№ 1770
гр. София, 24.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Наталия П. Лаловска
Членове:Василена Дранчовска
Рафаела Ст. Матева
при участието на секретаря К. Н. Лозева
като разгледа докладваното от Рафаела Ст. Матева Въззивно гражданско дело
№ 20241100501824 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 20109403/24.11.2023 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК
с решение № 20110839/13.12.2023 г., постановени по гр.д. № 50743/2019 г. по
описа на Софийски районен съд, 161 състав, съдът е отхвърлил предявените
от Т. Д. П., против Г. А. Д., искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2
ЗЗДискр. за признаване за установено, че в периода м.11.2018 г.-м.09.2019 г. по
преписки, разпределени на ответника като служител в полицията, а именно:
пр.пр. № 43070/2018 г. и пр.пр. № 43072/2018 г., въпреки че получил указания
от прокурора да разпита свидетели по надлежния ред, същият не ги призовал
и не ги разпитал, като по този начин е осъществил пряка дискриминация по
отношение на ищеца по признаците убеждения, лично положение и признака
обществено положение, както и за осъждане на ответника в бъдеще да се
въздържа от такива прояви, като е осъдил Т. Д. П. да заплати на ответника Г.
А. Д. сумата от 300 лева – разноски по делото.
Производството по делото е образувано по въззивна жалба с вх. №
25001087/15.01.2024г. и допълнение към нея с вх. № 25001089/15.01.2024 г.,
подадени от ищеца в първоинстанционното производство Т. Д. П., с която се
обжалва решението на първоинстанционния съд. В жалбата се излага
становище за неправилност и необоснованост на съдебния акт. Оспорва се
изводът на първоинстанционния съд за липсата на осъществена спрямо ищеца
от ответника пряка дискриминация по признаците убеждения, лично
1
положение и обществено положение, като се излагат съображения за
основателност на предявените искове. Поддържа се, че ответникът, в
противоречие с дадените от прокурор указания в тази насока, не е снел
сведения от роднини на ищеца по разпределените му като служител в
полицията преписки (пр.пр. № 43070/2018 г. и пр.пр. № 43072/2018 г.). С оглед
на изложеното, се отправя искане първоинстанционното решение да бъде
отменено, а предявените искове – да бъдат уважени.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната
жалба вх.№ 25003544/07.02.2024 г. от ответника Г. А. Д., чрез адв. К. Г., с
който се изразява становище за нейната неоснователност, като се моли същата
да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение – да бъде
потвърдено. Претендира разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в
законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради което се
явява допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС. След извършена проверка съдът намира, че постановеното решение е
валидно и допустимо, като по направените във въззивната жалба оплаквания
относно неговата правилност, намира следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с установителен иск с правно
основание чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр, чрез който ищецът се домогва да
установи неравноправно третиране по признаците убеждения, лично
положение и обществено положение, представляващо пряка дискриминация,
както и осъдителен иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 2 ЗЗДискр. за
осъждане ответника в бъдеще да се въздържа от подобни прояви на
дискриминация.
С нормата на чл. 4 ЗЗДискр. законодателят е забранил всяка пряка или
непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа
принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра,
образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено
положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение,
2
имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон
или в международен договор, по който Република България е страна.
Легалната дефиниция на понятието пряка дискриминация се съдържа в
разпоредбата чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. Това е всяко по-неблагоприятно третиране
на лице на основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира, било е
третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни
обстоятелства.
Непряка дискриминация, съобразно дефиницията по ал. 3 на същия
текст, е поставянето на лице или лица, носители на признак по чл. 4, ал. 1, или
на лица, които, без да са носители на такъв признак, съвместно с първите
търпят по-малко благоприятно третиране или са поставени в особено
неблагоприятно положение, произтичащо от привидно неутрални разпоредба,
критерий или практика, освен ако разпоредбата, критерият или практиката са
обективно оправдани с оглед на законова цел и средствата за постигане на
целта са подходящи и необходими.
От значение за установяването на дискриминация е обективно
съществуващ недопустим правен резултат при упражняване на дейността,
проявен в очертаните от ЗЗДискр. форми на нежелано или по-неблагоприятно
третиране, независимо дали при осъществяване на тази дейност са спазени
съответните нормативни изисквания. ЗЗДискр. цели уеднаквяване и
санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение според
признаците, изброени в разпоредбата на чл. 4 ал. 1 ЗЗДискр., или на всякакви
други признаци, установени в закон или в международен договор, по който
Република България е страна. Неблагоприятно третиране според легалната
дефиниция на това понятие, съдържащо се в пар. 1, т. 7 ДР ЗЗДискр., е всеки
акт, действие, бездействие, което пряко или косвено засяга права или законни
интереси. Съобразно пар. 1, т. 8 ДР ЗЗДискр., изразът „на основата на
признаците по чл. 4, ал. 1“ означава на основата на действителното, настояще
или минало, или предполагано наличие на един или повече от тези признаци у
дискриминираното лице или у лице, с което то е свързано, или се предполага,
че е свързано, когато тази връзка е причина за дискриминацията.
Признакът трябва да е основна, значима причина за по-
неблагоприятното третиране, защото не всяко различно третиране е
дискриминация, а само това, което е основано на защитен признак. От
значение за установяване на дискриминация е наличието на обективно
съществуващ недопустим правен резултат при упражняване на дейността,
проявен в очертаните от ЗЗДискр. форми на по-неблагоприятно третиране,
независимо дали при осъществяването на тази дейност са спазени съответните
нормативни изисквания – така решение № 231/31.03.2010г. по гр.д. №
204/2009г., решение № 428/13.05.2010 г. по гр.д. № 1207/2009г. на ВКС, IV ГО,
решение № 153/14.06.2010г. по гр.д. № 6/2009г. на ВКС, III ГО и др.
По горните мотиви, за да е съставомерно деянието, неравното третиране
следва да е обусловено от защитен признак по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., като освен
3
различното третиране е необходимо да се докаже, че това третиране е
извършено по някои от признаците, посочени в чл. 4 ЗЗДискр. Следва да е
налице и пряка причинно-следствена връзка между причините, свързани с
признака и неблагоприятното третиране. Следователно, за да е налице
дискриминация следва да се установи неравностойно (по-неблагоприятно)
третиране, основано на някой от изброените в чл. 4 ЗЗДискр. признаци. Дори и
да се установи действително по-неблагоприятно третиране, то ако липсва
причинната връзка между защитения признак и относителното ощетяване,
няма да е налице дискриминация по смисъла на специалния закон.
Поради изложените особености на антидискриминационното
законодателство, с разпоредбата на чл. 9 ЗЗДискр. е създадена изрична уредба
относно доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу
дискриминация. С посочената норма законодателят приема, че в производство
за защита от дискриминация, след като страната, която твърди, че е
дискриминирана, представи факти, въз основа на които може да се направи
предположение, че е налице дискриминация, ответната страна трябва да
докаже, че принципът на равно третиране не е нарушен. Основната
доказателствена тежест е възложена на ищеца. Той е длъжен да докаже
фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че е жертва
на дискриминация. Само в този случай законът възлага доказателствената
тежест на ответника да установи обратното, а именно, че правото на равно
третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено. Неизпълнението от
страна на ищеца на възложената му от закона доказателствена тежест е
достатъчно основание за постановяване на отхвърлителен резултат по
предявения иск. В този смисъл - решение № 511/27.07.2010 г. по гр.д. №
587/2009 г. на III ГО, решение № 1002/07.01.2010г. по гр.д. № 3800/2008 г. на
ІV ГО, решение № 115/02.08.2012 г. по гр.д. № 626/2012 г. на ІV ГО, решение
№ 62/19.06.2014 г. по гр.д. № 3920/2013 г. на ІV ГО, решение №183/08.06.20 и
др.
Между страните в производството не се спори, а и се подкрепя от
представените писмени доказателства, че по повод подадени от Т. Д. П. молби
от 17.10.2018 г. и 25.10.2018 г. е образувана пр.пр. № 43072/2018 г. по описа на
СРП. Предвид съдържанието на молбите, с постановление от 25.10.2018 г.
прокурор при СРП е изразил съмнения за психичното здраве на подалото ги
лице и е разпоредил на 08 РУ-СДВР да извърши проверка.
По образуваната в 08 РУ-СДВР преписка № 338300-5991/2018 г.
проверката е възложена на полицейски инспектор Г. Д.. С докладна записка от
30.11.2018 г. ответникът е информирал началника на 08 РУ-СДВР за
извършеното, а именно: че е снето сведение от Т. П., който признавал, че
написаните от него писма не са целяли нищо друго освен осмиване на
Прокуратурата. Посочва се, че по преписката са разпитани трима съседи на П.
– Н.Д.Ж., С.С.С. и Х.Й.С., които са посочили заслугите му за поставяне на
4
отделни водомери на всички живеещи в бл. 5 и за събиране на документи за
саниране на блока по програма за енергийна ефективност, като са посочили,
че Т. П. често пишел жалби до институциите, защото в обществото ни имало
много наболели проблеми. В докладната се отбелязва още, че в последните
години П. многократно е подавал сигнали, по които в 08 РУ-СДВР са
образувани преписки и са извършвани проверки. От представените по делото
писмени доказателства се установява, че са снети сведения и от служители на
Столична община, район „Искър“, които са присъствали на събрание на
етажната собственост на бл. 5, вх. А – М.С.П. и П.К.К.. Същите са споделили
за пренебрежително и унизително отношение от страна на П. спрямо
служителите на район „Искър“ и кмета на района, изразяващо се в използване
на обидни квалификации, както и заплахи спрямо началника на правния отдел
на район „Искър“. По време на извършване на проверката е изпратено
запитване до ЦПЗ „проф. Никола Шипковенски“, откъдето е получен отговор,
че Т. П. не се води на диспансерно наблюдение, не е лекуван амбулаторно и в
стационарните отделения, както и не са регистрирани посещения в спешното
звено на Центъра по психично здраве. По делото е приложено и сведение от
ответника Г. Д., в което същият е посочил, че не са снети сведения от близки
на П. във връзка с психическото му състояние, тъй като живеят в Свиленград.
Предложено е преписката да се върне на СРП с изпълнени указания.
Страните в производството не спорят, че след изпращане на преписката
на Софийска районна прокуратура, с постановление от 07.12.2018 г.
(потвърдено с постановление от 07.03.2019 г.) на прокурор при СРП е
отказано образуването на наказателно производство за престъпление от общ
характер и преписката е прекратена.
За да е налице проява на дискриминация, съответно за да е осъществен
състав на нарушение на антидискриминационното законодателство следва да
е установено различно третиране на лицето, при наличие на пряка причинно-
следствена връзка между неблагоприятното отношение и причината за него,
изразяваща се в признак по чл. 4 от ЗЗДискр., в случая – се твърди нарушаване
на защитени признаци убеждения, лично положение и обществено положение.
Следователно на първо място, следва да бъде установен защитен признак за
лицето, причинна връзка между спорното третиране и съответния защитен
признак, като е достатъчно да се установи, че този признак съставлява
основна, значима причина за по-неблагоприятното третиране.
На първо място следва да се посочи, че нито в ЗЗДискр., нито в чл. 6 от
Конституцията, който също забранява неравенство поради убеждения, не е
дефинирано кои убеждения на човека се подвеждат по защитения признак. В
чл. 21 от Хартата за основните права в Европейския съюз убежденията са
дадени като алтернатива на религията, а ЗЗДискр. е приет основно, за да
имплементира изискания на първичното и вторичното право на Европейския
съюз. Същевременно, българската Конституция гарантира с правилото на чл.
5
37, ал. 1, изр. 1 свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на
вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи. Това налага
извода, че под признака „убеждения“ нормотворецът е имал предвид
възгледите досежно религиозното и етеистичното, досежно култа и
безверието. Не всяко философско убеждение въобще. Поради изложеното,
изложените от П. съображения, че е дискриминиран на основата на
убежденията му за справедливостта и нуждата от активно гражданско
поведение, не съставлява неравно третиране по признака „убеждения“.
На следващо място за разлика от други защитени признаци - пол, раса,
религия, увреждане, възраст, семейно положение, които са присъщи на
човешкия индивид, защитеният признак "лично положение" няма еднозначно
прието обективно съдържание. Затова в съдебната практика е прието, че се
налага установяване и доказване във всеки конкретен случай на значим,
обективен, същностен за личността белег, позволяващ да бъде прилаган
еднакво и който отчита всестранния обхват на закона и абсолютната забрана
за пряка дискриминация. Характеризиращият личността белег следва да има
траен, постоянен, изграждащ личността като такава характер, а не да е
свързан с моментно състояние или отношение към някого или нещо.
Признакът "лично положение" може да включва различни характеристики на
личността: местоживеене, ръст, цвят на косата и очите, тегло, стаж,
професионален опит, съдимост, дали лицето получава социални помощи,
майчин език, акцент или диалект, хранителни навици, културни обичаи,
дееспособност и поставяне под запрещение и много други черти, които
отличават един човек или група хора от останалите. Съгласно практиката на
ЕСПЧ тук се включват характеристики, които могат да се определят като
лични в смисъл, че са вродени или вътрешно присъщи. Такива примери са
сексуалната ориентация, физическите увреждания. Друг случай, когато Съдът
е приел, че има разграничение по признак "лично положение", касае признака
местоживеене. Защитеният признак "обществено положение" също няма
легална дефиниция, но най-общо включва професията на лицето,
местоработата му, заеманата позиция и др. във връзка с неговото социално
поведение и функции.
В случая посоченият от жалбоподателя критериий – личност с висока
обществена активност, не представлява значим, иманентно присъщ му белег,
сравним по значение с останалите защитени признаци, които обективно
характеризират една личност като такава, за да се приеме, че изпълват
съдържанието на защитения признак “лично положение” за да се изследва и
приеме осъществяване на дискриминационни действия именно по този белег,
съответно признак. Изложените твърдения за подаване на жалби с оглед
защита на правата и законните интереси на ищеца не представляват белег,
относим към защитения признак “лично положение”, нито към признака
“обществено положение”. При липсата на посочен и установен конкретен,
присъщ, иманентен белег на личността на въззивника, който да го отличава от
останалите лица по повод твърдяното поведение и който да изпълва
6
съдържанието на признака "лично положение" или “обществено положение”,
не може да се установи неравно третиране.
От представените по делото доказателства се установява, че ответникът
Г. Д. е действал в изпълнение на служебните си задължения и съобразно
дадените му от Прокуратурата указания по извършваната предварителна
проверка, като не се установява действията му да са се основавали на сочените
от ищеца защитени признаци.
Следва да се отбележи още, че не всяко укорително или засягащо
индивида поведение е дискриминационно проявление. Съгласно определение
№ 424/31.05.2019г. по дело № 919/2019г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО, от значение при
установяването на дискриминация е обективно съществуващия недопустим
противоправен резултат при упражняване на дейността, проявен в която и да е
от очертаните в ЗЗДискр. форми на нежелано или по-неблагоприятно
третиране, независимо дали при осъществяването на тази дейност са спазени
съответните нормативни изисквания, какъвто противоправен резултат по
делото не се установява.
Предвид възприетия и от настоящия въззивен съдебен състав извод за
неоснователност на предявения иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1
ЗЗДискр., то неоснователен се явява и обусловения от него осъдителен иск с
правно основание чл. 71, ал. 1, т. 2 ЗЗДискр.
Предвид съвпадението в изводите на двете съдебни инстанция относно
неоснователността на исковете по чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр.,
първоинстанционното решение като правилно следва бъде потвърдено
изцяло.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски на основание чл. 273 вр. чл.
78, ал. 3 ГПК има въззиваемата страна. Същата е направила такова искане с
подадения писмен отговор на въззивната жалба, а и с молба от 27.02.2025 г.
По делото са представени списък по чл. 80 ГПК, обективиран в молбата от
27.02.2025 г., с който се претендират разноски в размер на 400 лева –
адвокатско възнаграждение, както и договор за правна защита и съдействие.
Поради изложеното въззивникът Т. Д. П. следва да бъде осъден да
заплати на въззиваемата страна Г. А. Д. сумата от 400 лева - адвокатско
възнаграждение.
Водим от горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20109403/24.11.2023 г., поправено по
реда на чл. 247 ГПК с Решение № 20110839/13.12.2023 г., постановени по гр.д.
№ 50743/2019 г. по описа на Софийски районен съд, 161 състав.
7
ОСЪЖДА на основание чл. 273 вр. 78, ал. 3 ГПК Т. Д. П., ЕГН
********** да заплати на Г. А. Д., ЕГН ********** сумата от 400 лева
адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл.
280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8