Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София, 15.10.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Д въззивен състав, в публичното
заседание на двадесет
и четвърти септември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Екатерина Калоянова като разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 5504
по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273
от ГПК.
С Решение № 562380 от 14.12.2018 г. по гр. д. № 1596/2017 г. по описа
на СРС, ІІ ГО, 72 състав
съдът е признал
за установено по предявените от „Т.С.” ЕАД, с ЕИК ********,
седалище и адрес на управление ***, искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр.
чл. 150 ЗЕ, вр. 79, ал. 1 ЗЗД, и чл. 422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД, че ответникът Ц.П.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи сумата от 915.36 лв. за
доставена от дружеството топлинна енергия през периода от 01.08.2013 г. до 30.04.2016 г., ведно със законна лихва за
периода от 30.09.2016 г. до изплащане на вземането, лихва за забава в размер на 9.75 лв. за периода от 30.09.2013 г.
до 20.09.2016 г., сумата от 14.50 лв. такса дялово
разпределение за периода от 01.08.2013г. до 30.04.2015
г., ведно със законна лихва
за периода от 30.09.2016 г. до изплащането й и че ответникът Б.П.Д., ЕГН **********,***
А, дължи сумата от 915.36 лв. за
доставена от дружеството топлинна енергия през периода от 01.08.2013 г. до 30.04.2016 г., ведно със законна лихва за
периода от 30.09.2016 г. до изплащане на вземането, лихва за забава в размер на 9.75 лв. за периода от 30.09.2013 г.
до 20.09.2016 г., сумата от 14.50 лв. такса дялово
разпределение за периода от 01.08.2013 г. до
30.04.2015 г., ведно със
законна лихва за периода от 30.09.2016 г. до изплащането
й, присъдени със заповед от 07.10.2016 г. за изпълнение
на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 54995/16 г. на СРС, като е отхвърлил исковете за установяване дължимостта на вземанията срещу всеки ответник
за: главница за топлинна енергия за разликата над 915.36 лв. до 966.00 лв., лихва за
забава върху нея за разликата над 9.75 лв. до 111.07 лв., такса дялово разпределение за разликата над
14.50 лв. до 19.60 лв. и за
сумата от 3.82 лв. лихва за
забава върху таксата за дялово разпределение за периода
от 30.09.2013 г. до 20.09.2016 г.
Недоволен от решението в отхвърлителната
част е останал ищецът „Т.С.” ЕАД, който в
срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК чрез пълномощника му го обжалва с оплаквания за
незаконосъобразност, неправилност и необоснованост. Искането му към въззивната инстанция е да отмени решението на СРС в частта,
в която исковете при квалификацията на чл.422 от ГПК вр.чл.
79, ал. 1 вр.
чл. 149 ЗЕ от ЗЗД и чл.422 от ГПК вр. чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД са отхвърлени и да уважи претенциите до пълните предявени размери.
Претендира разноски.
Въззиваемите Б.П.Д. и Ц.П.Д. не депозират отговор на въззивната
жалба и не ангажират доказателства.
Третото лице - помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД не взема становище
по въззивната жалба и не представя доказателства.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд
многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. №
1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.;
№ 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011
г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09
г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на посочените фактически констатации на първоинстанционния
съд; относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на
правомощията по чл. 269 от ГПК е основание за касиране на въззивното
решение.
В случая, обжалваното решение е издадено
от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената
му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е
валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на
постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват
нарушения на съдопроизводствените правила във връзка
със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното
решение е допустимо. Същото е и правилно,
като въззивният състав споделя изцяло мотивите на
обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на СРС.
Предявеният пред първоинстанционният
съд иск е установителен при правна квалификация чл. 422 ГПК, вр.
чл. 150 ЗЕ, вр. 79, ал. 1 ЗЗД, и чл. 86 ЗЗД,
за признаване за установено по отношение на ответниците,
че дължат на ищеца суми, начислени им като стойност на получена и разходвана от
тях топлинна енергия на процесния адрес, както и мораторна лихва върху главниците.
Производството се развива след постъпване
на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.”
ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК
за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се
явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен
състав приема, че в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и
главно доказване пораждането и съществуването на правото му да получи плащане
на процесната сума, заявена в исковата молба.
Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение на
материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката
първостепенният съд приема за установено договорното отношение между главните
страни, досежно процесния
топлоснабден обект, намиращ се в сграда етажна
собственост и от това, че в исковия период въззивникът
подава в нея топлоенергия за битови нужди. От събраните по делото писмени
доказателства, а именно нотариални актове за покупко-продажба
и дарение, се установява, че ответниците
се легитимират като собственици на по 1/2 идеална част от процесния
имот през процесния период. Предвид горното съдът
приема, че между страните за процесния период е
съществувало облигационно отношение по договор за продажба на топлинна енергия.
Договорът касае доставка на топлинна енергия до обект апартамент № 30, находящ се в гр. София,
ж.к. Дружба 1, бл. 192, вх. Б, ет. 1, с аб. № 122532.
Следователно анализът на събраните по делото
доказателства обосновава извода, че Б.П.Д.
и Ц.П.Д. притежават
качеството на потребители на
топлинна енергия по смисъла на §1, т. 42 от ЗЕ (отм. 2012 г.), който
предвижда, че потребител на топлинна енергия за битови нужди е физическо
лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия.
Действително с изменението на посочената дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г.
е изменена първоначалната дефиниция от приемането на закона, която гласи, че
потребителят на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице, което е
собственик или титуляр на вещното право на ползване за топлоснабдения
имот. Замяната на изискването лицето да е титуляр на вещно право на ползване с
по-широкото понятие ползвател, не променя смисъла, който следва да се влага в
понятието ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно право на
ползване, именно поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал.
1 ЗЕ. Тази разпоредба е
променена едва през 2012 г. и то само с оглед промяната на използвания в закона
термин от потребител на клиент. При все това и досега под клиент на топлопреносното предприятие по отношение на имотите в
сграда в режим на етажна собственост се разбира собственикът на имота или
лицето, притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ (отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за битови нужди се
разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в
този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в
режим на етажна собственост.
Договорът за възлагане на услугата
топлинно счетоводство сключен между етажната собственост, от една страна, и
помагача на ищеца, от друга, има действие и по отношение на въззиваемите.
Видно от приложения по делото протокол от общото събрание на етажните собственици,
същият е подписан от наследодателят на въззиваемите.
Ето защо ответниците в първоинстанционното
производство са ползватели на топлинна енергия и се намират в облигационно
правоотношение с доставчика, по силата на което са задължени към ищеца да
заплащат цената на доставената ТЕ, съобразно дела им от собствеността върху
имота, а именно по ½ идеална част.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката,
в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията
по повод продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие и потребителят на същата се уреждат от публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид липсата на данни по делото за
възражение от ответниците по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ
съдът намира, че приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за
процесния период, публикувани най-малко в един местен
и един централен всекидневник са обвързващи между ищеца и ответниците.
Следователно решението е обосновано в частта, с която СРС приема за доказано
основанието (източниците на вземанията, предмет на установителните
искове).
Решението е обосновано и правилно в частта, в която
районният съд приема за доказан размера на задължението за цена на
топлинна енергия в размер на 1 830,72, от който размер всеки
ответник дължи половината, т.е. 915,36 лв. за периода от 01 август
2013 г. до 30 април 2016 г.
Изводът на СРС е направен при съвкупна
преценка на събраните по делото писмени доказателства, включително чрез
заключението на съдебно-техническата експертиза.
От
заключението на изслушаната пред първоинстанционния
съд СТЕ, която съдът кредитира като обективна и компетентна, се установява, че
сумите за топлинна енергия за имота на ответниците са
начислени в съответствие с действащата към съответния период нормативна уредба.
От
заключението на вещото лице по СТЕ
се установява, че реален отчет е извършен от фирма „Т.с.“ ЕООД, като са
издадени изравнителни сметки. Установява се, че за имота на ответниците
за процесния период е отдадена и начислена
топлоенергия от сградната инсталация и за БГВ,
отчетена по показанията на два водомера, като в имота няма отоплителни тела.
Топлинната енергия за сградната инсталация в СЕС е
разпределена между всички потребители пропорционално на отопляемия им обем по
проект, съгласно ЗЕ и Наредба № 16-334. Сградната
инсталация в сграда етажна собственост е обща част и всеки етажен собственик е
длъжен да участва в ползите и тежестите от нея, като заплащането на отдадената
от нея топлинна енергия не е обусловено от ползването от собственика на неговия
имот или консумирането на ТЕ в имота.
Решението
е обосновано и правилно и в частта, в която районният съд приема за доказан
размера на годишните такси за извършване на услугата дялово разпределение,
които съгласно ОУ се заплащат от потребителя на ищцовото
дружество, което от своя страна ги заплаща на ФДР. Същите за процесния период съгласно приетите и неоспорени по делото
справки по абонатен номер и заключението на ССчЕ
възлизат на 29,01 лв., за които искът правилно е бил уважен за по 14,50 лв. за
всеки длъжник.
По иска с правно основание чл.422 от ГПК вр.чл. 86 ЗЗД:
Основателността
на иска предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът
на забавата в случая се определя съобразно уговореното от страните. През процесния период са били приложими режимите на Общите
условия на ищеца одобрени с решение на ДКЕВР ОУ-0028/07.01.2008 г., в сила от
13.02.2008 г. и тези одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила
от 12.03.2014 г., приложими по отношение режима на забавата за дължими суми за
топлинна енергия начислена след тази дата.
Съгласно
чл. 33, ал. 1 от Общите условия /в сила от 13.02.2008 г./, купувачът е длъжен
да заплаща месечната сума за топлинна енергия в тридесетдневен срок след
изтичане на периода, за който се отнася. Съгласно чл. 33, ал. 6 от Общите
условия, при забава в плащането потребителят дължи обезщетение в размер на
законната лихва. Независимо от прогнозния характер на месечните сметки,
потребителят е длъжен да заплаща същите в уговорения срок, като при забава
дължи лихва, а в случай, че след изравняването се установи по-малко количество
на потребена енергия, това не се отразява на
възникналото вече задължение за лихва върху забавената месечна сметка. Ето защо
по отношение на вземанията по фактури за процесния
период 30.09.2013 г. - 20.09.2016 г. ответниците дължат
лихва върху месечните задължения съгласно издадените фактури, считано от падежа
на всяко отделно вземане, а именно сума в размер на 19,49 лв., от които всеки
ответник дължи по 9,75 лв. /върху стойността на ТЕ до м.01.2014 вкл./
Съгласно
чл. 33, ал. 2 от Общите условия /в сила
от 12.03.2014 г./, след отчитане на средствата за дялово разпределение и
изготвяне на изравнителните сметки продавачът издава за отчетния период
кредитни известия на стойността на месечните фактурите и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период,
определено на база изравнителните сметки. Като съгласно чл. 33, ал. 2 клиентите
са длъжни да заплащат стойността на фактурата за потребено
количество за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на
интернет страницата на Продавача, като в чл. 33, ал. 4 изрично е предвидено, че
продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по фактурите за потребление след изравняване за целия отчетен
период, ако не са заплатени в срока по ал. 2. Ето защо за дължимата сума за
лихва за цена за потребена топлинна енергия за периода
след м. февруари 2014 г. се дължи лихва за забава само върху сумата по
общата фактура, издадена след изравняването и за периода след нейното
публикуване. Ищецът не ангажира доказателства за датата на публикуване на
общата фактура, поради което и не може да се установи и кога ответниците са изпаднали в забава.
Въззивникът-ищец в пъроинстанционното
производство не е ангажирал доказателства за датата на публикуване на общата
фактура, поради което искът за лихва за забава на част от вземанията правилно е
отхвърлен.
По отношение претендираната лихва за забава за главница за такса дялово
разпределение, въззивният съд намира, че
доколкото не е предвиден срок за изпълнение на това задължение, купувачите
изпадат в забава по отношение на него след покана. Ищецът не е посочил доказателства за отправянето и получаването на
покана за плащане на това главно вземане, поради което вземане за лихва за
забавата му не е възникнало и искът за мораторна
лихва на това вземане също правилно е отхвърлен.
В упражнение на правомощията си по чл.
271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди
решението в обжалваната му част.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 562380 от 14.12.2018 г. по гр. д. № 1596/2017 г. по описа
на СРС, ІІ ГО, 72 състав,
вкл. частта за разноските.
Решението
е постановено при участието на трето лице - помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ:1. 2.