№ 732
гр. Бургас, 29.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Албена Янч. Зъбова Кочовска
Членове:Таня Д. Евтимова
Радостина П. И.ова
при участието на секретаря Станка Д. Чавдарова
като разгледа докладваното от Албена Янч. Зъбова Кочовска Въззивно
гражданско дело № 20252100501080 по описа за 2025 година
Производството е въззивно, по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по жалбата на Т. Д.
Г. с ЕГН **********, находящ се понастоящем в Затворническо общежитие Дебелт – Бургас,
подадена против Решение №562/14.03.25г., постановено по гр.д.№217/24г. по описа на РС-Бургас, с
което претенцията му против главен ответник Министерство на правосъдието (МП)на Р България(
при участие на трети лица- помагачи: ДСИ И.К.,ДСИ М.Данчева и ДСИ Д.Качамакова) и
евентуално посочен ответник- ГД „Изпълнение на наказанията“-София(ГДИН) за осъждането им да
заплатят на ищеца сумата 1244,34лв. като имуществени вреди, изразяващи се в удържането по
изпълнителни дела на парични средства от несеквестируеми доходи на длъжника, са отхвърлени
като неоснователни.
В жалбата на ищеца, допълнена и с подадената такава от неговия процесуален
представител- адв. Н.А.- назначен по реда на правната помощ, се твърди, че решението е
неправилно.
Въззивникът сочи, че не е ангажирал като ответници МП на Р България и ГДИН, а само
тримата ДСИ-трети лица помагачи на МП на Р България,чиято отговорност дири.
На следващо място възразява, че обезщетението, което иска, е в размер от 1011лв., а не на
1244лв., за което излага съответни съображения.
Въвежда оплаквания за допуснати процесуални опущения- че не е бил уведомен за
доклада на съда по делото, за конституирането на тримата ДСИ като трети лица- помагачи на
ответник МП на Р България, че не му е била дадена думата в съдебно заседание.
По съществото на спора оплакването за незаконосъобразност на акта е, че съдът
неправилно е приложил разпоредбите -чл.446 и чл.446а от ГПК, уреждащи несеквестируемостта на
1
парични средства и доходи от труд, респективно на наличните в банковата сметка(партида) на
ищеца средства, като се твърди, че законосъобразно са били превеждани от сметката му само
сумите за издръжка, но не и тези, удовлетворяващи обезщетение за деликт и за издръжка за минало
време. Поддържа се, че за удовлетворяване на последните две задължения липсва секвестируемо
имущество, поради което отнемането на наличното му такова се сочи за имуществена вреда на
стойност претендираната по делото като обезщетение обща сума. В подкрепа на оплакването се
излагат подробни правни съображения.
В допълнението към жалбата се поддържа, че данните по делото сочат заявените претенции
за имуществени вреди за основателни и доказани по своя размер.Ето защо решението на първата
инстанция според страната е неправилно и незаконосъобразно, постановено при процесуални
пропуски(необсъждане на всички събрани доказателства по делото по отделно и в тяхната
съвкупност), като има произнасяне по твърдения и искания, които не са били направени.
Акцентира се върху неправилното приложение от съда на разпоредбите, уреждащи
несеквестируемостта на длъжниковото имущество. Поддържа се отново, че средствата, с които е
разполагал длъжникът са били несеквестируеми, поради което и неправилно отнети в нарушение
на чл.445 ГПК за погасяване на негови парични задължения.
В обобщение се моли за отмяна на постановеното съдебно решение и за произнасянето на
друго въззивно такова по същество, с което заявените претенции да бъдат изцяло уважени.
Не се ангажират нови доказателства относими към спора.
Въззиваем ГДИН- София е подал писмен отговор, с който намира жалбата за
неоснователна, а атакуваното съдебно решение за законосъобразно и правилно. Основната теза на
този ответник за неоснователност на заявената претенция е, че ищецът не се намира с него в
трудово правни отношения, съответно той не получава трудово възнаграждение по смисъла на
Кодекса на труда. Счита, че въпросът с несеквестируемостта се урежда нормативно от ЗИНЗС и
неговите специални разпоредби, имащи превес над общите норми на ГПК. Позовава се и на това,
че съгласно чл.57 от Правилника за прилагане на ЗИНЗС, администрацията на Затвора е длъжна да
изпълни разпорежданията на съдебния изпълнител без да прави самостоятелна преценка относно
законосъобразността на действията му или да преценява характера на удържаните суми. Касае се до
извършването на фактически действия по изпълнението, изразяващи се в парични преводи на
удържаните суми по посочената в запорното съобщение банкова сметка.Страната цитира и съдебна
практика в подкрепа на доводите си, че положението на лишените от свобода, полагащи труд, е
различно от това на останалите работещи, т.к.за основните битови нужди на първите за храна,
облекло, лекарства и здравно осигуряване, държавата отделя средства и полага грижи. Моли се за
отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на обжалваното съдебно решение.
В отговора на въззиваем МП въззивната жалба се сочи за процесуално допустима, но
неоснователна. Страната намира първоинстанционното съдебно решение за правилно и
законосъобразно, а оплакванията на въззивника- за неподкрепени от доказателствата по делото.
Поддържат се изцяло като правилни аргументите на РС за извода, че в случая вреда няма, т.к.
средствата на длъжника са били разпоредени за погасяване на действителни негови задължения, а
не за несъществуващи такива. Моли се за потвърждаване на първоинстанционното съдебно
решение.
Дирят се разноски за ю.к.възнаграждение.
Отговори на въззивната жалба са подали и ДСИ -трети лица- помагачи на МП-
2
М.Данчева и Драгостина Качамакова, в които обжалваното решение се сочи за законосъобразно
и правилно, като се моли за потвърждаването му. Предявеният иск се сочи за недопустим, а по
същество- неоснователен.
Трето лице- помагач- Ив.К. не е заявил становище по жалбата.
Проверката на съда по чл.267 от ГПК е посочила жалбата за редовна и допустима, а
служебната проверка на БОС по чл.269 от ГПК определя като валидно и допустимо
обжалваното съдебно решение.
БОС намира за неоснователно оплакването от жалбата на въззивника,че съдът е разгледал
исковете му за обезщетение в непредявен размер и по отношение на непосочени в исковата молба
ответници.
Производството по делото е било първоначално образувано пред Административен съд-
Бургас по искова молба на Т. Д. Г. срещу ДСИ И. К. с район на действие- района на РС-Сливен;
ДСИ Драгостина Качамакова с район на действие- РС-Нова Загора, ДСИ Магдалена Данчева с
район на действие- РС-Нова Загора и Администрацията на Затворагр.Бургас, с искане за осъждане
на първите трима ответници да му заплатят обезщетение за имуществени вреди, както следва:
първият ответник – ДСИ по изп.д.№ 262/2021г. по описа на СИС при РС-Сливен - 622,34 лева;
втората ответница- ДСИ по изп.д.№ 67/2023г. по описа на СИС при РС-Нова Загора и третата
ответница- ДСИ по изп.дело № 68/2023г. по описа на СИС при РС-Нова Загора - сума в общ размер
от 388,66лв.Така посочените обезщетения са за причинени на ищеца имуществени вреди от
незаконосъобразни процесуални действия по изпълнителните дела, изразяващи се в наложен запор
върху възнаграждението му за положен труд по ЗИНЗС като лице, изтърпяващо наказание
„лишаване от свобода“ в Затвора-гр.Бургас в нарушение правилата на несеквестируемост на
имуществото на длъжника.Искът е насочен и срещу Администрацията на Затвора, явяваща се пряк
изпълнител на запорните съобщения.
С определение № 236/09.01.2024г. по адм.д.№ 5/2024г. по описа на Административен съд-
Бургас е прекратено производството по делото и същото е изпратено по подсъдност на РС-Бургас,
като е прието, че исковете не подлежат на разглеждане пред административния съд по реда на
ЗОДОВ, тъй като са с правно основание чл.441,ал.1,изр.2 ГПК вр. чл.49 ЗЗД- претендират се вреди
от незаконосъобразни действия и бездействия по принудително изпълнение на държавни съдебни
изпълнители.
По претенцията на ищеца е образувано гр.д.№ 217/2024г. по описа на БРС, предоставена му
е правна помощ чрез назначаването на служебен защитник, освободен е от заплащането на такси и
разноски, а след уточнение от защитника, обективно съединените по делото претенции са
следните: спрямо ДСИ К.-622,34лв.-като имуществено обезщетение, т.к. сумата е събрана
незаконосъобразно от него, ведно със законната лихва за забава от датата на завеждането на иска до
окончателното изплащане на главницата; претенцията за имуществено обезщетение спрямо
останалите двама ДСИ са от общо 622 лв., ведно със законна лихва за забава, т.к.сумата също е
била незаконосъобразно събрана от тях. Претенцията спрямо Затвора-Бургас е заявена при условие
на евентуалност, ако не бъде уважена спрямо съдебните изпълнители и е в размер от сбора на
вземанията към тях-1244,34лв. Моли се също ответниците да бъдат осъдени да преустановят
незаконосъобразните действия, които извършват срещу Г..
Със следващо уточнение се конкретизира, че исковите суми са събрани в нарушение на
чл.446 от ГПК. След няколко последователни уточнения, наредени по почин на съда, след
3
прекратяване на съдебното производство пред РС, отмяна на прекратителното определение от БОС
с връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия и направени нови
уточнения пред РС-Бургас, с молба от 11.10.24г. ищецът е посочил като първи ответник по
предявените искове срещу незаконосъобразните действия на тримата ДСИ-МП на Р България.
Евентуален ответник е ГДИ при МП на Р България.
По искане на ответник МП, направено своевременно на основание чл.219 от ГПК(с
отговора на исковата молба),като трети лица- негови помагачи са конституирани от РС тримата
ДСИ. Съдът е постановил решението си по така очертания от ищеца предмет на делото и ответни
страни по спора.
При горните обстоятелства възражението за произнасяне на РС по непредявени претенции е
изцяло неоснователно, т.к. първата инстанция е разгледала в решението си искове за общата сума
от 1244,34лв., както са окончателно заявени от ищеца и се е произнесла по отношение на
определените в уточненията на иска ответници в поредността, в която са посочени от Г.- главен
ответник МП, евентуален – ГДИН, при участие на горепосочените ДСИ(първоначални ответници),
но като трети лица-помагачи.
По съществото на спора, с оглед въведените с жалбата оплаквания за неправилност на
съдебното решение, при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и в приложение
на закона, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Както е посочено по-горе, претенцията на ищеца спрямо ответниците е по чл.441 от ГПК,
вр.чл.49 от ЗЗД- за присъждане на обезщетение от претърпени имуществени вреди, произтичащи
от осъществено изпълнение на задължения на ищеца за парични суми, дължими за издръжка и др.
(по издадени изпълнителни листи), със средства от възнагражденията на длъжника за положен при
изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ труд, попадащи в несеквестируемия по закон
минимум. В исковата молба са описани действията на ДСИ в тази връзка и тези на
администрацията на затвора-пряк изпълнител на наложените запори. За неправомерните
изпълнителни действия на ДСИ И. К. ищецът е посочил, че те са били извършвани в периода от
октомври 2021г. до април 2023г. За неправомерните изпълнителни действия на ДСИ Драгостина
Качамакова и ДСИ Магдалена Данчева ищецът е посочил, че те са били извършвани в периода от
февруари 2023г. до октомври 2023г. Заявено е, че искът против ДСИ К. е за 622.34 лева, а искът
против ДСИ Качамакова и ДСИ Данчева е за общо 622 лева.Впоследствие горната претенция е
насочена срещу МП като главен ответник,заради така описаните неправомерни действия на ДСИ, а
при отхвърляне на претенцията против МП- срещу ГДИН, като евентуален ответник.
Държавните съдебни изпълнители са представили отговори, оспорващи претенцията
спрямо тях като недопустима, позовавайки се на законовото разрешение, че отговорността за
вредоносните им действия се носи от МП на Р България. По същество са намерили исковете за
неоснователни.
В срока по чл.131 от ГПК ГДИН- София е депозирала писмен отговор за неоснователност
на иска с аргумент, че ищецът като лице изтърпяващо наказание лишаване от свобода не се намира
в трудово правоотношение и не получава трудово възнаграждение по смисъла на КТ. Намира, че
Затвор- Бургас не е страна по изпълнителното дело, поради което и извършва единствено
фактическо действие, изразяващо се в осъществяването на превод на удържаната сума по
посочената в запорното съобщение банкова сметка. С подробно изложени в отговора аргументи се
претендира отхвърлянето на иска.
4
В отговора на МП се изразява становище за оспорване на исковете като неоснователни.
Поддържа се, че в случая не са налице нито един от елементите на фактическия състав,
визиран в хипотезата на чл.45 от ЗЗД, вр. чл.49 от ЗЗД, за да възникне отговорност за нанесени на
ищеца имуществени вреди от извършените от тримата ДСИ процесуални действия във връзка с
удовлетворяването на кредиторите на Г.. Намира, че липсва осъществен от ДСИ деликт, който да
причини вреди на ищеца. Счита, че ако третото задължено лице изчислява неправилно удръжките
по наложените запори на сметката(партидата) на длъжника и превежда суми, различни от
дължимите, това не ангажира отговорността на ответника; намира правилата на чл.446 от ГПК за
неприложими в случая, т.к. изтърпяващите наказание“лишаване от свобода“ затворници, когато
полагат труд, не се намират в трудовоправни отношения с работодател, съответно не получава
трудово възнаграждение за извършената работа по смисъла на Кодекса на труда, а възникналите
правни отношения се регулират от специалните норми на чл.77,ал.1, чл.78, ал.1 и ал.2 ЗИНЗС,
визиращи, че за всяка работа извън доброволния неплатен труд и дежурствата по поддържане на
реда и хигиената, лишените от свобода получават определена със заповед на министъра на
правосъдието част, не по- малка от 30% от възнаграждението за изработеното, като е позволено да
се правят удръжки съгласно действащите закони, но не повече от две трети от полагащото им се
възнаграждение.Сочи се , че съгласно чл.57,ал.1 от ППЗИНЗС, удръжките по чл.78, ал.3 от ЗИНЗС
се изчисляват по реда на чл.446 ГПК от цялото възнаграждение за положения труд, но не могат да
надвишават 2/3 от онази негова част, която се полага на лишения от свобода според заповедта на
МП, след като от нея се приспаднат данъците. Позовава се на обстоятелството, че битовите и
екзистенциални основни нужди на лишените от свобода са покрити от Държавата безплатно.
Освен това, поради процесуално правното пасивно поведение на ищеца, който не е
обжалвал насочването на изпълнението спрямо несеквестируемото му имущество, той е
допринесъл на 100% за противоправния резултат, за който търси отговорност от МП.
Евентуално прави възражение и срещу размера на заявените претенции, като неподкрепени
с доказателства. Счита, че претендираните суми следва да бъдат отхвърлени, като
недължими.Поискано е привличането на ДСИ (първоначално посочените ответници)като трети
лица- помагачи на страната и искането е уважено от съда.
При тези данни с първоинстанционното решение са разгледани исковете и срещу
двамата евентуални ответника и са отхвърлени като неоснователни, защото според съда макар да се
констатира частично нарушение на правилата за несквестируемост, липсват настъпили в
патримониума на ищеца имуществени вреди, т.к. с наличните по банковата му партида суми са
покрИ.и действителни задължения към заявилите вземания кредитори.
Въззивният съд изцяло споделя крайния правен извод на РС-Бургас за
неоснователност на заявените претенции, което обосновава в отговор на въведените с жалбата
възражения така:
Фактическа обстановка: Тя не е спорна по делото и съобразно установеното от първата
инстанция сочи, че ищецът изтърпява наказание "лишаване от свобода", наложено с присъда по
наказателно дело и се намира в затвора, където се възползва от правото си да полага труд срещу
съответното възнаграждение(в размер на минималната за страната през 2023г. месечна заплата от
780 лв.). За същия период съобразно правилата на ЗИНЗС на ищеца е определена за получаване
брутната сума от 312лв.,която намалена с дължимият данък общ доход от 10%, т.е. с 31,20лв.,
възлиза на чисто възнаграждение от 280, 80лв.
5
Против ищеца са образувани три изпълнителни дела.
Изпълнително дело № 262/2021г. по описа на СИС при РС-Сливен е образувано по
изпълнителен лист от 22.04.21г за присъдена на малолетното дете на Г.(Д.)месечна издръжка от
200лв., считано от 06.08.20г., ведно със законна лихва за забава върху всяка закъсняла вноска; за
сумата от 300лв.(неолихвяема) определена от ДСИ К. за адвокатски хонорар по изпълнителното
дело; за сумата 24 лв., дирена като разноски по делото(вж. Покана за доброволно изпълнение- л.112
– дело РС).
С разпореждане на ДСИ от 02.06.2021г., е бил наложен запор на трудовото възнаграждение
на длъжника от ДСИ К.. В запорното съобщение, пратено до Затвора-Бургас е записано, че при
запор на трудово възнаграждение удръжките се правят ежемесечно при спазване на правилата на
чл.446 ГПК и останалите законови разпоредби, уреждащи несеквестируемостта(запорното
съобщение е получено на 14.06.21г.). В резултат на запора е започнал превод на суми по сметката
на ДСИ. Видно от резолюциите на ДСИ върху справките за постъпили суми, за периода от
октомври 2021г. до април 2023г. плащанията са отнесени в полза на взискателя по изпълнителното
дело, както и за такси по изпълнението, за което няма спор между страните.
На длъжника са удържани от образуването на принудителното изпълнение по 200лв.
месечно до м. октомври 2024г. според данни от делото, както и такси по изпълнението в общ
размер от 414.10 лева за посочения период, а сумата от 132,61лв. му е приспадната като надвнесена
д.т.
Изпълнително дело № 67/2023г. по описа на СИС при РС-Нова Загора е образувано на
13.02.23г. по молба на взискател Х.Н., по издаден в негова полза изпълнителен лист, с който Т. Г. е
осъден да му заплати сумата от 75 000 лв. обезщетение за причинени в резултат от престъпление по
чл.116, ал.1,т.6 предл. 2 и 3, вр.чл.115 от НК неимуществени вреди, ведно със законна лихва ,
считано от датата на увреждането- 04.07.20г. до окончателното изпълнение, ведно с разноски за
адвокатско възнаграждение от 800 лв.,като изпълнението е насочено срещу собствено на длъжника
недвижимо и движимо имущество, а също и срещу вземанията му за положен труд по време
изтърпяването на наложеното му наказание „лишаване от свобода“.
Изпълнително дело № 68/2023г. по описа на СИС при РС-Нова Загора е образувано на
13.02.23г. по молба на взискател Хр.Н. срещу Г. по изпълнителен лист от 08.03.21г. , с който на
взискателя в качеството на баща и законен представител на малолетното дете Н. Н. е присъдена
сумата от 150 000лв.като обезщетение за причинени неимуществени вреди от горепосоченото
престъпление, ведно със законна лихва за забава от датата на деликта(04.07.20г.) до окончателното
издължаване на главницата.
По двете изпълнителни дела през м. февруари 2023г. са наложени запори върху
възнаграждението за труд и личната партида на длъжника, за което е уведомено третото задължено
лице за вземанията на последния- Затвора в гр.Бургас.
Впоследствие(към 08.02.24г.) изп.д.68/23г. е присъединено към изп.д.67/23г.(виж л.338- дело
РС).
Видно от справката на ГДИН-Затвора в гр.Бургас(л.343 дело РС), за удръжки и запори на
л.св. Г., до м. януари 2023г. включително, такива са правени само по изп.д.262/21г., т.е. за издръжка
от 200лв. месечно, ведно със сумите, дължими за държавни такси по изпълнението (до м. ноември
2024г. общо изплатени 3043лв.).От м. февруари 2023г. до м. ноември 2024г. освен задължението за
издръжка с такси(погасявано изцяло), се удовлетворяват ежемесечно частично суми и по двете
6
изпълнителни дела за обезщетение на пострадали лица,като надвнесените по изп.д.67/23г. суми от
общо 325,50лв. са върнати на длъжника и насочени към друго изпълнително дело-№100/24 г.
От справката на л.355 от делото на РС е видно, че след м. януари 2023г.- до м. октомври
2023г. отредената за работника сума за получаване е в размер от 312лв. месечно, от които се
приспада данък общ доход в размер на 10% или по 31.2лв., така чистата месечна сума от
заработката възлиза на 280,80 лв. За така посочения период от време ежемесечните разходи за
лавка на ищеца са били по 27,80лв.(изкл. м. май 2023г.-0лв.), а плащанията по наложените запори-
по 253лв. месечно,изкл. м. май 2023г.-само 109,88 лв.
По приложимото право и правните изводи:
Претенцията по делото е за имуществени вреди, причинени от ДСИ, поради нарушаване на
правилата за несеквестируемост на имуществото на длъжника и намира правното си основание в
чл.441 от ГПК,според чиято ал.1, ЧСИ отговаря за вредите, причинени от процесуално
незаконосъобразно принудително изпълнение при условията на чл.45 от ЗЗД, докато за същите
вреди, причинени от ДСИ, отговорността е по чл.49 от ЗЗД.Т.е. в хипотеза като настоящата,
подчинена изцяло на второто предложение на цитираната норма, е недопустимо да се дири
персонална отговорност на ДСИ за причинени от поведението му по повод извършваната функция
вреди,т.к. липсва защитимо от закона субективно право.За неправомерните вредоносни действия на
ДСИ носи обективна и безвиновна отговорност работодателят МП. Отговорността му също е
функция от персоналната по чл.45 от ЗЗД,така че може да бъде ангажирана доколкото от
поведението на конкретните ДСИ може да се установи наличието на всички елементи от
хипотезата на посочената разпоредба.
Съобразно нормата на чл. 45 ЗЗД, всеки е длъжен да поправи вредите, които е причинил
виновно другиму. Това е общият правен принцип, застъпен и в други закони, като нормите на чл.
441, ал. 1 ГПК и чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ са негови производни.
Разпоредбата, постановяваща забрана да се вреди другиму ангажира отговорността за
обезвреда на правния субект при наличието на следните кумулативно изискуеми елементи- от
обективна страна: деяние (действие или бездействие), противоправност на същото
(осъществяването му в нарушение на правна норма), вреди (имуществени и/или неимуществени) и
причинна връзка между деянието и вредите, а от субективна страна- наличието на вина
(небрежност или умисъл) на дееца, която се предполага от закона, но презумпцията за това е
оборима при условие на пълно и главно доказване( така напр. Решение № 120 от 8.07.2011 г. на
ВКС по т. д. № 1123/2010 г., II т. о., ТК,касателно отговорността по чл.74, ал.1 от ЗЧСИ,настъпила в
следствие незаконосъобразно извършени изпълнителни действия).
В разглежданата тук хипотеза и предвид обстоятелството, че длъжникът е лице,
изтърпяващо наказание „лишаване от свобода“ и намиращо се в пенитенциарно заведение,
статутът му се урежда в приложение разпоредбите на ЗИНЗС и ППЗИНЗС, а досежно правата и
задълженията - от чл.75 и сл. от ЗИНЗС. Съгласно чл. 77, ал. 1 и чл. 78, ал. 1 ЗИНЗС по време на
изтърпяване на наказанието лишените от свобода имат право на подходяща работа, за която
получават възнаграждение в размер не по-малък от 30 на сто от възнаграждението за изработеното.
Също така в чл. 78, ал. 3 ЗИНС е предвидено, че на лишените от свобода могат да се правят
удръжки съгласно действащите закони, но не повече от две трети от полагащото им се
възнаграждение и това ограничение не се отнася за удръжките по задължение за издръжка; в този
смисъл е и разпоредбата на чл. 57, ал. 1 от ППЗИНЗС, съгласно която удръжките по чл. 78, ал. 3
7
ЗИНЗС се изчисляват по реда на чл. 446 от ГПК от цялото възнаграждение за положения труд, но
не могат да надвишават 2/3 от онази негова част, която съгласно заповедта по чл. 78, ал. 2 от
ЗИНЗС се полага на лишения от свобода след като от нея се приспаднат данъците.
Тук следва да се отбележи обаче, че лишеният от свобода не се намира в трудово
правоотношение и съответно не получава трудово възнаграждение по смисъла на КТ.
Полаганият от лишения от свобода труд не произтича от трудово правоотношение,
регулирано правно от КТ, защото участието на това лице в трудова дейност има за цел поправянето
му, неговото ресоциализиране, както и други последици, като намаляване срока на наказанието и
пр., т.е. изпълнява различни от присъщите на едно трудово правоотношение функции. Поради това
и полученият от този труд доход не е несеквестируем по смисъла и в размерите, визирани в чл.446
от ГПК. Противното разбиране би означавало, вкл. в настоящата хипотеза, че предвид ниските
размери на получаваните като възнаграждение суми, такъв длъжник никога няма реално да
изпълни спрямо кредиторите си, което не е целта на закона.
Законодателят е предвидил определен доход като несеквестируем в разпоредбите на чл.446
и чл.446а ГПК, за да гарантира възможността на длъжника да задоволи минималните си месечни
нужди за подслон, храна и облекло, но изтърпяващият наказание "лишаване от свобода" не е
поставен в такава ситуация, т.к. цялата му издръжка,покриваща екзистенц минимума за подслон,
храна, медицинско обслужване и облекло, е за сметка на държавата, поради което и върху сумите,
които е получил за положения от него труд в затвора няма пречка да бъде наложен запор за
погасяване на задълженията му в приложение специалните норми за несеквестируемост на
приходи, предвидени в ЗИНЗС.Действително специалният закон предвижда част, в размер от 1/3 от
чистата сумата, определена за получаване от горното лице, която е обявена за несеквестируем
минимум, но чл.78 от ЗИНЗС изрично сочи, че той не се отнася до изпълнение на задължението за
издръжка. Последното се удовлетворява изцяло до размера на паричната наличност по партидата
на длъжника.Ето защо и макар удържаната от Г. за издръжка на детето му сума от 200лв. да
надхвърля секвестируемата част от прихода(тя възлиза за процесния период на 187,20лв.),
нарушение на несеквестируемото имущество на длъжника от страна на ДСИ И. К. по изп.д.
№262/21г. по описа на РС-Сливен не се установява. Липсва такова нарушение и относно дължимите
такси по изпълнението в това дело,т.к. редът за удовлетворение според правилото на чл.76, ал.2 от
ЗЗД е в посока от разноските към главницата.За разноските секвестируемите приходи на длъжника
стигат, а за изпълнението на самата издръжка несеквестируемостта е правно ирелевантна.
Следователно този ДСИ не е извършил неправомерно действие, което да обуславя отговорността на
МП за обезщетение на причинени на длъжника имуществени вреди.
Анализът на събраните в производството данни касателно другите две изпълнителни дела
без съмнение сочи на превишение на преведените по сметките на ДСИ по изп.д.67/23г. и
присъединеното към него изп.д. 68/23 средства, т.е. има нарушение на несеквестируемата част от
общата сума, която има право да получи длъжникът в случая( това са събраните над дълга за
издръжка и такси за изпълнението суми от по 53лв. за всеки месец без м. май 2023г.).
Обаче няма спор, че надвзетите суми са действително дължими за обезщетение на
пострадали от деликтното поведение на ищеца лица и в този смисъл не може да се заключи, че по
сметките на ДСИ са преведени суми без основание и извън реално съществуващите парични
задължения на ищеца Г..
Ето защо и като се солидаризира с изразеното от ВКС в решение № 143 от 25.10.2017 г. по
8
гр. д. № 4666/2016 г. на III г. о. на ГК становище, че когато имуществото на длъжника е било
обременено с изплащането на реален дълг, не може да се приеме, че от поведението на СИ е
настъпила имуществена вреда, представляваща намаляване на имуществото или пропускане на
ползи чрез увеличаването му за длъжника, БОС достига до същия извод, какъвто е обективирала
първата инстанция, а именно, че с изплащането на дълга имуществото на ищеца Г. не е намалено,
той не е претърпял загуба, нито реално е обеднял, а е удовлетворил едно свое задължение, с което
патримониумът му е бил законосъобразно обременен,макар да е засегната несеквестируемата част.
Според цитираното решение „вреда щеше да е причинена, ако беше проведено
принудително изпълнение върху несеквестируемото вземане при липса на задължения“, каквато
хипотеза в случая не е.
Действително, длъжникът може да претендира от съдебния изпълнител обезщетение за
всички преки и непосредствени вреди от провеждане на принудително изпълнение върху
несеквестируемо имущество, независимо дали е обжалвал действията му, но за да бъде ангажирана
отговорността на този СИ(респективно на МП), трябва да са осъществени всички елементи на
деликта. Когато с действията си ДСИ е удовлетворил реално съществуващ дълг на ищеца по
издаден изпълнителен лист и за целта е ангажирал изцяло само активи на длъжника, отговарящ
пред кредиторите си с цялото си имущество(съгласно чл.133 от ЗЗД), не възниква вреда, изискваща
обезщетение, т.е. липсва една от предпоставките за уважаване на заявената претенция по чл.441 от
ГПК, вр.чл.49 от ЗЗД срещу работодателя на тримата ДСИ- МП, а досежно ДСИ К. следва да се
отчете, че няма извършено и неправомерно процесуално действие.
При така установената липса на предпоставка за дирене на обезщетение, претенцията на
ищеца следва да бъде отхвърлена както спрямо главния ответник- МП, така и спрямо евентуално
ангажирания с отговорност ГДИН-София.
Т.к. първоинстанционният съд е възприел същите правни аргументи и на база тях и
събраните доказателства е направил същите крайни изводи по спора, решението му следва да бъде
потвърдено от този съд изцяло.
Що се отнася до заявеното в жалбата на ищеца искане за заплащане на неимуществено
обезщетение от тримата ДСИ, както БОС е заявил на страните и в проведеното по делото открито
съдебно заседание, то не е предмет на настоящото производство по обжалване на
първоинстационното решение ,т.к. не е било предмет на заявените пред РС искове и не е било
обсъждано в атакувания акт по съществото на спора.
Така заявените претенции са самостоятелни, подлежат на разглеждане от БРС и след
постановяването на настоящото въззивно решение, делото ведно с иска за неимуществени вреди,
обективиран във въззивната жалба и уточнението на въззивника към нея, следва да бъде върнат на
компетентния БРС съд за администриране и произнасяне.
Мотивиран от горното, Окръжен съд-Бургас
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №562/14.03.25г., постановено по гр.д.№217/24г. по описа на РС-
Бургас.
ВРЪЩА ДЕЛОТО на БРС за администриране на заявената от въззивника претенция срещу
9
ДСИ К., Качамакова и Данчева за присъждане на неимуществени вреди.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10