Р Е Ш
Е Н И Е
град София, 03.02.2022 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: БЕТИНА БОШНАКОВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор …….…… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА
въз.гр.дело №1753 по описа за 2020 година и за да се произнесе след съвещание, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
Постъпила
е въззивна жалба от „Т.С.” ЕАД, с която се обжалва изцяло решение №238840 от 09.10.2019г., постановено по гр.дело №22702/2018г. по описа на СРС, II Г.О., 71-ви състав, с което са отхвърлени като
неоснователни и недоказани предявените искове с правно основание чл.422 от ГПК
във вр. с чл.59 от ЗЗД и чл.422
от ГПК във вр. с чл.86 от ЗЗД за признаване за установено, че В.В.М. дължи на „Т.С.”
ЕАД сумата от 130.56 лв., от която 69.95 лв. за доставена в периода от м.10.2014г. до
м.04.2017г. топлинна енергия в имот, находящ се в град София, ул.“**********магазин №6, както и 14.12 лв., лихви за забава върху
главното вземане, изтекли в периода от 03.03.2014г. до 30.01.2017г. и законната
лихва върху главницата от датата на подаването на заявлението по чл.410 ГПК –
08.02.2017г. до окончателното й изплащане, както и сума за дялово разпределение
в общ размер от 46.49 лв., от която
39.59 лв.,
главница и 6.90 лв., лихва
за забава за горния период, за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №85687/2017г. по описа на СРС, II Г.О., 71-ви състав, както и е осъдена „Т.С.” ЕАД да
заплати на В.В.М. на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 650.00 лв., разноски за исковото и
за заповедното производство по ч.гр.д. №85687/2017г. по описа на СРС, II Г.О., 71-ви състав.
Във
въззивната жалба са наведени доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания
съдебен акт като постановен в противоречие на материалния закон и на събраните
по делото доказателства. Излага се, че в случая исковата претенция се основава
на твърдението, че между страните не е сключен писмен договор за продажба на топлинна енергия
съобразно изискването на чл.149, ал.1, т.3 ЗЕ, но поради факта, че през
процесния период ответникът е потребявал енергия в собствения си имот, поради
което се е обогатил неоснователно, а ищецът се е обеднил със стойността на
доставената и потребена топлоенергия. Излага се още, че стойността на реално доставената
и потребена топлоенергия е доказана в хода на съдебното производство и с
неплащането й за исковия период от страна на ответника същият се е обогатил за
сметка на дружеството-ищец, което се е обеднило. По изложените аргументи моли съда да постанови
съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното решение и уважи предявените
искове. Претендира присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение за
двете съдебни инстанции. В молба от 05.10.2021г. прави възражение по реда на
чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на претендирани разноски за платено
адвокатско възнаграждение от въззиваемата страна.
Въззиваемата
страна - В.В.М. не депозира писмен отговор, в представени
по делото писмени бележки изразява становище за неоснователност на постъпилата
въззивна жалба. Излагат се доводи, че обжалваното решение на СРС е правилно и
законосъобразно, постановено в съответствие с разпоредбите на закона. Поддържа
се, че в хода на съдебното производство не е доказано от жалбоподателя, ищец в
първоинстанционното производство, количеството и стойността на доставената в
имота топлинна енергия за исковия период от време, поради което исковите претенции
са изцяло неоснователни. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да
потвърди обжалваното решение. Претендира присъждане на разноски, направени пред
въззивната инстанция. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Третото лице-помагач „Т.с.” ЕООД не изразява
становище по подадената
въззивна жалба.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу В.В.М. при условията на обективно съединяване искове с
правно основание чл.422 от ГПК във вр. чл.59, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от
които се установяват факти и обстоятелства относими към конкретния правен спор.
В конкретния случай не е спорно между
страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови
суми видно от приложеното ч.гр.д.
№85687/2017г. по описа на СРС, II Г.О., 71-ви състав, въззивника-ищец
- „Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 06.12.2017г.
и е постановена на 13.12.2017г. заповед за изпълнение на парично задължение по
реда на чл.410 от ГПК срещу В.В.М.. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - В.В.М. възражение, поради което
дължимите от него суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на
предявените в настоящото производство установителни искове.
С оглед на така установената фактическа
обстановка съдът прави следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като
при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, на основание на които
е обоснован окончателен извод за неоснователност на предявените от „Т.С.” ЕАД срещу В.В.М. при условията на обективно
съединяване искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.59 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК
и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно
приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с правилността на оспорения съдебен акт. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за неоснователност
на предявените искове, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите във въззивната жалба са изцяло
неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да
се добави и следното:
В конкретната хипотеза въззивникът-ищец основава исковата претенция на твърденията за липса на сключен писмен договор между страните за продажба на топлинна енергия за стопански нужди и наличието на неоснователно обогатяване от страна на ответника. Съставът на чл.59, ал.1 от ЗЗД включва обедняване на едно лице, обогатяване на друго, наличие на връзка между обогатяването и обедняването и липса на валидно основание за това имуществено разместване в отношенията между субектите. Тежестта за доказване на посочените факти е за ищеца.
В настоящия случай при правилно разпределена от първостепенния съд доказателствена тежест между страните е указано, че в тежест на ищеца е да докаже, че е доставил топлинна енергия в твърдените количества и на посочената стойност, с която ответникът се е обогатил, тъй като се явява потребител на енергия в процесия имот и за процесния период. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е погасил задължението си към ищеца.
В
случая от приетото
по делото като неоспорено от страните заключение на на съдебно-техническа експертиза, което съдът
кредитира като обективно и компетентно изготвено, се установява, че за
процесния имот, представляващ магазин №6, находящ се в град
София, ул.“**********собственост на ответника, съгласно
приложен по делото нотариален акт за продажба №20, том I,
дело №18/2010г., суми за отопление на имота и суми за БГВ не са начислявани за процесния период
поради липса на работещи отоплителни тела и потребление на топлинна енергия за отопление
на имота, както и липса на потребление на гореща вода. Експертът е посочил още, че е извършил оглед на имота и е констатирал, че за имота не следва да се
начислява топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация
на блока, доколкото имотът се намира извън контура на сградата етажна собственост, в него не се
ползва отопление и няма преминаване на вертикални щрангове, захранващи
отоплителните тела в блока. При тези
неоспорени от страните констатации е обоснован извода, че ответникът не дължи претендираните от ищеца суми за
доставена топлинна енергия за исковия период. Следователно ответникът като не е заплатил претендираната от ищеца цена на доставена от ищеца топлинна
енергия не се е обогатил чрез спестяване на разходи, съответно
топлофикационното дружество не се е обеднило, тъй като липсва основание да
получи претендираната от него цена на доставена топлинна енергия, т.е. не е доказано наличието за обедняване без основание на
дружеството-ищец за сметка на обогатяването на ответника. Следователно предявеният установителен иск с
правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.59 от ЗЗД се явява неоснователен и недоказан,
респективно такъв се явява и акцесорният установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.86 от ЗЗД,
които правилно са били отхвърлени с обжалваното решение, което следва да се потвърди.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред настоящата
съдебна инстанция право на разноски има въззиваемата страна. За сторените от
ответника разноски пред СГС и при съобразяване с разпоредбата на чл.78, ал.3 от ГПК в негова полза следва да се присъди сумата от 300.00 лв., представляваща
разноски за платено адвокатско възнаграждение. Възражението на въззивника по
реда на чл.78, ал.5 от ГПК е неоснователно доколкото претендираните от
въззиваемата страна разноски за адвокатско възнаграждение са в минимален
размер, съгласно Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№238840 от 09.10.2019г., постановено по гр.дело №22702/2018г. по описа на СРС, II Г.О., 71-ви състав.
ОСЪЖДА “Т.С.”ЕАД, с ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, да заплати на В.В.М., с ЕГН **********,***; на основание чл.81 и чл.273 във вр. с чл.78,
ал.3 от ГПК сумата от 300.00 лв. /триста лева/, направени разноски за
платено адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ : 1./ 2./