Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 29.06.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на петнадесети
ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР
САНТИРОВ
мл. с. АДРИАНА АТАНАСОВА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като
разгледа докладваното от мл. съдия Адриана Атанасова в. гр. д. № 16761
по описа за 2018г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.
С решение № 398326 от
02.05.2018г., постановено по гр.д. №
10450/2015г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 46-ти състав, е
прогласена на основание чл. 143, т. 3, т.10 и т. 12 и чл. 146 от Закона за
защита на потребителите по иск, предявен от П.Д.К. и М.Р.К. срещу „У.Б.” АД ***,
нищожността на клаузата на т. 11.2 от Договора за банков ипотечен кредит на
физическо лице № TR 1690930, сключен между страните на 26.03.2009г., както и на
клаузите на т. 9.4 и т. 9.6 от Общите условия към Договора, както и ответникът У.Б.”
АД *** осъден да заплати на П.Д.К. и М.Р.К., на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД при условията на активна солидарност сумата от 2651, 31 евро, платена от
тях без основание в периода от 03.03.2010г. до 26.02.2015г. и представляваща
разликата над договорения размер на месечните погасителни вноски съгласно
Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № TR 1690930 от
26.03.2009г. и действително платените суми, ведно със законната лихва от
завеждане на исковата молба на 26.02.2015г. до окончателното изплащане на
главницата. С решението „У.Б.” АД *** осъден да заплати на ищците и направените
по делото разноски в размер на 1521,22 лв.
Срещу решението е подадена въззивна
жалба от ответника „У.Б.” АД ***, като счита решението за неправилно и
необосновано, тъй като първоинстанционният съд не бил обсъдил заявените от
ответника възражения, оспорвания и доказателства по делото. Поддържа се, че в
случая е приложима специалната разпоредба на чл. 143, т. 12 ЗЗП, тъй като
същата дерогира действието на общата разпоредба на чл. 143, т. 10 ЗЗП. Излагат
се съображения, че първоинстанционният съд не е обсъдил и наведеното в хода на
процеса и с писмената защита възражение, че в случая е приложима разпоредбата
на чл. 41, ал. 1 ЗКНИП, в сила от 2016г., който съгласно § 4 ПЗР има обратно
действие. Сочи се още, че при възмездните договори, при които изпълнението е
започнало, какъвто е процесния такъв, отказът от договора е обусловен от
връщане на полученото, а обратното би означавало, че е налице неизпълнение на
договора. Твърди се още, че плащането от потребителя на увеличената цена
(лихва) е приемане, по смисъла на чл. 14, ал. 1 ЗЗД и обвързва страните. Според
жалбоподателя неоснователността на иска за нищожност, предполага и
неоснователност на исковата претенция по чл. 55 ЗЗД. Излагат се съображения, че
ищците не твърдят и по делото не са събрани доказателства за плащане на суми
над сумите по погасителен план. Поддържа се, че договорът за кредит не съдържа
клауза за активна солидарност, в която връзка и изводът на първоинстанционният
съд за обратната функция на пасивната солидарност бил незаконосъобразен и по
отношение на втората ищца било останало недоказано по делото обедняването й. Сочи се, че при подписването на договора е
било договорено между страните /съгласно т. 4 и т. 4а от същия/, че ГЛП е сбор
от БЛП, формиран от 1-месечен EURIBOR, съгласно р. III от ОУБ и премия +
надбавка. Навеждат се и твърдения, че съгласно т. 9.1 от ОУБ кредитите се
олихвяват с ГЛП определен от ОУБ, а по делото същевременно няма представено
решение на УСБ за ежемесечна автоматична промяна на БЛП, съобразно промените на
1- месечния EURIBOR, както и не са предвидени в тази насока клаузи нито в ОУ,
нито в самия договор за кредит. Поддържа се, че поради гореизложеното за
страните е задължителен първоначално уговорения ГЛП от 9, 25 %. Сочи се още, че
съгласно представените от ответника и неоспорени от страните справки, както и
от вещото лице,надплатената сума за три години възлиза в размер на 685 евро, а
за пет години в размер на 1273 евро. Наведено е и възражение, че в случая е
приложима не петгодишната, а тригодишната давност съгласно направеното
възражение във връзка с чл. 111, б. „б” ЗЗД. Моли се обжалваното решение да
бъде отменено изцяло и предявените от ищците искове да бъдат отхвърлени като
неоснователни и недоказани, а при
условията на евентуалност да бъде уважен осъдителния иск частично за 685 евро
при тригодишна погасителна давност или за 1273 евро при петгодишна погасителна
давност. Претендира разноски, за което представя списък по чл. 80 от ГПК.
В откритото съдебно заседание от
15.11.2019г. пред въззивната инстанция ответникът „У.Б.” АД *** депозирал писмена
защита, съгласно която не поддържа въззивната жалба, в частта за
прогласяване на нищожността на т. 11.2 от договора.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил
отговор на въззивната жалба от ищците П.Д.К. и М.Р.К., чрез надлежно
упълномощен процесуален представител адв. К.К., в който се поддържа, че
първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно. Посочва се, че
правилно първоинстанционният съд е приел, че клаузата на т. 11.2 от договора за
банков ипотечен кредит от 26.03.2009г., както и клаузите на т. 9.4 и т. 9.6 от
Общите условия към договора са нищожни, като излага подробни съображения в тази
насока. Навеждат се и твърдения, че предвид наличието на нищожността на
горепосочените клаузи, предявеният иск по чл. 55 ЗЗД също се явява основателен.
Сочи се, съгласно приетата по делото съдебно – счетоводна експертиза ищците са заплатили на жалбоподателя общо
сумата в размер на 16074,28 евро, а
съгласно т. 4.1а от договора е следвало да заплатят 13422, 97 евро, поради
което съвсем обоснован е изводът на районният съд, че банката се е обогатила
със сумата от 2651,31 евро. Излагат се и съображения, че ищците не отговарят
при условията на активна солидарна отговорност, както и че в конкретния случай
е приложима петгодишната погасителна давност. Моли се въззивната жалба да бъде
оставена без уважение и първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендират
се разноски, за което се представя списък по чл. 80 от ГПК.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата
на „У.Б.” АД *** подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а
разгледана по същество е неоснователна.
Според
уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася служебно
по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната му част.
Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение
въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.
В
откритото съдебно заседание от 15.11.2019г. пред въззивната инстанция
ответникът „У.Б.” АД *** депозирал писмена защита, съгласно която не
поддържа въззивната жалба, в частта за прогласяване на нищожността на т. 11.2
от договора. Поради гореизложеното въззивният състав не следва да се
произнася относно нищожността на тази клауза от договора. С оглед на
обстоятелството, че въззивникът поддържа въззивната си жалба в останалата част,
то съдът следва да обсъди само нищожността на т.9.4 и т.9.6 от Общите условия
към договора.
Настоящият съдебен състав приема, че решението в обжалваната
част е валидно и допустимо. При постановяване на първоинстанционното решение не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед
релевираните в жалбите оплаквания, същото е и правилно, като въззивният съд
споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, поради което и на
основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка с
доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове
с правно основание чл. 143, т.3, т.10 и т. 12 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП и евентуален
осъдителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД за прогласяване на нищожността
на клаузите по т. 11.2 от Договора за банков ипотечен кредит на физическо лице
№ TR 1690930 от 26.03.2009г. и на т. 9.4 и т.9.6 от Общите условия към договора,
както и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД – за осъждането на
ответника да заплати на ищците при условията на активна солидарност сумата от 2651,31 евро, платена от тях без
основание за периода от 03.03.2010г. до 26.02.2015г. /датата на депозиране на
исковата молба/.
С оглед процесуалното поведение на страните и
доводите наведени във въззивната жалба, съобразно разпоредбата на чл. 269, изр.
2 ГПК, уреждащ т. нар. ограничен въззив (апелация), настоящият съдебен състав
намира, че страните не спорят по отношение на следните обстоятелства: 1) че е
сключен Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице №
TR1690930/26.03.2009г. между „У.К.Б.“ АД от една страна в качеството на
кредитор и П.Д.К. от друга страна, в качеството на кредитополучател, както и М.Р.К.,
в качеството й на солидарен длъжник, по силата на който договор кредиторът
предоставя на кредитополучателя банков кредит в размер на 27 000 евро с цел
покупка на недвижим имот, а кредитополучателят се задължава да върне
предоставената сума на месечни анюитетни вноски, съобразно уговореното в
договора и общите условия към него; 2) че както кредитодателят, така и
кредитополучателят са изпълнили и изпълняват задълженията си по договора, а
именно за предоставяне на уговорена сума, както и за нейното връщане в
размерите поискани от кредитодателя.
В проведеното
открито съдебно заседание от 05.12.2017г. СРС е допуснал изменение на
предявения иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, чрез
увеличаване на неговия размер от 1500 евро на 2651, 31 евро.
Следователно, спорът между страните се концентрира
върху обстоятелството дали твърдените от ищците договорни клаузи са
неравноправни, което обуславя тяхната нищожност, както и дали е налице валидно
правно основание за заплатените по договора и спорни по настоящото дело парични
суми. Конкретните клаузи, върху които е концентриран правния спора са следните:
-
съгласно чл. 9.4. от Общите условия към договора, при кредити, погасявани чрез анюитетни погасителни вноски, при всяко
нарастване на базовия лихвен индекс с повече от 0,5 процентни пункта спрямо
действащия към момента на промяната размер, банката променя годишния лихвен
процент в същия размер, като промяната влиза в сила автоматично с публикуване
на новата стойност на съответния лихвен индекс и без за това да е необходимо
сключване на допълнително споразумение между страните. Банката може да промени размера
на анюитетната вноска по нейна преценка и в интерес на кредитополучателят,
включително и към момент, различен от промяната на лихвения процент. Кредиторът
уведомява кредитополучателят и третите задължени лица за извършената промяна
чрез последващото промяната извлечение по кредит, предоставено по реда на т.
24. 1., но не по-късно от 45-дневен срок от промяната.
-
съгласно т. 9.6 от Общите условия към договора, при промяна на нормативната
база и/или условията на финансовите пазари и/или възникване на други обективни
обстоятелства, водещи до съществено повишаване разходите на Банката по
провлечения ресурс и/или до допълнителни разходи по предоставените кредити,
Банката има право да провежда базовия лихвен процент в съответствие с пазарните
условия, като към приложимия за периода на олихвяването договорен лихвен индекс
начислява допълнителна, респективно променя съществуваща , премия в размер до 2
(два) процентни пункта, за което Банката уведомява кредитополучателите по реда,
установен в настоящите ОУ.
С
оглед твърденията на страните за изясняване на тяхната действителна воля е и
клаузата на чл. 4 от Договора, в която е уговорено, че годишният лихвен процент
(ГЛП) се формира от базов лихвен индекс – едномесечен EURIBOR и надбавка, който
компоненти към момента на сключване на договора са съответно 3,543 % и 5,707 %
или ГЛП е в размер на 9,25 %.
От
приетото и неоспорено допълнително заключение на ССчЕ се установява – по
въпросите на ищеца, че дължимата сума по договора за кредит за периода от
подписването на договора при приложение на чл. 4 от договора и коректно
изменение на лихвения процент е в размер на 13422,97 евро, като действително е
заплатена сумата от 16074,28 евро. Налице е разлика от 2651,31 евро. Настоящият
въззивен състав кредитора допълнително заключение в частта, в която е посочено
2-рият вариант на изчислението и съобразно данните в Приложение 2 към
допълнително заключение. Това е така, тъй като при посочването на сумите във
вариант 2 вещото лице е направило изчисление на месечните вноски, включващи
платена главница + изчислена лихва при лихвен процент като сбор от действащата
стойност на 1-месечен Юрибор, съобразно изменението му + стойността на
компонента „премия” към датата на договора без съобразяването на промяната й +
надбавката по договора.
Съдът
при преценка на допълнителното заключенията на вещото лице, съобразно правилото
на чл. 202 ГПК намира, че следва да го кредитира, в горепосочената част, тъй
като е извършено обективно, компетентно и добросъвестно. Вещото лице е
отговорило изчерпателно на поставените задачи, като по делото липсват
доказателства, че то е недобросъвестно или заинтересовано от изхода на правния
спор.
В
правилото на чл. 20 от ЗЗД е предвидено, че при тълкуването на договорите
трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки
трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в
смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора обичаите в
практиката и добросъвестността.
Процесният договор попада в предметния
обхват на ЗЗП. Ищецът е потребител по смисъла на § 13 т. 1 ДР ЗЗП, а банката е
търговец по смисъла на § 13 т. 2 ДР ЗЗП (с оглед действаща разпоредба към
момента на сключване на договора – 07.04.2008 г.). Следователно в отношенията
им са приложими и разпоредбите на Закона за защита на потребителите. Съгласно §
13, т. 12 от ДР на ЗЗП (действаща към момента на сключване на договора
(26.03.2009г.) – обн. ДВ бр. 99/09.12.2005 г., в сила от 10.06.2006г.)
"Финансова услуга" e всяка услуга, свързана с банкова дейност,кредитиране,
застраховане, лично пенсионно осигуряване, инвестиране или плащане.
Следователно, процесният договор има характер на потребителски договор, за
който се прилагат разпоредбите на чл. 143 – 146 от ЗЗП.
За пълнота е необходимо да се отбележи,
че специалната уредба на банковите кредити, отпускани към момента на сключване
на договора действително е съществувала – ЗПК (в сила от 01.10.2006 г. – отм.
ДВ, бр. 18/05.03.2010 г.). Същият закон обаче в чл. 3, ал. 3, т. 5 изрично
изключва договори на стойност над 40 000,00 лева – какъвто е процесният,
както и кредити, обезпечени с ипотека върху недвижим имот (ал. 5, т. 1) –
какъвто е процесният договор – поради което и спрямо сключения договор между
страните в настоящото производство следва да намерят приложение правилата на
ЗЗП, включително правилата за неравноправни клаузи (чл. 143 и сл., в сила от
10.06.2006 г.).
От
граматическото, систематично и телеологично тълкуване на разпоредбите на закона
– чл. 143-147 ЗЗП може да се изведе, че неравноправна е тази клауза в договора,
за която са налице следните условия: 1) клаузите не са индивидуално
определени – предварително изготвени от търговеца, като потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им – арг. чл. 146, ал. 2 ЗЗП; 2) уговорени са във вреда на
потребителя – накърняват се уредените в закона права на потребителя, респ.
увреждат се неговите законни интереси; 3)
не отговарят на изискванията за добросъвестност, респ. на добросъвестната
търговска практика. В ЗЗП липсва законово определение на понятието
„добросъвестност” – мярката на честно, почтено поведение на всеки участник в
гражданския оборот при сключване и изпълнение на сделки за потребление.
Добросъвестната търговска практика – съвкупност от правила, определящи
пазарното поведение, които произтичат от законите и обичайните търговски
отношения и не нарушават добрите нрави; 4) уговорката да води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя – съществено,
радикално несъответствие в насрещните престации на страните по договора, водеща
до тяхната нееквивалентност, както и в несъответствие във възможността им да
упражнят своите права за защита по договора;
От буквалния прочит на чл. 143, ал.1, т.
12 следва, че значително неравновесие между страните е налице тогава, когато
клаузите в договора: предвижда цената да се определя при получаването на
стоката или предоставянето на услугата или дава право на търговеца или
доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се
откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в
сравнение с цената, уговорена при сключването на договора. Цитираната
разпоредба е тези, на която се позовава ищеца в исковата молба. Диспозитивното начало е уредено в ГПК като
основен принцип на българския гражданския процес – арг. чл. 6 ГПК. Съдът се
произнася само по предявеното спорно материално право, което е очертано с
неговите правопораждащи юридически факти и предметно съдържание. Следователно,
правният спор, предмет на делото, и обемът на дължимата съдебна защита се
определят от ищеца, т.е. волята на лицето, което е сезирало
съда, предпоставя обема на търсената от съда защита на твърдени материални
права – арг. чл. 2 ГПК, във вр. с чл. 6, ал. 2 ГПК. Като принципът на диспозитивното
начало очертава не само вида и обема на търсената защита, но и пределите на
правосъдната власт на съда – арг. чл. 2 ГПК. Въпреки това, в случая съдът дължи
служебна проверка за валидността на клаузите, тъй като се касае за императивни
материалноправни разпоредби, който въззивният съд трябва да приложи – съгласно т.
1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г.,
ОСГТК;
Приложимостта им към договора за банков
кредит е ограничена с оглед разпоредбата на чл. 144 от ЗЗП. Съгласно
изключението предвидено в нормата на чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП съгласно която:
доставчикът на финансови услуги може (има право) при наличие на основателна
причина да промени и без предизвестие лихвения процент, дължим от потребителя
или на потребителя, или стойността на всички други разходи, свързани с
финансовите услуги, при условие че доставчикът на финансовата услуга е поел
задължение да уведоми другата страна/страни по договора в 7-дневен срок и е
осигурил преди това или едновременно с уведомяването й възможност тя да
прекрати договора незабавно. Понеже разпоредбата е изключение от цитираните
по-горе разпоредби на чл. 143 ЗЗП, тя следва да се тълкува и прилага
стриктно и ограничително, т.е. само за посочената хипотеза, вън от която
изключението не намира приложение. Въпреки че първата предпоставка е налице,
аргумент се от чл. 9.4. от Общите условия към договора възможност банката да
уведоми кредитополучателя-потребител и третите задължени лица за извършената
промяна чрез последващото промяната извлечение по кредит, предоставено по реда
на т. 24.1. от общите условия, то не е налице втората предпоставка. В договора
липсва клауза, която дава такава възможност на потребителя. Извод в различна насока не следва от
предвиденото в чл. 9.1. от Договора за прекратяване на договора, при
предсрочното му погасяване от страна на потребителя. На първо място,
едностранното прекратяване на договора, поради промяна в условия на сключване е
нещо различно от прекратяването, поради предсрочното му изпълнение. На следващо
място, правото на потребителя едностранно да прекрати договора съгласно чл.
144, ал.2, т.1 ЗЗП налага прекратяването да може да се упражни свободно, т.е.
без да се пораждат за потребителя насрещни неблагоприятни последици,
включително, ако подобно ограничение е предвидено чрез използване на финансов
ресурс от друга банка, каквото ограничение е предвидено в чл. 9.1. от Договора.
Защитата на по слабата страна – т. нар.
потребителска защита е изключена и в хипотезата, когато клаузата е индивидуално
уговорена с потребителя – арг. чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл.
146 ал. 2 ЗЗП не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия, като когато
търговецът или доставчикът твърди, че определено условие от договора е
индивидуално уговорено, тежестта за доказването пада върху него – арг. чл. 146,
ал. 4 ЗЗП, като това обстоятелство в процесния случай е правилно разпределена
доказателствена тежест.
Настоящият съдебен състав намира, че
ответникът не е доказал пълно и главно, че спорните между страните клаузи са
индивидуално уговорени. Напротив, при проведено насрещно доказване, което по
правило не е пълно и главно ищците са установили противното, че договорът е бил
сключен при условия, които са били определени предварително от ответника. С
оглед на това и при неблагоприятните последици на доказателствената тежест,
съдът е длъжен да приеме недоказания факт за неосъществил се в обективната
действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.
Индивидуално уговорена клауза по смисъла
на чл. 146 от закона е клауза в потребителски договор, която не е била
изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и да е била
изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по нейното
съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел, като не са
индивидуално уговорени клаузите по чл. 146, ал. 2 ЗЗП от закона, особено общите
условия на договора, които подлежат на преценка относно неравноправния им
характер по чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а подписването на договор за банков кредит от
потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се
в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били
индивидуално уговорени с него. Включване в договор за кредит на всички факти,
които водят до „промяна на стойността на кредитните пазари“ и които са свързани
с начина на формиране на кредитния ресурс, а поради липсата на реципрочност за
намаляване на цената на услугата, като е нарушено изискването за
добросъвестност с оглед предвиденото в договора, цената на финансовата услуга
при промяна на пазарните тенденции единствено да нараства, но не и да намалява,
в който случай дори и да са налице условията, визирани в чл. 144, ал. 3,
точка 1 от Закона за защита на потребителите, валидността на клаузата, свързана
с възможност за едностранна промяна от страна на кредитора на лихвения процент,
е обусловена от добросъвестността на търговеца по смисъла на чл. 143 от Закона
за защита на потребителите - съобразно посочената норма, не съответства на
изискването за добросъвестност клауза, която води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като такава е
клаузата, с която е регламентирана единствено възможност за нарастване на
цената на финансовата услуга при увеличаване на лихвения процент (приложимия
индекс) без да се включва възможност за намаляване на същата при спадане на
лихвения процент (приложимия индекс) - прилагането на методиката, по която се
извършва увеличаване на цената, може да доведе до значително неравновесие между
правата на потребителя и тези на търговеца /Определение № 569 от 4.10.2017 г.
на ВКС по т. д. № 1075/2017 г., II т. о.; Решение № 98 от 25.07.2017 г. на ВКС
по т. д. № 535/2016 г., I т. о., ТК/. Нормата на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП по
принцип не изключва приложението на правилото на чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП по
отношение на договорите за потребителски кредит, ако са налице други установени
по делото обстоятелства. Такива обстоятелства са дали в клаузата на договора
има яснота относно методиката и математическия алгоритъм за едностранна промяна
от банката на лихвения процент, че клаузите за изменение на лихвения процент
трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, за да се прецени дали
отговорят на критерия за изключение от общия принцип (чл. 147, ал. 1 ЗЗП), че
потребителят трябва да получи достатъчна информация как банката може да промени
цената (какъвто характер има възнаградителната лихва при договорите за кредит)
/Решение № 51 от 04.04.2016 г. по т. д. 504/2015 г., II т.,о., ВКС, и
Определение № 379 от 03.05.2016 г. по т. д. № 2088/15 г., I т. о., ВКС/.
Отделен е въпросът, че с оглед изясненото, че чл. 144 ЗЗП има характера на
изключителна норма, която трябва да се тълкува и прилага стриктно и
ограничително, то при телеологическото тълкуване на разпоредбата на чл. 144,
ал. 3, т. 1 ЗЗП понятията за сделките с ценни книжа, финансови инструменти и
други стоки или услуги, чиято цена е свързана с колебанията /измененията на
борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар
следва да се разбират в тесен смисъл.
Отделно
от това уговорената в процесния договор възнаградителна лихва е т.нар. плаваща,
тъй като нейният размер е базов лихвен индекс – едномесечен EURIBOR и надбавка
(фиксиран компонент), които компоненти към момента на сключване на договора са
съответно 3,543 % и 5,707% или ГЛП е в размер на 9,25 %. С клаузите на чл. 11.2
от Договора и чл. 9.4. от Общите условия е уредена възможност за банката да
изменя едностранно размера на дължимата годишна лихва (респ. размера на
дължимите месечни погасителни вноски) чрез промяна на ГЛП, която не подлежи на
договаряне между страните и така да увеличи уговорената цена, без да сочи
конкретен фактор за промяната и без потребителят да има право да се откаже от
договора – в случая посочени фактори в едната си част са абстрактни „Банката може да промени размера на
анюитетната вноска по нейна преценка“.
Посочването на EURIBOR, като обективен пазарен индекс не може да компенсира
абстрактните субективни фактори, които са посочени при формиране на ГЛП. Тези
уговорки покриват признаците на чл.143, т. 12 от ЗЗП. За банката съществува законово изискване при отпускане на кредит да
посочи в писмена форма метода за
изчисляване на лихвата и условията, при които може да се променя лихвата до
пълното погасяване на кредита – чл. 58, ал.1 т. 2 ЗКИ и то не е спазено с
процесния договор.
Този
извод на съда е обусловен от обстоятелството, че кредитодателят банка,
принципно може едностранно да измени клаузите, определящи размера на възнаградителната лихва и
останалите разноски по кредита при проявление на следните материални
предпоставки (юридически факти): 1) основанията за изменение на „цената” на
банковата услуга (възнаградителната лихва) - ясно и разбираемо за средния потребител – арг. чл. 147, ал. 1 ЗЗП.
2) безусловно и изцяло да се уговорят всички
разходи по кредита; 3) едностранно
изменение от търговеца – само въз основа на предвидените в договора случаи –
арг. чл. 58, ал. 2 ЗКИ – “разходите по кредита се определят изрично и изчерпателно с договора за кредит, включително за случаите на
предсрочно погасяване”; 4) разпоредбата на чл. 58, ал. 2 ЗКИ - частно
проявление на основния принцип в гражданското право – забрана на
недобросъвестното поведение и в частност на недобросъвестната търговска
практика на частноправните субекти. Тези изисквания са залегнали и в
задължителната за националните юрисдикции практика на СЕС, формирана по
преюдициално запитване с Решение от 26.04.2013 г. по дело C-472/10 - „националната юрисдикция следва да прецени с оглед
на член 3, параграфи 1 и 3 от Директивата неравноправния характер на клауза,
съдържаща се в Общите условия на договора с потребители, с която продавач или
доставчик едностранно предвижда промяна в свързаните с предоставяната услуга
разходи, без обаче да описва ясно
начина на определяне на тези разходи или да посочва основателно съображение за
тази промяна. В рамките на тази преценка посочената юрисдикция
трябва по-специално да провери дали… съображенията
или начинът на промяна на свързаните с предоставяната услуга разходи са
уточнени по ясен и разбираем начин и евентуално дали потребителите
имат право да прекратят договора.“.
В случая по делото не е доказано, че са били налице
посочените предпоставки, за да възникне възможността за едностранно изменение
на уговорената между страните възнаградителна лихва. Методиката за определяне
на БЛП трябва да съдържа ясна и разписана изчислителна процедура (формула), в
която се посочват видът, количествените
изражения и относителната тежест на отделните компоненти. Тяхното
формално посочване не предоставя възможност потребителят да е наясно как се
изменя един от компонентите, който е включен при формиране на уговорената
възнаградителна лихва. Тоест, банката е обезпечила за себе си правото
произволно, при упражняване на дискреция (право на автономна преценка) да
изменя ГЛП, като го увеличава със ставка, която тя счете за целесъобразна. По
този начин се накърнява принципът на добросъвестност, тъй като е уговорено
право на банката едностранно да изменя размера на възнаградителната лихва без
да е установено конкретно обективно обстоятелство, извън волята на страните,
при настъпване на което да се изменя променливият индекс, формиращ
възнаградителната лихва – с посочване конкретната стойност на изменението
(увеличение или снижаване), като тази възможност да е в полза както на банката
(при увеличаването му), така и на потребителя (при намаляването му). С тази
клаузи се създават значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя, което в крайна сметка води и до увреждането на
последния.
Следователно, за да не бъдат неравноправни
оспорените клаузи, банката е трябвало да има ясна методика от която
потребителят да може да направи обосновани изводи за формирането на цената на
предоставения паричен ресурс, както и да се предвиди възможност да се отчитат
измененията на обективния пазарен фактор – при неговото снижаване и при
неговото увеличаване. С други думи, добросъвестността при уговаряне на плаващ
лихвен процент изисква същият да е обусловен от пазарните фактори или от
изричното последващо допълнителни съгласие на страните по договора. По този
начин лихвата би се определяла изцяло от пазарните условия, който са обективни,
но трябва да бъдат ясно регламентирани в методиката за формиране на лихвата, за
да може потребителят да направи икономически информиран избор при избирането на
конкретен кредитен продукт.
Неоснователно е наведеното от въззивника възражение,
че не е била обсъдена разпоредбата на чл. 41, ал. 1 ЗКНИП, в сила от 2016г..
Това е така, тъй като както сам е посочил ответникът доводи в тази насока са
наведени едва в хода по същество и с писмената защита, поради което е настъпила
преклузия по отношение на наведеното твърдение и първоинстанционният съд не е
следвало да разгледа и обсъди същото.
Неоснователно е и направеното възражение от „У.Б.
АД”***, че плащането от потребителя на увеличената цена (лихва) е приемане по
смисъла на чл. 14, ал. 1 ЗЗД на договорните клаузи и общите условия на банката и обвързва
страните. Напротив, както бе посочено подробно по – горе при наличието на
неравноправни клаузи потребителят има правото да предяви искова претенция за прогласяване
нищожност им и да защити правата си като потребител. При евентуално незаплащане
на увеличената лихва би се стигнало до неблагоприятни за кредитополучателя
последици, а именно – до настъпването на предсрочната изискуемост по кредита,
поради което не може да се заключи, че кредитополучателят е длъжен да понесе
последните с оглед евентуалното прогласяване на нищожност на клаузи по договор
за кредит или общите условия към него. Освен това такова твърдение не е
въведено от ответника с отговора на исковата молба, поради което и се явява
преклудирано и с оглед диспозитивното начало не следва да се взема предвид от
съда.
На следващо място неоснователно е и релевираното
възражение от ответника, че специалната разпоредба на т. 12 от чл. 143 ЗЗП
дерогира действието на общата разпоредба на т.10 от чл. 143 ЗЗП. Същото е
наведено несвоевременно едва с въззивната жалба, поради което и същото не
следва да бъде разглеждано от настоящия въззивен състав.
С
оглед на горното настоящата инстанция намира, че изводите на районният съд са
правилни, тъй като спорните клаузи – т. 9.4 и т. 9.6 от ОУ са неравноправни,
поради което в тази част, с която са уважени исковете по чл. 143, т.3, т.10 и
т. 12 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП, първоистанционното решение следва да бъде потвърдено.
За
да бъде уважена предявената обективно съединена престативна кондикция, чиято правна регламентация е в разпоредбата
на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД е необходимо да са налице следните материални
предпоставки (юридически факти): 1) процесната сума да е излязла от
патримониума на ищеца; 2) тя да е постъпила в имуществения комплекс на
ответника и 3) това разместване на блага от имуществото на ищеца в патримониума
на ответника да е без правно основание, т. е. без да е бил налице годен
юридически факт, чийто централен елемент е разместването на имуществени блага
между страните.
В
случая от заключението на ССчЕ, както и от липсата на спор между страните
безспорно се установява, че въззиваемите-ищци са плащали уговорените месечни
анюитетни вноски за процесния период, които са постъпвали в имуществения
патримониум на въззивника-ответник. Ето защо, правният спор между страните се
концентрира по отношение на обстоятелството, какъв е размерът на дължимите
суми.
Настоящият
съдебен състав намира, че размерът на дължимата сума следва да се определи,
съобразно допълнителното заключение по
съдебно – счетоводната експертиза и по – конкретно визирзният втори вариант на
отговор по поставената задача към вещото лице /на стр. 96 по
първоинстанционното дело/, а именно – изчисление на месечни вноски включващи
платена главница + изчислена лихва при лихвен процент като сбор от действащата
стойност на 1-месечния EURIBOR съобразно изменението му + стойността на
компонента „премия” към датата на договора без съобразяване на промяната й + надбавка
по договор за периода от 03.03.2010г. до 26.02.2015г. Съобразно тази част от допълнителното
заключение платените месечни вноски от ищците възлизат в размер на 16 074,
28 евро, а изчислените месечни вноски за процесния период, които са били договорени
са в размер на 13 422, 97 лв., поради което се явява и разлика от
2 651, 31 евро, която е надплатена сума по сключения между страните
договор за ипотечен кредит. Това е така, тъй като по делото бе доказана
нищожността на клаузата по т. 9.6 от ОУ, която се отнася до начисляването на допълнителна, респективно промяна на
съществуващата премия в размер до 2% процентни пункта, за което банката да
уведоми кредитополучателите по установения в ОУ ред. С оглед на това при
определяне на дължимата сума от ищците следва да се вземе премията в размер на 2 % процентни пункта,
какъвто е бил договореният размер между
страните по договора с ОУ, а не по – високата такава в следствие на едностранно
изменение от страна на банката на същата съобразно обявената за нищожна т. 9.6
от ОУ.
С
оглед на гореизложеното неоснователно се явява наведеното от въззивника възражение,
че евентуално по делото се дължи сумата от 1273 евро при приложимост на
петгодишната погасителна давност и при съобразяване на двете представени по
делото счетоводни справки от банката в тази насока. Това е така, тъй като в
последните очевидно е бил изчислен размерът на лихвите при отчитане на размера
на премията при съобразяване на изменението й съобразно т. 9.6 от ОУ, която
обаче в последствие е прогласен за нищожна.
Преценката
дали договорът може да се приложи и без неравноправните клаузи принципно би
могла да включва и обсъждане на евентуално предположение дали договорът би бил
сключен и без неравноправните му клаузи от гледна точка на възможността на средния
потребител да съобрази икономическите последици от сделката. При невъзможност
за изпълнение, но с цел запазване на договора, неравноправните клаузи следва да
могат да бъдат заместени по право от повелителни законови разпоредби или от
диспозитивни правни норми. Заместването с императивна разпоредба, както бе
посочено, е уредено изрично в чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Диспозитивните норми в
облигационното право намират приложение при липса на уговорка между страните,
поради което след като неравноправната клауза е нищожна, тя не се счита за част
от договорното съдържание, като за уреждане на отношенията между страните се
прилага законовата норма / в този смисъл е Решение № 146 от 1.11.2017 г. на ВКС
по т. д. № 2615/2016 г., I ТО, ТК/.
В
случая обаче между страните е налице клаузата на чл. 4 от Договора, в която е
уговорено, че годишният лихвен процент (ГЛП) се формира от базов лихвен индекс (БЛП)
– формиран от едномесечен EURIBOR съгласно раздел III от ОУ и премия, и
надбавка към базовия лихвен процент, които компоненти към момента на сключване
на договора са съответно 3,543 % и 5,707 % или ГЛП е в размер на 9,25 %,. Трябва да бъде
отчетена и клаузата на т. 9.1 от Общите условия, съгласно която „усвоената част
от кредита се олихвява с определен от УС на банката ГЛП, формиран като сбор от
променлив базов лихвен процент, приложим
за съответния период на олихвяване и надбавка за редовен дълг, определена в
Договора. Тоест, дължимата по договора възнаградителна лихва след обявяване на
процесните клаузи за нищожни следва да се формира при приложението на клаузата
на т. 9.1 от Общите условия.
Следва
да се отчете и обстоятелството, че с оглед на прогласяване на горепосочените
клаузи за нищожни, то следва да се вземе предвид договореното между страните
към датата на сключване на договора, а
именно че ГЛП възлиза в общ размер на 9,25 % и се изчислява като сбор от БЛП
(формиран от едномесечен EURIBOR и премия в размер на 2 % съобразно ОУ на
Банката), възлизащ в размер на 3,543 % и на надбавка в размер на 5,707 %.
Предвид
гореизложеното неоснователно е релевираното от въззивника възражение, че ищците
не са заплащали на ответника суми над тези, които са договорени по погасителен
план, тъй като „У.Б. АД”*** оспорил с отговора на исковата молба твърдението,
че ищците са заплащали редовно погасителните си вноски, въпреки едностранното
увеличаване от страна на банката на лихвата по кредита, и с оглед на
диспозитивното начало съгласно чл. 6 от ГПК това възражение не следва да бъде
разглеждано от въззивния съд. Нещо повече, в подкрепа на противното, а именно
навременното и редовно заплащане на изискваните от банката месечни погасителни
вноски, формирани при едностранно
изменение на месечния лихвен процент от страна на банката, се доказва и от
кредитираните и неоспорени от страните заключение по съдебно – счетоводната
експертиза и допълнителното такова. Обстоятелството, че по делото не е
представено и решение на УСБ за ежемесечна автоматична промяна на БЛП,
съобразно промените на едномесечния EURIBOR, не може да разколебае горният достигането
на горния извод на въззивния съд.
Неоснователно
се явява и наведеното възражение от страна на въззивника, че по делото е
останало недоказано, че М.Р.К. е активно солидарно задължена, тъй като нито в
договора, нито в ОУ е предвидена клауза за активна солидарност на двамата ищци,
както и че същата е „обедняла”. Активната
солидарност на ищцата произтича именно от обстоятелството, че последната е
съпруга на П.Д.К., поради което и за поетите задължения от ищеца К., отваря и
неговата съпруга. Това е така, тъй като
за задължения, които са поети за задоволяване на семейни нужди отговарят и
двамата съпрузи при условията на солидарна отговорност, независимо от
обстоятелството, дали задължението е било поето само от единия или от двамата
съпрузи. В тази връзка неоснователно е релевираното възражение, че за ищцата не
е налице обедняване и не е доказано по делото заплащането на суми по кредита от
същата.
Неоснователно
е направеното възражение за изтекла погасителна давност, като неправилно се
претендира, че същата е кратката погасителна давност по чл. 111, б. „б“ ЗЗД.
Процесните вземания са за суми платени без (на нищожно) основание, т.е.
правопораждащият юридически факт е неоснователно обогатяване, което се погасява
с общия 5-годишен давностен срок – по арг. от противното на чл. 111 от ЗЗД, във
вр. чл. 110 от ЗЗД. В този смисъл т. 7 от ППВС № 1/1979 г. – „Вземанията,
произтичащи от фактическите състави на неоснователно обогатяване, се погасяват
с изтичането на петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД - … погасителната давност
започва да тече от деня на получаването на престацията“ /Решение №
165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т.о., ТК./ Тъй като искът е предявен на 26.02.2015г., то
вземането на ищците за исковия период от 03.03.2010г. до 26.02.2015г. не е
погасено от установената в нормата на чл. 110 ЗЗД 5- годишна давност.
Предвид
изложеното поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение на предявените искове, въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено като
правилно и законосъобразно.
Предвид неоснователността на
въззивната жалбата въззивникът следва да заплати на въззиваемите страни
направените разноски за настоящата инстанция. По делото е
представен договор за правна защита и съдействие от 21.11.2018г. с изрично
отбелязване, че заплащането на договореното възнаграждение в размер на 880 лв.
ще се осъществи по банков път, като е приложено и платежно нареждане,
удостоверяващо плащането от ищците на адвокат К. на дата 22.11.2018г.. В
съдебното заседание на 15.11.2019г. процесуалният представител на въззивника е
направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което
въззивният съд като съобрази фактическата и правната сложност на делото и
извършените процесуални действия в хода на въззивното производство, намира за
неоснователно. Това е така, тъй като същият е съобразен с предвидения минимален
такъв, предвиден в разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Жалбоподателят е претендирал присъждане разноски по делото, но с
оглед изхода на спора, искането е неоснователно и не следва да се уважава.
Решението подлежи на касационно
обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС, при
условията на чл. 280, ал. 1 ГПК – арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Воден
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение №
398326 от 02.05.2018г., постановено по гр.д. №
10450/2015г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 46-ти състав, в
обжалваната част.
ОСЪЖДА „У.Б.
АД”***, ЕИК********, с адрес: гр. София,
пл. „*******да заплати на П.Д.К., ЕГН: **********, с адрес: *** и М. Р.К., ЕГН:
**********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, разноски за въззивното
производство в размер на 880 лв.
Решението
в необжалваната част е влязло в сила.
Решението
може да се обжалва с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на
страните пред Върховния касационен съд, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.