№ 5662
гр. София, 18.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Т.а
като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20231100506353 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение от № 2438 от 20.02.2023 г., постановено по гр.д. № 62066/2021 г. по описа на
СРС, 43 състав, първоинстанционният съд частично е уважил кумулативно обективно
съединени искове с правно основание чл.45 от ЗЗД вр. чл.52 ЗЗД, като е осъдил К. Т. П., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. София, ж.к. „******* действащ чрез процесуалния си
представител адв. В. Б. от САК, със съдебен адрес: гр. София, ул. ******* да заплати на М. Р.
Ц., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. София, ж.к. *******, действащ чрез
процесуалния си представител адв. В. Д. А. от САК, със съдебен адрес: гр. София, ул.
*******, кантора 28 сумата от 3000 лева, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди в резултат на непозволено увреждане, причинено от ответника на
27.01.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на деликта –
27.01.2017 г. до окончателното изплащане като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата над 3 000,00 лева
до пълния претендиран размер от 4 000,00 лева, като неоснователен; сумата от 115,00 лева,
представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на непозволено
увреждане, причинено от ответника на 27.01.2017 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на деликта – 27.01.2017 г. до окончателното изплащане като
ОТХВЪРЛЯ иска за сумата над 115,00 лева до пълния претендиран размер от 475,00 лева,
като неоснователен. Разноските са разпределени съобразно уважената и отхвърлената част
от исковете, като К. Т. П. е осъден на основание чл.78, ал.1 от ГПК да заплати на М. Р. Ц.,
сумата от 633,44 лева, а М. Р. Ц. е осъдена на основание чл.78, ал.3 от ГПК да заплати на К.
1
Т. П. сумата от 285,68 лева.
В срока по чл.259, ал.1 от ГПК въззивна жалба подава ищцата по делото М. Р. Ц., с която
обжалва решението в частта, с която претенциите са отхвърлени. Въззивникът смята, че
претендираните в исковата молба суми следва да бъдат уважени изцяло, като на ищцата се
изплати обезщетение в пълния претендиран размер. Смята, че съдът, въпреки правилно
установяване на фактическата обстановка и претърпените вреди, неправилно е оценил
интензитета и отражението на последните върху ищцата – въззивник. Счита, че и
възрастовата група, в която попада ищцата – въззивник, не е отчетена достатъчно от
първоинстанционния съд, а възрастта е от значение за степента на изживения стрес,
чувството за притеснение, безпокойството и т.н. Моли съда да отмени първоинстанционното
решение в обжалваната част, като постанови ново, с което изцяло да уважи предявените
искове. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба
от ответник К. Т. П., в която се излагат твърдения за неоснователност на въззивната жалба, а
първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно. Намира, че съдът правилно е
приложил разпоредбата на чл.52 ЗЗД, като е преценил в съвкупност и пълнота
обстоятелствата по делото, както и претърпените от ищцата увреждания. Моли съда да
отхвърли въззивната жалба, а първоинстанционното решение в обжалваната част да
потвърди като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл.263, ал.2 от ГПК е подадена насрещна въззивна жалба
от страна на ответника, с която обжалва решението в частта, с която е уважена претенцията
за лихви изцяло, респ. за целия претендиран период. Според ответника, както е отбелязал и
в отговора на исковата молба, лихвите се погасяват след изтичане на 3 – годишен давностен
срок, поради което сумите, попадащи в период повече от 3 години назад не следва да се
присъждат. Претендира разноски.
Страните не представят нови доказателства и не сочат нови обстоятелства по смисъла
на чл. 266 от ГПК.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните и съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното:
Производството по делото е образувано по искова молба от М. Р. Ц. срещу К. Т. П. за
осъждане на ответника да й заплати сумата от 4000,00 лева, представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки, страдания и
негативни емоции, безпокойство, преживян страх, притеснения, главоболие, безсъние и
повишено кръвно налягане през периода от 27.01.2017 г. до м.юни 2017 г., както и сумата от
475,00 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, в резултат на
непозволено увреждане от страна на ответника – нанесен побой и закани, ведно със
законната лихва върху главниците, считано от 27.01.2017 г. до окончателното изплащане.
В исковата молба ищцата твърди, че на 27.01.2017 г. около 16:30 ч. в гр.София,
2
ж.к.*******, на площадката между ет.3 и ет.4, ответникът й се заканил с убийство с думите
„Ще ви убия, ще ви унищожа цялото семейство“, като й нанесъл удари с юмруци в 2
областта на лицето, причинявайки и болка и телесни увреждания, довели до временно
разстройство на здравето. Поддържа, че за горепосочените деяния на ответника било
повдигнато обвинение по чл.144, ал.3, пр.1, вр.ал.1 НК и образувано НОХД 20812/2017 г. по
описа на СРС, 21-ви състав, по което на 05.10.2021 г. била постановена присъда, с която
ответникът бил признат за виновен. Разказва още, че на горепосочената дата ответникът
нападнал нея и синът й Д.Ц., след направена забележка от страна на ищцата. С
изключителна агресивност й нанесъл удари, избил й два зъба и отправил закана за убийство.
Единствено намесата на сина й, който чул виковете й за помощ, предотвратила да се стигне
до по-тежък инцидент. Ищцата поддържа още, че след инцидента се почувствала зле и
посетила специалист по съдебна медицина. След извършения преглед било издадена
съдебномедицинско удостоверение, в което били описани констатираните наранявания.
Ищцата поддържа, че освен физическите болки преживяла и силен стрес, довел до безсъние
и стягане в областта на сърдечната област. Предходното обусловило ново посещение при
лекар на 30.01.2017 г. Във връзка с избитите й зъби, ищцата провела дентално лечение в
продължение на 4 месеца, за което заплатила сумата от 435,00 лева. Според ищцата,
противоправното поведение на ответника довело до продължително влошаване на
здравословното й състояние /физическо и психическо/, като освен физическите болки,
изпитвала постоянно безпокойство, тревожност, главоболие, имала стягане в сърдечната
област и повишено кръвно налягане. В резултат на отправените й закана за убийство от
страна на ответника, ищцата твърди, че у нея се породил основателен страх за
осъществяването й, тъй като с ответника живеят в един и същи вход. Предходното довело до
промяна и в начина й на живот, тъй като се изолирала от околните и не смеела да излиза
навън. По изложените в исковата молба обстоятелства и доводи ищцата моли за уважаване
на предявените искове. Претендира разноски. В срока по чл.131 ГПК ответникът е подал
отговор, в който изразява становище за неоснователност на предявените искове. Сочи, че
присъдата, на която се позовава ищцата все още не е влязла в сила, поради което следва да
докаже всички елементи от състава на деликта. В случай, че ищцата се позовава на
разпоредбата на чл.300 ГПК, изразява становище, че са налице предпоставки за спиране на
производството. Поради липса на влязла в сила присъда, ответникът оспорва изцяло
изложените в исковата молба факти и обстоятелства – относно нанесен побой и отправяни
закани. Не се спори, че страните са съседи. Твърди се, че отношенията им са влошени трайно
до степен нетърпимост, като са подавани жалби до различни институции и от двете страни.
Сочи се, че съпругът на ищцата е осъден за закана за убийство на ответника, както и да му
заплати обезщетение за причинени неимуществени вреди, а настоящата претенция е
насочена към постигане на своеобразно „възмездие“. Разказва, че на процесната дата и
място между него и ищцата е възникнало словесно противоречие във връзка с ползване на
общи части – поставени картини от страна на ответника, които последната премахвала.
Поддържа, че ищцата била агресивно настроена, като започнала да му нанася удари по
главата с дръжка на парцал. Докато ответникът звънял на вратата на друг съсед за
3
съдействие, на площадката излизал синът на ищцата – служител на МВР, който без да й
оказва съдействие започнал да снима с 3 телефона си твърдяното „нападение“. Ответникът
твърди, че взел парцала, използван от ищцата като оръжие и се прибрал в дома си, без
каквито и да било вербални заплахи, а последната го последвала с репликите, че ще бъде
осъден преди съпруга й. Оспорва твърдяните в исковата молба увреждания на зъбите да са в
резултат на виновно и противоправно деяние от страна на ответника, като излагат доводи, че
се касае за коронки и мъртви зъби, които предвид възрастта на ищцата, е достатъчно да
паднат и от минимално съприкосновение с твърд предмет. Сочи се, че в представената
фактура за дентално лечения фигурира лечение на кариес, което няма как да се намира в
причинна връзка с твърдяното деяние. Оспорва твърденията на ищцата за преживяна
стресова реакция с доводи, че на монтираните на етажната площадка камери ясно се вижда
как непосредствено след инцидента ищцата гони ответника до жилището му, рита обувките
пред вратата и отправя неприлични жестове, което поведение не отива на уплашен и
стресиран човек. Оспорва получената от ищцата хипертонична криза да е във връзка с
инцидента, като се излагат доводи, че ищцата вероятно страна от хронична хипертония, а по
делото няма данни хипертоничната криза да е на стресова основа. Сочи се, че в
представения по делото документ няма резултат от прегледа и заключение на лекаря.
Оспорват се твърдения за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в безпокойство,
страх, главоболие, стягане в сърдечната област, страх за живота и изолация. В условията на
евентуалност се навеждат доводи за съпричиняване от страна на ищцата и се излагат доводи
за прекомерност на претендираните имуществени и неимуществени вреди. Оспорва се
претенцията за лихва като погасена по давност за периода по-голям от три години. По
изложените в отговора доводи се иска отхвърляне на предявените искове и присъждане на
направените разноски.
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.45 ЗЗД.
Ответникът в отговора на исковата молба прави възражение за съпричиняване с правна
квалификация по чл.51, ал.2 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.300 ГПК, влязлата в сила присъда на наказателния съд е
задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието,
относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.
В конкретния случай горепосочените обстоятелства са безспорно установени с Присъда
№20194525 от 05.10.2021 г., постановена по НОХД № 20812/2017 г. по описа на СРС, НО,
21-ви състав, с която настоящия ответник е признат за виновен в извършено престъпление
по чл.144, ал.3, пр.1, вр.ал.1 НК.
С оглед предходното съдът е длъжен да приеме, че ответникът е извършител на
противоправно деяние – закана с убийство, което деяние е извършено виновно, при
условията на пряк умисъл /видно от мотивите към присъдата/. Предмет на настоящото
производство са въпросите за вредата – настъпила ли е, в какъв обем и има ли причинна
връзка. Пред въззивната инстанция остава спорен въпроса за обемът на вредите, които е
претърпяла ищцата. С оглед релевираното в насрещната въззивна жалба и относно
4
погасяване на част от сумите за лихви по давност.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част, а
по отношение на неговата правилност съдът намира следното:
Фактическият състав на деликта е налице, когато са причинени вреди на пострадалия от
противоправното и виновно поведение на лице, с оглед на което за да бъде ангажирана
отговорността на деликвента по чл. 45 ЗЗД е необходимо наличието на следните
предпоставки: 1) деяние (действие или бездействие); 2) което е противоправно, 3) вина
(която с оглед презумцията по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД се презумира); 4) вреди и 5) причинно-
следствена връзка между деянието и настъпилите вреди. Липсата на който и да е от тези
елементи на деянието води до неоснователност на претенцията. Така изброените обективни
елементи от състава следва да се докажат от ищеца, по аргумент от чл. 154, ал. 1 от ГПК и
липсата на една от така изброените предпоставки води до неоснователност на предявения
иск. Единствено субективният елемент от състава на деликта - вината, разбирана като
конкретно психично отношение на лицето - изпълнител към собственото му поведение и
неговите обществено укорими последици, се презумира, съгласно разпоредбата на чл. 45, ал.
2 от ЗЗД.
Основното възражение, направено от ищцата във въззивната жалба е по отношение
размера на присъденото обезщетение. Ищцата търси обезщетение за неимуществени вреди,
в който случай преценката за техния размер е в ръцете на съда, който решава въпроса по
справедливост. При определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди следва
да се вземат под внимание всички обстоятелства, които ги обуславят. На обезщетяване
подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. Техният
размер се определя според вида, характера и тежестта на увреждането. Неимуществените
вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно
убеждение от съда. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне
обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдеще болки и
страдания, затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства,
относими към тези правно-релевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест
при определяне размера на обезщетението. Справедливостта, като критерий за определяне
паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към
стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Следователно, понятието,
така както е уредено в разпоредбата на чл.52 ЗЗД не е абстрактно. Обвързването на размера
на обезщетението за неимуществени вреди с възприятието за справедливост се възприема и
от съдебната практика, която се съобразява със задължителните постановки на ППВС №
4/23.12.1968 г. при прилагане разпоредбата на чл. 52 ЗЗД.
При определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди се
преценяват вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, като при
5
телесни увреждания, какъвто е настоящия случай, такива обективни обстоятелства
представляват начина на извършване и характера на увреждането, произтичащите от него
физически и психологически последици за пострадалия, възрастта му, продължителността
на възстановителния период, проведените оперативни интервенции, прогнозата след
приключване на лечението с преценка на възможността за настъпване на цялостно
излекуване, продължителността и интензитета на претърпените болки и страдания,
възможността на пострадалото лице да се обслужва само и необходимостта от ползване на
чужда грижа, продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни
болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако
увреждането е трайно - медицинската прогноза за неговото развитие, обществено -
икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането и др.
Целта на възприетия принцип, каквато е и актуалната съдебна практика на ВКС, е
обезщетението за неимуществени вреди в най-пълна степен да възмезди увреденото лице за
конкретно претърпените неимуществени вреди и за предвидимите в бъдеще болки и
страдания, настъпили в резултат на непозволеното увреждане. Затова съдът е задължен в
мотивите на съдебното решение да обсъди и съобрази всички доказателства, относими към
тези правно-релевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при
определяне размера на обезщетението. Същевременно обезщетението не следва да
надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на
конкретно претърпените неимуществени вреди, респ. обезщетението не следва да се
превръща в източник на неоснователно обогатяване. (Решение № 455 от 8.07.2024 г. на
ВКС по гр. д. № 1670/2023 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Гергана Никова; Решение №
50070 от 5.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3499/2021 г., II г. о., ГК, докладчик председателят
Снежанка Николова).
В конкретния случай, първоинстанционният съд се е произнесъл по въпроса за размера
на обезщетението за неимуществени вреди, като е преценил в съвкупност и се е позовал на
целия събран по делото доказателствен материал - както писмените доказателствени
средства, така и показанията от разпитаните по делото свидетели са взети предвид от съда
при постановяване на крайния съдебен акт. В мотивната част на решението си, първата
инстанция изчерпателно и обосновано е изложил аргументи за това кои доказателства
кредитира като достоверни, в коя тяхна част и в каква степен ги възприема, респ. кои
доказателства не кредитира и конкретно в коя тяхна част и в каква степен отхвърля като
недостоверни. Поради което и оценката на съда относно размера на присъденото
обезщетение е обоснована, като възраженията в тази насока следва да бъдат отхвърлени.
Доколкото ищцата не представя доказателства нито във връзка с установяване на конкретно
настъпили психични и емоционални увреждания вследствие на инцидента, нито във връзка с
провеждано медикаментозно, консултативно (напр. посещения при психолог, терапевт и т.н.)
или какъвто и да е друг тип лечение, въззивният съд споделя изводите на
първоинстанционния съд в тази насока. Неименуемо, подобно преживяване като това на
ищцата е от естеството да предизвика негативни емоции и чувства, които да обусловят
6
състояния на тревожност, притеснение, безпокойство и други състояния, като описаните в
исковата молба, респ. във въззивната жалба. Само по себе си, обаче, при недоказаност на
продължителен период от време, в който същите да са се осъществили или усложнение в
здравословното състояние, наложило интензивно и продължително лечение, това
обстоятелство не е достатъчно за да обоснове неоправдано завишен размер на
обезщетението. Доколкото по делото безспорно е установен единствено дискомфорт и
затруднения при храненето, продължили за 3 месеца, въззивният съд не намира основание да
ревизира изчисления размер на обезщетението за неимуществени вреди. Нещо повече,
съпоставяйки показанията на разпитаните свидетели, е видно, че обстоятелствата около
тревожното състояние на ищцата, нейното притеснение и страх не са толкова безспорни,
като във възприятията на свидетелите относно нейното състояние има разминавания.
Предвид последното, както и наличните предходни заболявания на ищцата, не се установява
по безсъмнен начин здравословното, по – конкретно психичното състояние на ищцата, да е
било по – влошено вследствие на претърпяното и да е изпитвала по – големи от обичайното
затруднения.
Възражението относно размера на обезщетението за имуществени вреди, въззивният съд
намира за частично основателно. Съдът правилно е определил, че не всички посочени във
фактурата услуги, за които ищцата е извършила разходи, следва да попаднат в обхвата на
обезщетението за неимуществени вреди. Според настоящата инстанция, след запознаване с
медицинските документи по делото и съдържанието на фактурата от 02.05.2017 год., не
следва да се преизчислява присъдената сума в размер на 115 лева. Отговорността на
ответника не следва да се ангажира във връзка с всички разходи, извършвани от ищцата във
връзка с нейното здраве, а единствено за тези, които са в пряка връзка с осъщественото от
ответника. Доколкото по делото безспорно е установено единствено посочените от първата
инстанция процедури да са във връзка с деянието, то именно същите следва да са предмет на
обезщетението.
Основателно е правопогасяващото възражение на ответника на основание чл. 111 б. "в"
ЗЗД относно лихвите върху обезщетенията, за периода надвишаващ три години преди
предявяване на иска – 26.10.2021 г. За периода 27.01.2017 г. до 27.12.2021 г. лихвите са
погасени по давност върху определеното обезщетение за неимуществени вреди от 3000. 00
лева. Поради това, върху присъдените обезщетения за понесени неимуществени и
имуществени вреди се дължи законна лихва от 27.12.2021 г. до окончателно погасяване на
задълженията. Възражението на ответника следва да се уважи, като решението бъде
изменено в частта относно началния момент на задължението за законна лихва.
Поради изложените мотиви, настоящия състав намира, че решението, постановено от
СРС следва да се ревизира в посочената по – горе насока.
По разноските:
При този изход на спора, разноски се дължат единствено на въззиваемия, доколкото е
уважена подадената от него въззивна жалба. Представен е договор за правна защита и
съдействие №000499 от 14.03.2022 год., в който е уговорено възнаграждение в размер на 560
7
лева, като е отбелязано и че същото е заплатено в брой, който обаче е за производството
пред първата инстанция. В открито съдебно заседание, проведено на 09.10.2024 год. и в
молба от 08.10.2024 год. е направил искане за присъждане на възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ на основание чл.38 от Закон за адвокатурата. Доколкото не е
посочено конкретното основание, на което е предоставена безплатна правна помощ – че
въззиваемия е лице, което има право на издръжка; че е материално затруднено лице или че е
роднина, близък на оказващия безплатната правна помощ или е друг юрист, то съдът не
следва да присъжда разноски на въззиваемия. Доколкото към релевантния момент –
приключване на съдебното дирене пред настоящата инстанция не са представени
доказателства, че въззиваемия и процесуалния му представител са уговорили адвокатско
възнагарждение по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 и т. 3 от Закона за адвокатурата – такова не
следва да се присъжда.
По изложените мотиви, Софийският градски съд
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ Решение от № 2438 от 20.02.2023 г., постановено по гр.д. № 62066/2021 г. по
описа на СРС, 43 състав, в частта, с която са уважени кумулативно обективно съединени
искове с правно основание чл.45 от ЗЗД вр. чл.52 ЗЗД вр. чл.86, ал.1 ЗЗД и е осъден К. Т. П.,
ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. София, ж.к. „******* действащ чрез процесуалния
си представител адв. В. Б. от САК, със съдебен адрес: гр. София, ул. ******* да заплати на
М. Р. Ц., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. София, ж.к. *******, действащ чрез
процесуалния си представител адв. В. Д. А. от САК, със съдебен адрес: гр. София, ул.
*******, кантора 28 сумата от 3000 лева, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди в резултат на непозволено увреждане, причинено от ответника на
27.01.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на деликта –
27.01.2017 г. до окончателното изплащане като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата над 3 000,00 лева
до пълния претендиран размер от 4 000,00 лева, като неоснователен; сумата от 115,00 лева,
представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на непозволено
увреждане, причинено от ответника на 27.01.2017 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на деликта – 27.01.2017 г. до окончателното изплащане като
ОТХВЪРЛЯ иска за сумата над 115,00 лева до пълния претендиран размер от 475,00 лева,
като неоснователен, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА на основание кумулативно обективно съединени искове по чл.45 от ЗЗД вр.
чл.52 ЗЗД вр. чл.86, ал.1 ЗЗД К. Т. П., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. София, ж.к.
„******* действащ чрез процесуалния си представител адв. В. Б. от САК, със съдебен адрес:
гр. София, ул. ******* да заплати на М. Р. Ц., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.
София, ж.к. *******, действащ чрез процесуалния си представител адв. В. Д. А. от САК, със
съдебен адрес: гр. София, ул. *******, кантора 28 сумата от 3000 лева, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на непозволено увреждане,
8
причинено от ответника на 27.01.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 27.12.2021 г. до окончателното изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата над
3 000,00 лева до пълния претендиран размер от 4 000,00 лева, като неоснователен; сумата от
115,00 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на
непозволено увреждане, причинено от ответника на 27.01.2017 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 27.12.2021 г. до окончателното изплащане като
ОТХВЪРЛЯ иска за сумата над 115,00 лева до пълния претендиран размер от 475,00 лева,
като неоснователен.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9