№ 64391
гр. София, 17.04.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 119 СЪСТАВ, в закрито заседание на
седемнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:..................
като разгледа докладваното от .................. Частно гражданско дело №
20251110120758 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 410 ГПК.
Образувано е по заявление за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение с вх. № ......................., подадено от ...................... срещу А.
Е. И., ЕГН ********** за вземания за предоставени .................
От извършената служебна справка за постоянен и настоящ адрес на А.
Е. И., ЕГН **********, се установява, че няма регистриран настоящ адрес в
Република България.
Съгласно чл. 411, ал. 1 от ГПК заявлението се подава до районния съд по
постоянния адрес или по седалището на длъжника, който в тридневен срок
извършва служебна проверка на местната подсъдност, като заявление срещу
потребител се подава до съда, в чийто район се намира настоящият му адрес, а
при липса на настоящ адрес – по постоянния, като ако съдът прецени, че
делото не му е подсъдно, той го изпраща незабавно на надлежния съд.
Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 5 от ГПК, съдът отказва
издаването на заповед за изпълнение по отношение на длъжник, който няма
обичайно местопребиваване на територията на Република България.
Съдебната практика приема, че легалната дефиниция за обичайно
местопребиваване не се съдържа в Гражданско процесуалния кодекс, но е
дадена в Кодекса за международно частно право. Нормата на чл. 48, ал. 7
предвижда, че под обичайно местопребиваване на физическо лице се разбира
мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е
свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или
установяване. За определянето на това място трябва да бъдат специално
съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които
произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да
създаде такива връзки.
В случая не се твърди и не се установява наличието на такива
обстоятелства, а от извършените от съда служебни справки се установява, че
длъжникът няма сключени трудови договори в България и не упражнява
1
търговска дейност на територията на Република България.
Под „обичайно местопребиваване“ по смисъла на правото на ЕС следва
да се разбира, че това местопребиваване съответства на мястото, което
изразява определена интеграция в социалната и семейната среда, като за тази
цел трябва по-специално да се вземат предвид продължителността,
редовността, условията и причините за престоя на територията на държава-
членка, както и причините за преместването в тази държава, гражданството,
мястото и условията за обучение в училище, лингвистичните познания, както
и семейните и социални отношения, поддържани от лицето в посочената
държава (Решение на Съда на ЕО, ІІІ-ти състав от 02.04.2009 г. по дело C-
523/07 относно тълкуване на чл. 8, §1 от Регламент № 2201/2003 г. относно
компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по
брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност); няма основания
на понятието „обичайно местопребиваване“ да се придава различно значение
в другите актове на общностното право от даденото от Съда на ЕО тълкуване,
а при действието на чл. 48, ал. 7 КМЧП („По смисъла на този кодекс под
обичайно местопребиваване на физическо лице се разбира мястото, в което то
се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с
необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или
установяване. За определянето на това място трябва да бъдат специално
съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които
произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да
създаде такива връзки.“) това значение е приложимо и в българското право; от
дадените с посоченото решение на Съда на ЕС насоки при определяне на
обичайното местопребиваване на физическите лица и съгласно дефиницията
на чл. 48, ал. 7 КМЧП следва, че то представлява изцяло фактическа връзка на
едно лице с територията на съответната държава.
В конкретния случай, от служебно изисканата справка от Национална
база данни „Население“ се установява, че длъжникът е с регистриран настоящ
адрес в Южна Африка. Съгласно чл. 94 ЗГР „настоящ адрес“ е адресът, на
който лицето живее. Според ал. 2 на същата разпоредба всяко лице има само
един настоящ адрес, а съгласно ал. 3 настоящият адрес на българските
граждани, на които мястото на живеене е в чужбина, се отразява в регистъра
на населението само с името на държавата, в която живеят. Във връзка с
изложеното се налага изводът, че във вътрешното ни право най-близо до
обичайното местопребиваване се намира т.нар. „настоящ адрес“.
Следователно, налице е основание за отказ от издаване на заповед за
изпълнение срещу длъжника, което е изрично предвидено в чл. 411, ал. 2, т. 5
ГПК. Не може да се изпълнява принудително срещу лице, което няма как да
упражни правото си да възрази срещу вземането, тъй като не живее на
територията на Република България и това се установява от представения по
делото официален удостоверителен документ. Целта на заповедното
производство е да се провери дали вземането е безспорно. Когато длъжникът
няма обичайно местопребиваване в страната тази проверка не може да бъде
извършена. Издаването на заповед срещу лице, което не живее в Република
България е недопустимо, тъй като би засегнало правото му на защита да се
2
уведоми и да участва в производството, още повече, че в случая последният
има качеството на потребител. При настоящ адрес в чужбина лицето следва да
се призовава и уведомява имено там, но това е допустимо само в исково
производство, но не и в заповедното такова (в този смисъл е Решение № 85 от
04.05.2016 г. по гр. д. № 251/2016 на III г. о. на ВКС).
По изложените съображения съдът намира, че не е изпълнен
фактическият състав за издаване на заповед изпълнение срещу длъжника. С
оглед на горното заявлението следва да се отхвърли.
Мотивиран от изложеното и на основание чл. 411 ал. 2, т. 5 ГПК, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение с вх. № ......................., подадено от ...................... срещу А. Е. И.,
ЕГН **********.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред
Софийски градски съд в едноседмичен срок от връчването му на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3