Решение по дело №3831/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 483
Дата: 17 януари 2020 г. (в сила от 17 януари 2020 г.)
Съдия: Адриана Дичева Атанасова
Дело: 20191100503831
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 20 март 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

РЕШЕНИЕ

 

гр. София, 17.01.2020 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното заседание на осемнадесети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

         ЧЛЕНОВЕ: П. САНТИРОВ

                    мл.с. АДРИАНА АТАНАСОВА

 

при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Адриана Атанасова в.гр.дело № 3831 по описа за 2019г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.

С Решение № 569393 от 27.12.2018г., постановено по гр. дело № 54614/2017г. по описа на СРС, ГО, 32-ри състав, частично са уважени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу М.Н.К., обективно съединени  осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и по чл. 86 ЗЗД, като ответникът е осъден  да заплати на ищеца следните суми: 1208,09 лв. - главница, представляваща стойност на неплатена топлинна енергия и дялово разпределение, отразена в обща фактура № **********/31.07.2015г., обхващаща отоплителен сезон 01.05.2014г. – 30.04.2014г. и обща фактура № *********/31.07.2016г., обхващаща отоплителен 01.05.2015-30.04.2016г., за топлоснабден имот с аб. № 144046 – ап. 1, находящ се в гр. София, ж.к. *********, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба -09.08.2017г. до плащането, както и сумата от 741,88 лв. – разноски по делото, съразмерно с уважената част от исковете. С горепосоченото решение искът с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 200 ЗЗД, вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ е отхвърлен за сумата над 1208,09 лв. до предявения размер от 1742,81 лв., като е отхвърлен и предявеният от ищеца срещу ответника иск с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата от 243,38 лв. (222,69 лв.  – обезщетение за забава върху главницата за доставка за топлинна енергия и 20,69 лв. – обезщетение за забава върху главницата за услугата дялово разпределение) – обезщетение за забава за периода 15.09.2014г. – 12.06.2017г. Решението е постановено при участието на третото лице – помагач  - „Т.с.“ ЕООД.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която предявените искове са били отхвърлени, е постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, чрез пълномощника си – юрисконсулт Д.Д., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост. Изтъква се, че съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично извести Общи условия /ОУ/ за продажба на топлинна енергия. Поддържа се, че съгласно същите и по – конкретно чл. 32, ал. 1 от ОУ е определен реда и срока, по който купувачите на ТЕ са длъжни да плащат месечните дължими суми за ТЕ, а именно: в 30 – дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Сочи се, че задълженията на ответниците за заплащане на дължимите от тях суми в размера, посочен в ежемесечно получаваните фактури е най – късно до края на текущия месец, следващ месеца на доставката на  топлинна енергия., като след изтичането на последния ден от месеца, същите са изпаднали в забава за тази сума съгласно разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Наведени са твърдения, че задълженията по  обща фактура за периода м.05.2013г. – м.04.2014г. не са погасени по давност, така както е приел първоинстанционият съд, тъй като съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45- дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Поддържа се, че горепосочената обща фактура е станала изискуема на 15.09.2014г., а исковата молба е била депозирана от ищеца на 09.08.2017г.  Претендират се разноски.

Въззиваемият – М.Н.К., чрез назначения му особен представител– адв. П.Н.- САК, с надлежно учредена представителна власт по делото, в законоустановения срок е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложени съображения. Претендира и разноски.

Срещу така постановеното решение в законоустановения срок е подадена и въззивна жалба от ответника М.Н.К., чрез особения му представител – адв. П.Н. – САК, в частта в която ответникът е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата от 1208,09 лв. - главница, представляваща стойност на неплатена топлинна енергия и дялово разпределение, отразена в обща фактура № **********/31.07.2015г., обхващаща отоплителен сезон 01.05.2014г. – 30.04.2014г. и обща фактура № *********/31.07.2016г., обхващаща отоплителен 01.05.2015-30.04.2016г., за топлоснабден имот с аб. № 144046 – ап. 1, находящ се в гр. София, ж.к. *********, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба -09.08.2017г. до плащането, както и сумата от 741,88 лв. – разноски по делото, съразмерно с уважената част от исковете. Излагат се съображения, че решението на СРС е неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Сочи се, че са допуснати съществени процесуални нарушения,  които са довели до постановяване на съдебно решение при невярна фактическа обстановка, а от там и до необосновани правни изводи. Поддържа се, че ищецът не е успял да докаже, че етажната собственост е сключила договор за извършване на услугата дялово разпределение., както и че на 08.09.2002г. е избрана фирма „Т.С.“ ЕООД за реален отчет на уредите за дялово разпределение. Навеждат се доводи и за липса на валидно облигационно отношение между ищцовото дружество и дружеството за дялово разпределение. Сочи се, че представените извлечения от сметките не отговарят на изискванията на чл. 6 от Закона за счетоводството и е негодно да установи наличието на ликвидно изискуемо вземане. Твърди се, че са налице съмнения относно обективността и истиността на изготвената съдебно – техническа експертиза, тъй като вещото лице е ползвало при изготвянето на заключението си единствено документи, предоставени му от „Т.С.“ ЕАД.

Въззиваемият „Т.С.“ ЕАД не е подал отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, с който да я оспорва.

Третото лице помагач на ищеца - „Т.с.“ ЕООД  не е подал отговор на депозираната от М.Н.К. въззивна жалба и не изразява становище по релевираните във въззивната жалба доводи.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и по чл. 86 ЗЗД. Ищецът твърди, че ответникът, като наследник на Н.А.К. и Ц.М.К. е потребител на топлинна енергия за битови нужди в качеството на собственик на топлоснабден имот, апартамент № 1, находящ се в гр. София, ж.к. „**********, с аб. № 144046, като му дължи следните суми: сума в общ размер на 1986,19 лв., от които 1660,08 лв. – главница, представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия, отразени в обща фактура № **********/30.07.2014г., за реално потребена топлинна енергия, обхващаща отоплителен сезон 01.05.2013г. -30.04.2014г.,  обща фактура № **********/31.07.2015г., обхващаща отоплителен сезон 01.05.2014г. -30.04.2015г., обща фактура № **********/31.07.2016г., обхващаща отоплителен сезон м.05.2015г. –м.04.2016г. и 222,69 лв.- законна лихва за забава, начислена от 15.09.2014г. до 12.06.2017г., както и 82,73 лв. – главница, представляваща сума за разпределение на топлинна енергия за период от м.06.2013г. до м.04.2016г. и 20,69 лв. – законна лихва за забава върху главницата за дялово разпределение, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 09.08.2017г. до окончателното изплащане на сумите. Ищецът претендира осъждане на ответника да му заплати процесните суми, както и сторените по делото разноски.

С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът, чрез особения представител – адв. П.Н.- САК, оспорва предявените искове по основание и размер по подробно изложени съображения. Поддържа допустимост на предявените искове, но твърди, че същите са неоснователни. Оспорва наличието на валиден договор между „Т.С.” ЕАД и „Т.с.“ ЕООД , сключването на договор за извършване на услугата дялово разпределение между Етажната собственост, в която се намира топлоснабдения имот и „Т.с.“ ЕООД. Оспорва освен това извлеченията от сметки, представени от ищеца с исковата молба. Прави възражение за изтекла погасителна давност по отношение на вземанията на ищеца, дължими за месеците, за които към датата на подаване на исковата молба е изтекъл тригодишният давностен срок.  Моли съда да отхвърли предявените искове, като му присъди сторените по делото разноски.

Исковата молба е депозирана на 09.08.2017г. от „Т.С.” ЕАД.

По делото са представени и приети писмени доказателства – нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 145, том IV, рег. № 11234, дело № 684 от 2008г., съгласно който процесният имот е бил собственост на ответника, респективно на неговите наследодатели, през процесния период.

По делото е представен и Протокол от проведено Общо събрание на ЕС от 08.09.2002г. от ж.к. „**********, на което е взето решение за сключване на договор с „Т.с.“ ЕООД за извършване на индивидуално измерване на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода, взето с гласовете на посочените в протокола собственици, между които е посочено името на Н.А.К. /наследодател на ответника/ и същият се е подписал. От същият се установява, че Н.А.К. – като наследодател на ответника е собственик на описания в исковата молба топлоснабден имот към датата на подписването му.

На 26.09.2002 г. е сключен договор № 4302 между „Т.С.“ ЕООД и етажната собственост с адрес: в гр. София, ж.к. „**********, по силата на който дружеството се е задължило да достави и монтира необходимите уреди за регулиране и отчитане на консумацията на топлинна енергия, както и да изготвя и предоставя на насрещната страна обща и индивидуални изравнителни сметки за консумираната топлинна енергия в срок до 45 дни след предоставяне на информация от „Т.С.“ ЕАД за показанията на топломера за отчетния период.

Пред СРС е ангажиран договор № У94/01.11.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД – възложител и „Т.с.“ ЕООД – изпълнител, при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По силата на договора възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на възложителя да заплаща договореното възнаграждение.

По делото са представени още Общи условия на „Т.С.” ЕАД, приети с решение по т.1 от Протокол № 53 от 28.03.2013г. на Съвета на директорите на „Т.С.” ЕАД и одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР, на основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката.

Пред СРС са ангажирани и извлечения от счетоводните книги на ищеца за периода от м.05.2013г. – м.04.2016г. 

В изпълнение на доказателствената си тежест ищецът е поискал и съответно е допуснато изслушването на съдебно-техническа експертиза и седебно-счетоводна експертиза, които са изготвени въз основа на приложените по делото и допълнително изискани документи, въз основа на които вещите лица са дали заключения относно реално потребената топлинна енергия през процесния период, в съответствие с разпоредбите на раздел VI от глава Х на ЗЕ и нейният размер. Съдът кредитира изслучаните заключения като компетентни и обективно дадени.

От заключението на изслушаната по делото съдебно-техничекса експертиза се установява, че дължимата сума за периода от 01.05.2013г. – 30.04.2016г. е в размер на 1718,42 лв., в която не са включени изравнявания, корекции и просрочени задължения от предходни периоди, както и не са включени стойности по фактури за извършване на услугата дялово разпределение.

От заключението на изслушаната по делото съдебно – счетоводна експертиза се установява, че са издадени общо 3 броя общи фактури с отчитане на изравнителните сметки за съответния сезон, а именно; обща фактура от 31.07.2014г. за периода м.05.2013г. – м.04.2014г. за сумата от 520,08 лв., от която е платена сума 22,08 лв., като е останал неплатен остатък в размер на 498 лв.; обща фактура от 31.07.2015г. за сумата от 579,29 лв.  за периода от м.05.2014г. – м.04.2015г., от която е платена сумата 36,27 лв., като е останал неплатен остатък от 543,02 лв., както и обща фактура от 31.08.2016г. за сумата 619,06 лв. за периода м.05.2015г. – м.04.2016г, по която няма плащане.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Въззивните жалби от  „Т.С.“ ЕАД и от М.Н.К. са депозирани в срока по чл. 259, ал.1 ГПК, от легитимирани страни, като същите са процесуално допустими. Разгледани по същество, са неоснователни.

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.

В предмета на делото е включен осъдителен иск, предявен от кредитор срещу длъжник за вземане, представляващо стойността на потребена, но незаплатена топлинна енергия.

Съгласно нормата на чл.153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.

Понятието „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Съгласно новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

С ТР  № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл.153, ал.1 ЗЕ преди ДВ, бр.54 от 2012 г., визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.

Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.

От представените по делото писмени доказателства, обсъдени по – горе, се установи, че ответникът М.Н.К. е собственик на процесния имот. През процесният период същият е бил собственост на М.Н.К., в качеството му на наследник на баща му Н.А.К. /починал на 30.05.2011г./, както и собственост на Ц.М.К.. По делото се установи, че майката на ответника - Ц.М.К. е починала на 25.12.2015г., като синът им е единствен наследник на процесния имот и на двамата наследодатели.     

Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008 г., и Общите условия, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите (клиентите), които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В дадената хипотеза ответникът не твърди и не установява да е упражнил това право срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2008 г. и 2014 г., поради което настоящият съдебен състав намира, че същият ги е приел.

Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносно предприятие и потребителя (клиента), по силата на закона – чл.150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и относно приемането на Общите условия.

По изложените съображения се налага извода, че за исковия период между ответника и „Т.С.“ ЕАД е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет: доставката на топлинна енергия за битови нужди относно процесния имот.

Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 – чл.148) и Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год.).

В случая измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна собственост е възложено от етажните собственици на „Т.С.“ ЕООД с договор, сключен от упълномощен представител на етажните собственици. Третото лице – помагач е осъществявало услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за исковия период. Същото е видно както от представения по делото договор между „Т.С.” ЕАД и „Т.С.“ ЕООД от дата 01.11.2007г, така и от депозираната молба от 14.06.2018г., с която третото лице – помагач твърди, че е изготвяло дяловото разпределение за аб. № 144046 и представя намиращите се  в него индивидуални справки за отопление и топла вода за процесния период. Видно и от изслушаното по делото заключение по съдебно – техническа експертиза вещото лице инж. Х.Б.е прегледало намиращата се в дружествата „Т.С.” ЕАД и „Т.С.“ ЕООД документация, което настоящият съдебен състав кредитира напълно, като намира същото за обективно и пълно, подкрепено с останалия доказателствен материал по делото. Следователно неоснователно е оплакването на въззивника –ответник, че няма валидно сключен договор за извършване на услугата дялово разпределение между Етажната собственост  и Т.С.“ ЕООД.

В нормата на чл.156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.

Съгласно приетата по делото съдебно – счетоводна експертиза , дължимата сума за периода от 01.05.2013г. -30.04.2016г. е в размер на 1718,42 лв. – в която не са включени изравнявания, корекции и просрочени задължения от предходни периоди ,аккто и не са включени стойности по фактури за извършване на услугата дялово разпределение.  Съглсно ССчЕ освен това са издадени 3 общи фактури с отчитане на изравнителните сметки за съответния сезон: обща фактура от 31.07.2014г. за периода от м.05.2013г. –м.04.2014г. за сумата 520,08 лв., от която е платена сумата 22,08 лв., като е останал неплатен остатък в размер на 498 лв.; обща фактура от 31.07.2015г. за сумата от 579,29 лв. за периода от м.05.2014г. –м.04.2015г., от която е платена сумата 36,27 лв., като е останал неплатен остатък от 543,02 лв., както и обща фактура от 31.08.2016г. за сумата 619,06 лв. за периода от  м.05.2015г. –м.04.2016г., по която няма плащане.

Относно претенцията за стойността на услугата дялово разпределение съдът намира следното:

В исковата молба ищецът поддържа, че претендираната главница включва стойността на доставената топлинна енергия през исковия период и дялово разпределение за същия период. Ето защо това вземане е част от спорния предмет и е включено в претендираната от ищеца главница.

По силата на чл.22 от Общите условия на ищеца дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл. 61 и сл. от Наредбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите на ЕС. Клиентите заплащат на продавача  стойността на услугата дялово разпределение, извършвана от избрания от тях търговец. Съгласно чл.61, ал.1 от Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сграда – етажна собственост, се извършва възмездно от лицето, вписано в публичния регистър по чл.139а ЗЕ и избрано от клиентите или от асоциацията по чл.151, ал.1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и приложението към нея.

В чл.36 от Общите условия на ищеца е предвидено, че клиентите заплащат цена на услугата дялово разпределение, извършвана от избран от клиентите търговец, като стойността се формира от: цена за обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане на един уред за дялово разпределение. Редът и начина на заплащане на услугата се определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите.

С договора от 01.11.2007 г., сключен между ищеца и „Т.С.“ ЕООД, страните са договорили заплащане от „Т.С.“ ЕАД на извършваните услуги съгласно Приложение № 2, въз основа на броя обслужвани имоти и броя средства за дялово разпределение в тях. Договорено е цената да се определя първоначално и да се актуализира ежегодно до септември следващата година. Представен е и договор от 26.09.2002г., сключен между етажните собственици в процесната сграда и фирмата за дялово разпределение, с който страните са договорили отчитането на показанията на индикаторите за разпределение на топлинна енергия и разхода за отопление, водомерите за топла вода, поддръжката на монтираните уреди и изготвянето на обща и индивидуални сметки.

Предвид ангажираните по делото доказателства, ищецът се легитимира като носител на вземане за стойността на извършваната услуга дялово разпределение.

  Размерът на непогасените по давност вземания за дялово разпределение съобразно данните от съдебно – счетоводната експертиза, която настоящият съдебен състав кредитира като обективна и пълна, изготвена от компетентно вещо лице,  възлиза в размер на 46,01 лв. за периода от м.05.2015г. до м.04.2016г.   

По изложените съображения възззивният съд счита, че общият размер на дължимата главница възлиза на 1208,09 лв. – сборът на стойността на реално потребената топлинна енергия в размер на 1162,08 лв. за периода от 01.05.2014г. до 30.04.2016г. и стойността на дяловото разпределение в размер на 46,01 лв. за периода от 01.05.2014г. до 30.04.2016г.

От страна на ответника своевременно е въведено възражение за изтекла погасителна давност, което е част от спорния предмет.

С ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл.111, б.„в“ ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Задълженията на потребителите на предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер.

Съгласно нормата на чл.114, ал.1 ЗЗД давностният срок започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо, а ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Според Общите условия за продажба на топлинна енергия от ищцовото дружество на потребители за битови нужди в гр.София от 2008 г., вземането за заплащане на доставена топлоенергия става изискуемо след изтичане на 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, а според Общите условия от 2014 г. – след изтичане на 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. Тъй като настоящият иск се счита предявен от датата на подаване на исковата молба, а именно – 09.08.2017г., към този момент е изтекла погасителната давност за вземания, станали изискуеми преди м..08.2014г., каквото в случая се явява вземането на ищеца за главница за доставена топлоенергия за отоплителен сезон м.05.2013г. – м.07.2014г., т.е. задължението по обща фактура № **********/31.07.2014г. в общ размер на 520,08 лв., отчитаща реално потребената топлинна енергия за периода включваща прогнозни сметки 526,14 лв. – изравнителни сметки 6,06 лв.  Предвид извършеното плащане във връзка с горепосочената обща фактура от 22, 08 лв., за заплащане е останала следната сума в размер на 498,00 лв. С оглед направеното възражение от ответника за изтекла погасителна давност за периода преди м.08.2014г сумата, касаеща вземанията по  обща фактура № **********/31.07.2014г., е погасена по давност. Предвид гореизложеното неоснователно се явява оплакването на въззивника ”Т.С.” ЕАД, че по отношение на вземанията по обща фактура № **********/31.07.2014г. не е изтекла тригодишната давност поради настъпила изискуменост на вземанията едва на 15.09.2014г.

Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че изискуемостта на задължението по обща фактура № **********/31.07.2014г. е настъпила едва 15.09.2014 г., предвид посочения срок за плащане в самата фактура, тъй като релевантен в случая е периодът на потребление на топлинната енергия, а не датата на издаване на фактурата и посочения в последната срок за плащане. Издаването на общата фактура и изравнителната сметка не установява нововъзникнало задължение на клиента на топлинна енергия, а съставлява способ за определяне окончателния размер на консумираната топлинна енергия. Ето защо се налага извода, че исковата претенция на ищеца за главница за доставена топлоенергия е неоснователна и недоказана и следва да се отхвърли изцяло като погасена по давност. Задължението на ответника е парично и за периода на своята забава същият дължи обезщетение в размер на законната лихва, съгласно нормата на чл.86 ЗЗД. Основателността на иска за заплащане на обезщетение за забава предполага установяване на наличието на главен дълг, изпадане на длъжника в забава и размера на обезщетението за забава.

По отношение на цената за услугата дялово разпределение липсва предвиден срок за плащане от страна на потребителя на топлинна енергия, поради което длъжникът изпада в забава след покана – арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото не са ангажирани от ищеца доказателства за отправена покана от кредитора за плащане на това задължение от дата, предхождаща депозирането на исковата молба и касаеща процесния период, поради което акцесорната претенция в тази част се явява неоснователна.

Въззивникът ”Т.С.” ЕАД обжалва решението на първоинстанционния съд и относно изцяло отхвърлените суми за обезщетение за забава за следните суми – 222,69 лв. върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2014г. до 12.06.2017г., както и за сумата от 20,69 лв. върху главницата за дялово разпределение.

По отношение режима на забавата за дължими суми за консумирана топлинна енергия за периода от м. 05.2014 г. до м.04.2015 г. са приложими Общите условия на ищеца, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г. Следователно за задълженията от този период са приложими ОУ от 2014 г., съдържанието и публичното оповестяване на които е служебно известно на съда. Съгласно чл.32, ал.2 от Общите условия от 2014 г. след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на месечните фактури и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Съгласно чл.33, ал.2 от ОУ от 2014 г. клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл.32, ал.2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на продавача. В чл.33, ал.4 от ОУ от 2014 г. е предвидено, че продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл.32, ал.2, ако не са заплатени в срока по ал.2. От анализа на посочените разпоредби на Общите условия на ищеца от 2014 г. следва, че макар да са изискуеми месечно дължимите суми в 30-дневен срок от датата на публикуването на задълженията (съгласно чл.32, ал. 1 от ОУ от 2014 г.), длъжникът изпада в забава само при неизпълнение на задължението си за заплащане цена на топлинна енергия в 30-дневен срок от публикуване на фактурата за потребеното количество топлинна енергия за целия отчетен период. В хода на съдебния процес ищецът не е ангажирал доказателства относно публикуването на фактурите на интернет страницата му, респ. относно датата, на която е сторил това.

Така мотивиран, въззивният съд намира, че правилно районният съд е приел за погасени по давност вземанията за периода м.05.2013г. – м.08.2014 г., като е уважил претенцията само за заплащане на задълженията за главница, представляваща стойността на неплатена топлинна енергия и дялово разпределение за периода м.5..2014 г. – м.04.2016 г.

На последно място следва да се отбележи и че наведеното от въззивника- ответник оплакване, че представените извлечения от сметките не отговарят на изискванията на чл. 6 от Закона за счетоводството е ирелеванто за спора, тъй като по делото е изслушана и приета съдебно – счетоводна експертиза, за изготвянето на която вещото лице е ползвало както представените по делото документи, така и  други, представени по делото, като е извършило и проверка в счетоводството на „Т.С.” ЕАД за начислени и заплатени суми за абонатен номер 144046 за процесния период. Настоящият съдебен състав кредитира същата като обективна, пълна и компетентно изготвена.

Тъй като СРС е достигнал до същите фактически и правни изводи обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед неоснователността на подадените жалби разноски не следва да бъдат присъждани на страните.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 569393 от 27.12.2018г., постановено по гр. дело № 54614/2017г. по описа на СРС, ГО, 32-ри състав.

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.” ЕАДТ.с.“ ЕООД.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                                  ЧЛЕНОВЕ: