законодателя подход във връзка с уредбата на
последната облигация е същата да възниква, съществува и да се прекратява при
законовоустановените предпоставки, съобразно действащата нормативна уредба, без
да отдава правно значение на наличието или липсата, както и без да изисква
насрещни изявления от страните по облигацията. Неоснователен е доводът на
въззивниците-ответници, че по делото е останал недоказан факта на възникналите
договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия относно
процесния топлоснабден имот. Предвид нормата на чл.153 от
Закон за енергетиката /ЗЕ/ всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Законова
дефиниция на понятието битов клиент на топлинна енергия е дадена с разпоредбата
на §1, т.2а от ДР на ЗЕ,
съобразно която в редакцията й към процесния период битови клиенти на топлинна енергия са физически лица –
ползвател или собственик на имот, които ползват електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Горната законова уредба
определя, че потребител по силата на
закона на доставяната топлинна енергия
за битови нужди е собственикът на
топлоснабдения имот, освен в случаите, когато върху имота има учредено
ограничено вещно право на ползване. В конкретния случай от анализа на събраните
доказателства се установява, че ответниците - Г.М.В. и Е.В.В. са собственици при условията на съпружеска имуществена общност
на процесния топлоснабден недвижим имот. В случая единствен
правнорелевантен факт досежно възникването на договорното правоотношение между
страните е факта кой е собственикът, респективно носителят на ограничено вещно
право на ползване върху имота за исковия период от време. Както се посочи
по-горе по делото е доказано, че собственици на имота през исковия период са ответниците - Г.М.В.
и Е.В.В., поради което същите се явяват потребители на топлинна енергия за битови нужди по
аргумент на чл.153, ал.1 от ЗЕ и §1, т.2а от ДР на ЗЕ и имат задължение да
заплащат стойността на доставяната от ищеца топлинна енергия в процесния имот
за исковия период. При тези аргументи е налице
основание в закона за ангажиране на тяхната договорна отговорност при условията
на солидарност /чл.32 от СК/. Изложените в обратния смисъл доводи във
въззивната жалба на ответниците не намират опора в закона и доказателствата по делото и
като такива са неоснователни.
Въззивният съд приема за неоснователни
възраженията на ответниците за необоснованост на решението предвид недоказан обем и
качествени показатели на доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия.
От събраните по делото писмени доказателства и при кредитиране заключението на
вещото лице по приетата СТЕ съдът приема за установено, че при спазване на чл.125 ЗЕ, чл.139 ЗЕ и чл.141 ЗЕ в жилището на ответниците
е доставяна топлинна
енергия при дялово разпределение на същата в сградата етажна собственост и
отчитане и заплащане на потребената топлинна енергия на месечни вноски,
определени по прогнозна консумация и изравнителна сметка. При кредитиране
заключението по СТЕ съдът приема за установено по делото, че количеството на
топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, е изчислено по формула,
съгласно приложението към чл.61, т.6.1. от Наредба №16-334. Следователно се
налага извода, че сумите за топлинна енергия за имота на ответниците са начислени в съответствие с
действащата за исковия период Наредба за топлоснабдяване и ЗЕ. Заключението по
СТЕ е дадено от вещо лице, специалист в областта топлотехника, мотивирано е
вкл. с посочени формули за извършване на разпределението, като е даден отговор
на поставените му задачи, предвид на което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че
следва да го кредитира. Заявените с въззивната жалба на ответниците общи възражения съдът намира, че
не сочат необоснованост на заключението и като отчита че не са подкрепени от
събрани по делото доказателства, приема за неоснователни.
Предвид горното съдът
намира, че правилно първостепенният съд като е кредитирал приетите по делото
заключения на СТЕ и ССеЕ е приел, че размерът на реално потребеното количество топлинна
енергия за исковия период м.05.2013г. –м.04.2016г.
в процесния имот възлиза
на 3105.39 лв., за която сума исковата
претенция на ищеца за главница за топлинна енергия е уважена.
На следващо място относно претендираната цена за услуга
„дялово разпределение“ от заключението на вещото лице се установява, че за
процесния период тази услуга се е извършвала от третото лице-помагач. Съгласно клаузата на чл.22 и чл.36, ал.1 ОУ
клиентите на топлинна енергия са длъжни да заплащат цената за услугата „дялово
разпределение“ на топлопреносното предприятие, като в случая не са ангажирани
доказателства от страна на ответниците да са заплатили дължимите от тях
суми за дялово разпределение за исковия период в общ размер на 96.84 лв., за която сума предявеният иск за главница се явява основателен и доказан и
като такъв е уважен. В тази част обжалваният съдебен
акт следва да бъде потвърден.
Решението е
постановено при правилно приложение на материалния закон и в частта, в която са отхвърлени
предявените установителни искове за вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 622.88 лв., законна лихва за забава за периода от 15.09.2014г. до
28.08.2017г., както и за сумата от 22.34 лв.,
законна лихва за забава върху сумата за услугата "дялово разпределение".
Изцяло неоснователен е доводът на въззивника-ищец, че в случая намират
приложение Общите
условия, одобрени с Решение №ОУ-002/07.01.2008г. на ДКЕВР, в сила от
13.02.2008г.. С оглед исковия период са приложими Общите условия на топлофикационното дружество,
в сила от 12.03.2014г., като съгласно чл.32, ал.2 от същите,
след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки продавачът издава за отчетния период кредитни известия на
стойността на месечните фактури и фактура за потребеното количество топлинна
енергия за целия отчетен период, определено на база на изравнителните сметки.
Съгласно чл.33, ал.2 от същите общи условия клиентите са длъжни
да заплащат стойността на фактурата по чл.32, ал.2 за потребено количество
топлинна енергия за отчетния период в 30-дневен срок от датата на публикуването
й на интернет страницата на продавача, а изрично в чл.33, ал.4 е предвидено, че
продавачът- доставчик на топлинна енергия начислява обезщетение за забава в
размер на законната лихва само за задълженията по чл.32, ал.2, ако не са
заплатени в срока по ал.2 на чл.33. Съгласно действащите от 2014г.
общи условия на „Т.С.” ЕАД за продажба на топлинна енергия за битови нужди
на клиенти на гр.София, макар изискуемостта на месечно дължимите по чл.32, ал.1
от общите условия суми да настъпва в 30-дневен срок от датата на
публикуването на задълженията на интернет страницата на доставчика (в този
смисъл е правилото на чл.33, ал.1 от общите условия от 2014г.),
длъжникът изпада в забава единствено при неизпълнение на задълженията по общата
фактура, относима към целия отчетен период, в случай че не погаси сумите по нея
в 30-дневен срок от публикуването й на интернет страницата на продавача. Следователно за задълженията за потребена топлинна
енергия за процесния период ответниците дължат обезщетение за забава само върху
задължението по общата фактура. В конкретния случай при съобразяване на процесния
период, за който се претендира цената на доставена топлинна енергия се налага
извод, че по отношение на месечните задължения за заплащане цената на доставена
топлинна енергия лихва за забава не се дължи. Такава е дължима единствено върху
задълженията по общата фактура, касаеща целия отчетен период, но в случая по
делото не са ангажирани доказателства тази обща фактура да е публикувана на
интернет страницата на продавача, поради което това правнорелевантно
обстоятелство следва да бъде прието за недоказано. С оглед на това и съобразно
цитираните по-горе разпоредби на общите условия от 2014г.,
падежът на задълженията по общата фактура не е настъпил, което препятства
възможността ответниците да изпаднат в забава за погасяването им. В случая ищецът
носи доказателствена тежест да установи факта, че ответниците са изпаднали в забава досежно
месечните задължения за заплащане цената на доставена топлинна енергия, като с определението
по чл.140 ГПК на ищеца е
указано, че не сочи доказателства за датата, на която общите фактури са
публикувани на интернет страницата му. Независимо от това обстоятелство
въззивникът не ангажира доказателства в горния смисъл. Предвид на което
правилно СРС е приел, че по делото не е доказано, че ответниците са изпаднали в
забава по отношение на задълженията си за заплащане на цена на топлинна енергия
и предявените установителни искове за мораторна лихва са изцяло отхвърлени. По
отношение на исковете за вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД за законна лихва за забава върху цената за услугата "дялово разпределение" правилно е прието от първоинстанционния съд, че в договора за доставка на топлинна енергия, сключен при общи условия, не е предвиден срок за плащане на
вземането за услугата
"дялово
разпределение", поради което длъжниците се считат в забава от
момента на поканата
по аргумент на чл.84, ал.2 от ЗЗД,
като в случай при
доказателствена тежест за ищеца не са ангажирани каквито и да е било доказателства за изпратена, съответно получена от ответниците покана за плащане на цената
на услугата "дялово разпределение", предвид на което по делото се явява недоказан факта, че ответниците
са изпаднали в забава по отношение на задълженията си за заплащане на цената за услугата "дялово разпределение" за исковия период. Предявените установителни искове са
неоснователни и като такива подлежат на отхвърляне.
Не е
налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на страните по
делото, като дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 и ал.3 ГПК. Първостепенният съд при постановяване на съдебното решение в частта на
разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от
18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно което съдът, който разглежда иска, предявен по
реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта
на разноските, направени и в заповедното производство.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното
решение, вкл. и в частта на разноските определени съобразно изхода на спора,
като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271,
ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция и предвид факта, че и двете въззивни жалби са
неоснователни, в полза на страните не се следват разноски и направените от тях
такива следва да останат в тежест на всяка от тях така както са сторени.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №4312 от
08.01.2019г.,
постановено по гр.дело №13463/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 63-ти състав.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./