Р Е Ш Е Н И Е
Гр. София, 09.07.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен
състав, в публичното заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
РОСИ МИХАЙЛОВА
при
секретаря Екатерина
Калоянова, като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр.дело № 7142 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 -
273 от ГПК.
С решение № 75364 от 23.04.2020
г. по гр.д. № 77554/2018 г. по описа на СРС, І ГO, 173 състав, съдът е оставил без уважение предявените от „Т.С.”
ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, срещу М.Т.Р., ЕГН **********,
с адрес: ***, искове с правно основание чл. 124, ал. 1 вр. чл. 422 ГПК вр. чл.
79, ал. 1 ЗЗД, чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че М.Т.Р.
дължи на „Т.С.” ЕАД сумите както следва: 2 286,15 лева за главница за
доставена, но незаплатена, топлинна енергия за периода м.05.2014 г. - м.04.2016
г. и 20,00 лева за дялово разпределение за периода м.05.2014 г. - м.04.2016 г.,
ведно със законната лихва върху всяка от двете суми от датата на депозирането
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 13.09.2018 г. до
окончателното им изплащане; законна лихва за забава върху главниците за периода
16.09.2015 г. - 10.09.2018 г., от които върху главницата за топлинна енергия 583,45 лева и върху главницата за дялово
разпределение - 5,82 лева.
Недоволен от решението, с което са отхвърлени
установителните искове при квалификацията на чл. 124, ал. 1 вр. чл. 422 ГПК вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД е останал ищецът „Т.С.” ЕАД,
който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК го обжалва при твърдения, че решението е неправилно
и постановено при налушение на материалния закон и на процесуалните правила по
изложените в жалбата съображения. По-конкретно се поддържа, че са представени
доказателства, които по безспорен начин доказват собствеността върху имота.
Искането към въззивната инстанция е да отмени първоинстанционното решение и
уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна М.Т.Р., чрез адвокат Д., оспорва въззивната жалба по съображения развити в
депозирания по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК писмен отговор. По-конкретно
поддържа, че не е титуляр на правото на собственост или вещни права върху
топлоснабдения имот, поради което счита обжалваното решение за правилно и
законосъобразно, а депозираната жалба – бланкетна. Моли съда да потвърди
първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира
разноски.
Третото лице помагач на ищеца „Т.С.” ЕООД не взема
становище по въззивната жалба и не представя доказателства.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече
Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от
08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр.
д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV
г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен
съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от
закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно.
Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на
постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват
нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и
упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е
допустимо. Същото е и правилно, като решаващият въззивен състав споделя
изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СРС.
По доводите във въззивната жалба следва да бъде
отбелязано и следното:
Предявеният пред първоинстанционният съд иск е
установителен, при правна квалификация чл. 415, вр. чл. 422 ГПК, за дължимост на суми начислени на
ответника като стойност на получена и разходвана от нея топлинна енергия на
процесния адрес.
Производството се развива след постъпване на
възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.” ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца
е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява
процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в тежест на
ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и
съществуването на правото му да получи плащане на процесната сума, заявена в ИМ
по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените установителни искове.
Съгласно чл.
153, ал. 1 ЗЕ в редакцията, действаща към процесния период, "потребители
на топлинна енергия" са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение. Съобразно легалната дефиниция, дадена в §1,
т. 42 от ДР на ЗЕ, която макар и отменена има значение за установяване на
вложените от законодателя при регламентиране на правоотношенията принципи,
"потребител на енергия за битови нужди" е физическо лице - собственик
или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване.
Следователно по изричното разпореждане на
закона, по договора за доставка на топлинна енергия за конкретен имот,
потребител на топлинна енергия е неговият собственик или физическото лице, на
което е учредено ограничено вещно право на ползване.
Съгласно
Тълкувателно решение 2/2017 г. по тълкувателно дело № 2 от 2017 г. на ОСГК на
ВКС собствениците, респективно бившите съпрузи като съсобственици, или
титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот,
дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно
разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият
имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако
между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през
времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови
нужди дължи цената й. Сключването на такъв договор се установява чрез всички
доказателствени средства, предвидени в ГПК, включително чрез молба за откриване
на партида от ползвателя на договорно отношение.
За да постанови решението си
първоинстанционният съд е приел, че събраните по делото писмени доказателства не
установяват, че ответникът е собственик, респ. титуляр на вещно право на
ползване на процесното жилище, въпреки че на ищеца е указано, че носи
доказателствената тежест за установяване на това обстоятелство.
Въззивният съд споделя извода на СРС, че по
делото не са ангажирани безспорни доказателства от ищеца, чиято е доказателствената
тежест, ответникът да е собственик на процесния имот, т. е., че е пасивно
материалноправно легитимиран да отговаря за задълженията за топлоенергия,
отдадена в имота през процесния период. По делото безспорно е установено, че процесният
недвижим имот се намира в сграда в режим на ЕС, присъединена към
топлопреносната мрежа, като за същия при ищцовото дружество е открита партида с
аб.№ 275869.
Видно от
Нотариален акт № 122/09.10.1985 г., т. 26, дело № 4341/1985 г. на Нотариуса при
СРС, И.Т.Р.е призната за собственик на недвижим имот – апартамент № 18, находящ
се в град София, бул. „Димитър Петков" № 50, бл. 333Б, заедно с прилежащите
площи, права и помещения. Посоченото като собственик лице не е страна по
настоящото дело, нито са ангажирани доказателства ответникът М.Р. да е неин
правоприемник. От представеното по делото от Столичната община - Район
„Възраждане" удостоверение за родствени връзки се установява, че И.Т.Р. е
сестра на ответницата, но по делото
остана недоказано ответникът М.Т.Р. да е изключителен собственик на
топлоснабдения имот, респ. съсобственик заедно със сестра си И.Р.. Липсват и
доказателства ответницата М.Р. да е ползвател на имота през процесния период,
нито пък същата да е подала заявление до ищцовото дружество за откриване
партида на нейно име, поради което същата не попада в кръга от лица - титуляри
на право на собственост или вещно право на ползване, с принадлежността на които
права върху топлоснабдения имот законът свързва качеството потребител на
топлинна енергия по договорното правоотношение с топлопреносното предприятие.
Налага се
извода, че установителните искове за дължимост на цената на доставена топлинна
енергия не са доказани по основание, тъй като не се е осъществила първата
материалноправна предпоставка за това и не е доказано качеството на ответникът
на потребител на топлоенергия, поради което правилно са били отхвърлени от
районния съд.
Доколкото исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД са акцесорни спрямо главните искове, които ще бъдат приети за
неоснователни, неоснователни се явяват и исковете за установяване дължимост на
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главното задължение.
В упражнение на правомощията си по
чл. 271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди обжалваното решение.
При този изход на спора право на разноски пред
настоящата инстанция има въззиваемата страна и ответник в първоинстанционното
производство М.Р. в размер на 450 лв. заплатено адвокатско възнаграждение.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 75364 от 23.04.2020 г. по гр.д. № 77554/2018 г. по описа на СРС, І ГO, 173
състав, вкл. в частта за разноските.
ОСЪЖДА „Т.С." ЕАД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:*** да заплати на М.Т.Р., ЕГН **********, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 450 лева, представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
Решението е постановено при участието на
третото лице помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.