Р Е Ш Е Н И
Е № 260740
гр. Пловдив, 07.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично
заседание на осми септември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 16432 по
описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът е сезиран
с искова молба от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД – гр. София, срещу Е.А.
***, с която са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове
с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл.
240, ал. 1 и ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване на установено в отношенията
между страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми, а именно: сумата от
1971,75 лева, главница,
представляваща 24 броя неплатени вноски за периода от 05.01.2018 г. до
15.12.2019 г. по договор за стоков кредит №*****от 15.12.2017 г., сключен между
„Банка ДСК” ЕАД и Е.А.А., вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД с Допълнително споразумение от 21.08.2018 г. към
Рамков договор за прехвърляне на вземания от 11.04.2018 г.; сумата от 462,55 лв. – договорна (възнаградителна) лихва за
периода от 05.01.2018 г. до 21.08.2018 г.; както и сумата от 144,86 лв. – обезщетение за забава за
периода от 05.01.2018 г. до датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение в съда – 30.06.2019 г., ведно със законната лихва за
забава върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда
– 01.07.2019 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед
№ 6038/ 02.07.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 10958/2019 г. на ПРС, XV гр. с-в.
В исковата молба
ищецът твърди, че между „Банка ДСК” ЕАД, в качеството на заемодател и
ответникът, в качеството на заемател, бил сключен договор за стоков кредит №*****от
15.12.2017 г., при спазване на разпоредбите на ЗПК. С подписването на договора
кредитополучателят заявил, че му е предоставена своевременно преддоговорна
информация по смисъла на чл.5 от ЗПК и общи условия по т. 9 от договора. Ищецът
сочи, че съгласно договора кредитодателят се задължавал да предостави на
кредитополучателя стоков кредит в размер на 1971,75 лв. за закупуването от
„Технополис България“ ЕАД на следните стоки, а именно: телевизор PHILIPS 55
PUS6262 – 1 бр. на цената от 1399 лв. и друго PHILIPS 2163 B – 1 бр. на цената
от 339 лв., както и за сключване на застраховка „Стандарт +” за лица от 18 до
64 г. с еднократна застрахователна премия в размер на 233,75 лв. Поддържа, че
кредитодателят е изпълнил задължението си по предоставяне на заетата сума в общ
размер от 1971,75 лв., като за потвърждаване на покупката търговецът
„Технополис България“ ЕАД издал на името на ответника фактура № ***** от
29.08.2017 г., а за сключването на застраховката застрахователят издал
сертификат № *****от 15.12.2017 г. В договора било постигнато съгласие кредитът
да се олихвява с годишен лихвен процент в размер на 34,33 %, като лихвата се
начислявала върху усвоената и непогасена част от кредита и се заплащала
месечно, а нейният общ размер бил 745,51 лв. Ищецът твърди, че кредитополучателят
се задължил да върне процесната сума на 24 месечни вноски в срок до 15.12.2019
г., всяка от първите 23 бр. в размер на 114,69 лв., а последната – 79,39 лв.
Съгласно чл.6, т.12 от ОУ към договора, при забава в плащането на месечна
погасителна вноски от деня, следващ падежната й дата, частта от вноската,
представляваща главница, се олихвявала с договорения лихвен процент, увеличен с
надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта, поради което на длъжника
била начислена лихва за забава в размер на 144,86 лв. за периода от 05.01.2018
г. до датата на подаване на заявлението в съда. Крайният срок на договора бил
15.12.2019 г., но поради неизпълнение на задължението на кредитополучателя в
срок, кредитът станал предсрочно изискуем на основание т.12.1 от ОУ. Ищецът
твърди, че на 21.08.2018 г. било подписано Допълнително споразумение към рамков
договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от дата 11.04.2018 г. между
„Банка ДСК” ЕАД и ищцовото дружество, по силата на който вземанията на
заемодателя по процесния договор били прехвърлени на ищеца. Цедентът
упълномощил цесионера да уведоми длъжника за извършената цесия. Уведомление за
цесията и за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита било изпратено от
ищцовото дружество до ответника чрез ЧСИ *****и било връчено чрез залепване на
20.04.2019 г. Копие от уведомлението за цесията ищецът прилага и към исковата
молба, като моли за неговото връчване като приложение към нея. За процесните
вземания била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 10958/2019 г. на ПРС, XV гр. с-в, която била връчена на
длъжника по реда на чл.47 ГПК, поради което и ищецът предявява настоящите
искове за установяване на вземанията си по заповедта. Моли за уважаването им и
присъждане на сторените разноски, както в заповедното, така и в исковото
производство.
В срока по чл.
131 ГПК, ответникът Е.А.А., чрез назначения особен представител е депозирал
писмен отговор със становище за неоснователност на заявените искови претенции.
Твърди, че връчването на уведомлението за цесията и за предсрочната изискуемост
било нередовно, поради нарушение на разпоредбата на чл.47, ал.1 ГПК. Счита, че
цесията не е произвела действие по отношение на длъжника и не му е
противопоставима, както и че връчването на особен представител на уведомлението
за цесията не е релевантно, доколкото той не притежавал пасивна представителна
власт да приема волеизявления, свързани с промяна в материалното
правоотношение. Прави възражение за нищожност на процесния договор за стоков
кредит, като сключен от лице без представителна власт, както и поради липса на
задължителни реквизити съгласно чл.11 ЗПК. В договора не бил посочен законен
представител, име и длъжност, на банката, който да има право да сключва
договори от името на кредитодателя. Липсвали и други реквизити – място на
сключване на договора, име, длъжност и подпис на лицето, в чието присъствие е
положен подписът на кредитополучателя. Не била налице декларация от
кредитополучателя, че е получил закупената стока. Поддържа, че договорът бил
недействителен поради нарушение на разпоредбите на ЗПК, освен това
претендираната договорна лихва била в противоречие с добрите нрави, като
надхвърляла трикратния размер на законната лихва. В този случай се дължала само
чистата стойност на кредита. Счита, че в случая намирали приложение
разясненията на т.18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и кредиторът следвало да
уведоми длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост преди депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Намира, че претендираната
лихва за забава следвало да се намали. Моли за отхвърляне на предявените
искове.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства
и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
По
допустимостта и предмета на производството:
От
приетото за послужване ч.гр.д. № 10958 по описа за 2019 г. на ПРС, XV гр.с., се
установява, че ищецът се е снабдил със
заповед за изпълнение на парично задължение за процесните суми по чл.410 ГПК № 6038/ 02.07.2019 г., с която в полза на заявителя за присъдени сумите,
предмет на предявения иск. Заповедта е връчена на длъжника по реда на чл.47,
ал.5 ГПК, поради което с разпореждане на съда от 03.09.2019 г. и на основание
чл.415, ал.1, т.2 ГПК е указано на заявителя да предяви иск за установяване на
вземанията си по реда на чл.422, ал.1 ГПК. В законовия едномесечен срок е
предявен настоящият иск. Налице е пълен идентитет между претенциите, за които е
издадена заповедта за изпълнение, и тези, предмет на производството по делото.
Затова предявените искове са допустими.
По
легитимацията на ищеца:
Въпросът
за материалната легитимацията на ищеца е общ по отношение на всички обективно кумулативно
съединени установителни искове, поради което следва да бъде изследван преди
разглеждане на предпоставките за основателността на всеки един от тях.
Ищецът
извлича правото си да претендира процесните суми от факта, че е придобил
вземането по процесния договор за стоков кредит № *****от 15.12.2017 г.,
съгласно допълнително споразумение от 21.08.2018 г. за цедиране на вземания към
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 11.04.2018 г.
Затова, за да бъде титуляр на вземането и кредитор на ответника по процесния
договор за потребителски кредит, в тежест на ищеца е да установи
осъществяването на така описаното прехвърляне на вземания, т.е. наличието на
валиден договор за цесия, уведомяването на длъжника за прехвърлянето съгласно
чл. 99, ал.3 ЗЗД, както и наличие на уговорка в договора за кредит, че
кредиторът може да прехвърли вземането си.
Съгласно
чл.16 от общите условия към процесния договор за кредит кредиторът има право да
прехвърли на трето лице правата си по договора. От така постигната изрична
уговорка между страните следва, че са спазени специалните законови изисквания
на чл.26 ЗПК, а именно - че кредиторът може да прехвърли вземането си по
договора за кредит на трето лице, само ако договорът за потребителски кредит
предвижда такава възможност.
По
делото се установява, че с допълнително споразумение от 21.08.2018 г. за
цедиране на вземания към рамков договор за покупко-продажба на вземания (цесия)
от 11.04.2018 г., ведно с приемо-предавателен протокол от 21.08.2018 г. към
него, се установява, че „Банка ДСК“ ЕАД, в качеството на продавач, прехвърля
вземания на ищцовото дружество, в качеството на купувач, произтичащи от
договори за стокови кредити на физически лица. От представения приемо-предавателен
протокол се установява, че предмет на цесията е именно процесният договор за
кредит, по който кредитополучател е ответникът. По делото е представено и
уведомително писмо от цедента до цесионера, с което се потвърждава извършеното
прехвърляне на вземанията.
За
да има действие прехвърлянето на вземането по отношение на длъжника, а и спрямо
третите лица, същото следва да му бъде съобщено надлежно – чл.99, ал.4 ЗЗД. До
момента на уведомяване за извършеното прехвърляне на вземанията, за длъжника
надлежен кредитор е цедентът. Нормата на чл.99, ал.3 ЗЗД задължава предишния
кредитор да извърши посоченото уведомяване. Затова съобщението от новия
кредитор няма предвиденото в чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД действие. Това обаче не
означава, че предишният кредитор няма правото да упълномощи новия кредитор да
извърши съобщаването до длъжника като негов пълномощник. Това упълномощаване не
противоречи на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. Длъжникът би могъл да се
защити срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице, като поиска
доказателства за представителната власт на новия кредитор. В посочения смисъл е
съдебната практика на ВКС, обективирана в решение №137/2.06.2015 г. по гр.д. №
5759/2014 г. на ВКС, III г.о. Затова
представеното от ищеца уведомително писмо (л.44 от делото) към исковата молба,
изходящо от него, в качеството му на цесионер, както и в качеството му на
пълномощник на цедента, е годно да уведоми длъжника за извършената цесия на
процесното вземане. По делото обаче ищцовото дружество не е представило
доказателства писмото да е достигнало до длъжника, преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Представени са доказателства
за изпращането му, но писмото се е върнало с отбелязване на пощенския плик „преместен”.
Също така, представено е и уведомително писмо, изпратено за връчване чрез ЧСИ *****,
видно от което за съобщението е залепено уведомление, след като връчителят е
посетил адреса на 30.03, 06.04 и на 20.04.2019 г. Извършените от връчителя три
посещения не са в рамките на повече от един месец, както изисква разпоредбата
на чл. 47, ал. 1 ГПК. Именно поради това, не би могло да се приеме, че
връчването на уведомлението за извършена цесия е осъществено преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. От значение за уведомяването
по чл.99, ал.3 ЗЗД е достигането до знанието на длъжника на данни за сключения
договор за цесия с оглед обстоятелството на „замяна” на страна в заемното
правоотношение.
Въпреки
това, няма пречка длъжникът да бъде уведомен за цесията с връчването като
приложение към исковата молба на уведомителното писмо за извършената цесия.
Съгласно решение № 78/09.07.2014 г., постановено по реда на чл.290 ГПК по т.д.
№ 2352 по описа за 2013 г. на ВКС, II т.о.
цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато
изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към
исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на
цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за
съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента,
респективно от упълномощения цесионер, макар и като приложение към исковата
молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото,
с оглед императивното правило на чл.235, ал.3 ГПК.
В
случая, ответникът – кредитополучател не е участвал лично в производството по
делото, а е представляван от назначения от съда особен представител, на който е
връчен препис от исковата молба, ведно с приложенията към нея, в това число и уведомлението
за цесията. Съгласно актуалната съдебна практика на ВКС, обективирана в решение
№ 198 от 18.01.2019 г., постановено по т.д. № 193 по описа за 2018 г. на ВКС, I т.о., на въпроса допустимо ли е предявеният осъдителен
иск за вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да
бъде уважен, ако предсрочната изискуемост е била обявена на длъжника с връчване
на препис от исковата молба на особения му представител, назначен на основание
чл.47, ал.6 ГПК, е даден положителен отговор. Макар настоящият случай да не е
точно такъв, с решението на ВКС е даден принципен отговор, че особеният
представител на ответника би могъл надлежно да получава материалноправни
изявления, от името на длъжника, които да породят правно действие. Затова
следва да се приеме, че изходящото от цесионера, упълномощен от цедента, уведомление,
приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника, чрез
особения му представител, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно
чл.99, ал.3 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника на основание чл.99, ал.4 ЗЗД. Длъжникът е уведомен за цесията допълнително
и на основание чл.47, ал.5 ГПК по силата на законовата фикция, видно от книжата
по делото – л.74 и л.75 от делото.
Поради
гореизложеното, ищецът доказа материалноправната си легитимация като кредитор
по договора за стоков кредит по силата на договора за цесия, за който длъжникът
е надлежно уведомен. Затова подлежат на изследване материалноправните
предпоставки за уважаването на всеки един от предявените установителни искове.
По
иска с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД:
За
да се уважи иск с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД, следва да са налице
следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно
сключен договор за заем; 2. предаване на заемната сума от заемодателя на
заемателя; 3. настъпила изискуемост на
вземането за връщане на заемната сума от заемателя на заемодателя; 4. липса на
плащане от страна на заемателя.
По
силата на договор за стоков кредит № *****от 15.12.2017 г., сключен между
„Банка ДСК“ ЕАД, в качеството на кредитор, и Е.А.А., в качеството на
кредитополучател, на последния е отпуснат стоков кредит в размер на 1971,75 лв.
за закупуване/ заплащане на следните стоки и/или услуги, продавани от „Технополис
България” ЕАД, а именно: телевизор PHILIPS 55 PUS6262 – 1 бр. на цената от 1399 лв. и друго PHILIPS
2163 B – 1 бр. на цената от 339 лв., както и за сключване на застраховка „Стандарт
+” за лица от 18 до 64 г. с еднократна застрахователна премия в размер на
233,75 лв. Съгласно чл.2 от договора
срокът за издължаване бил 24 месеца, считано от датата на неговото усвояване. Сумата
по кредита се усвоява еднократно, безкасово по сметка на търговеца, а сумата по
кредита, предоставена за финансиране на застраховката се усвоява еднократно,
безкасово по сметка, посочена от застрахователите.
По
направените от ответника възражения за нищожност на процесния договор съдът
намира следното: На първо място, ответната страна релевира нарушение на нормите
на чл.11 ЗПК за изискуемост на съдържанието на договора за потребителски
кредит. Тези възражения е допустимо да бъдат направени по отношение на
цесионера с оглед разпоредбата на чл.26, ал.2 ЗПК, поради което следва да се
обсъдят от съда при решаване на спора. Съдът намира, че са спазени всички
законови изисквания и по конкретни тези по чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК в договора за кредит следва да е
посочен лихвеният процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент,
както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако
при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази
информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти. В настоящия
случай в договора за кредит е уговорена фиксирана лихва в размер на 745,51 лв.,
представляваща 34,33 % годишно. По този начин са изпълнени законовите
изисквания, доколкото за потребителя е ясно какъв е размерът на договорната
лихва, която ще заплати в рамките на целия договор.
На
следващо място, разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК регламентира, че в
договора за потребителски кредит следва да е посочен годишен процент на
разходите и общата сума, дължима от потребителя. Видно от съдържанието на самия
договор ГПР е посочен като процентна величина – 40,19 %, като в тази величина
се включва както ГЛП, така и такси по договора. В достатъчна степен в договора
се съдържа изискуемата от закона информация, като за потребителя се е създала
яснота, каквато е целта и на закона. Посочен е и общия размер на дължимата сума
– 2717,26 лв., както и кои компоненти се включват в него.
Разпоредбата
на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК изисква като част от договорното съдържание на
договора за потребителски кредит, наличието на условия за издължаване на
кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. От съдържанието на договора са ясни
условията за издължаване на кредита, а именно посочени са броя на вноските (24
месечни вноски), общият размер на задълженията, както и размерът на всяка
погасителна вноски. В погасителния план е налице разбивка какви компоненти се
погасяват с всяка месечна вноска, както и след изплащането й какъв е остатъчния
размер на задължението.
Съдът
приема, че са спазени посочените законови изисквания и процесният договор за
кредит е действителен по аргумент от противното на разпоредбата на чл.22 ЗПК.
На
следващо място, страната възразява, че процесният договор за кредит е сключен
от лице без представителна власт на страната на банката кредитодател. Така на
направеното оспорване е недопустимо. Мотивите за този извод се извличат от
задължителните постановки на ТР № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които
единствено мнимо представляваният разполага с правото, както да потвърди
договора, сключен от негово име без представителна власт, така и да се позове
на недействителността по чл.42, ал.2 ЗЗД. Другата страна по договора, която не
разполага с право да го потвърди, няма и право, респ. – правен интерес да се
позове на недействителността. От изложеното следва, че е недопустимо ответникът
кредитополучател да оспорва представителната власт на лицето, сключило договора
за кредит от името на кредитодателя, доколкото това е изявление, изхождащо от
друг правен субект. Единствено този субект има правото да оспори факта, че
волеизявлението не е извършено от негово име и да се позове на
недействителността.
Предвид
изложените по-горе съображения, съдът приема за неоснователни възраженията на
ответника касателно недействителността на процесния договор. Последният е
валиден и е обвързал страните по негово с цялото си договорно съдържание. За да
претендира връщане на предоставената в заем сума, заемодателят следва да е
изпълнил основаното си задължение, а именно – да е предоставил заемната сума на
ответника. Видно от служебен бон от 15.12.2017 г. сумата от 1738 лв. е
изплатена по сметка на търговеца „Технополис България” ЕАД. По делото е
представен и погасителен план, съгласно който погасителните вноски са с падеж
от 05.01.2018 г. до 15.12.2019 г, всяка в размер на 114,69 лв., и последна
вноска в размер на 79,39 лв. с падеж 15.12.2019 г.
От
заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, неоспорена от
страните, което се приема от съда като обективно и компетентно дадена на
основание чл.202 ГПК, се установява, че сумата от 233,75 лв. е преведена на „Групама
Животозастраховане” ЕАД на 15.12.2017 г.
Съдът
намира, че ищецът доказа изпълнение на основното задължение на кредитодателя по
договора за кредит, а именно – да предостави на заемателя заемната сума. По
делото не се установи да са извършени плащания по заема, видно от заключението
на приетата съдебно-счетоводна експертиза.
По
отношение на изискуемостта на вземането, ищецът се позовава на настъпила на дата 20.04.2019 г.
предсрочна изискуемост на вземането по договора, предвидена в т.12.1 от Общите
условия към договора. Съгласно цитираната клауза, при допусната забава в
плащанията на главница и/или на лихва над 90 дни целият непогасен остатък от
главницата става предсрочно изискуем и се олихвява с договорения лихвен процент
и с надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта. Последиците по
предходното изречение настъпват автоматично, а ако законът го изисква - след
уведомление до клиента. След предявяване на молбата за събиране на вземането по
съдебен ред устата като главницата се олихвяват със законната лихва по чл. 86 ЗЗД. От така цитираната уговорка ищецът извлича правото на кредитодателя (цедент)
да обяви кредита за „автоматично” предсрочно изискуем само с настъпването на
обективния факт на забава в плащанията над 90 дни. Така изложените доводи
поставят следните въпроси, които са релевантни за разрешаването на правния
спор, а именно: допустима ли е уговорка за настъпване на автоматична предсрочна
изискуемост и постановките на т.18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС приложими
ли са при небанкови финансови институции.
По първия поставен въпрос е налице
съдебна практика на ВКС. Съгласно решение № 200/ 18.01.2019 г., постановено по
т.д. № 665 по описа за 2018 г. на ВКС, I т.о. предсрочната изискуемост
на вземането по договор за заем за потребление по чл.240 ЗЗД, уредена в нормата
на чл.71 ЗЗД, представлява преобразуващо право на кредитора за изменение на
договора, което се упражнява с едностранно волеизявление. Волеизявлението
следва да достигне до насрещната страна и поражда действие, ако са били налице
обективните предпоставки за предсрочната изискуемост, уговорени в договора или
предвидени в закона. Договорът се изменя в частта за срока за изпълнение на
задължението за връщане на заетата парична сума, като се преобразува от срочен
в безсрочен. От момента на достигане на волеизявлението на кредитора до
длъжника целият или неплатеният остатък от заема е изискуем и за кредитора
възниква възможността да иска плащането му от длъжника – заемател. Страните по
договора за заем за потребление по ЗЗД могат в рамките на очертаната от нормата
на чл.9 ЗЗД договорна свобода да уговорят възможността кредиторът да иска
изпълнение на задължението за връщане на заетата сума преди първоначално
определения срок и предпоставките за предсрочната изискуемост. Изключено е обаче предварително да
уговорят, че при неплащане или настъпването на други обективни обстоятелства целият
заем става предсрочно изискуем, без да е необходимо волеизявлението на
кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост да достигне до длъжника.
Такава уговорка за „автоматично” настъпване на предсрочната изискуемост на
вземането по договор за заем не поражда
действие, тъй като противоречи на характера на предсрочната изискуемост на
преобразуващо право на кредитора, което се упражнява с неговото едностранно
волеизявление и чието действие настъпва с достигането му до длъжника при
наличие на обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока,
уговорени в договора или предвидени в закона.
В този смисъл, съдът приема, че
уговорката в т.12.1 от Общите условия към договор за заем за настъпване на
автоматична предсрочна изискуемост на вноските по договора за заем, без да е
уведомен заемателят за това, не поражда правно действие. Затова е
необходимо длъжникът (ответник) да е уведомен за предсрочната изискуемост на
вземането по договора за заем, като съдът счита, че това уведомяване следва да
е извършено преди депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, т.е.
постановките на т.18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС са приложими не само при
банките, но и при небанковите финансови институции. В този смисъл е налице съдебна
практика на ВКС – решение № 123/ 09.11.2015 г. по т.д. № 2561 по описа за 2014
г. на ВКС, II т.о. Вземането, предмет на заявлението по чл.410 ГПК (а не само по чл.417 ГПК), следва да
бъде изискуемо към момента на
депозиране на заявлението в съда, а това подлежи на доказване в хода на
исковото производство, образувано по реда на чл.422 ГПК, тъй като за кредитора
не съществува задължение да прилага доказателства към заявлението по чл.410 ГПК
за твърдяна предсрочна изискуемост на кредита. Още веднъж следва да се
подчертае, че началният момент на изискуемостта на вземането по договор за
потребителски кредит, съдържащ договореност за настъпване на предсрочна
изискуемост при неплащане на определени вноски, не настъпва автоматично, а е
необходимо преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
кредиторът да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на
кредита. В случая, по делото не се ангажираха доказателства ищецът да е
уведомил длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост на вземането по
процесния договор. Това е така, тъй като представеното уведомление от ищеца за
съобщаването на длъжника на извършената цесия и настъпила предсрочна
изискуемост не е редовно връчено, по мотивите изложени по-горе за неспазване на
изискванията на чл.47, ал.1 ГПК.
Освен това, следва да се има предвид
и следното: Заявлението за издаване на заповед за изпълнение не представлява
уведомяване на длъжника за предсрочна изискуемост на кредита, тъй като същото
не се връчва на длъжника и до произнасяне на съда заповедното производство е
едностранно. Връчването на издадената заповед за изпълнение на длъжника също
няма характер на уведомяване на длъжника за предсрочна изискуемост на кредита,
защото заповедта за изпълнение не изхожда от кредитора и в нея не се съдържа
волеизявление в посочения смисъл. Исковата молба може да има характер на
волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и с
връчването на препис от нея на ответника по иска предсрочната изискуемост се
обявява на длъжника. Това уведомяване обаче не може да се вземе предвид като
факт, настъпил в хода на процеса съгласно чл.235, ал.3 ГПК, доколкото от
значение е моментът на връчването, а именно преди подаване на заявлението. Това
уведомяване би могло да се вземе предвид като ново основание за предявяване на
осъдителен иск или ново заявление за издаване на заповед за изпълнение. Така
решение № 161/08.02.2016 г., постановено по т.д. № 1153 по описа за 2014 г. на
ВКС, II т.о.
Предвид изложените съображения,
съдът приема, че кредитът не е станал предсрочно изискуем.
Въпреки това, доколкото се установи
по делото наличието на валидно облигационно правоотношение по договор на стоков
кредит № *****от 15.12.2017 г., сключен с „Банка ДСК” ЕАД вземанията по който
са валидно прехвърлени на ищеца, по който падежът на последната вноска е
настъпил на дата 15.12.2019 г., то съдът намира, че главният иск за присъждане
на главницата следва да се уважи. Съгласно задължителните разяснения, дадени в
т.1 от ТР № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, е допустимо предявеният иск по чл.422,
ал.1 ГПК за установяване на дължимост на вземане по договор за банков кредит
поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж,
ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Предявеният по реда на
чл.422, ал.1 ГПК иск за установяване дължимостта на вземане по договор за
кредит може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране
на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била
обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение.
Предвид изложените съображения,
предявеният главен иск за признаване за установена дължимостта на главницата в
размер на 1971,75 лв. е основателен, доколкото падежът на всички вноски по
договора за заем е настъпил на 15.12.2019 г. Следва да се изтъкне, че
уважаването на иска поради настъпил падеж на вземането, а не поради предсрочна
изискуемост не означава промяна на основанието, доколкото правното основание,
на което се претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и на
предсрочно изискуемата главница, е сключеният договор за заем. Предсрочната
изискуемост е подвид на изискуемостта, която имплицитно се предпоставя от всяка
претенция за съществуване на определено вземане, а изискуемостта е възможността
на кредитора да иска изпълнение на вземането. В този смисъл са мотивите на т.
1.1 от ТР № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Единствената последица, до която водят
мотивите на съда е разликата в началната дата, от която кредиторът може да
претендира обезщетение за забава, което ще бъде разгледано по-долу.
Поради
това ответникът дължи главница в пълния й размер от 1971,75 лв. В този размер и
е исковата претенция, поради което предявеният от ищеца главен иск следва да се
уважи до пълния му размер .
Като законна последица от уважаване на
иска с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД за главницата, ответникът следва да бъде
осъден да заплати и законната лихва върху тази сума от датата на настъпване на
изискуемостта на цялото вземане – 16.12.2019 г., до окончателното й изплащане.
По иска с правна квалификация чл. 240,
ал.2 ЗЗД:
За
уважаване на иск с правно основание чл. 240, ал.2 ЗЗД следва да се установят
следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно
сключен договор за заем; 2. наличие на уговорка за заплащане на възнаградителна
лихва; 3. настъпил падеж за заплащане на
задължението за възнаградителна лихва; 4. липса на плащане от страна на
заемодателя.
По
делото се установи наличието на валидно облигационно правоотношение между
ответника и „Банка ДСК“ ЕАД – гр. София по договор за стоков кредит № *****от 15.12.2017 г. Между страните е уговорен фиксиран годишен лихвен
процент от 34,33 %, като размерът на възнаградителната лихва, която се
претендира от страната възлиза на 462,55 лв. и е за периода от 05.01.2018 г. до
21.08.2018 г. Доколкото, както се посочи по-горе, е настъпил падежът на всички погасителни
вноски, които включват както главница, така и договорна лихва, то искът за
признаване за установена дължимостта на това акцесорно вземане, е доказан по
своето основание. По отношение на неговия размер, съдът кредитира заключението
на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, съгласно което след
извършените погашения, дължимата договорна лихва възлиза на сумата от 462,55
лв. за процесния период. Поради това предявеният акцесорен иск следва да се уважи
до пълния му размер.
По иска с правна квалификация чл. 86, ал.1 ЗЗД
В Общите условия към процесния договор,
чл.12, раздел VI – отговорност и санкции, е
уговорено, че при забава на плащането на месечната вноска от деня, следващ
падежната дата, определена в договора, частта от вноската, представляваща
главница, се олихвява с договорения лихвен процент и с надбавка за забава в
размер на 10 процентни пункта. Претенцията на ищеца обхваща периода от 05.01.2018
г. – първата падежна дата, до датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК – 30.06.2019 г. Съдът намира, че посочената
уговорка противоречи на императивното правило на чл.33, ал.2 ЗПК, а именно, че
когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението
за забава не може да надвишава законната лихва. В случая, уговорената лихва
представлява сбор от договорната лихва и надбавка от 10 пункта, с което
кредиторът получава допълнително възнаграждение по кредита, което не му се
следва. Поради това, съдът намира, че предявеният иск за признаване за
установена дължимостта на сумата от 144,86 лв. – обезщетение за забава за
периода от 05.01.2018 г. до датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК в съда, е неоснователен и като такъв
подлежи на отхвърляне.
По отношение на разноските:
При
този изход на спора право на разноски имат и двете страните. На основание
чл.78, ал.1 ГПК ищецът има право на разноски съразмерно с уважената част от
исковете. Доказа се да са сторени разноски в размер на 127,29 лв. за ДТ, 400
лв. за особен представител, 150 лв. за депозит за вещо лице. Претендира на основание чл. 78, ал.8 ГПК, във
вр. НЗПП да му бъде присъдено и юрисконсултско възнаграждение. Съдът намира, че
при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото
присъденият размер на юрисконсултското възнаграждение следва да бъде 100 лева.
Общият размер на разноските на ищеца за исковото производство възлизат на 777,29
лева, от които следва да се присъди в полза на ищеца сумата от 733,63 лв.,
съразмерно с уважената част от исковете. За заповедното производство ищецът е
доказал сторени разноски в размер на 101,58 лева, от които 51,58 лв. за
държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение, от които следва да се
присъди сумата от 95,87 лв. Ответникът не доказа да е сторил разноски, поради
което и такива не следва да му се присъждат.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията
между страните, че Е.А.А., ЕГН: **********, адрес: *** дължи на „Агенция за събиране
на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4,
представлявано от Д. Б. Б., по предявените обективно кумулативно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал.
1 и ал.2 ЗЗД, следните суми, а именно: сумата от 1971,75 лева, главница, представляваща 24 броя неплатени вноски за
периода от 05.01.2018 г. до 15.12.2019 г. по договор за стоков кредит №*****от
15.12.2017 г., сключен между „Банка ДСК” ЕАД и Е.А.А., вземанията по който са
прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД с Допълнително
споразумение от 21.08.2018 г. към Рамков договор за прехвърляне на вземания от
11.04.2018 г.; сумата от 462,55 лв. – договорна (възнаградителна) лихва за
периода от 05.01.2018 г. до 21.08.2018 г., ведно
със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на настъпване
на изискуесмостта на вземането – 16.12.2019 г. до окончателното й изплащане, за
които суми е издадена Заповед № 6038/ 02.07.2019 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 10958/2019 г. на ПРС, XV гр. с-в, КАТО ОТХВЪРЛЯ предявения иск за
признаване за установено по отношение на Е.А.А.,
ЕГН: **********, че дължи на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********,
сумата от 144,86 лв. – обезщетение за забава за периода от
05.01.2018 г. до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
в съда – 30.06.2019 г.
ОСЪЖДА
Е.А.А., ЕГН: ********** да заплати на
основание чл. 78, ал.1 ГПК на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********
сумата от 733,63 лв. (седемстотин тридесет и три лева и
шестдесет и три стотинки), представляващи съдебно деловодни разноски за
исковото производство съразмерно с уважената част от исковете, както и сумата
от 95,87 лв. (деветдесет и пет лева и осемдесет и седем стотинки),
представляващи съдебно деловодни разноски за заповедното производство
съразмерно с уважената част от исковете.
Решението може да бъде обжалвано от страните в
двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п./В.К.
Вярно
с оригинала.
К.К.