Р Е Ш Е Н И Е
№.........
Гр. София, 30.06.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет
и шести май две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при секретаря Екатерина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Кордоловска
гр. дело № 4791 по описа за 2021 година, за да постанови решение,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 –
273 ГПК.
С решение № 20007841 от 11.01.2021 г. по
гр. д. № 39/2019 г. по описа на СРС – I ГО, 40 с-в съдът е осъдил на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД Р.Б., представлявана от М.на ф., да заплати на „В.“ ЕООД, ЕИК: ******, със седалище и адрес на
управление: гр. Пловдив, р-н Източен, ул. „******, сумата от 8 007,38 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени имуществени
вреди от удържани такси по чл. 35а ЗЕВИ (обявена за
противоконституционна) в периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г., ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба - 02.01.2019 г. до окончателното
плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1345,30 лв. -
разноски по делото.
Решението се оспорва от ответника - Р.Б., представлявана от М.на ф., чрез представителя й,
с множество доводи, че е недопустимо, а по същество и неправилно - незаконосъобразно и необосновано, постановено
в нарушение на материалния и процесуален закон. Излага подробни доводи за
недопустимост на съдебното решение, поради това че: съдът е разгледал и уважил
недопустима претенция за обезщетение на вреди, произтичащи от заплащането на
държавни такси в изпълнение на противоконституционни разпоредби; поради липса
на абсолютна процесуална предпоставка за упражняване на правото на иск, поради
некомпетентност на органите на съдебната власт да установяват противоконституционност
на закони, да упражняват контрол за конституционосъобразност и да постановят
съдебни актове с правни последици, различни от посочените в чл. 151, ал. 2,
изр. трето от Конституцията; поради липса на пасивна процесуална легитимация на
държавата - Народното събрание е отделен правен субект и като такъв следва да
бъде отговорен за причинените вследствие дейността му имуществени вреди. В
условие на евентуалност, ако се приеме за допустима предявената претенция,
жалбоподателят е развил и подробни доводи относно неправилността на съдебното
решение. Обжалваното решение е неправилно, постановено при неправилно тълкуване
и прилагане на Конституцията, материалния закон и РКС № 3/2020 г., постановено
при съществено нарушение на приложимите процесуални правила и в разрез със
събраните по делото доказателства. Според жалбоподателя принципът на правната
сигурност изключва ретроактивното действие на норми и актове. Навежда се, че
твърдението на първоинстанционния съд за наличието на противоправно деяние е необосновано.
Счита, че доколкото таксите са начислени и събрани на валидно правно основание
за периода на действие на процесните разпоредби преди обявяването им за
противоконституционни, то не е налице противоправност и искът по чл. 49 във
връзка с чл. 45 от ЗЗД следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Първоинстанционният съд не е обсъдил, анализирал и оценил аргументите на
ответника относно липсата на вина на народните представители при приемането на
процесните разпоредби. В конкретния случай липсвала вина като материалноправна
предпоставка за осъществяването на фактическия състав по чл. 49 във връзка с
чл. 45 от ЗЗД, а освен това презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД в
случая следвало да се счита за оборена. В мотивите на първоинстанционния съд не
бил обсъден и въпросът за наличие на правоотношение по възлагане. Министърът на
ф. като представител на изпълнителната власт нямал качеството на възложител на
работата на Народното събрание и/или на народните представители, нито има
правомощия пряко да им предоставя изпълнение на властнически функции, дейности
и правомощия. Настоящото производство не било „висящо съдебно производство“ по
смисъла на т. 2 от мотивите и диспозитива на РКС № 3/2020 г. Изтъква се още, че
първоинстанционният съд не е обсъдил и не е взел предвид възражението на
ответника за изтекла погасителна давност по отношение на главното и акцесорно
вземане за лихва. Моли съдът да обезсили обжалваното решение и да прекрати
производството по делото, а евентуално, в случай че приеме предявеният иск за
допустим, то да отмени първоинстанционното решение като неправилно и
незаконосъобразно и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените
cpeщу държавата искове като неоснователни и недоказани. Претендира разноски.
Въззиваемата страна - ищецът „В.“ ЕООД, чрез представителя си, оспорва жалбата
в писмен отговор по реда на чл. 263 ГПК по подробно изложени съображения и
счита, че същата е неоснователна, а решението на СРС е правилно и
законосъобразно.
Съдът, като взе предвид доводите на
страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната
проверка, приема следното:
Въззивната жалба е допустима - подадена
е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна в процеса, имаща правен
интерес от обжалване, и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Според уредените в чл. 269 от ГПК
правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото
решение, а по допустимостта - в обжалваната част. Относно проверката на
правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в
жалбата, като проверява и без довод на страните за допуснати нарушения на
императивни материалноправни норми. Оспореното решение е валидно постановено.
Решението е постановено при напълно
изяснена от СРС фактическа обстановка, като настоящата съдебна инстанция
препраща към мотивите на първоинстанционния съд, на основание чл. 272 ГПК, и не
намира за необходимо да я преповтаря изцяло. Освен това, във въззивното
производство не са представени нови доказателства, които да водят до промяна на
направените от първоинстанционния съд констатации във връзка с доказателствата.
С исковата молба е предявен осъдителен
иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД. Ищецът претендира държавата да
бъде осъдена да му заплати сумата от 8 007,38 лв., представляваща причинени му
имуществени вреди от плащането на недължими такси, ведно със законната лихва от
предявяване на исковата молба до окончателното плащане. В тази връзка ищецът
излага, че е производител на ел. енергия от възобновяеми източници чрез
фотоволтаичната си централа, находяща се в с. Рогош, общ. Марица, обл. Пловдив,
местност „Кантона“, надлежно въведена в експлоатация с разрешение за ползване,
издадено на 22.06.2012 г. от РДНСК. Навежда, че е сключил договор за изкупуване
на ел. енергия с „ЕВН България Електроснабдяване“ АД, по силата на който
последното следвало да изкупува на преференциални цени произвежданата от ищеца
ел. енергия от възобновяеми източници чрез горепосочената фотоволтаична
централа. В исковата молба се излага още, че с пар. 6, т. 2 и 3 от ЗР на Закона
за държавния бюджет на Р.Б. за 2014 г. били създадени чл. 35а, ал. 1-3, чл.
356, ал. 1-4 и чл. 35в, ал. 1-3 и чл. 73, ал.1-4 в Закона за възобновяемите
енергийни източници, с които считано от 01.01.2014 г. се въвежда такса от 20%,
с която да бъдат облагани приходите от производството на ел. енергия от
слънчеви и вятърни централи, но впоследствие с решение № 13/31.07.2014 г. по к.
д. № 1/2014 г., КС на РБ обявил посочените разпоредби в ЗЕВИ за
противоконституционни. За периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. ищецът твърди,
че е заплащал посочените такси, които са били удържани от крайния снабдител,
като техният размер възлизал на 8007,38 лв. и счита, че плащането на таксите е
било незаконосъобразно поради обстоятелството, че законовите норми, които
регламентират дължимостта им, са били обявени за противоконституционни и чрез
заплащането на тези такси за дружеството е настъпила имуществена вреда в
сочения размер, тъй като имуществото му реално е намаляло като поведението на
държавата чрез законодателния й орган било противоправно, доколкото е приет
закон, противоречащ на Конституцията.
От фактическа страна между страните не е
спорно, че ищцовото дружество представлява производител на
ел. енергия от възобновяеми източници, като на същото е издадено разрешение за
ползване № ДК-07-ПД-148/22.06.2012 г. от началника на РДНСК РО „НСК“ Пловдив -
Южен Централен район, с което е разрешено ползването на фотоволтаична
електрическа централа с площ от 533,17 кв. м., находяща се в с. Рогош. С
договор за изкупуване на ел. енергия № 870/15.08.2012 г., сключен между
ищцовото дружество и „ЕВН БЪЛГАРИЯ ЕЛЕКТРОСНАБДЯВАНЕ“ АД, първото дружество се
е задължило да произвежда ел. енергия от възобновяеми източници чрез горепосочената
фотоволтаична централа срещу насрещното задължение на другото дружество да
изкупува същата на преференциални цени.
От представеното по делото удостоверение
от КЕВР /л. 104 от папката на СРС/ се установява, че такси в общ размер на 8 007,38
лв., представляващи удържани такси от ищцовото дружество по чл. 35а, ал. 1
ЗЕВИ, са постъпили по бюджетната сметка на КЕВР и след това са прехвърлени към
централния бюджет на държавата.
Този факт се установява и от
заключението на приетата пред СРС ССчЕ,
която не е оспорена от страните. От заключението се установява, че в периода
01.01.2014 г. - 10.08.2014 г. от приходите на ищеца при реализиране на
произведената от него електроенергия от възобновяеми източници са удържани
такси в общ размер на 8007,38 лв. на основание чл. 35а ЗЕВИ, чиято
противоконституционност е установена впоследствие. Тази сума е удържана от „ЕВН
България Електроснабдяване“ АД и е преведена по сметка на ДКЕВР.
По въпросите, поставени във въззивното
производство, които касаят допустимостта на постановеното решение, настоящият
състав, в допълнение към изложеното от СРС, намира следното:
Неоснователни са възраженията на жалбоподателя за недопустимост на обжалваното
решение поради неподведомственост на спора на гражданските съдилища.
В случая вземането произтича от
гражданско правоотношение – деликтно, като въззивният съд споделя извода, че
спорът относно съществуването му е подведомствен на гражданските съдилища.
Предмет на спора е въпросът дали се дължи
обезщетение в полза на ищеца за претърпени вреди от приемането на
противоконституционни норми и неотстраняването на последиците от приемането на
същите, като обезщетението е формирано от размера на
внесени държавни такси в изпълнение на обявени за противоконституционни норми,
т. е. не може да се приеме, че става въпрос за контрол върху упражняване на
законодателната власт или за погасяване на публичноправни задължения в
посочения от въззивника смисъл на отношения на власт и подчинение. В случая,
при разрешаването на възникналия спор, гражданският съд не осъществява контрол
за законосъобразност на актове на НС, съставляващи упражняване на законодателна
власт на Народното събрание, в какъвто смисъл са възраженията в жалбата.
Въззивният състав намира, че с обявяването на противоконституционността
на чл. 35а и сл. ЗЕВИ отпада характерът
на публично държавно вземане на
платените от ищеца такси, поради което претенцията за връщането им от
държавата обуславя подсъдност на спора на гражданските съдилища (в посочения
смисъл е последователната практика на ВКС, обективирана в определение №
634/12.12.2017 г. по ч. т. д. № 2496/2017 г. на ВКС, І ТО; определение №
796/20.12.2017 г. по ч. т. д. № 2206/2017 г. на ВКС, ІІ ТО; определение №
86/31.01.2018 г. по ч. т. д. № 3001/2017 г. на ВКС, ІІ ТО, определение № 157/2.03.2018
г. по ч. т. д. № 432/2018 г. на ВКС, ІІ ТО).
На следващо място не могат да бъдат
споделени и възраженията на жалбоподателя във връзка с процесуалната
легитимация на Държавата като ответник в производството.
Така в Решение № 249 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 4069/2019 г., г. к., ІV г.
о. на ВКС, което се споделя от състава, се приема, че „съгласно чл. 7 от Конституцията
на Р.Б., Държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или
действия на Народното събрание като държавен орган и на народните представители
като длъжностни лица. Държавата е специфична форма на политическа
организация на обществото и управление на социалните процеси и съществува и
функционира чрез системата от държавни органи. Държавата и нейните органи не са
различни правни субекти в отношения на разделност, а са органически обединени и
интегрирани в едно цяло. Конкретният държавен орган не може да бъде отделен от
това цяло, тъй като неговите правомощия произтичат от държавата и той ги
упражнява от нейно име. Държавният орган не може да съществува извън системата
на държавните органи, нито пък може да упражнява правомощията си отделно от
държавата. С оглед на това действията на държавния орган се явяват действия на
самата държава“.
В публичните правоотношения Държавата
участва чрез своите органи, които така осъществяват своите правомощия, а в
гражданските правоотношения, като отделен равнопоставен правен субект, тя се
представлява от М.на ф., освен когато в закон е предвидено тя да се представлява
от друг свой орган. В случаите, когато от действията или бездействията на
държавния орган бъдат причинени вреди на трети лица, отговорността за тях се
носи от Държавата.
За държавния орган не възниква
самостоятелна отговорност за причинените на третите лица вреди, която да
съществува едновременно с отговорността на Държавата за същите вреди.
Отговорността на Държавата за вреди може да бъде реализирана чрез предявен
против самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо - и чрез иск,
предявен против причинилия увреждането неин орган, в който случай последният
има качеството на процесуален субституент. Във втория случай държавата не става
страна по делото, но е обвързана от постановеното по него решение. Когато
вредите са причинени от действията или бездействията на няколко държавни
органа, искът за обезщетение може да бъде предявен против всички или някои от
тях, при условията на солидарност, тъй като се касае до една отговорност на
един и същи правен субект - Държавата. ВКС приема, че е недопустимо
предявяването на иск за обезщетение против Държавата и против нейния орган,
който е причинил вредите, в едно и също производство. Предявеният иск не може
да бъде разгледан едновременно по отношение на носителя на задължението и по
отношение на неговия процесуален субституент, който извършва действия в процеса
от свое име. (в посочения смисъл - решение № 72 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр.
д. № 2377/2019 г., IV ГО и решение № 71 от 6.04.2020 г. на ВКС по гр. д. №
3804/2019 г., IV ГО).
На следващо място въззивният съд намира
за неоснователни
и доводите на жалбоподателя за недопустимост на иска поради невъзможност да
бъде ангажирана отговорността на народните представители, респ. на
Народното събрание като колективен орган. Допустимостта на иска се извежда от
твърденията на ищеца за възникването на материално правоотношение, част от
което е спорното материално право. В случая, в исковата молба са изложени
доводи, че Държавата следва да отговаря като възложител, по смисъла на чл. 49 от ЗЗД, за вреди, настъпили от противоконституционен закон, като дали тя
има такова качество и респективно е пасивно материалноправно легитимирана да
отговаря за това, с оглед особения статут на приелите закона народни
представители, е въпрос по същество на спора.
По изложените съображения в съвкупност,
настоящият въззивен състав намира, че решението не е недопустимо постановено и
следва да се разгледат доводите относно неговата незаконосъобразност.
По този въпрос съдът намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 49 от ЗЗД,
този който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите
причинени от него при или по повод изпълнението й. Тази специална отговорност
за вреди е уредена в закона като възможност да се търсят вреди от юридическото
лице, което е възложило на другиго извършването на определена работа, когато
при или по повод изпълнението й са причинени вреди. Отговорността по чл. 49 ЗЗД
е обективна, има гаранционно - обезпечителна функция и е за чужди виновни
противоправни действия. По така предявения иск следва да се установят следните
кумулативни елементи от фактическия състав, пораждащ тази отговорност:
противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено
извършване на някаква работа, причиняване на вреда - при или по повод
изпълнението на възложената работа, както и причинна връзка между
противоправното поведение и вредоносния резултат.
Неоснователни са възраженията на
жалбоподателя за липса на констатации в оспореното решение относно наличието на
всеки един от елементите от фактическия състав, от който възниква
гаранционнообезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45 ЗЗД, вр. с
чл. 7 от Конституцията, съответно за неправилност на правните изводи в тази
насока от страна на първоинстанционния съд. В обжалваното решение
първоинстанционният съд е посочил елементите от фактическия състав за
ангажиране на отговорността на държавата и е изложил подробни мотиви за
наличието им, поради което възраженията на ответника в тази насока са
неоснователни и необосновани.
В случая не е спорно обстоятелството, че
на 04.12.2013 г. народните представители от 42 - рото Народно събрание приемат
§ 6, т. 2 и т. 3 от ЗР на Закона за държавния бюджет на Р.Б. за 2014 г., с
които се създават чл. 35 а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35 б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35 в,
ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 в Закона за енергията от възобновяеми
източници (ЗЕВИ). Съгласно чл. 35 а ЗЕВИ от производителите на електрическа
енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса в размер на 20 % от
цената на произведената енергия.
Бъзспорно
е и обстоятелството, че с решение № 13 от 31.07.2014 г. на Конституционния съд
на Р.Б., постановено по конституционно дело № 1/2014 г., са обявени за
противоконституционни §6, т.2 и т. 3 от ЗР на Закона за държавния бюджет на Р.Б.
за 2014 г., (обн. в ДВ,бр.109 от 2013 г.).
Решението на КС е обнародвано в ДВ, бр.
65/06.08.2014 г. и е влязло в сила на 10.08.2014 г. (чл. 14, ал. 3ЗКС).
Съгласно чл. 151, ал. 2 от Конституцията, актът, обявен за
противоконституционен, не се прилага от
деня на влизането на решението в сила.
С
решение № 3 от 28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. Конституционният съд е приел,
че по отношение на заварени от решение на КС неприключили правоотношения и
правоотношения, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният
закон не се прилага. Решението на Конституционния съд за
обявяването противоконституционността на акта е задължително за всички държавни
органи, юридически лица и граждани (чл. 14, ал. 6 ЗКС), но то не урежда пряко
правните последици от обявяването на даден акт за противоконституционен.
Относно възраженията в жалбата, че в
производството не са установени елементите на фактическия състав на чл. 49 ЗЗД
за ангажиране отговорността на Държавата за обезщетяване на процесните вреди,
въззивният съд счита, че е налице възлагане по смисъла на чл. 49 от ЗЗД от
страна на Държавата по отношение на народните представители от 42-рото Народно
събрание.
Отговорността на държавата за вреди,
причинени от противоправни актове или действия на нейни органи или длъжностни
лица, пряко произтича от разпоредбата на чл. 7 от КРБ, която има непосредствено
приложение съгласно чл. 5, ал. 4 от КРБ. Съгласно чл. 7 от Конституцията
държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или действия на
нейни органи, в това число на Народното събрание, като държавен орган и на
народните представители, като длъжностни лица. Тази отговорност на държавата е
обективна (има гаранционно-обезпечителен характер) и се реализира, без оглед
обстоятелството, виновно ли е било поведението на съответните длъжностни лица.
Безспорно Народното събрание е висш
държавен орган, в чиято компетентност Конституцията е възложила осъществяването
на най-важните държавни функции. То е част от системата на държавните органи,
която е изградена на принципа на разделение на властите. В този смисъл
Народното събрание е държавен орган олицетворяващ законодателната власт, което определя
мястото му сред другите държавни органи, които имат своето място в
изпълнителната и съдебната власт или са независими - БНБ, КФН, Сметна палата и
други. Народните представители са лица от състава на Народното събрание, като
държавен орган и са длъжностни лица, както лицата от състава на другите
държавни органи и лицата, които осъществяват еднолично функциите на държавен
орган. Те имат своя статут със съответните особености: функционален имунитет,
имунитет от наказателно преследване и други.
Съгласно чл. 22, ал. 4 от ЗКС, след
обябяване на противоконституционността на дадена законова норма, задължение да
уреди възникналите правни последици от прилагането на противоконституционния
закон, възниква за органа, който е постановил акта. В процесния случай това е
НС. Текстът на разпоредбата е формулиран като задължение, а не като право на
органа. Той не установява възможността
НС да уреди възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за
противоконституционен закон, а го задължава да направи това, за да възстанови
нарушения конституционен ред.
Следователно бездействието на НС да
уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон е
толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон. С приемането на
противоконституционния закон НС нарушава конституционния ред, а с бездействието
си, вместо да изпълни задължението си да го възстанови, НС продължава да
поддържа нарушения конституционен ред.
Задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКС е част
от цялостния конституционен механизъм за балансиране на властите и осигуряване
върховенство на закона. То е с императивен характер (чл. 22, ал. 4, вр. ал. 2
ЗКС, решение № 3/28.04.2020 г. по к.д. № 5/2019 г. на Конституционния съд).
Не се спори, че към настоящия момент
Народното събрание не е отстранило възникналите правни последици от
приложението на обявените за неконституционни разпоредби на закона, в
изпълнение на задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКС.
По отношение на противоправността при
действията на народните представители при приемане на процесните законови
разпоредби, следва да бъде съобразено и становището, прието в решение № 204 от
09.03.2021 г. по гр. д. № 3812/2018 г. на ВКС, III ГО; решение № 249 от
15.01.2021 г. по гр. д. № 4069/2019 г .на ВКС, IV ГО; решение № 72 от
21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г. на ВКС, IV ГО и решение № 71 от
06.04.2020 г. по гр. д. № 3804/2019 г. на ВКС, IV ГО, съгласно които НС носи отговорност приетите от него закони да
съответстват на КРБ, защото народните представители поемат като основно
свое задължение да я спазват под клетва, която те полагат съгласно чл. 76, ал.
2 от КРБ при конституирането на всяко новоизбрано НС. Приемането на
противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за спазване
на КРБ от мнозинството народни представители. То е във висша степен
противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 от КРБ Р.Б. е правова държава,
която се управлява на първо място според Конституцията и на следващо място
според законите на страната.
Следователно
приемането на противоконституционен закон съставлява деликт и следва да се приеме за противоправно
деяние. Приложението на противоконституционния закон
безспорно причинява вреди на правните субекти, както на самата държава, така и
на гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на закона
до привеждането му в съответствие с КРБ.
Предвид изложените съображения,
въззивният състав споделя изводите направени и от страна на СРС, че по делото
се установява противоправност в поведението на народните представители от
42-рото Народно събрание във връзка с обявяването на процесните законови
разпоредби за противоконституционни, както и възлагане по смисъла на чл. 49 от ЗЗД от страна на Държавата.
На следващо място, съдът приема за
неоснователно и възражението, че заплатените такси по чл. 35 а ЗЕВИ не могат да
се определят като претърпени вреди, като събрани въз основа на валидно действащ
закон.
В практиката на ВКС се приема
последователно, че предвиденото в чл. 151, ал. 2, изр. 3 от Конституцията
неприлагане на обявения за противоконституционен акт от момента на влизането на
решението на Конституционния съд е пряка последица от самото решение - неговото
конститутивно действие. Решението на Конституционния съд има и правно -
установително действие - установява несъответствието на закона с Конституцията,
което съществува от момента на приемането на противоконституционния закон и
затова се счита установено от този момент, а не възниква от момента на
влизането в сила на решението на Конституционния съд.
Поради това че противоконституционният
закон е такъв от момента на приемането му, то и правните последиците от
неговото прилагане също се явяват в противоречие с Конституцията - т. е. във
висша степен противоправни, и запазването им би противоречало на принципа на
правовата държава.
Запазването на действието на
противоконституционния закон за „заварените“
приключили отношения от влизането в сила на закона до влизането в сила
на решението на Конституционния съд, с което е установена противоконституционността,
не санира противоправността на приемането на закона. Обратното, решението на
Конституционния съд, с което се установява противоконституционността на закон,
установява със задължителна по отношение на всички сила на пресъдено нещо (за
която съдът следи служебно и длъжен да зачете), че законът е
противоконституционен. Това не може да означава друго, освен че приемането му е
противоправно.
Отговорността за вреди е на държавата -
тя дължи обезщетение на увредените лица, защото неин орган е постановил
противоконституционния акт и след това същият този орган противоправно
бездейства. Приемането на противоконституционния закон, както и последвалото
противоправно бездействие е осъществено чрез поведението на мнозинството
народни представители. Тяхното поведение като длъжностни лица от състава на
Народното събрание ангажира отговорността на държавата, като правен субект.
В производството не е оборена и
законоустановената презумпция за вина. Несъстоятелни са доводите на ответника в
жалбата, че доколкото противоконституционните разпоредби са приети от Народното
събрание като колективен орган, то не може да формира вина и тази предпоставка
не може да бъде установена по делото. В случая презумпцията за вина се отнася
към поведението на членовете на органа, които го конституират - отделните народни
представители, които като физически лица са в състояние да проявяват виновно
поведение.
Обосновано
СРС е приел, че в производството се доказва наличието на вреда в размер на
удържаната от ищеца такса, която е в причинна връзка с обявената за противоконституционна
разпоредба.
Съобразно разпоредбата на чл. 35 а, ал.
2 и чл. 35 б ЗЕВИ, размерът на таксата е 20 % от цената на количеството
изкупена ел. енергия от обществения доставчик и от крайните снабдители, която
такса се удържа и внася от обществения доставчик, съответно от крайния
снабдител. Установява се, че за периода периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. ищецът
не е получил в цялост дължимата цена на произведена ел. енергия по сключения договор
за изкупуване на ел. енергия № 870/15.08.2012 г., като сумата от 8007,38 лв.,
представляваща 20 % от цената, е била удържана. В този смисъл е заключението на
приетата ССчЕ. Тази сума не е платена на ищеца, а е внесена в държавния бюджет
единствено на основание противоконституционните разпоредби на чл. 35 а и сл.
ЗЕВИ.
При това основателно СРС е направил
извод, че вследствие поведението на законодателя в имуществената сфера на ищеца
е настъпила вреда - той е пропуснал да реализира приход от цена на ел. енергия
в размер на 8007,38 лв.
В заключение, в съответствие с
материалния и процесуален закон СРС е приел, че в производството се установява
реализирането на всички елементи от фактическия състав на отговорността на
Държавата по чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД, вр. чл. 7 от Конституцията на Р.Б.,
както и че за ищеца по делото е
възникнало право на обезщетение за претърпените от него имуществени вреди в
размер на сумата от 8007,38 лв., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Доводите на
жалбоподателя в обратния смисъл са неоснователни.
С оглед основателността на главния иск, основателно първоинстанционният съд е разгледал своевременно заявеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност.
Въззивният съд споделя изводите, че относно вземането за непозволено увреждане е приложим общият давностен срок по чл.
110 ЗЗД. Началният момент на тази давност е установен в разпоредбата на чл.
114, ал. 3 ЗЗД и е свързан единствено с откриването на дееца - от деня на
извършването на непозволеното увреждане, когато деецът е известен още тогава /в
частност деецът е изначално известен/, а когато е неизвестен - от деня на
неговото откриване.
По възражението за изтекла погасителна давност. Въззивният състав намира, че давността тече от влизане в
сила на Решение № 13 от 31.07.2014 г. по к. дело № 1/2014 г. на Конституционния
съд (обн., ДВ, бр. 65 от 06.08.2014 г.), с което са обявени за
противоконституционни т. 2 и 3 от § 6 от ЗР на Закона за държавния бюджет на Р.Б.
за 2014 г. ДВ, бр. 109 от 2013 г.), с които са създадени чл. 35а,
ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1,
2, 3 и 4 от ЗЕВИ (ДВ, бр. 35 от 2011 г., посл. изм. и доп., бр. 9 от 2013 г.), а именно - 10.08.2014 г., тъй
като от посочения момент за НС е възникнало задължението да преуреди
възникналите правни последици от прилагането на обявените за
противоконституционни норми, с неизпълнение на което се поддържа нарушеният с
приемането им конституционен ред. Исковата молба е депозирана на 02.01.2019 г. преди изтичане на
относимия към вземанията от непозволено увреждане петгодишен
давностен срок. Възражението на ответника за погасяване на вземането
по давност, което първоинстанционният съд е пропуснал да разгледа, е неоснователно.
В обобщeние, въззивният състав споделя
извода на СРС, че в производството е установено кумулативното наличие на
елементите от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ и
в полза на ищеца е възникнало вземане за сумата от 8007,38 лв. - представляваща
обезщетение за имуществени вреди - удържани такси по чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ,
обявен за противоконституционен с Решение № 13 от 31.07.2014 г. на
Конституционния съд на РБ, влязло в сила на 10.08.2014 г.
Доколкото изводите на въззивния състав
съвпадат с тези на СРС и решението е постановено при спазване на материалния и
процесуален закон, то същото следва да бъде потвърдено изцяло.
По разноските пред СГС:
С оглед изхода от спора право на
разноски има ищеца. Последният е представил доказателства за направата на
такива в размер на 550 лева, представляващи заплатено от същия адвокатско
възнаграждение по договор за правна защита и съдействие 20.05.2022 г., които
следва да му бъдат присъдени като ответникът бъде осъден да му ги заплати, на
основание чл.78, ал.1 от ГПК.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20007841 от 11.01.2021 г. по гр. д. № 39/2019 г. по описа на СРС – I ГО, 40 с-в, с което съдът е осъдил
на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД Р.Б., представлявана от М.на ф., да заплати на „В.“ ЕООД,
ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, р-н Източен, ул.
„******, сумата от 8 007,38 лв., представляваща обезщетение за претърпени
имуществени вреди от удържани такси по чл. 35а ЗЕВИ (обявена за
противоконституционна) в периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата
молба - 02.01.2019 г. до окончателното
плащане, вкл. в
частта за разноските.
ОСЪЖДА Р.Б., представлявана от М.на ф., да заплати на „В.“ ЕООД,
ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, р-н Източен, ул.
„******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата
от 550 лв., представляваща направените от последното дружество разноски по делото
пред СГС за заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от получаване на съобщенията до страните, че е изготвено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.