Р Е Ш Е Н И Е
№ I - 262 18.12.2020
г. град Бургас
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, I-ви въззивен
граждански състав, в открито съдебно заседание на осемнадесети ноември две хиляди и
двадесета година в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:Мариана Карастанчева
ЧЛЕНОВЕ: Пламена
Върбанова
мл.с. Детелина
Димова
при секретаря Ани Цветанова като
разгледа докладваното от младши съдия Детелина Димова въззивно гражданско дело
№ 2484 по описа за 2020 година на Окръжен съд Бургас, за
да се произнесе взе в предвид следното:
Производството е
по чл.258 и сл. ГПК. Образувано е по повод въззивна жалба от „Водоснабдяване и
канализация“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
Бургас, кв. Победа, ул. „Ген/ Владимир Вазов“ № 3, чрез главен юрисконсулт
Десислава Златева против Решение №260007/10.08.2020г., постановено по
гражданско дело № 494/2020г. по описа на Районен съд Бургас, в ЧАСТТА, в която
съдът е отхвърлил предявения от въззивното дружество иск с правно основание чл.
422 от ГПК против Д. А. Б. с ЕГН ********** и Р. А. Б. с ЕГН **********, за
претендираната главница в размер над от по 268.80 лева за всеки от ответниците до
пълния заявен размер от по 628.50 лева, ведно със законната лихва върху тези суми
от 21.11.2019 г до окончателното плащане, както и е отхвърлил претенцията за
мораторна лихва дължима от всеки от длъжниците за горницата над сумата от по 20.10
лева до пълния заявен размер от по 94.12 лева за всеки от тях, които суми са
присъдени със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК №
4965/22.11.2019 г. по ч.гр.д. № 9930/2019 г. по описа на Бургаския районен съд.
С въззивната
жалба решението, в отхвърлителната му част, се оспорва като неправилно,
постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон. Въззивникът счита,
че съдът неправилно е разгледал възражението за изтекла погасителна давност,
тъй като такова не било формулирано в подадения отговор на исковата молба. Оспорва
се извода на БРС относно началния момент, от който настъпвала изискуемостта на
вземанията по процесните две фактури, претенцията за които била отхвърлена.
Прави оплакване, че съдът не бил обсъдил доводите на ищеца относно момента, от
който длъжниците били изпаднали в забава, а именно изтичане на 30 – дневен срок
след датата на фактурата, съобразно
Общите условия на оператора на ВиК услуги. Според въззивника
погасителната давност започвала да тече от момента на изпадане в забава, а не
от датата на отчетния период, както неправилно бил приел районния съд. Двете
фактури, предмет на които са отхвърлените с решението вземания като погасени по
давност, били издадени съответно на 24.02.2017 г. и 27.10.2017 г., като от
датите на издаването им започвал да тече 30 – дневен срок за плащане съгласно
чл. 33, ал. 2 от ОУ на дружеството. Именно фактурите индивидуализирали
претендираните вземания, т.е. установявали същите по основание и размер. Поради
изложеното счита, че към датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК
давността за вземанията по тези две фактури не е изтекла, и съдът неправилно е
отхвърлил исковата претенция в тази част. Допълнително посочва, че имотът, в
който е инсталиран процесния водомер не бил обитаван постоянно, поради което
реално отчитане не било извършвано всеки месец поради неосигурен достъп.
Инкасаторът не е извършвал служебни отчети с прогнозно начисляване на суми, а е
отчитал ползваните вик услуги само при осигурен достъп до имота, на които дати
били издавани и процесните фактури. Цитира практика на БОС. Моли за отмяна на
решението в обжалваната част, в която са отхвърлени исковите претенции. Няма
искания по доказателствата. Претендира разноски за въззивното,
първоинстанционното и за заповедното производство.
В срока по чл.
263 от ГПК е постъпил писмен отговор от процесуалния
представител на въззиваемите Д.Б. и Р.Б., в който се излагат подробни
съображения за неоснователност на въззивната жалба. Сочат, че са се позовали на
изтекла погасителна давност още в подадените в заповедното производство
възражения по чл. 414 от ГПК, поради което съдът, сезиран с иска по чл. 422 от ГПК бил длъжен да ги разгледа, независимо от това дали са преповторени в
отговора на исковата молба. Намират за правилен извода на районния съд относно
началния момент на погасителната давност, а именно датата на отчетния период.
Според въззиваемите, ако се възприеме становището на ищцовото дружество, би се
стигнало до заобикаляне на закона и би се дала възможност на същото едностранно
да контролира настъпването на давността чрез забавяне на издаването на фактури
за своите вземания. Посочват, че процесните задължения са срочни, начисляват се
помесечно и стават изискуеми от първо число на месеца, следващ месеца, за който
се отнасят. От този момент започва да тече тригодишния давностен срок за всяко
едно от вземанията. Молят за потвърждаване на първоинстанционното решение и
също претендират разноски.
В съдебно
заседание страните не се явяват и не изпращат представител, като въззивното
дружество е депозирало писмено становище по даване ход на делото, съдържащо и
списък на разноските по чл. 80 от ГПК.
Въззивната жалба е подадена против
подлежащ на обжалване съдебен акт, в законовия срок, от надлежно упълномощен
представител на легитимирано лице, което има правен интерес от обжалване,
поради което съдът я намира за допустима.
Съгласно чл.
269 от ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение единствено в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно извършва проверка за валидност и допустимост на решението в
обжалваната част. При извършената служебна проверка по реда на чл.
269 от ГПК, въззивният съд намира, че обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо.
С
оглед събраните по делото доказателства и приложимите разпоредбите на закона,
БОС намира въззивната жалба за частично основателна, като от фактическа
и правна страна намира за установено по делото следното:
Районният
съд е сезиран с иск с правно основание чл. 422 от ГПК, за признаване за
установено съществуването на вземането, което ищцовото дружество „Водоснабдяване
и канализация“ ЕАД /ВиК ЕАД/ има против ответниците Д. А. Б. с ЕГН ********** и
Р. А. Б. с ЕГН ********** за суми, присъдени със Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК №4965/22.11.2019 г. по ч.гр.д. №9930/2019
г. по описа на БРС, а именно: по 628.50 лева за всеки от ответниците,
представляваща 1/2 част от общо дължимата сума в размер на 1257.01 лева,
представляваща неплатени задължения за ползвани ВиК услуги през периода
18.11.2014 г. - 01.08.2019 г., както и по 94.12 лева, представляваща 1/2 част
от общо дължима сума в размер на 188.25 лева, представляваща мораторна лихва,
дължима за периода 25.03.2017 г. - 18.11.2019 г., ведно със законната лихва
върху главниците от по 628.50 лева, считано от 21.11.2019 г. до изплащане на задължението.
В
обстоятелствената част на исковата молба се излагат твърдения, че ответниците
са потребители на ВиК услуги за недвижим имот, представляващ апартамент,
находящ се в град ***, ж.к. Л., бл. **, вх. *, ет. *, *****, за който е
заведена партида с абонатен №964217 и който същите са придобили по наследство
от П. Д. Б.. На основание чл. 3, ал. 1 от Наредба № 4 от 2004 г. за условията и
реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и
канализационните системи, ответниците са придобили качеството „потребител“ на
ВиК услуги, в качеството им на приобретатели на имота по силата на
наследственото правоприемство по закон. Отчитането на водомера в посочения
имот, за процесния период се осъществявало дистанционно, като за целта на
инкасатора, отчитащ обекта, следвало да бъде осигурен достъп до водомера в
имота, като същият следвало да сканира, находящия се в близост до него бар-код
и да отчете показанията като нанесе същите в отчитащото устройство. Ищецът
посочва, че когато инкасаторът не успява да влезе в имота, същият набирал на
самото устройство режим ‚служебно отчитане“. Съществувала и възможност за
т.нар. „самоотчет“, в който случай клиента сам предоставял на ВиК оператора
данните от водомера. Когато показанията са отчетени след физическа проверка
като статус на отчитането се отбелязва „видян“. В случая, след всяко отчитане,
била издавана фактура, в която се съдържало информация за отчетените водни
количества , отчетеният период, за който се издава фактурата, както и
единичните цени на всяка от предоставените от ВиК оператора услуга –вода, канал
и пречистване, одобрени със съответно решение на КЕВР. За отчетния период от 18.11.2014 г. до
01.08.2019 г. са издадени общо 6 броя
фактури от дати: 24.02.2017г.; 25.10.2017г., 25.06.2018г.; 25.02.2019г;
22.03.2019г. и 26.08.2019г. Срокът за
заплащане на начислените с посочените фактури суми бил 30-дневен, считано от
датата на издаване на всяка една от тях, съгласно чл. 33, ал. 2 от ОУ. След
изтичане на посочения 30-дневен срок, потребителят изпадал в забава, поради
което дружеството претендира и мораторна лихва за забавените плащания по издадените
фактури в общ размер на 188.25 лева, или по 94,12 лева за всеки от ответниците.
В
отговора на исковата молба, ответниците са възразили, че същите не пребивават
постоянно на територията на страната, като се оспорва извършеното начисляване
на задължения на база прогнозни данни, при условията на т.нар. „служебно
отчитане“.
Районният
съд е разгледал и възражението за изтекла погасителна давност, което е било
своевременно заявено в подадените от ответниците възражения по чл. 414 от ГПК
срещу издадената против тях заповед за изпълнение. Настоящият съд приема за
неоснователно оплакването във въззивната жалба за допуснато процесуално
нарушение от районния съд като е разгледал възражението за давност, формулирано
не в отговора на исковата молба, а във възражението по чл. 414 от ГПК. По този
въпрос съществува задължителна практика /Тълкувателно решение № 4/2013 г. на
ОСГТК относно заповедното производство/, която районният съд правилно е
приложил като се е произнесъл по напревените възражения пред заповедния съд.
Към
исковата молба и допълнително в хода на съдебното производство, в изпълнение на
дадените указания от съда, ищецът е представил писмени доказателства, от които
се установява, че ответниците са потребители на ВиК услуги по смисъла на чл. 3
от Наредба № 4 от 2004 г. за условията и реда за присъединяване на
потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи, по
който въпрос впрочем страните не спорят. От Нотариален акт № ***, том ****, дело №8***/19** г.
от 21.11.1995 г. на Нотариус Диана Райнова се установява, че
наследотелката на ответниците П. Д. Б. е била собственик на недвижим имот, представляващ
апартамент № * на *** етаж, вход * в блок ** в ж.к. „***“, за който е открита
вик партида с абонатен № 964217 с титуляр понастоящем „н-ци на П. Д. Б.“.
По
делото е представено удостоверение за наследници изх. № 94-00-454 от 28.02.2019
г., от което е видно, че П. Б. е починала на 18.02.2019 г. и след смъртта си е оставила наследници по
закон – ответниците Д.А.Б. /***/ и Р.А.Б. /***/.
Представени
са и процесните шест броя фактури, издадени на името на П. Б. за абонатен №
964217, от които се установяват отчетните периоди по всяка една от тях, както и
начислените количества консумирани вик услуги. Правилно районният съд е
възприел и отразил в мотивите на решението фактическите данни, отразени във
фактурите, приети като доказателство по делото, неоспорени от ответната страна.
За доказване на единичните цени, по които са пресметнати отчетените в процесния
период от време количества, по делото са представени и приети като
доказателства пет броя решения на КЕВР за утвърждаване и изменение на цени на
водоснабдителните и канализационните услуги на „ВиК“ Бургас.
Предвид
изявлението на ответниците, направено с отговора на исковата молба и липсата на
оспорване относно цените, по които са фактурирани отчетените в процесния имот
количества на потребени вик услуги, съдът е оставил без уважение искането на
ищеца за назначаване на съдебно -икономическа и съдебно-техническа експертизи.
Тези доказателствени искания не се поддържат и във въззивното производство,
нито пък се сочат допуснати нарушения от съда по събирането на доказателствата.
В
първоинстанционното производство е разпитана св. И. Д., служител на ищцовото
дружество, на длъжност „отчетник измервателни уреди“, обслужваща района, в
който попада процесния имот. Свидетелката посочва, че в имота на ответниците е
влизала по един път годишно, за да отчита показанията на водомера и че никога
не е начислявала „служебни“ количества дори и в случаите, когато не й е бил
осигуряван достъп до имота. Заявява, че посещава входа, в който се намира
апартамента на ответниците всеки месец, но до техния обект не й бил осигуряван
достъп.
По
делото са представени и два броя бланкови протоколи на „ВиК“ от дати 16.08.2017 г. и 18.04.2018г.,
в които е посочено, че при посещение на инкасатора И. Д. в присъствието на
свидетеля П. В., за отчитане на аб. № 964217 за имот, находящ св в гр. ***,
к.с. ***, бл. **, вх. *, ет. * ****“ , на съответната дата не е бил осигурен достъп
за отчет на водомерите и същите не са били отчитани повече от 6 месеца.
Въз
основа на събрания доказателствен материал, първоинстанционният съд е формирал
правилни фактически изводи, като въззивният съд не намира основание за
изменение на същите. Правилни са изводите относно материалноправната
легитимация на ответнците по делото в качеството им на потребители на ВиК
услуги, по смисъла на §1, ал. 1, т. 2, букви „а“ и „б“ от ДР на Закона за
регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги, както и чл. 3 от
Наредба № 4 от 19.04.2004 г. за . за условията и реда за присъединяване на
потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи.
Спорните
въпроси, повдигнати с въззивната жалба, насочена срещу отхвърлителната част на
решението касаят приложението на правото, и по – конкретно въззивното дружество
оспорва правилността на правните изводи, формирани от районния съд относно
началния момент на давностния срок за погасяване на вземанията по две от общо
шестте фактури, въз основа на които е предявен иска по чл. 422 от ГПК.
За
да отхвърли исковата претенция за вземанията по фактура №**********/24.02.2017
г. на стойност от 158.59 лева и фактура № **********/25.10.2017 г. на стойност
от 601.02 лева, районният съд е приел, че при спазване на задълженията на
ответното дружество за отчитане на показанията на водомера в имота на
ответниците, разписани в Общите условия, изискуемостта на тези вземания би
настъпила преди 21.11.2016 г. /или преди тригодишния давностен период, считано
от 21.11.2019 г., на която дата е подадено заявлението по чл. 410 от ГПК назад
във времето/. С оглед на това е приел, че вземанията по посочените две фактури
са недължими като погасени по давност. В тази връзка районният съд подробно е анализирал
относимите разпоредби от общите условия за предоставяне на ВиК услуги, касаещи
отчитането на количеството изразходвана вода. Приел е, че независимо от
неизпълнението на потребителя да осигури достъп до имота, за да може да бъде
осъществено отчитането, в общите правила има разписани специални правила за
действията, които следва да бъдат предприети в тези случаи от длъжностните лица
по служебно начисление на суми за ползвани В и К услуги.
Въззивният
съд намира, че изводите, до които е достигнал първоинстанционният съд са
правилни само досежно вземанията, предмет на фактура №********** от 24.02.2017
г. в размер на 158.59 лева.
Съгласно
разпоредбата на чл. 23, ал. 2 от Общите условия за предоставяне на ВиК услуги
на потребителите на ВиК оператор – „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД – гр.
Бургас /ОУ/, отчитането на индивидуалните водомери след общия водомер се
осъществява най- малко веднъж на три месеца, до 24 часа след отчитането на
общия водомер. Датата на отчитане на водомерите се обявява с писмено съобщение,
поставено на подходящо място в срок не по – кратък от три работни дни преди
отчитането. В общите условия е регламентирана процедура по служебно начисляване
на изразходвано количество вода, в случаите, когато потребителят не осигури
достъп на инкасатора за период повече от една година. В този случай
длъжностното лице следва да състави протокол, който се подписва от него и от
поне един свидетел, и въз основа на него се извършва служебно начисляване на
консумирано количество вода по реда на чл. 49 от ОУ. В посочената норма са регламентирани
показателите, въз основа на които се извършва служебното начисление, а именно: пропускателната
способност на водопроводната инсталация непосредствено преди водомера при 6
часа потребление в денонощието и изтичане на водата със скорост 1 m/s, за периода до предишен реален отчет, но не по –
дълъг от 6 месеца. В разпоредбата на чл. 24, ал. 4 от ОУ е предвидено и още
едно изискване при служебното начисление, извършвано по реда на чл. 49 от ОУ, в
хипотезата когато се касае за потребители в сграда в режим на етажна
собственост, а именно начисленото количество да не надвишава разликата (общото потребление)
между количеството питейна вода, отчетено по общия водомер на сградата и сумата
по отчетените количества по индивидуалните
водомери на обектите в същата. В допълнение следва да се посочи и разпоредбата
на чл. 23, ал. 9 от Общите условия, според която при водомери с дистанционно
отчитане служители на дружеството са длъжни да извършат физическа проверка и
отчет поне един път годишно.
Съгласно
чл. 7 от Общите условия, В и К операторът е длъжен да отчита показанията на
средствата за измерване при условията и сроковете, определени в действащите
Общи условия, каквито както стана вече ясно, са уредени както в хипотезите, в
които има осигурен достъп до средствата за измерване, така и в случаите когато
такъв е отказан или не е осигурен.
В
настоящия случай се установява, че първата фактура с № **********/24.02.2017г.,
вземането по която съдът е приел, че е погасено по давност, е за два отчетни подпериода:
първият е от 18.11.2014 г. до 31.05.2016г. , за който са начислени общо 49
куб.м., от които 8 куб.м. от разпределение, на обща стойност 88,69 лева без ДДС
и втори отчетен подпериод от 01.06.2016 г. до 21.02.2017 г. , за който са
начислени общо 23 куб.м, от които 4 куб.м. от разпределение, на обща стойност 43,47
лева без ДДС. Доколкото отчетените стойности на „старо“ и „ново“ показание на
водомера, и за двата отчетни подпериода са едни и същи /старо 4563 и ново 4263/,
съдът не може установи по какъв начин и въз основа на какви правила общото количество
от 72 куб.м. , консумирано за целия период от време от 18.11.2014 г. до
21.02.2017 г. е разпределено между двата подпериода, през които освен това и цените
на В и К услугите са били различни. При липса на данни, от които да става ясно
защо от общо отчетеното за периода от 18.11.2014 г. до 21.02.2017 г. количество
вода от 72 куб.м., една част, е калкулирана по по-ниските цени, които са били в
сила за първия подочетен период, а друга – на по –високите цени, действали през
втория подотчетен период, както за потребителя, така и за съда остава напълно
неясно как В и К операторът, при неосъществено физическо отчитане е определил
обема на консумираните услуги в посочените два периода.
В
заключение, правилно районният съд е приел, че ако В и К операторът бе спазил
установените в Общите условия срокове за отчитане, в рамките на отчетния период
по първата фактура, който е с обща продължителност от 2 години и 3 месеца,
задълженията биха станали изискуеми преди дата 21.11.2016 г. и следователно
тригодишната давност за тях би започнала да тече преди тази дата и съответно би
изтекла преди датата на предявяване на заявлението по чл. 410 от ГПК. Обстоятелството,
че в процесната фактура са отчетени и месеците от ноември, 2016 до февруари,
2017 г., които са след датата 21.11.2016 г. не променя извода за
неоснователност на иска, но в случая поради неговата недоказаност. Както вече
бе споменато по –горе по делото не бе доказано с категоричност, че общото
количество по първата фактура, обхващаща период от 2 години и три месеца не е
било консумирано преди ноември 2016 г., като именно поради липсата на редовен
отчет, включително и чрез служебно начислени количества, съществува пречка да
бъде определено количеството, което е консумирано в периода след м. ноември
2016 г. до края на отчетния период – 22.02.2017 г.
Наличието
на разпоредба в ОУ, според която потребителите се задължават да заплатят
ползваните от тях В и К услуги в 30-дневен срок, след издаване на фактурата, не
може да бъде оправдание за несвоевременното изпълнение на В и К операторът да
отчете консумираните количества, включително като приложи специалните правила
за отчитане в случай на неосигурен достъп до индивидуалния водомер. Още повече
това се отнася за случаите със сгради в режим на етажна собственост, в които е
монтиран общ водомер, чиито показания следва да бъдат отчитани ежемесечно /по
аргумент от чл. 23, ал. 1 т 1 от ОУ/. При предвидените в ОУ параметри, въз
основа, на които се извършва служебното начисление при липса на достъп до
имота, както и съществуващите в тази връзка гаранции, че така определените суми
не могат да надминават разликата, отчетена между показанията на общия водомер и
отчетените след физическа проверка показания на индивидуалните водомери,
неизпълнението на Ви К оператора да начисли съответни количества за даден обект
в продължение на един неограничено дълъг период от време, чиято продължителност
може да надхвърли и няколко години, следва да се възприема като неприемлива
практика спрямо потребителите, които по правило се ползват от по- висока степен
на защита на правата си, особено що се отнася до правоотношения с такъв тип
експлоатационни дружества, ползващи се с местно монополно положение.
Що
се отнася за вземането, предмет на втората фактура с № **********/25.10.2017 г.
на стойност от 601.02, за което също районният съд е отхвърлил иска, настоящият
въззивен съд намира следното. Посочената фактура е издадена след извършено
физическо отчитане на 19.10.2017г , за което свидетелства представената по
делото справка – извлечение на отчет с мобилно устройство, от която се
установява, че отчитането е извършено след сканиране на поставения до водомера
в процесния имот баркод, в резултат на което в базата данни на дружеството
същото се отразява със статус „видян“. Отчетният период по тази фактура е от 22.02.2017
г. до 19.10.2017 г. , а измереното количество вода е 265 куб.м., като липсват
данни относно начислени количества вода вследствие на разлика между показанията
на общия водомер и тези на индивидуалните водомери в сградата. Във фактурата е
посочено старото показание е 4623 куб.м /констатирано при предходното отчитане
на процесния водомер на 22.02.2017/, и
ново показание 4888 куб.м. След като
отчитането, въз основа на което е издадена първата фактура, предмет на иска, е
извършено на 22.02.2017 г., то следващият отчетен период, който по правилото на
чл. 23, ал. 1 т. 2 не може да е по – дълъг от 3 месеца, е с краен момент
22.05.2017г. В случая, нито от тази
дата, нито от датата, на която реално е било извършено отчитането
-19.10.2017г., не са изтекли три години до подаването на заявлението по чл. 410 ГПК в съда на 21.11.2019 г. Предвид
изложеното, изводът на първоинстанционния съд, според който вземането за сумата
от 601,02 лева е погасена по давност, тъй като при редовен отчет изискуемостта
за същата би настъпила преди 21.11.2016 г. е неправилен. Ето защо, настоящият
съд, счита, че за вземането на стойност 601.02 лева, по фактура №
**********/25.10.2017 г. кратката тригодишна давност не е изтекла, поради което
искът за посочената сума се явява основателен и следва да бъде уважен, като
бъде прието за установено, че всеки от ответниците дължи по 300.51 лева /или
½ от общо претендираната сума/, а решението, в обжалваната част
–частично отменено.
С
оглед изложеното основателна се явява и претенцията за мораторна лихва върху
вземането от 601.02 лева, по фактура № **********/25.10.2017 г. Началния
момент, от който настъпва забавата за плащане и съответно задължението за лихва
върху главницата от 601.02 лева е 30 дена след датата на издаване на фактурата
, или 26.10.2017г. Или мораторната лихва
за вземането от 601.02 лева, изчислена за периода от 26.10.2017 г. до
20.11.2019 г. е в размер на 126.22 лева, за който следва да бъде уважен иска,
като бъде прието за установено, че всеки от длъжниците дължи сумата от по 63,11
лева. Решението, в частта, в която е отхвърлена акцесорната претенция за
мораторната лихва върху главницата от 158.59 по първата фактура с № **********
от 25.02.2017 г. следва да бъде потвърдено, поради съвпадане на изводите и на
двете инстанции за неоснователност на главния иск за тази сума.
При този изход от делото решението
следва да бъде частично отменено, като вместо това бъде уважен предявения иск с
правно основание чл. 422 от ГПК относно главницата по фактура № **********/25.10.2017
г в общ размер от 601.02 лева, ведно със законната лихва за забава върху тази
сума, считано от датата на предявяване на иска, както и за дължимата върху
главницата от 601.02 лева мораторна лихва, за периода от 26.10.2017 г. до
20.11.2019 г., в общ размер на 126.22 лева. С оглед разделната отговорност на
ответниците, следва да се приеме за установено, че всеки един от тях дължи по
една втора от посочените суми. В останалата част решението, в обжалваната част
следва да бъде потвърдено.
Относно разноските: Поради частична
основателност на възизвната жалба, респективно, частично призната основателност
на предявения иск (50,32%), ищецът има право на направени разноски по делото,
съразмерно уважената с настоящото решение част от иска, съгласно чл. 78 ал. 1 от ГПК,
платими от ответниците, при условията на разделна отговорност. В
първоинстанционното производство, са направени от ищеца разноски:
171.09 лева- държавна такса за предявените искове и 100 лева - юрисконсултско
възнаграждение. В заповедното производство ищцовото дружество е направило
разноски както следва: 28,91 лева - държавна такса и 50 лева- юрисконсултско възнаграждение. Въззивният
съд приема, че при присъдени с първоинстанционното решение, разноски в общ
размер от по 65,09 лева, дължими от всеки от ответниците (от които по
14.67 лева за заповедното производство и по 50.42 лева за първоинстанционното
производство), в полза на ищеца, следва да се присъдят допълнително разноски в
общ размер на 176,12 лева, като всеки от ответниците следва да заплати по
½ от тази сума или по 88.06 лева, от която за заповедното производство
–по още 19,85 лева за всеки от ответниците и за първоинстанционното
производство по още 68,21 лева за всеки от ответниците.
Поради частична основателност на
въззивната жалба (78,31%), в полза на жалбоподателя следва да се присъдят разноски
за настоящото производство, платими от въззиваемата
страна, по арг. от чл. 78 ал. 1 от ГПК. По въззивното
дело жалбоподателят е направил разноски, както следва: 50 лева за държавна
такса и 150 лева за юрисконсултско възнаграждение, като от общата сума в размер
на 200 лева, на въззивното дружество
следва да се присъди сума в размер на 156,62 лева, като всеки от ответниците
дължи по ½ или по 78,31 лева. Въззиваемите също имат право на разноски
за въззивното производство, съобразно отхвърлената част от жалбата, но същите
не представят доказателства за извършването на такива, поради което такива не
им се присъждат.
На основание чл. 280, ал. 3 т. 1 от ГПК,
настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Окръжен съд Бургас
РЕШИ:
ОТМЕНЯ
Решение № 260007/10.08.2020г., постановено по гр.д.№ 494 по описа за 2020 г. на
РС-Бургас, в частта, в която са
отхвърлени исковете за главница, дължима от всеки един от ответниците за сумата
над уважената част от по 268.80 лева до
сумата от по 569.31 лева за всеки от тях, ведно със законната лихва за забава
от 21.11.2019г., както и в частта, в която са отхвърлени исковете за мораторна
лихва, дължима от всеки един от ответниците за сумата над уважената част от по
20.10 лева до сумата от по 83.21 лева вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА
УСТАНОВЕНО,
че Д. А. Б. с ЕГН **********, постоянен и настоящ адрес: ***, и Р. А. Б. с ЕГН **********,
постоянен и настоящ адрес: ***, дължат
на “Водоснабдяване и канализация” ЕАД с ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. Бургас, ж.к. Победа, ул. „Ген. Владимир Вазов” № 3,
представлявано от Ганчо Йовчев Танев, допълнително всеки от тях по 300.51 лева (триста лева и петдесет
и една стотинки), които суми представляват по
½ (една втора) от сумата от 601.02 лева - главница,
представляваща неплатено задължение по фактура № **********/25.10.2017 г. за
ползвани ВиК услуги през периода 22.02.2017 г. - 19.10.2017г. , ведно със законната лихва върху главниците всяка
една в размер на 300.51 лева, считано от 21.11.2019 г. до изплащане на
задължението, както и допълнително по 63.11 лева (шестдесет и три лева и
единадесет стотинки) представляваща по 1/2 част (една втора) от общо дължимата
мораторна лихва върху главницата от 601.02 лева за периода 26.11.2017 г. - 20.11.2019
г., възлизаща в размер на 126.22 лева, които суми са присъдени със заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 от ГПК № 4965/22.11.2019 г. по ч.гр.д. № 9930/2019 г. по описа на
Бургаския районен съд.
ОСЪЖДА Д. А. Б. с ЕГН **********,
постоянен и настоящ адрес: ***, и Р. А. Б. с ЕГН **********, постоянен и
настоящ адрес: *** да заплатят на
“Водоснабдяване и канализация” ЕАД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Бургас, ж.к. Победа, ул. „Ген. Владимир Вазов” № 3,
представлявано от Ганчо Йовчев Танев, по ½ от общо дължимите за
производството разноски както следва: всеки
един от тях по 78,31 лева (седемдесет и осем лева и тридесет и една
стотинки) - разноски за въззивното производство; както и още по 19,85 лева (деветнадесет лева и
осемдесет и пет стотинки)– разноски в заповедното производство по ч.гр.д. №
9330/2019 г. по описа на БРС, както и още по 68,21 лева (шестдесет и осем лева и двадесет и една стотинки) –
разноски в първоинстанционното производство по гр.д. № 494/2020 г. по описа на
БРС.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260007/10.08.2020г.,
постановено по гр.д.№ 494 по описа за 2020 г. на РС-Бургас в останалата част.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2. мл.с.