Р Е Ш
Е Н И E
гр.Бяла С., 21.06.2019 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
БЕЛОСЛАТИНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Първи
граждански състав, в публично съдебно заседание на 28 май, Две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: КАТЯ ГЕРДОВА
При секретаря Соня Ралчева, като разгледа докладваното от
съдия Гердова гр.д.№ 1392/2018
г. по описа на РС – Бяла С., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Постъпила е искова молба от „А.З.С.Н.В.” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление ***, офис – сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Н. Т.С.и М.Д.Д., в качеството им на изпълнителни директори, чрез пълномощника юрисконсулт Ц.П., с която се иска да се установи наличието на претендираните от ищцовото дружество вземания, като съдът издаде изпълнителен лист срещу ответника И.М.М., с ЕГН **********,*** и настоящ адрес *** и с адрес посочен в и.м. с.Б., общ.К., обл.П., ул.“Х.Димитър“ № 7, за сумата от 1100,00 лв. главница, дължима на основание сключен договор за паричен заем № 2612946 от 02.08.2016г., договорна лихва в размер на 134,10 лв. за периода от 31.10.2016г. до 29.05.2017г., неустойка за неизпълнение на задължение в размер на 805,00 лв. за периода от 01.09.2016г. до 29.05.2017г., такса разходи в размер на 18,00 лв., обезщетение за забава в размер на 140,67 лв. за периода от 02.09.2016г. до 30.03.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявление по чл.410 ГПК – 30.03.2018г. /датата на подаване на заявлението в РС К., изпратено по подсъдност в РС Б.С. на 09.05.2018г./ до окончателното изплащане на вземането, въз основа на което е образувано ч.гр.д.№ 550/2018г. по описа на БСлРС, както и направените по делото разноски по заповедното производство и в исковото производство.
ИСКОВЕ С ПРАВНО ОСНОВАНИЕ чл.422 от ГПК, вр.чл.415 от ГПК, вр.чл.79,ал.1 от ЗЗД, чл.86 от ЗЗД и чл.92 от ЗЗД.
В хода на размяна на книжата по чл.131 от ГПК се установи от върнатото съобщение в цялост, че ответника И.М.М., не е намерените три адреса, като па данни на съседи в с.Б., общ.К., лицето работи в Г..
От приложена служебна справка от ЕСГРАОН за постоянен и настоящ адрес на ответника в исковото производство е видно, че И.М.М. е с постоянен адрес ***.
Видно от изискана справка за регистрирани трудови договори на ответника, последният регистриран такъв сключен между И.М.М., с ЕГН ********** и ЕТ „Ники-95-Б. Фургова“ гр.Е. е прекратен на 01.07.2018г.
Съдът е процедирал със залепване на уведомление по чл.47 от ГПК на постоянния адрес и настоящият адрес с.Е./Гара Е./, обл.С., ул.“Рила“ № 14, което уведомление е залепено в с.Е. на входната врата на посоченият адрес, като съдебните книжа, които се намирали в канцеларията на Кметство с.Е. не са потърсени от лицето И.М.М., в законоустановеният срок.
С разпореждане постановено в з.з. на 31.01.2019г. съдът е допуснал правна помощ на ответника И.М.М., с ЕГН **********,*** и настоящ адрес *** и с адрес посочен в и.м. с.Б., общ.К., обл.П., ул.“Х.Димитър“ № 7, призован по реда на чл.47 от ГПК, който да бъде назначен да го представлява в исковия процес по гр.д.№ 1392/2018г. по описа на РС гр.Б.С..
Изпратено е писмено искане до АК-Враца за определяне адвокат на ответника Р.Ц.С..
С уведомително писмо изх.№ 218/06.02.2019г. АК-Враца входирано в РС-Б.С. с вх.№ 950/08.02.2019г. ВрАК е определила адв.К.Д.К. от ВрАК за особен представител на ответника И.М.М., с ЕГН **********,*** и настоящ адрес *** и с адрес посочен в и.м. с.Б., общ.К., обл.П., ул.“Х.Димитър“ № 7, призован по реда на чл.47 от ГПК, който да бъде назначен да го представлява в исковия процес по гр.д.№ 1392/2018г. по описа на РС гр.Б.С..
С определение постановено в з.з. на 11.02.2019г. съдът назначил адв.К.Д.К. от ВрАК за особен представител на ответника И.М.М., с ЕГН **********,*** и настоящ адрес *** и с адрес посочен в и.м. с.Б., общ.К., обл.П., ул.“Х.Димитър“ № 7, призован по реда на чл.47 от ГПК, който да бъде назначен да го представлява в исковия процес по гр.д.№ 1392/2018г. по описа на РС гр.Б.С. с определено адвокатско възнаграждение в размер на 384.00 лв. внесени от ищеца по депозитната сметка на РС-Б.С..
Препис от исковата молба и доказателствата към нея са изпратени на адв.К. за сведение и писмен отговор по чл.131 от ГПК, както и препис от определението за назначаването му, който в срока по чл.131 от ГПК не е депозирал писмен отговор.
Назначеният особен представител адв.К. се явява в с.з. и признава иска, като правилен и законосъобразен, като моли да бъде уважен с всички законни последици.
По делото са събрани писмени доказателства. Приложено е ч.гр.д. № 550/2018г. на РС-Б.С.. Допусната, изслушана и приета по делото ССчЕ, чието заключение не е оспорено от страните и възприето от съда като вярно, пълно и обективно.
Съдът като взе предвид доводите изложени в
исковата молба и след преценка на доказателствата по делото по отделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Видно от приложеното ч.гр.д. № 550/2018г. на РС-Б.С. срещу длъжника И.М.М., с ЕГН **********,*** и настоящ адрес *** е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК № 320/09.05.2018г. в полза на „АСВ” ЕАД-С. за сумата от 1100,00 лв. главница, дължима на основание сключен договор за паричен заем № 2612946 от 02.08.2016г., договорна лихва в размер на 134,10 лв. за периода от 31.10.2016г. до 29.05.2017г., неустойка за неизпълнение на задължение в размер на 805,00 лв. за периода от 01.09.2016г. до 29.05.2017г., такса разходи в размер на 18,00 лв., обезщетение за забава в размер на 140,67 лв. за периода от 02.09.2016г. до 30.03.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявление по чл.410 ГПК – 30.03.2018г. /датата на подаване на заявлението в РС К., изпратено по подсъдност в РС Б.С. на 09.05.2018г./ до окончателното изплащане на вземането, както и направените деловодни разноски за това производство, в размер на 43,96 лв. държавна такса и 50,00 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Заповедта на
длъжника И.М.М. е
връчена по реда на чл.47 от ГПК.
На заявителя са дадени указания да
предяви иск за установяване на вземането си, тъй като заповедта е връчена на
длъжника при условията на чл.47,ал.5 ГПК и такъв е
предявен, въз основа на който е образувано настоящето исково производство по
гр.д.№ 1392/2018г. по описа на БСлРС.
В исковата молба ищецът твърди, че
съгласно Договор за
паричен заем № 2612946 от 02.08.2016г. „Изи Асет Мениджмънт“ АД е предоставило на И.М.М. в заем сумата от 1100,00 лева, като последната се е задължила да
върне същата на 10 бр. месечни погасителни вноски, всяка
от които в размер на 128,41 лева, съгласно погасителен план, неразделна част от договора,
като първата падежна дата е 01.09.2016г. и последна
падежна дата е 29.05.2017г.,
като на тази дата е изтекъл и срокът на договора. Видно от чл.2 на договора,
сумата от 1 100 лв. е била получена от заемателя при подписването на договора,
поради което и последният в тази част има характер на разписка. В договора са вписани: фиксиран годишен лихвен процент по заема – 35,00%;
лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора -0,10%, годишен процент на разходите на заема– 41,89 %.
Общият размер
на всички дължими плащания по договора е 1284,10 лева.
Ето защо съдът приема, че заемодателят е изправна страна по този договор, тъй като е изпълнил задължението си да предостави на заемателя посочената в договора главница, при посочените условия относно заема.
В чл.4 от договора е описано задължението на
заемателя в три дневен срок от датата на сключване на договора да
предостави едно от следните обезпечения
на заемодателя: две
физически лица-поръчители или банкова гаранция. Съгласно чл.4, ал.2 при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение в уговорения срок заемателят дължи
на заемодателя неустойка в размер на 873,00 лева, която страните са постигнали споразумение
да бъде разсрочена на 10
равни вноски, всяка в размер на 87,30 лева, дължими на падежните дати на погасителните вноски по договора за
заем.
Предвид обстоятелството, че
заемателят не е представил на заемодателя нито едно от договорените
обезпечения, е начислена неустойка за неизпълнение в размер на 873,00 лева.
Така, погасителната вноска посочена в и.м., която следва да заплаща заемателят за срока
на договора, е в размер на 215,71 лева.
Подписвайки
договора, страните са постигнали съгласие, че при забава за плащане на някоя от
погасителните вноски, се дължи законна лихва за забава за всеки ден забава. На длъжника е
начислена лихва за забава за периода от 02.09.2016г. до 30.03.2018г. в общ размер на 140,67 лв., който е съвкупност от лихвите за забава,
изчислени за всяка отделна падежирала неплатена погасителна вноска.
Въпреки отправените покани за
доброволно изпълнение и разсрочване на задължението му, ответницата не е
заплатила изцяло дължимия паричен заем
към кредитора, а погасила само сумата от 145.00 лв., с която са погасени: неустойка-68,00 лв., такса разходи -27.00
лв. и договорна лихва-50,00 лв.
Ищецът твърди, че на 01.02.2017 г. е подписано Приложение 1
към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г., сключен между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД и „А.з.с.н.в.“ ООД(на 21.08.2015г. АСВ е сменила правната си форма, като е регистрирана като „А.з.с.н.в.”ЕАД,
видно от направена служебна справка от ТР, който е публичен) по силата на което вземането е прехвърлено, ведно с
всички привилегии и обезпечения. „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е упълномощило
„А.з.с.н.в.“ ЕАД от
името на цедента и за своя сметка да уведоми длъжниците за извършената цесия. По реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД до ответницата е изпратено уведомително писмо за станалата
продажба на вземания, ведно с покана за доброволно изпълнение на посочения в
договора за кредит постоянен адрес на длъжника. Писмото се е върнало в
цялост с отбелязване върху обратната разписка „Непотърсена”./л.17-18 от делото/. На 02.10.2018 г. ищцовото дружество изпратило
повторно писмо до длъжника чрез куриер, което отново се върнало в цялост, с
отбелязване „Лицето не отговаря на телефона и няма достъп до адреса“.(л.19-20 от делото).
Поради това към
исковата молба прилага копие от уведомлението за извършената цесия, ведно с
покана за доброволно изпълнение, което да бъде връчено на ответника ведно с
исковата молба и приложенията към нея.
За събиране на
вземането си "АСВ" ЕАД подал заявление по реда на чл. 410 от ГПК.
По образуваното ч. гр.д. № 550/2018 г. по описа на РС- Б.С. е
издадена Заповед за изпълнение срещу длъжника. Длъжникът
не е намерен на установеният в заповедното производство адрес, заповедта за
изпълнение е връчена по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, последният не се е явил в Община с.Борован и Община Е. да получи книжата, което от своя страна
обуславя правния ни интерес от търсената съдебна защита.
Ответницата М. не се явява в с.з., а се представлява от назначеният й особен представител, който не е представил писмен отговор, но в с.з. признава иска като правилен и законосъобразен.
От допуснатата и изслушана ССчЕ, чието заключение не е оспорено от страните, съдът кредитира като обективно и компетентно дадено се установява, че общият размер на дългът по процесния договор за кредит възлиза на 2197,77лв., включващ : 1100,00 лв. главница, 184,10 лв. договорна лихва, неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от 01.09.2016г. до 29.05.2017г. в размер на 805,00лв., такса разходи в размер на 18,00лв. и обезщетение за забава за периода от 02.09.2016г. до 30.03.2018г. в размер на 140,67лв.
Експерта посочи, че ответницата И.М. по процесния договор за паричен заем е извършила две плащания, както следва: на първия кредитор по Приложение № 1 към заключението е внесла общо 68,00лв., като на 29.09.2016г. е заплатила 50,00лв., а на 08.12.2016г. е заплатила 18,00лв., като с тази сума е погасила част от неустойката, която е в размер на 873,00лв. за периода от 01.09.2016г. до 29.05.2017г. Или остатъка от неустойката, който се претендира е 805,00лв.
След датата на цесията 01.02.2017г./на вторият кредитор/ ответницата извършила едно плащане в размер на 50,00лв. на 08.02.2017г., като с тях е погасена част от договорна лихва, чиято стойност след приспадане на плащането възлиза на 134,10лв.
Според вещото лице размера на лихвата за забава, който ответницата М. дължи вследствие на забавено плащане по посочения договор за паричен заем възлиза на 140,67лв. за периода от 02.09.2016г. до 30.03.2018г.
При така изложената фактическа
обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Предявените
при условията на обективно кумулативно съединяване положителни установителни
искове с правно основание чл.422 ал.1 вр чл.415 ал.1 от ГПК вр. чл 79 ал.1 от ЗЗД,
чл.86 ал.1 от ЗЗД и чл.92 ал.1 от ЗЗД са допустими - предявени са от лице -
заявител, имащо правен интерес да иска установяване със сила на пресъдено нещо
съществуването на вземанията си по издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, връчена на длъжника по реда на чл.47,ал. 5 от ГПК.
Предявените
положителни установителни искове имат за предмет установяване на
съществуването, фактическата, материалната дължимост на сумите, за които е била
издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. По тези искове
следва с пълно доказване ищеца, твърдящ съществуване на вземането си, да
установи по безспорен начин неговото съществуване спрямо ответника – длъжник.
Ищецът носи процесуалната тежест да докаже съществуването на
фактите, които са породили неговото вземане.
В случая, предмет на
предявените искове са вземания, произтичащи от сключен договор за паричен заем № 2612946 от 02.08.2016г., от който безспорно
по делото се установи, че между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и ответницата И.М. е налице твърдяното
договорно отношение. По силата на този договор посоченото
дружество е поело задължение да предостави на ответницата паричен заем в размер
на 1100.00 лв. срещу задължение на ответницата да върне заетата сума на 10 бр. месечни погасителни вноски, като последната
е с падеж 29.05.2017г. С
подписването на договора се установява, че заемателят е получил от заемодателят
изцяло и в брой заемната сума в размер на 1100.00 лв. на датата на подписване
на договора-02.08.2016г., като това обстоятелство не
е спорно.
С получаване на сумата по заема за заемателят е възникнало задължение да върне заемната сума в посочения в договора срок, на погасителни вноски в размер и падежи отразени в договора за заем. Не е спорно, че ответницата е върнала само 145,00 лв., като с това тя признава плащане по процесният договор.
В с.з. на 30.04.2019 г. адвокатът, назначен за особен представител на ответницата М. изцяло признал иска. Съдът счита, че това признание не следва да бъде взето предвид, по две причини – на първо място, особеният представител на ответника по делото не разполага с правото да признава иска, тъй като, за да има подобно правомощие, следва изрично да бъде упълномощен от лицето, респ. от негов представител. Обемът на представителната власт на особения представител е доста по-тесен от този на упълномощения представител по делото – особеният представител не може да признава иска, нито може да сключва спогодба по делото, както и не може да се съгласява с оттеглянето на иска. Такива правомощия може да има само лице, което изрично е упълномощено за това. Ето защо, признанието на иска, направено от особения представител на ответника по делото, е правно ирелевантно, още повече че дори и да беше направено от лице с представителна власт в посочения обем, съдът не е длъжен да го вземе предвид, ако признанието противоречи на повелителните разпоредби на закона или на добрите нрави – чл. 237, ал.1, т.1 от ГПК. В настоящия случай признанието на иска е направено не само от лице без пълномощие за това, но и противоречи на закона и на добрите нрави, по следните съображения:
Въпросната неустойка, която се претендира по делото в размер на 805,00лв., в случая е начислена съгласно чл.4, ал.2 от договора за заем, а именно – заради неизпълнението на задължението на длъжника в 3-дневен срок от сключването на договора да предостави на заемодателя обезпечение, чрез банкова гаранция или чрез поръчителството на две физически лица, които следва да отговарят на определени условия, свързани с трудова заетост, платежоспособност и кредитна история. Тази клауза от договора за заем, обаче, е нищожна поради противоречие с добрите нрави – обстоятелство, за което съдът следи служебно. Като потребител ответникът разполага със защитата срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно. По отношение задължението на националния съд да преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи, включени в потребителските договори е налице категорично установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/2014 г., І т.о. на ВКС/, която задължава първоинстанционният и въззивният съд да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 384/02.11.2011 г. по гр.д. № 1450/2010 г., I г.о. на ВКС и определение № 751/17.08.2010 г. по гр.д. № 2022/2009 г., I г.о. на ВКС/. В допълнение следва да се посочи, че съгласно практиката на Съда на ЕС по приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5.IV.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в българското законодателство с § 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика /решение по дело Pannon GSM, EU:C:2009:350, т. 31 и 32, решение по дело Aziz, EU:C:2013:164, т. 46 и др./, както и може да приеме една клауза за нищожна дори на основание, на което страната не се е позовала /решение от 14.06.2012 г. на Съда на ЕС по дело № С-618/10 на B. Espanol de Credito SA срещу Joaquin Calderon C./.
Това е така, тъй като въведената с Директива
93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на
по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на
преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това
го принуждава да приема предварително установените от продавача или доставчика
условия, без да може да повлияе на съдържанието им. С оглед на това положение
на по-слаба страна, член 6, параграф 1 от посочената директива предвижда, че
неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е видно от
съдебната практика, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели
замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и
задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да
възстанови равенството между тях.
Понятието
„добри нрави“ е изяснено в съдебната практика (Решение № 88 от 22.06.2010 г. на
ВКС по т.д.№ 911/2009 г., I т. о., ТК, Решение № 4 от 25.02.2009 г. на ВКС по
т.д.№ 395/2008 г., I т. о., ТК, определение № 794 от 15.12.2011 г. на ВКС по
т.д.№ 224/2011 г., II т. о., ТК), като се приема, че се касае за обща правна
категория, приложима както към гражданските, така и към търговските
правоотношения, в която попадат тези наложили се правила и норми, които бранят
принципи и ценности, които са общи за всички правни субекти и тяхното зачитане
е в интерес на обществените отношения като цяло, а не само на интереса на някоя
от договарящите страни. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1,
пр.3 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е
законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване
на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на
справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване –
аргументи от чл.307 ТЗ, чл.302 ТЗ, чл.289 ТЗ. Въпросът дали поведението на конкретния правен
субект съставлява действие, накърняващо „добрите нрави”, злепоставящо чужди
интереси с цел извличане на собствена изгода, следва да се преценява във всеки
отделен случай въз основа на доводите на страните и събраните доказателства по
конкретното дело. Съгласно Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС,
нищожна поради накърняване на
добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, като преценка за това се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора.
Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна. Според чл.92 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е
нужно да се доказват. Кредиторът може да иска обезщетение за по-големите вреди.
В случая, според чл.4, ал.2 от договора неустойката е дължима не при забава на задължението,
а при неизпълнение на задължението да се предостави обезпечение на
кредитодателя чрез осигуряване на поръчители, респ. банкова гаранция.
От начина, по който е уредено в чл.4, ал.2 от договора задължението на
заемателя, обаче, може да се обоснове извод, че изпълнението му ще бъде
свързано със значителни затруднения. Това е така, защото, от една страна, това
задължение не е определено от кредитора като предварително условие за сключване
на договора, в какъвто смисъл е обичайната практика, а от друга - изискванията
към поръчителя са многобройни, като за част от тях длъжникът не би могъл да
получи в определения тридневен срок информация, за да знае дали това лице е
подходящо и отговаря на условията по чл.4, ал.1 от договора. Такива са например
изискванията, свързани с кредитната история на лицето-поръчител и данните за
това има ли сключени други кредити и поръчителствал ли е за други лица. С тази
информация заемателят би могъл да се снабди много по-трудно от заемодателя,
който, за разлика от него, предоставя кредитни услуги по занятие и има
необходимите знания и умения, за да извърши и сам проверка на сочените
обстоятелства. Прехвърлянето на тези задължения на заемополучателя, съчетано с
определянето на кратък срок за изпълнението им – само 3 дни, води до извод, че
клаузата е предвидена по начин, който да възпрепятства длъжника да я изпълни.
По този начин се цели да се създаде едностранно от кредитора предпоставка за
начисляване на неустойката, предвидена в чл.4, ал.2 от договора за заем. Съдът
намира, че поради тези особености на договора, клаузата за неустойка е
уговорена в отклонение от функциите й, предвидени в чл. 92 от ЗЗД, което я
прави нищожна поради противоречие с добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 от ЗЗД. Поради това, ответникът не дължи на ищеца сумата от 805,00 лв. – начислена
неустойка по чл. 4, ал.2 от договора.
Ответницата М. не дължи на ищеца и сумата от 18.00 лв. – такса разходи
за събиране на вземането, тъй като клаузата от договора, предвиждаща
начисляването на подобни суми, съдът също преценя като такава с неравноправен
характер, т.е. като нищожна по мотивите, изложени по-горе. Отделно от това, по
делото не са представени никакви доказателства във връзка с доказване на
основанието за начисляването на тази суми – не се доказва извършването на
каквито и да било разходи във връзка със събиране на вземането /извънсъдебни/.
В никакъв случай не може да се приеме, че тези суми са винаги безусловно
дължими от длъжника.
Лихвата за забава, установена от
вещото лице в размер на 140,67лв. за
периода от 02.09.2016г. до 30.03.2018г., съдът преценя като дължима на основание
чл.8 от договора за заем, който предвижда, че при забава на плащане на някоя от
погасителните вноски, заемателят дължи на заемодателя законната лихва върху
забавената сума за всеки ден забава.
Ответницата М. е заплатила общо сумата от 145.00 лв. по процесният договор за паричен заем. Наличието на такова плащане всъщност е извънсъдебно признание на съществуването на вземането, което е основание за издаване на заповедта за изпълнение. Тъй като претендираните по делото суми за неустойка и за такса разходи съдът намира, че не се дължат от ответницата, то заплатената от същата по договора за заем сума в размер на 145.00 лв. следва да бъде приспадната от дължимата договорна лихва. Съгласно чл. 76, ал.2 от ЗЗД, когато изпълнението не е достатъчно да покрие лихвите, разноските и главницата, погасяват се най-напред разноските, след това лихвите и най-после главницата. Ето защо, със сумата от 145,00 лв., заплатена от ответницата М., следва да се приеме, че същата частично е погасила дължимата по договора в размер на 184.10 лв. договорна лихва, или остава да дължи на ищеца сумата от 39.10 лв.
Ето защо, предявеният иск по чл. 422 от ГПК е частично основателен и следва да се уважи за следните суми, предмет на издадената заповед по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 550/2018г. по описа на БСлРС, а именно: сумата от 1100,00 лв. главница, дължима на основание сключен договор за паричен заем № 2612946 от 02.08.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявление по чл.410 ГПК – 30.03.2018г. /датата на подаване на заявлението в РС К., изпратено по подсъдност в РС Б.С. на 09.05.2018г./ до окончателното изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 39.10 лв. за периода от 31.10.2016г. до 29.05.2017г., обезщетение за забава в размер на 140,67 лв. за периода от 02.09.2016г. до 30.03.2018г., а за сумите от 18.00 лв.- такса разходи, 95.00 лв. договорна лихва за периода от 31.10.2016г. до 29.05.2017г., както и за сумата 805,00 лв.-неустойка за периода от 01.09.2016г. до 29.05.2017г., искът по чл. 422 от ГПК следва да се отхвърли като неоснователен и недоказан.
РАЗНОСКИ:
При произнасяне по
исковете по чл.422 ГПК, исковият съд дължи произнасяне по сторените разноски,
както за исковото, така и за заповедното производство съгл. т.12 от ТР
№3/2014г. на ОСГТК на ВКС.
Ищеца е поискал с исковата молба присъждане на разноски в заповедното и исковото производство, като е представил и списък по чл.80 от ГПК./л.70 от делото/.
По заповедното
производство е поискал присъждане на 43.96 лв. държавна такса и 50.00 лв. юрисконсултско
възнаграждение.
По исковото производство ищеца поискал
присъждане на 156,04
лв. заплатена държавна такса, 384.00 лв. за
заплатено адвокатско възнаграждение за особеният представител на ответницата,
200.00 за ССчЕ и 350.00 лв. юрисконсултско
възнаграждение .
С оглед разпоредбите на
чл.78, ал.8 от ГПК, вр. с чл.37 от ЗПрП и чл.25
и сл. от Наредба за заплащане на правната помощ, съдът
намира, че претендирания размер за възнаграждение на юрисконсулта, следва да
бъде намалено, като от претендираните 350.00 лв. за
производството по чл.422 ГПК, се редуцира до 300.00лева за това производство
пред първата инстанция.
В настоящия случай ответницата И.М.М., следва да заплати на основание чл.78,ал.1 от ГПК на ищеца „А.З.С.Н.В.” ЕАД *** направените по ч.гр.д. № 550/2018г. по описа на БСлРС разноски в размер на 54,71 лв.(93,96 лв. х 1279,77/2197,77 = 54,71 лв.) съразмерно с уважената част от исковете.
Ответницата
М., следва да заплати н.А.З.С.Н.В.”
ЕАД *** направените в настоящото исково
производство по гр.д. № 1392/2018г. по описа на БСлРС разноски в размер на 605,62 лв.(1040,04 лв. х 1279,77/2197,77
= 605,62 лв.), съразмерно с уважената част от исковете.
Воден от гореизложените мотиви, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ответницата И.М.М., с ЕГН **********,*** и настоящ адрес *** и с адрес посочен в и.м. с.Б., общ.К., обл.П., ул.“Х.Димитър“ № 7, ЧЕ СЪЩАТА ДЪЛЖИ н. „А.З.С.Н.В.” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление ***, офис – сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Н. Т.С.и М.Д.Д., в качеството им на изпълнителни директори, чрез пълномощника юрисконсулт Ц.П., сумата от 1100,00 лв. (Хиляда и сто лева) представляваща дължима главница по договор за предоставяне на паричен заем № 2612946 от 02.08.2016г. сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и И.М.М., с ЕГН **********, вземането по което е прехвърлено в полза н. „А.з.с.н.в.“ ООД/правоприемник на който е „А.з.с.н.в.”ЕАД/ по силата на Приложение № 1/01.02.2017 г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и "А.з.с.н.в.“ ООД, договорна лихва в размер 39.10 лв. (Тридесет и девет лева и 10 стотинки) за периода от 31.10.2016г. до 29.05.2017г., обезщетение за забава в размер на 140,67 лв. (Сто и четиридесет лева и 67 стотинки) за периода от 02.09.2016г. до 30.03.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявление по чл.410 ГПК – 30.03.2018г. /датата на подаване на заявлението в РС-К., изпратено по подсъдност в РС Б.С. на 09.05.2018г./ до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед по чл.410 от ГПК за изпълнение на парично задължение № 320/09.05.2018г. по ч.гр.д.№ 550/2018г. по описа на РС-Бяла С..
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „А.З.С.Н.В.” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление ***, офис – сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Н. Т.С.и М.Д.Д., в качеството им на изпълнителни директори, чрез пълномощника юрисконсулт Ц.П. против И.М.М., с ЕГН **********,*** и настоящ адрес *** и с адрес посочен в и.м. с.Б., общ.К., обл.П., ул.“Х.Димитър“ № 7, иск с правно основание чл.422 ГПК иск за установяване дължимостта на следните суми: 95.00 лв.- договорна лихва за периода от 31.10.2016г. до 29.05.2017г., 18.00 лв.-такса разходи за събиране на просрочени вземания, 805,00 лв.-неустойка за периода от 01.09.2016г. до 29.05.2017г., претендирани по договор за предоставяне на паричен заем № 2612946 от 02.08.2016г. сключен между„Изи Асет Мениджмънт“ АД и И.М.М., с ЕГН **********, вземането по което е прехвърлено в полза н. „А.з.с.н.в.“ ООД/правоприемник на който е „А.з.с.н.в.”ЕАД/ по силата на Приложение № 1/01.02.2017 г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и "А.з.с.н.в.“ ООД, за които е издадена заповед по чл.410 от ГПК за изпълнение на парично задължение № 320/09.05.2018г. по ч.гр.д.№ 550/2018г. по описа на РС-Бяла С., като НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, И.М.М., с ЕГН **********,*** и настоящ адрес *** и с адрес посочен в и.м. с.Б., общ.К., обл.П., ул.“Х.Димитър“ № 7, ДА ЗАПЛАТИ н. „А.З.С.Н.В.” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление ***, офис – сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Н. Т.С.и М.Д.Д., в качеството им на изпълнителни директори, чрез пълномощника юрисконсулт Ц.П., направените разноски по настоящото исково производство по гр.д.№ 1392/2018г. по описа на БСлРС в размер на 605,62 лв.(Шестстотин и пет лева и 62 стотинки), както и сторените от ищеца разноските в заповедното производство по ч.гр.д.№ 550/2018г. по описа на БСлРС в размер на 54,71 лв.(Петдесет и четири лева и 71 стотинки) съразмерно с уважената част от исковете.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок пред ВрОС от уведомяването на страните по делото, че е изготвено.
На основание чл.7,ал.2 от ГПК препис от решението да се връчи на всяка от страните.
Препис от решението, след влизането му в сила, да се приложи по ч.гр.д.№ 550/2018г.по описа на РС-Б.С..
РАЙОНЕН СЪДИЯ: