Решение по в. гр. дело №2018/2025 на Окръжен съд - Варна

Номер на акта: 1218
Дата: 20 ноември 2025 г.
Съдия: Светла Величкова Пенева
Дело: 20253100502018
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 15 септември 2025 г.

Съдържание на акта


РЕШЕНИЕ
№ 1218
гр. Варна, 20.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Светла В. Пенева
Членове:Красимир Т. Василев

Деница Славова
при участието на секретаря Галина Сл. Стефанова
като разгледа докладваното от Светла В. Пенева Въззивно гражданско дело №
20253100502018 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е въззивно и е образувано по жалба на П. К. Й. чрез адвокат
М. П. против решение № 192 от 20.06.2025 г., постановено по гр.д.№ 577 по описа за 2023 г.
на Районен съд – П., втори състав, с което е признато за установено по отношение на
въззивницата, че ищците Г. А. С., А. Г. А. и Д. Г. А. са собственици на реална част с площ от
218 кв.м, разположена между точки Б, В, Г, Д и Ж, защрихована със син цвят съгласно
комбинирана скица - приложение № 2 към изготвената съдебно-техническа експертиза /СТЕ/
и неразделна част от решението, представляваща реална част от дворно място, цялото с
площ 1 588 кв.м, съставляващо поземлен имот с пл.№ 59 в кв.34 по плана на село В., община
П., област Варна, одобрен със заповед № 2051 от 04.06.1934 г., при квоти: 3/6 идеални части
за Г. А. С. въз основа на прекратена съпружеска имуществена общност /СИО/ и 1/6 по
наследство, останало от С.П. С.а, 1/6 идеална част за А. Г. А. по наследство, останало от
С.П. С.а и 1/6 идеална част за Д. Г. А. по наследство, останало от С.П. С.а; осъдена е
въззивницата да предаде владението върху описаната реална част с площ от 218 кв.м, на
ищците Г. А. С., А. Г. А. и Д. Г. А., на основание член 108 от Закона за собствеността /ЗС/;
отменен е нотариален акт /НА/ № 8, том II, рег.№ 1023, дело № 128/2021 г. по описа на
нотариус И.К., вписан в Служба по вписванията - П. под акт № 148, том II, дв.вх.рег.№ 678
от 01.03.2021 г., на основание член 537, алинея 2 от ГПК; осъдена е въззивницата да заплати
на Г. А. С., А. Г. А. и Д. Г. А. сума в размер на 4 614 лева, представляваща сторени в
производството пред първата инстанция разноски, на основание член 78, алинея 1 от ГПК.
Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност, неоснователност и
недопустимост на атакуваното решение. Счита се, че по делото безспорно е установено, че
1
въззивницата е установила владение върху процесната реална част от 1998 г. и владее имота.
в тази връзка прави подробен анализ на събраните в хода на производството пред първата
инстанция доказателства, като се набляга върху свидетелските показания и какво се доказва
с тях. Оспорва се изводът на съда, че не е налице един от елементите на давностното
владение, а именно – то да е необезпокоявано. Също така се обръща внимание и върху
обстоятелството, че имотът отговоря на всички изисквания на член 200, алинея 2 от ЗУТ.
Иска се отмяна на решението и постановяване на ново, с което да се отхвърли
предявеният иск.
Въззиваемата страна в срока по член 263, алинея 1 от ГПК е депозирала отговор по
така подадената жалба чрез адвокат С. А., с който същата се оспорва, като подробно се
излага, че решението е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, гражданско отделение – първи
състав, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в
жалбата, и след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, както и
становищата на страните и по вътрешно убеждение, съобразно член 235 от
Гражданския процесуален кодекс, счита за установено от фактическа и правна страна
следното:
Твърденията, изложени в исковата молба са, че ищците са собственици на процесния
недвижим имот по силата на прекратена съпружеска имуществена общност /СИО/ и
наследство за първия ищец и наследяване за втория и третия ищец от покойната С.П. С.а.
Сочи се, че 794 кв.м идеални части от имота са придобити от Г. А. С. и покойната С.П. С.а
през 1988 г. с договор за покупко-продажба в режим на СИО, а останалите 794 кв.м идеални
части – също с договор за покупко-продажба от 2021 г. от Е. Г. Б., която от своя страна ги е
придобила чрез договор за доброволна делба от 2011 г. с останалите наследници на Г. И.а В..
Излага се, че за имот с пл. № 59 е отреден УПИ II-59 с площ 1440 кв.м. Заявява се, че
процесната реална част от УПИ II-59 се ползва без правно основание от ответницата по
делото, която се е снабдила с констативен нотариален акт /КНА/ за собственост, но никога
не е осъществявала фактическа власт върху имота като собственик. По същество се моли за
уважаване на предявения иск по член 108 от ЗС и отмяна на издадения нотариален акт.
В отговор на исковата молба, депозиран в срока и по реда на член 131 от ГПК,
ответницата оспорва предявените искове. Заявява, че през 1998 г. с Г. И.а Г. сключила частен
писмен договор, без нотариална форма, относно реална част от неурегулиран парцел II-59 в
квартал 34 при граници: от едната ябълка до другата ябълка или до съседи Г. Щ., А.В. и от
едната страна Гинка И.а. Посочва, че е загрдила тази реална част и започнала да я владее от
19.06.1998 г., присъединявайки я към свой имот, като това владение е явно, непрекъснато,
спокойно и несмущавано. Посочва, че към момента на договора за доброволна делба между
наследниците на Г. И.а В., тя вече била придобила по давност процесната реална част.
Заявява, че договорът за доброволна делба и последвалият след това договор за покупко-
продажба са нищожни и не пораждат правно действие, тъй като е придобила имота чрез
покупка на 19.06.1998 г. и към момента на делбата е била собственик по давност, както и
посочва, че с доброволната делба Е. Г. Б. е получила 740 кв.м идеални части, поради което
няма как да е продала на С.П. С.а 794 кв.м идеални части – повече, отколкото е притежавала.
По същество се моли за отхвърляне на предявения иск.
В първото по делото съдебно заседание пред първата инстанция ищците, с оглед
твърденията на ответницата, изложени в отговора, че е придобила 200 кв.м идеални части от
имот № 59, се позовават на нищожността на представените договор от 1998 г. и разписка
поради липса на форма, като твърдят, че бидейки нищожна сделка, договорът не е послужил
като основание на начало на твърдяното давностно владение от страна на ответницата, като
оспорват да е подписан от лицата, посочени в него. Твърдят, че ответницата е установила
владение върху процесния имот по скрит начин и чрез насилие и това владение е било
2
прекъсвано многократно. Ответницата е заявила, че процесната реална част отговаря на
изискванията на ЗУТ да бъде придобита по давностно владение.
Въззивният съд намира, че не следва да преповтаря установената пред първата
инстанция фактическа обстановка, доколкото страните нямат наведени доводи, че тя е
неправилно установена, поради което и на основание член 272 от ГПК препраща към частта
от мотивите досежно фактическата обстановка.
Предявен е иск с правно основание член 108 от ЗС за установяване, че ищците са
собственици при посочените квоти на реална част с площ от 218 кв.м, разположена между
точки Б, В, Г, Д и Ж, защрихована със син цвят съгласно комбинирана скица - приложение №
2 към изготвената СТЕ -, представляваща реална част от дворно място, цялото с площ 1 588
кв.м, съставляващо поземлен имот с пл.№ 59 в кв.34 по плана на село В., община П., на
посоченото от тях придобивно основание – ищецът Г. А. С. по силата на прекратена СИО и
наследство, останало след смъртта на съпругата му С.П. С.а, а ищците А. Г. А. и Д. Г. А. –
наследство, останало след смъртта на майка им С.П. С.а.
За основателното провеждане на ревандикационен иск в тежест на ищците е да
установят наличието на предвидените в член 108 от ЗС предпоставки: че са собственици на
процесната реална част на твърдяното придобивно основание и че ответниците владеят
спорната реална част без основание. Посочените факти трябва да бъдат установени при
условията на пълно и главно доказване, тъй като от тях се предпоставя изхода на спора. В
тежест на ответницата е да установи противопоставимо право на собственост, породено на
твърдяното основание /изтекла в нейна полза придобивна давност/, както и наведените
правоизключващи възражения, от които черпи благоприятни за себе си правни последици.
Ищците твърдят, че целият имот с площ 1 588 кв.м е бил собственост на ищеца Г. и
починалата му съпруга С. като първо Г. е закупил 794 кв.м, а след това С. останалите 794
кв.м. в режим на СИО. Тези техни твърдения се подкрепят от представените писмени
доказателства, включително относно правата на техните праводатели, както и от
свидетелските показания на Й.Б..
П. Й. заявява собственически права, произтичащи от осъществено от нея владение,
считано от сключване на договора с Г. И.а Г. на 19.06.1998 г. до депозиране на исковата
молба. Ищците са навели доводи, че представеният договор е нищожен поради липса на
форма. В тази връзка е правилен изводът на първоинстанционният съд, че релевираното в
първо съдебно заседание основание за нищожност на посочения договор поради липса на
съгласие е преклудирано. Член 18 от ЗЗД визира, че договорите за прехвърляне на
собственост или за учредяване на други вещни права върху недвижими имоти трябва да
бъдат извършени с нотариален акт. Ответницата се позовава на писмен договор, който не е в
предвидената нотариална форма, следователно същият е нищожен на основание член 26,
алинея 2, предложение трето от ЗЗД. При това положение договорът от 19.06.1998 г. не
представлява годно основание за упражняване на добросъвестно владение, но може да бъде
основание за упражняване на недобросъвестно такова. За да е придобила право на
собственост въз основа на давностно владение, ответницата Й. следва да установи
наличието на всички елементи на фактическия състав на член 79, алинея 1 от ЗС, тъй като с
отговора на исковата молба е навела твърдения за упражнено недобросъвестно владение,
при което за придобиване на правото на собственост по давност е необходимо изтичането на
предвидения в закон срок – десет години на упражнено непрекъснато, необезпокоявано и
явно владение. В конкретния случай се установи, че ответницата ползва процесната реална
част от имота от 1998 г., като го обработва. Й. обаче не е успяла посредством събраните по
делото доказателства да докаже, че владението й е било необезпокоявано. На първо място от
писмо рег.№ 3004 от 11.09.2001 г. по описа на РДВР-Варна, РПУ-П. се установява, че Г. И.а
В. е подала жалба с оплаквания, че ответницата П. К. Й. я заплашва и се саморазправя с нея
във връзка със спор за място. На следващо място за противопоставяне от страна на Г. И.а на
3
владението на ответницата явстват и разпитаните по делото свидетели Е. Б. и Й.Б., който
заявяват, че след като Г. е узнала за естеството на подписания от нея договор, се е обърнала
към органите на реда; отделно от това дълги години двете имали спорове, свързани с
желанието на П. да придобие имота и несъгласието от страна на Г. за това; П. премахнала
оградата, разделяща имоти № 58 и № 59, и започнала да влиза в двора на Г., която в началото
отново слагала мрежата; отношенията им по повод имота ескалирали, тъй като ответницата
и синовете й заплашвали Г.; освен това тя и дъщеря й работели при сина на Й. и били
финансово зависими от него, защото не разполагали с никакви парични средства /в тази част
показанията им се подкрепят и от тези на свидетелката А.А./. Съдът следва да даде вяра на
показанията на тези свидетели, доколкото Е. Б., макар и дъщеря на Г. И.а, към настоящия
момент е незаинтересована от изхода от спора, а свидетелят Й.Б. е дългогодишен съсед, има
преки впечатления от отношенията между лицата и историята на имота и също не е
заинтересован от резултата от спора. Данни, че владението върху процесната реална част е
било установено насила от П., се съдържат и в показанията на разпитания по искане на
ответницата свидетел К.Х.М., който заявява, че Г. е била много бедна жена и е била
принудена да даде парче от двора си. За това сочи свидетелят Б., който заявява, че
ответницата е дала на Г. 100 лева, за да „прибере“ сина си, който се удавил – факт, който
самата ответница лично описва в съдебно заседание, и който свидетелства за финансовото
съС.ие на Г..
Дори обаче и да бе доказано, че Й. е упражнявала непрекъснато, необезпокоявано и
явно владение в продължение на десет години, то тя не би могла да придобие процесната
реална част поради наличие на законова пречка за придобиване на собствеността по давност,
а именно императивната разпоредба на член 200 от ЗУТ, която предвижда, че реално
определени части от поземлени имоти в границите на населените места могат да се
придобиват чрез правни сделки или по давност само, ако са спазени изискванията за
минималните размери по член 19 от ЗУТ, съответно - ако е налице изключението на член
200, алинея 2 от ЗУТ. Изискуемата според член 19, алинея 1, точка 4 от ЗУТ минимална
площ на поземления имот, находящ се в селата или частите от тях с преобладаващ равнинен
терен, е 500 кв.м и лице най-малко 16 м. Посочената реална част, които се владее от
ответницата няма минималната характеристика за площ /218 кв.м/, както и безспорно е
видно от скицата – неразделна част от решението, че тази реална част от 218 кв.м, владяна
от ответницата и попадаща в ПИ с пл.№ 59 в кв.34 по плана на село В., няма изобщо лице.
Не е приложима и разпоредбата на член 200, алинея 2 от ЗУТ, предвиждаща изключение от
забраната за придобиване по давност на имоти под размерите по член 19 от ЗУТ. Съгласно
нея правилото на алинея 1 не се прилага в случаите, когато частта от поземления имот се
присъединява към съседен имот при условията на член 17, а оставащата част отговаря на
изискванията на член 19 или се присъединява към съседен имот. Приложимостта на член 17
от ЗУТ се предпоставя от наличието на първоначално урегулиране на територията, при която
възникват придаваеми по регулация части между съседни имоти /дворищна регулация/, а и
на давността по член 200, алинея 2 от ЗУТ може да се позове само собственикът на този
имот, към който се придават части от съседен имот. Следователно спазването на изискването
за минималните размери за лице и площ е необходима законова предпоставка за придобиване
на реално определени части от поземлени имоти по давност.
От съвкупният анализ на събраните по делото доказателства съдът приема за
установено, че ответницата не е придобила процесната реална част въз основа на
упражнявано от нея давностно владение.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции, то атакуваното
решение по иска по член 108 от ЗС следва да бъде потвърдено.
По разноските
Съобразно изхода на спора пред въззивната инстанция и съобразявайки разпоредбите
4
на член 78, алинея 3 от ГПК, на въззиваемите следва да бъдат присъдени разноски.
Въззиваемите страни са представили списък по член 80 от ГПК и доказателства за
сторени разноски. От договорите за правна помощ и съдействие е видно, че Г. А. С., А. Г. А.
и Д. Г. А. заедно са упълномощили адвокат А., като са заплати сумата от 3 000 лева.
Въззивницата е направила възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, заплатено от въззиваемите. Съдът, обсъждайки така направеното
възражение, основано на нормата на член 78, алинея 5 от ГПК, намира същото за
неоснователно – предявен е иск по член 108 от ЗС с множество доводи и възражения, което
води до извод за сравнително висока фактическа и правна сложност; в съдебно заседание
пълномощникът на страните е взел активно участие и е пледирал по същество, поради което
и сумата от 3 000 лева не се явява прекомерна и въззивницата следва да я заплати на
въззиваемите.
По изложените съображения и на основание член 271, алинея 1 от ГПК, настоящият
състав на въззивния съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 192 от 20.06.2025 г., постановено по гр.д.№ 577 по описа
за 2023 г. на Районен съд – П., втори състав.
ОСЪЖДА П. К. Й. ЕГН ********** с адрес в село В., община П. да заплати на Г. А. С.
ЕГН ********** с адрес в село В., община П., А. Г. А. ЕГН ********** с адрес в село В.,
община П. и Д. Г. А. ЕГН ********** с адрес в село В., община П. сума в размер на 3 000
/три хиляди/ лева, представляваща сторени в производството пред въззивната инстанция
разноски, на основание член 78, алинея 3 от ГПК.
Решението може да бъде обжалвано в едномесечен срок от връчването му на
страните с касационна жалба чрез Окръжен съд – Варна пред Върховен касационен съд
по реда на член 280 и следващи от Гражданския процесуален кодекс.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________

5