Р Е
Ш Е Н
И E
гр.Б.С.,
19.01.2022 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
БЕЛОСЛАТИНСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, Втори граждански състав,
в публично съдебно заседание на 30
септември, Две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
ИВАЙЛО ЙОРДАНОВ
При секретаря Таня Тодорова, като разгледа
докладваното от съдия Йорданов гр.д.№ 1523/2019 г. по описа на РС – Б.С., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Постъпила
е искова молба от „А.З.С.Н.В.” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление ***, офис – сграда
Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Д.Б.Б., в
качеството на изпълнителен директор, чрез пълномощника юрисконсулт Е.Б.Р., с
която се иска да се установи наличието на претендираните от ищцовото дружество
вземания, като съдът издаде изпълнителен лист срещу ответника Т.Т.В. с ЕГН **********,
с постоянен и настоящ адрес ***, за
сумата от 639,40 лв. главница,
дължима на основание сключен договор за стоков кредит № 268573/02.06.2017г.,
договорна лихва за периода от 02.07.2017г. до 02.12.2017г. в размер на 170,66 лв., такса разход при изискуем
кредит в размер на 120.00 лв.,
обезщетение за забава в размер на 195,58
лв. за периода от 02.09.2017г. до датата на подаване на заявлението в съда
– 29.08.2019г., ведно със законна лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявление по чл.410 ГПК –
29.08.2019г./виж пощенското клеймо/ до окончателното изплащане на вземането,
както и направените по делото разноски по заповедното производство и в исковото
производство.
ИСКОВЕ С ПРАВНО
ОСНОВАНИЕ чл.422 от ГПК, вр.чл.415 от ГПК, вр.чл.79,ал.1 от ЗЗД,
и чл.86 от ЗЗД.
В
хода на размяна на книжата по чл.131 от ГПК се установи от върнатото съобщение
в цялост, че ответника Т.Т.В. не е намерен на посоченият адрес в и.м. адрес с.С.,
обл.В., ул. Георги Димитров № 5.
С опрделение постановено в з.з. на 05.03.020г.
съдът е допуснал правна помощ на ответника Т.Т.В. с ЕГН **********, с постоянен
и настоящ адрес ***, призован по реда на чл.47 от ГПК, който да бъде назначен
да го представлява в исковия процес по гр.д.№ 1523/2019г. по описа на РС гр.Б.С.,
а с определение постановено в з.з. на 18.05.2020г. съдът назначил адв.Ц.Й.В. за
особен представител на ответника Т.Т.В..
В срока указан в разпоредбата на чл.131
от ГПК особения представител на ответника е депозирал писмен отговор във връзка
с предявената искова молба, с който оспорва иска. Поддържа, че не са налице
доказателства, че ответника е бил уведомен за извършената цесия на вземането
срещу него, поради което не е налице изискуемост на плащането. Излагат се и
доводи за недействителност на договора за потребителски кредит поради
неспазване на императивните изисквания на чл.11от ЗПК, т.к. в договора се
съдържат неравноправни клаузи. На изложените подробно в отговора основания се
иска от съда да отхвърли иска.
По делото са
събрани писмени доказателства. Приложено е ч.гр.д.№ 1162/2019г. на РС-Б.С.. Допусната е ССчЕ, чието заключение не е оспорено от
страните по делото и възприето от съда като обосновано и компетентно.
Съдът като взе
предвид доводите изложени в исковата молба и след преценка на доказателствата
по делото по отделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Видно от приложеното ч.гр.д.№ 1162/2019г. на РС-Б.С. е видно, че срещу длъжника Т.Т.В. с ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес *** е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 711/02.09.2019г. в полза на заявителя
„АСВ” ЕАД-София, за сумата от 639,40 лв.
главница, дължима на основание сключен договор за стоков кредит №
268573/02.06.2017г., договорна лихва за периода от 02.07.2017г. до 02.12.2017г.
в размер на 170,66 лв., такса разход
при изискуем кредит в размер на 120.00
лв., обезщетение за забава в размер на 195,58
лв. за периода от 02.09.2017г. до датата на подаване на заявлението в съда
– 29.08.2019г., ведно със законна лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявление по чл.410 ГПК –
29.08.2019г./виж пощенското клеймо/ до окончателното изплащане на вземането, както и направените
деловодни разноски за това производство, в размер на 25,00 лв. държавна такса и
50,00 лв. юрисконсултско възнаграждение.
В осталата част до пълният
предавен размер от 200,00 лв. юрисконсултско възнаграждение, съдът го отхвърлил-
Заповедта на
длъжника Т.Т.В. е връчена по реда на чл.47 от ГПК.
На заявителя са
дадени указания да предяви иск за установяване на вземането си, тъй като
заповедта е връчена на длъжника при условията на чл.47,ал.5 ГПК и такъв е
предявен, въз основа на който е образувано настоящето исково производство по
гр.д.№ 1523/2019г. по описа на БСлРС.
В
исковата молба ищецът твърди, че между „Банка
ДСК” ЕАД /кредитор/ и ответника /кредитополучател/ Т.Т.В. бил сключен Договор
за стоков кредит № 268573/02.06.2017г., по силата на който кредитодателят се
задължил да отпусне на кредитополучателят стоков кредит в размер на 929,75
лева, за закупуването от „Технополис България” ЕАД на телевизор LCD SAMSUNG 43KU6072 с цена 899.00 лв., както и за сключване чрез Банка ДСК АД застраховка
„Групама Животозастраховане” ЕАД и „Групама Застраховане” ЕАД на застраховка
„Стандарт +” за лица от 18 до 64 с еднократна застрахователна премия в размер
на 30,75 лв.
В т.3 от договора, кредитополучателят се
е съгласил предоставената му от страна на кредитора сума за закупуване на
стоките да бъде усвоена еднократно, безкасово чрез превод на сумата по
банковата сметка на Търговеца, а сумата на кредита, предоставена за
финансирането на застраховката – да бъде усвоена еднократно, безкасово по
сметка на Застрахователя. Ответникът декларирал, че е получил от търговеца
стоката, описана във фактурата, чиято стойност е финансирана с процесния
договор за кредит. С извършването на плащането към търговеца, кредиторът
изпълнил задължението си да предостави на кредотополучателя кредита, предмет на
договора, като за потвърждаването на плащането търговецът издал фактура с № **********/02.06.2017г.,
в която бил посочен начин на плащане с ДСК кредит, а застрахователят издал
сертификат с № 268573/02.06.2017г.
Страните били постигнали съгласие в т.6
от Договора, за срока на Договора кредитът да се олихвява с фиксиран лихвен
процент в размер на 38,68 %, а ГРП по кретиа е 46,33%. Така, договорната лихва
по кредита била уговорена от страните в размер на 107,66 лв., а общата стойност
на плащанията по кредита била договорена в размер на 1037,41 лв.
Кредитополучателят се бил задължил да
върне сумата по кредита в срок до 02.12.2019 г. на 6 бр. месечни погасителни
вноски, като първите 5 бр. вноски са в размер на 172,90 лв., а последната
погасителна вноска е в размер на 172,91 лв., съгласно погасителния план,
неразделна част от договора, в който бил посочен падежа на всяка отделна
погасителна вноска.
Съгласно раздел VI, т. 12 от ОУ към договора, при забава в плащането на
месечна погасителна вноска от деня, следващ падежната й дата, частта от
вноската, представляваща главница, се олихвявала с договорения лихвен процент,
увеличен с надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта. На посоченото
основание на кредитополучателя била начислена лихва за забава в размер на 195,58
лв., дължима от 02.09.2017 г. до 29.08.2019г. (датата на подаване на заявлението
в съда).
Крайният срок за издължаване на всички
задължения по кредита бил 02.12.2017г.(датата
на последната погасителна вноска), поради
което не е обявен за предсрочно изискуем.
Длъжникът Т.Т.В. е заплатил 290,35 лв.,
с която сума по кредита са погасени част от главницата в размер на 290,35 лв.
Ищецът твърди, че
на 24.04.2018 г. е подписано Приложение 1
към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 11.04.2018г., сключен между „Банка ДСК” ЕАД и „А.з.с.н.в.“ ООД(на 21.08.2015г. АСВ е сменила правната си форма, като е
регистрирана като „А.з.с.н.в.”ЕАД, видно от направена служебна справка от ТР,
който е публичен) по силата на което вземането е прехвърлено, ведно с
всички привилегии и обезпечения. „Банка
ДСК” ЕАД е упълномощило „А.з.с.н.в.“ ЕАД
от името на цедента и за своя сметка да уведоми длъжниците за
извършената цесия.
„А.з.с.н.в.”
ЕАД в уведомлението за цесия по реда на чл.99 от ЗЗД от 23.05.2018г./л.51 от
делото/, изпратено до ответника съобщил на същият за допуснато просрочие и неплащане на погасителни
вноски по договора, като в това писмо отправил и покана за доброволно изплащане
на задължението. Уведомлението за цесията
и поканата са върнати в цялост, с отметка, че адресатът е преместен на друг
адрес, видно от приложената обратна разписка.
Изпратено е второ уведомление за цесия
по реда на чл.99 от ЗЗД от 01.11.2019г./л.53 от делото/, изпратено до ответника
съобщил на същият за допуснато просрочие
и неплащане на погасителни вноски по договора, като в това писмо отправил и
покана за доброволно изплащане на задължението. Уведомлението за цесията и поканата са
върнати в цялост, с отметка, че няма връзка с получателя и телефонният номер е
грешен, видно от приложената обратна разписка.
Въпреки това с исковата молба прилага копие
от уведомлението от 23.05.2018г. и от 011.11.2019г. за извършената
цесия, ведно с покана за доброволно изпълнение, което да бъде връчено на ответника, ведно с исковата молба и приложенията към нея.
Искането на ищеца до съда е да постанови
решение, с което да признае за установено по отношение на ответника Т.Т.В., че същият дължи н. „А.з.с.н.в.” ЕАД,
следните суми: 639,40 лв. главница, дължима на основание сключен договор за
стоков кредит № 268573/02.06.2017г., 170,66 лв. договорна лихва за периода от
02.07.2017г. до 02.12.2017г., 120,00 лв. такса разход при изискуем кредит и 195,58
лв. обезщетение за забава за периода от
02.09.2017г. до датата на подаване на заявлението в съда – 29.08.2019г., ведно
със законна лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявление по чл.410 ГПК – 29.08.2019г./виж
пощенското клеймо/ до окончателното изплащане на вземането, както и претендира
присъждане на разноски по заповедното и исковото производство по описа на БСлРС.
В съдебно заседание ищцовото дружество „А.з.с.н.в.“ ЕАД, редовно призовано,
не изпраща представител, но е депозирало писмени становища по основателността
на исковете.
В законоустановения срок по чл.131 ГПК е постъпил
писмен отговор от назначения за особен представител на ответника Т.Т.В., с който оспорва предявените искове,
като неоснователни.
Особеният представител от името на ответника, заявява,
не са налице доказателства, че ответника
бил уведомен за извършената цесия на вземането срещу него, поради което
не е налице изискуемост на плащането. Не била налице и предсрочна изискуемост
на кредита. Излагат се и доводи за недействителност на договора за
потребителски кредит поради неспазване на императивните изисквания на чл.11от ЗПК, т.к. в договора се съдържат неравноправни клаузи. На изложените подробно в
отговора основания се иска от съда да отхвърли иска.
От заключението на вещото лице по
допуснатата и приета по делото ССчЕ, което не е
оспорено от страните и възприето от съда като обективно и компетентно се
установява, че остатъкъ на ответника Т.Т.В. по процесният договор за стоков кредит
№ 268573/02.06.2017г. е формиран по сленият начин: главница в размер на 639,40 лв.(главница от 929,75 лв., като се приспадне сумата от 290,35 лв. погасително вноски направени от
ответника), договорна лихва за периода от 02.07.2017г. до 02.12.2017г. в размер
на 170,66 лв., такса разход при
изискуем кредит в размер на 120.00 лв.,
обезщетение за забава в размер на 128,95
лв. за периода от 02.09.2017г. до датата на подаване на заявлението в съда
– 29.08.2019г., която е изчислена върху остатъчната главница от 639,40 лв.
При така изложената
фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
I. По
иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД, чл. 99 ЗЗД за главница:
Предявените
при условията на обективно кумулативно съединяване положителни установителни
искове с правно основание чл.422 ал.1 вр чл.415 ал.1 от ГПК вр. чл 79 ал.1 от ЗЗД са допустими - предявени са от лице - заявител, имащо правен интерес да
иска установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на вземанията си по
издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, връчена на длъжника по реда на
чл.47,ал. 5 от ГПК.
Предявените
положителни установителни искове имат за предмет установяване на
съществуването, фактическата, материалната дължимост на сумите, за които е била
издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. По тези искове следва с пълно
доказване ищеца, твърдящ съществуване на вземането си, да установи по безспорен
начин неговото съществуване спрямо ответника – длъжник. Ищецът носи
процесуалната тежест да докаже съществуването на фактите, които са породили
неговото вземане.
В случая, предмет
на предявените искове са вземания, произтичащи от сключен договор за стоков кредит № 268573/02.06.2017г. от който безспорно
по делото се установи, че между „Банка
ДСК” ЕАД и Т.Т.В. е налице твърдяното договорно отношение.
Настоящият съдебен състав намира за неоснователни
възраженията на особеният представител на ответника, че по делото не е доказано
наличие на облигационно правоотношение между ответника и "АСВ" ЕАД,
тъй като не са настъпили последиците от връчване на съобщението по чл. 99, ал.
4 от ЗЗД. В съдебната практика се приема, че е налице
валидно съобщаване, както в случаите, когато това е направено лично от цедента,
така и в случаите, когато по пълномощие на цедента такова съобщаване извърши
цесионерът, както е и в настоящия случай. Дори да се приеме хипотетично, че
липсват категорични доказателства за уведомление, което да е връчено на
длъжника преди образуване на настоящото дело /въпреки наличните такива за връчване на лице, което е член
на домакинството ответника-л.45
от делото/ с получаване на препис от исковата
молба, чрез особения представител, назначен на ответника, ведно с приложенията
към нея, съдържащи процесния договор за цесия и упълномощаване на цесионера да
извърши уведомяване от името на цедента, ответникът /като длъжник/ е узнал за
цедирането на вземането. Особеният представител е процесуален
представител на ответника, който при спазване предпоставките на чл. 47, ал. 5
от ГПК се назначава с оглед охрана на интересите му. Връчването на всички книжа
по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и
от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици /в
този смисъл е Решение № 198/18.01.2019 г. по т.д. № 193/2018 г. на ВКС, І т.
о./ Затова особеният представител има правото да извърши всички процесуални
действия по спора от името и за сметка на представлявания ответник /с
изключение на действията по чл. 29, ал. 5 от ГПК/ в. т. ч. и получава адресираните
до страната книжа. По делото не е спорно, че уведомлението до длъжника за
цедиране на процесното вземане е връчено с препис от исковата молба на
назначения му особен представителна основание чл. 47, ал. 6 от ГПК, поради
което следва да се приеме, че е изпълнено изискването по чл. 99, ал. 4 от ЗЗД,
което обстоятелство е настъпило в хода на делото и следва да бъде съобразено
при решаване на спора.
Доколкото законът не поставя специални
изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то
получаването на същото в рамките на съдебното производство по предявен иск за
установяване съществуването на цедираното вземане, не може да бъде игнорирано и
на основание чл. 235, ал.3 от ГПК следва да бъде съобразено. Ефектът на
уведомяването следва да се зачете като новонастъпил пред съда факт,
стабилизиращ легитимацията на цесионера, като титуляр на спорното материално
право. В този смисъл е и съдебната практика: Решение № 123/24.06.2009г. по
т.д.№ 12/2009 г. на ВКС, ІІ т.о.; Решение № 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013
г.на ВКС, I т.о.; Решение № 78/09.07.2014 г. по т.д.№ 2352/2013 г. на ВКС, II
т.о.
С оглед изложеното съдът намира, че договорът за цесия
е произвел действие по отношение на ответника, което обосновава извод за
доказаност на активната и пасивната материална легитимация по предявения иск.
Доказателствата по делото сочат и страните не спорят,
че ответникът Т.Т.В. е кандидатствал за
отпускане на стоков кредит за финансиране придобиване на стоки в размера на 929,75
лв. и сключване чрез "Банка ДСК" на застраховка с ЕАД "Групама
Животозастраховане" и ЕАД "Групама Застраховане" по пакет
"Стандарт за лица от 18 до 64 г." с еднократна застрахователна премия
в размер на 30,75 лв. със срок за издължаване 6 месеца, като кредитът е
отпуснат и между ЕАД "Банка ДСК" и Т.Т.В. е сключен договор за стоков
кредит № 268573/02.06.2017г.
Договорът е подписан и от двете страни и в него са
уговорени параметрите на договора. Представена е и декларация от 02.06.2017г./л.20
от делото/, подписана от ответника Т.Т.В.,
в която той декларира, че му е предоставена нужната преддоговорна
информация по чл. 8, ал. 2 от ЗПК и общи условия за стоков кредит в размер
на 929,75 лв. със срок от 6 месеца и лихвен
впроцент 38,68%.
Настоящият съдебен състав приема, че договорът има
характер на потребителски и не попада в изключенията по чл. 4 от ЗПК. В
съдържанието на договора за потребителски кредит включва размера на кредита 929,75
лв.; срока за погасяване 6 месеца; размерът на еднократната застрахователна
премия 30,75 лв.; посочено, е че кредитът се олихвява с фиксиран лихвен
процент, който към датата на сключване на договора е 38,68 % годишно или 0.1074
% на ден.; посочен е и годишни процент на разходите по кредита в размер на 46,33
%. Към договора е представен и погасителен план подписан от ответника, в който са
посочени датите, на които следва да са погасява кредита; фиксирания лихвен
процент 46,33 %; остатък от главницата; размерът на вноската за главницата по
месеци; размерът на дължимата договорна лихва по месеци и размерът на месечната
вноска по всеки от 6-те месеца на издължаване. Представени са и ОУ по договори
за стокови кредити, които на всяка страница са подписани от кредитополучателя.
В раздел VІІІ от ОУ са посочени подробно и условията, при които
кредитополучателя може да се откаже от договора, включително и условията за издължаване
на кредита в случай, че потребителят се упражни правото на отказ.
Ето защо, по отношение на страните следва
да бъде признато за установено, че съществува вземане на ищеца от ответника за сумата
от 639,40 лв. главница, дължима на
основание сключен договор за стоков кредит № 268573/02.06.2017г., ведно със
законна лихва върху главницата, считано
от датата на подаване на заявление по чл.410 ГПК – 29.08.2019г./виж пощенското
клеймо/ до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед
по чл.410 от ГПК за изпълнение на парично задължение № 711/02.09.2019г. по ч.гр.д.№ 1162/2019г. по описа на РС-Б.С..
II.ДОГОВОРНА
ЛИХВА
С исковата молба се претендира
възнаградителна/договорна/ лихва за периода от 02.07.2017г. до 02.12.2017г. в
размер на 170,66 лв.
Договорната лихва е възнаграждението
/печалбата/ на кредитодателя за това, че е предоставил определена сума в заем.
За да защити потребителя и за да се избегне неоснователното обогатяване на
финансови институции, предоставящи потребителски кредити чрез определяне на
висок лихвен процент, законодателят е предвидил същият да е компонента, която
се включва при формирането на ГПР и съответно е определил максимален размер на
последния. В тази връзка, преценката за противоречие със закона следва да се
прави на плоскостта дали сборът на договорната лихва, ведно с другите разходи,
не надвишава фиксирания от законодателя максимален размер на ГПР.
Процесният
договор за кредит е сключен на 02.06.2017г.,
т.е. след изменението на чл.19 ЗПК /обн.ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./, поради което
по отношение на същия е приложимо изискването алинея четвърта на същата
разпоредба ГПР да не надвишава пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Към датата на сключване на договора
за потребителски кредит, размерът на законната лихва е 10%, при основен лихвен
процент, определен от БНБ 0% плюс десет процентни пункта отгоре. В случая,
определеният в договора размер на ГПР от 46,33 % не надвишава пет пъти размера на законната
лихва, а договореният лихвен процент е 38,68 %, Следователно клаузата за
възнаградитерлна лихва не е нищожна поради противоречие със закона
- чл.19, ал.5 ЗПК.
Следователно са налице
всички материално правни предпоставки за уважаване на иска за
договорна/възнаградителна/ лихва в размер на
170,66 лв. за периода от 02.07.2017г. до 02.12.2017г.
III. По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за мораторна лихва:
Лихвата за забава,
установена от вещото лице в размер на 128,95 лв. за периода от 02.09.2017 г. до 29.08.2019г., съдът преценя
като дължима на основание раздел VI, т. 12 от ОУ към договора, който предвижда, че при
забава в плащането на месечна погасителна вноска от деня, следващ падежната й
дата, частта от вноската, представляваща главница, се олихвявала с договорения
лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта.
Следователно акцесорният иск за осъждане
на ответника да заплати на ищеца обезщетение за причинени вреди от неизпълнение
на парично задължение в темпорално отношение, равняващо се на уредената в чл.
86, ал. 1 ЗЗД законна мораторна лихва, е обусловен от изхода на правния спор по
главния иск, поради което с оглед изхода на спора по главния иск се явява
основателен и акцесорният иск за сумата от 128,95 лв. за периода от 02.09.2017г. до 29.08.2019г., а в
останалата част до пълният предявен размер от 195,58 лв., иска следва да се
отхвърли, като неоснователен и недоказан.
IV.Такса разходи.
В случая отпуснатият на ответника като
физическо лице заем представлява предоставяне на "финансова услуга"
по смисъла на § 13, т.12 от ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ и в.
има качеството потребител по смисъла на § 13, т.1 от ДР на този закон, според
който потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност.
Като потребител ответника разполага със
защитата срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които
съдът следи служебно. По отношение задължението на националния съд да преценява
служебно неравноправния характер на договорните клаузи, включени в
потребителските договори е налице категорично установена съдебна практика
/решение № 23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/2014 г., І т.о. на ВКС/, която
задължава първоинстанционният и въззивният съд да следят служебно за наличие по
делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на
клауза/и в потребителския договор и да се произнасят, независимо дали страните
са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи
и при преценка дали клаузите на договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС;
решение № 384/02.11.2011 г. по гр.д. № 1450/2010 г., I г.о. на ВКС и
определение № 751/17.08.2010 г. по гр.д. № 2022/2009 г., I г.о. на ВКС/.
В чл.11 от договора,
длъжникът се е съгласил да заплаща такси, съгласно Тарифата за лихвите, таксите и комисионните на
Банка ДСК АД. Така на основание т.11 на раздел VII от тарифата, на кредитополучателят е начислена такса от 120,00 лв. представляваща разход при
изискуем кредит.
Предвид
изложените в исковата молба фактически твърдения претенцията за сумата от
120.00лв. следва да се квалифицира като компенсаторна неустойка, тъй като
уговарянето й предварително в договора, препращащ към тарифата в определен
размер, цели да обезщети вредите от неизпълнението, изразяващи се в разходите
за извънсъдебно събиране на вземанията. Наименованието на това задължение от
ищеца като такса, вместо неустойка, съставлява опит да се представи същата като
възнаграждение за извършването на допълнителни услуги, които съгласно чл.10а,
ал.1 от Закона за потребителския кредит са разрешени. Дейността обаче по
събирането на просрочено задължение не съставлява
предоставяне от страна на кредитора на допълнителна услуга, за която
потребителят да дължи възнаграждение. По същество така начислената неустойка е в
пълно противоречие с ограничението в чл. 33 от ЗПК, тъй като предвижда различен от разрешения
от закона вид обезщетяване на вредите от неизпълнение на главното задължение.
Тези клаузи в Тарифата
дори не са обективирани в договора, нито е приложена по делото, нито има данни ответника
да е подписал тази тарифа, макар в чл.11 от договора да е посочено, че се
съгласява с Тарифата, съдът не може да приеме, че е поел задължение да заплаща
тези разходи. Отделно от това с предвиждането на такива разходи се заобикаля и
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи е част
от дейността по управление на кредита и следва да са включени в годишния
процент на разходите – чл. 19, ал.1 от ЗПК, като уговаряне им като отделен разход, основан на тарифа на
кредитора има за цел заобикаляне разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, касаеща
ограничение в размера на ГПР, поради което и на това основание тези такси не се
дължат. Същите са и неравноправни, не са уговорени индивидуално в договора,
произтичат от тарифа на кредитора, върху която заемателят не може да
въздейства, а следва да приеме, с подписването на договора.
По изложените
съображения в тази част искът също се явява неоснователен, поради което подлежи
на отхвърляне.
Ето защо,
предявеният иск по чл. 422 от ГПК е частично основателен и следва да се
уважи за следните суми, предмет на издадената заповед по чл. 410 от ГПК по
ч.гр.д. № 1162/2019 г. на БСлРС, а именно: сумата от 639,40 лв. главница,
дължима на основание сключен договор за стоков кредит № 268573/02.06.2017г.,
ведно със законна лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявление по чл.410 ГПК –
29.08.2019г./виж пощенското клеймо/ до окончателното изплащане на вземането, договорна лихва за периода от
02.07.2017г. до 02.12.2017г. в размер на 170,66
лв., обезщетение за забава в размер на 128,95
лв. за периода от 02.09.2017г. до датата на подаване на заявлението в съда
– 29.08.2019г., а в осталата част за сумата 120,00 лв. такса разход при
изискуем кредит и обезщетение за забава над уваженият размер от 128,95 лв. до
пълният предявен размер от 195,58 лв. за периода от 02.09.2017г. до датата на
подаване на заявлението в съда – 29.08.2019г., следва да се отхвърлят, като
неоснователни и недоказани.
V.РАЗНОСКИ:
При произнасяне по
исковете по чл.422 ГПК, исковият съд дължи произнасяне по сторените разноски,
както за исковото, така и за заповедното производство съгл. т.12 от ТР
№3/2014г. на ОСГТК на ВКС.
Ищеца е поискал с
исковата молба присъждане на разноски в заповедното и исковото производство,
като е представил и списък по чл.80 от ГПК.
По заповедното
производство е поискал присъждане на 25.00 лв. държавна такса и 50.00 лв. юрисконсултско възнаграждение.
По исковото
производство ищеца поискал присъждане на 125.00 лв. заплатена държавна такса, 300,00 лв. внесен депозит за особеният представител на
ответника, 200,00 лв. за сСчЕ и 350.00 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Размерът на дължимите разноски за
юрисконсултско възнаграждение в настоящия случай следва да се определи по
указанията в разпоредбата на чл. 78, ал. 8
от ГПК в полза на юридическите лица и едноличните търговци се
присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били
защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може да
надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от
Закона за правната помощ. Въз основа на посочената разпоредба
следва, че при определяне на дължимите разноски за юрисконсултска защита, съдът
се ръководи от размерите посочени в Наредбата за заплащането
на правната помощ, към която разпоредбата на чл. 37 от ЗПП
препраща. Съгласно разпоредбите на чл. 25, ал. 1
от Наредбата за заплащане на правната помощ, за защита по дела с определен
материален интерес възнаграждението е от 100.00 лв. до 300.00 лв. В случая,
сума от 150,00 лв. платима за първата инстанция, съдът счита за справедлива с
оглед правната и фактическа сложност на делото.
В настоящия случай ответника Т.Т.В., следва да заплати на основание чл.78,
ал.1 от ГПК на ищеца „А.З.С.Н.В.” ЕАД *** направените
по ч.гр.д. № 1162/2019г. по описа на БСлРС разноски в размер на 66,27 лв.,
съразмерно с уважената част от исковете.
Ответника В. следва да заплати н. „А.З.С.Н.В.” ЕАД ***,
направените в настоящото исково производство по гр.д. № 1523/2019г. по описа на
БСлРС разноски в общ размер от на 684,83 лв. съразмерно с уважената част от
исковете.
Воден от гореизложените мотиви, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на
ответника Т.Т.В. с ЕГН **********, с
постоянен и настоящ адрес ***, ЧЕ СЪЩИЯТ
ДЪЛЖИ н. „А.З.С.Н.В.” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление ***, офис – сграда
Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Д.Б.Б., в
качеството на изпълнителен директор, чрез пълномощника юрисконсулт Е.Б.Р.,
сумата от 639,40 лв. главница,
дължима на основание сключен договор за стоков кредит № 268573/02.06.2017г.,
ведно със законна лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявление по чл.410 ГПК –
29.08.2019г./виж пощенското клеймо/ до окончателното изплащане на вземането, 170,66 лв. договорна лихва за периода
от 02.07.2017г. до 02.12.2017г. и 128,95
лв. обезщетение за забава за периода от 02.09.2017г. до датата на подаване
на заявлението в съда – 29.08.2019г. за които суми е издадена заповед по чл.410 от ГПК за изпълнение на парично задължение №
711/02.09.2019г.. по ч.гр.д.№ 1162/2019г. по описа на РС-Б.С..
ОТХВЪРЛЯ предявените от „А.З.С.Н.В.” ЕАД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление ***, офис
– сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Д.Б.Б., в
качеството на изпълнителен директор, чрез пълномощника юрисконсулт Е.Б.Р.,
против Т.Т.В. с ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес ***, искове с
правно основание чл.422 от ГПК, вр.чл.415 от ГПК, вр.чл.79,ал.1 от ЗЗД, чл.86 от ЗЗД за сумата 120,00 лв. представляваща такса разход при изискуем кредит и за
сумата над уваженият размер от 128,95
лв. до пълният предявен размер от 195,58
лв. представляваща обезщетение за забава за периода от 02.09.2017г. до
датата на подаване на заявлението в съда – 29.08.2019г., като НЕОСНОВАТЕЛНИ И НЕДОКАЗАНИ.
ОСЪЖДА, на основание
чл.78, ал.1 от ГПК, Т.Т.В. с ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес ***, ДА
ЗАПЛАТИ н. „А.З.С.Н.В.”
ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление ***, офис – сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Д.Б.Б., в качеството на
изпълнителен директор, чрез пълномощника юрисконсулт Е.Б.Р., направените
разноски в настоящото исково
производство по гр.д.№ 1523/2019г. по описа на БСлРС в размер на 684,83 лв., както и сторените от ищеца разноските в заповедното
производство по ч.гр.д.№ 1621/2019г. по описа на БСлРС в размер на 66,27 лв. съразмерно
с уважената част от исковете.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен
срок пред ВрОС от уведомяването на страните по делото, че е изготвено.
На основание чл.7,ал.2 от ГПК препис от решението да
се връчи на всяка от страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
(И.Йорданов)