Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,
12.08.2021 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на дванадесети май
през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: РОСИ МИХАЙЛОВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 4043 по описа за 2020
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 223557 от 24.09.2019 год., постановено
по гр.дело № 50190/2016 г. на СРС, І Г.О., 46 състав, са осъдени А.П.З., с
ЕГН **********, М.В.З., с ЕГН ********** и Ц.Л.Д., с ЕГН **********- всички от
гр.София, да заплатят солидарно на В.Н.Л., ЕГН **********, на основание чл.45,
ал.1 ЗЗД сумата от 5000 лв., представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди от непозволено увреждане на 18.11.2014 г. в
гр.София/телесни и психически увреждания от ухапване на куче в резултат на
виновно противоправно бездействие на ответниците/, ведно със законната компенсаторна лихва от
18.11.2014 г. до окончателното изплащане. С решението на съда са осъдени А.П.З.,
с ЕГН **********, М.В.З., с ЕГН ********** и Ц.Л.Д., с ЕГН **********- всички
от гр.София, да заплатят на В.Н.Л., ЕГН **********, направените по делото
разноски в размер на 1000 лв.
Срещу
решението на СРС, 46 с-в е постъпила въззивна жалба от А.П.З., М.В.З. и Ц.Л.Д., подадена чрез пълномощника
им адв.Г.Х., с
искане същото да бъде отменено изцяло и вместо това да бъде постановено друго,
с което да бъде отхвърлен предявения иск. Твърди се, че решението е неправилно
и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата. Претендират
присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ищец В.Н.Л.,
чрез пълномощника си адв.В.П. оспорва
жалбата, като неоснователна, по съображения подробно изложени в депозирания по
делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като неоснователна
да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното
решение -потвърдено, като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба
е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно
съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва
да се разгледа
по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Съгласно разпоредбата на чл.270, ал.3, изр.3 от ГПК, ако е разгледан
непредявен иск, решението се обезсилва и делото се връща на първоинстанционния
съд за произнасяне по предявения иск. Предметът на спора, по който следва да се
произнесе съда е твърдяното от ищеца в исковата молба чрез наведения фактически
състав и заявения петитум субективно право или
правоотношение.
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно, но недопустимо, поради следните съображения:
При постановяването на обжалваното
съдебно решение, първоинстанционния съд, не се е
произнесъл по предмета на делото, очертан от обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Съдът приема, че в процесния
случай, СРС, 46 с-в, се е произнесъл по
осъдителен иск с правно основание чл.45 от ЗЗД/ с който не е бил сезиран/, вместо
по действително предявения осъдителен иск с правно основание чл.50 от ЗЗД, /с който
е бил сезиран/.
Съдът приема, че предметът на делото
е спорното материално субективно право - претендирано
или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума
на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно
въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за
който не е бил сезиран или когато е определил предмета на делото въз основа на
обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е
процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание.
Приема се, че съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и
обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства
по делото и доводите на страните, като е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право.
На следващо място, част от хипотезите,
при които решението е недопустимо са очертани в т.9 от ППВС № 1/1985 г.: при
липса на право на иск или ненадлежното му упражняване, при оттегляне или отказ
от иска, липса на искане за възобновяване на спряно по взаимно съгласие на
страните производство и др. В пленумното
постановление е посочено, че в тези случаи втората инстанция следва да обезсили
решението и да прекрати производството по делото, а при нарушаване на правилата
за подведомственост или родова подсъдност – след обезсилване на решението, делото
подлежи на изпращане на компетентния съд или орган. При разглеждане на иска на
непредявено основание, следва да се обезсили недопустимото първоинстанционно
решение, а делото да се върне на първата инстанция за разглеждане на предявения
иск. Тези принципни постановки, приложими и при сега действащия ГПК, са
последователно прилагани и съответно доразвити във формирана практика на ВКС, а
именно: решение по т.дело № 850/2012 г., І т.о., решение по т.дело № 748/2015
г., І т.о., решение по т.дело № 1512/2014 г., ІІ т.о., решение по т.дело №
2830/2015 г., І т.о., решение по т.дело № 2806/2015 г., ІІ т.о., решение по
т.дело № 3636/2015 г., ІІ т.о. и др. Съобразно тази съдебна практика, съдебният
акт е недопустим, когато е постановен в отклонение от принципа на диспозитивното начало в процеса, или при съобразяване на
невъведени в процеса факти от страната, релевантни за квалифициране на претендирани права, в резултат на което съдът се е
произнесъл по предмет, с който не е сезиран. В цитираните решения е изразено
принципно становище относно предмета на защитата, която се търси чрез иска и
индивидуализирането на спорното материално право чрез обстоятелствената част и петитума на исковата молба.
Съгласно задължителната практика на
ВС и ВКС, обективирана в т. 9 от ППВС №
1/10.11.1985г., съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното
искане и по начина, който е поискан от ищеца. Решението е недопустимо, когато
не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т.
е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или
ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран,
когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка.
Съдът е длъжен да разгледа иска на предявеното основание и когато се е
произнесъл по непредявен иск, по незаявена претенция постановеният съдебен акт
е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща
надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно.
Съгласно Тълкувателно решение № 1/17.07.2001г. на ВКС, ОСГК дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор, произнасяне по спорния предмет на
делото, който предмет се въвежда с исковата молба. Предмет на делото е спорното
материално право, индивидуализирано от ищеца с основанието и петитума на иска. Съдът е длъжен да определи правната
квалификация на спорното право съобразно въведените от ищеца твърдения и
заявеното искане. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното
начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, когато е определил
предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е
позовала, решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено
основание. В случаите, когато съдът не е разгледал иска на предявеното
основание, а е разгледал иск, който не е предявен и не е разгледал предявения,
решението е недопустимо и въззивната инстанция, като
го обезсили, следва да изпрати делото на първоинстанционния
съд, за да разгледа предявения иск.
Отделно от изложеното, съгласно практиката на
съдилищата, когато в нарушение на принципа на диспозитивното
начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, когато е
определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не
се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на
непредявено основание. Приема се, че съдът е длъжен да определи правилно
предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди
всички доказателства по делото и доводите на страните, като е длъжен да прецени
всички правнорелевантни факти, от които произтича
спорното право.
На следващо място, съдът приема, че
разглеждането на иск, който не е предявен и неразглеждането на предявения иск,
представлява отклонение от диспозитивното начало в
исковия процес и има за последица обезсилване на постановеното недопустимо
решение. Спорният предмет се индивидуализира с основанието и петитума на иска. Основанието на иска обхваща фактите, от
които произтича претендираното с исковата молба
материално субективно право.
В процесния случай,
настоящият въззивен състав, приема, че първоинстанционният
съд не е разгледал предявения от ищеца срещу ответниците
осъдителен иск с правно основание чл.50 от ЗЗД за заплащане солидарно на сумата
от 5000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в
преживени болки и страдания, причинени от ухапване от куче на 18.11.2014 год. в
гр.София, собственост на ответниците и под чийто
надзор се е намирало същото, така както е
изрично заявен по петитума на исковата молба, поради
което е постановил недопустимо решение. Съдът приема, че СРС, 46 с-в, се е произнесъл по осъдителен иск с правно основание чл.45
от ЗЗД/ с който не е бил сезиран/, вместо по действително предявения осъдителен
иск с правно основание чл.50 от ЗЗД, с който е бил сезиран. В процесния
случай, обжалваното решение е недопустимо, тъй като не е постановено в
съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
С оглед на изложеното, обжалваното
решение следва да се обезсили изцяло, включително и в частта за разноските на
основание чл.270, ал.3, изр.3-то от ГПК, и делото да се върне на СРС за ново разглеждане
от друг състав на същия съд и произнасяне по действително предявения осъдителен
иск с правно основание чл.50 от ЗЗД с исковата молба, и по предмета на делото.
Новото разглеждане би следвало да започне от стадия на изготвяне на доклад по
делото по чл.146 от ГПК.
С оглед цената на иска и дадените
задължителни за съдилищата указания в т. 8 от Тълкувателно решение № 1/2013 г.
на ОСГТК на ВКС решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване – арг. чл. 280, ал. 3, т.1 от ГПК.
Предвид изхода по делото и липсата на произнасяне по съществото на спора
разноски в настоящето производство при спазване на чл.78 ГПК не следва да бъдат
присъждани. Такива следва да присъди СРС при новото разглеждане на делото.
Така мотивиран
Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е
Ш
И
:
ОБЕЗСИЛВА изцяло решение № 223557 от 24.09.2019 год., постановено по гр.дело №
50190/2016 г. на СРС, І Г.О., 46 състав.
ВРЪЩА делото на СРС, за ново
разглеждане от друг състав на същия съд на действително предявения осъдителен иск
с правно основание чл.50 от ЗЗД, съгласно мотивите на настоящето решение.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг.
на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.