№ 970
гр. Стара Загора, 29.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет
и пета година в следния състав:
Председател:Велина Пенева
при участието на секретаря Тонка Т. Вълчева
като разгледа докладваното от Велина Пенева Гражданско дело №
20255530101146 по описа за 2025 година
Предявени са установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 26,
ал. 1 от ЗЗД, осъдителен иск с правно основание чл. 55 от ЗЗД и насрещен иск по чл. 79 от
ЗЗД.
Ищецът А. М. К. твърди, че между него, в качеството му на кредитополучател и
ответното дружество, в качеството си на кредитор, бил сключен Договор за потребителски
кредит № *** от ***. По силата на този договор, кредитодателят следвало да предостави
заемни средства в размер на 300лева. Съгласно чл. 3, ал. 1, т. 7 от договора - годишният
лихвен процент на заема бил 50 %, а годишният процент на разходите -65.67%. Уговорени
били 9 седмични погасителни вноски. Между същите страни и в същите им качества бил
сключен и Договор за потребителски кредит № *** от ***. По силата на този договор,
кредитодателят следвало да предостави заемни средства на кредитополучателя в размер на
500лева. Съгласно чл. 3, ал. 1, т. 7 от договора - годишният лихвен процент на заема бил 50
%, а годишният процент на разходите е 65.67%. Уговорени били 9 седмични погасителни
вноски. Действително приложеният в кредитните правоотношения годишен процент на
разходите обаче, бил различен от този, който посочен в договорите за кредит. Това било така,
защото съгласно всеки от договорите се дължала “неустойка” по смисъла на чл. 11 от
договорите за кредит в случай, че кредитополучателят не предостави в тридневен срок от
подписване на всяко от съглашенията поръчител, или банкова гаранция, или предоставеното
обезпечение не отговаря на поставените от кредитодателя условия. Кредитодателят,
залагайки като клауза на чл. 11 в договорите за потребителски кредит всъщност целял
заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си. Ответникът в настоящото производство,
използвайки заблуждаваща търговска практика създавал неравноправност, която
1
благоприятствала кредитодателя и увреждала кредитополучателя. С такава клауза в
договора дружеството кредитор целяло да заблуди кредитополучателя в частта, относно
действителния годишен процент на разходите, като това обстоятелство пораждало
недействителност на целите договори, тъй като по смисъла на чл. 11 от ЗПК във връзка с чл.
19 от ГПК във връзка с чл. 22 от ЗПК липсата на задължителен реквизит от съдържанието на
договора за потребителски кредит водело до нищожност на договора. Това било така,
защото годишният процент на разходите по кредита включвал в себе си всички разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора. Гореизложеното се подкрепяло и от факта, че съгласно чл.5 от всеки
от процесните договори за потребителски кредит, кредитополучателят следвало да
предостави в тридневен срок от сключването на съглашенията, обезпечение, на което
обезпечение да бъде извършена предварителна проверка от страна на кредитора и едва след
нея, и след като отговаря на посочените от кредитора условия, обезпечението под формата
на банкова гаранция или договор за поръчителство във връзка с процесния договор за
кредит, би могло да се ползва или в противен случай се дължала неустойка по всяко от
правоотношенията, която неустойка се дължала пропорционално към всяка вноска по
кредитите и била отразена в погасителните планове и представлява неразделна част от
договорите за кредит. Поставените в чл.5 условия, които задължително трябвало да изпълни
кредитополучателя, за да не се дължи неустойка били следните: 1/ да предостави като
обезпечение безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка,
за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на
последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер
на общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и
лихва. 2/ Алтернативно на тази възможност, кредитополучателят можел да представи
поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните
условия: 2.1. При един поръчител - осигурителният доход следвало да е в размер на не по-
малко от три пъти размера на минималната работна заплата за страната; 2.2. При двама
поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях следвало да е в размер
на не по-малко от два пъти минималната работна заплата за страната; 2.3. Да не е/са
поръчител/и по други договори за кредит, сключен/и с кредитора; 2.4. Да не е/са
кредитополучател/и по договори за кредит, сключени със кредитора, по които е налице
неизпълнение; 2.5. Да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация
различна от „Редовен”, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно
справочните данни на ЦКР към БНБ; 2.6. Да представят служебна бележка от работодателя
си, или друг съответен документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход.
Налагането на толкова кратък срок за ангажиране на такъв поръчител или даже двама,
въобще препятствало всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията.
Той обективно бил в затруднение дори да направи опит да потърси поръчители, още по-
малко да намери двама такива, които следвало да отговарят и на всички посочени условия.
Всички тези кумулативно дадени условия навеждали на извод, че изначално било трудно,
2
ако не и невъзможно тяхното изпълнение. Що се отнасяло до алтернативната опция за
обезпечение, тя също поставяла изключително трудно преодолими пречки пред заемателя.
Касаело се за снабдяване с банкова гаранция, валидна 6 месеца след падежа за плащане на
цялата сума по договора. Доколкото срокът за снабдяване с такава гаранция бил едва три
дни, предвид практиката на банките по проучване на лицата, кандидатстващи за такова
обезпечение, фактически се явявало невъзможно за длъжника да придобие такава гаранция.
Уговореното възнаграждение под формата на „неустойка“ се явявало разход по кредитите,
който следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР - индикаторът за общото
оскъпяване на кредитите, по смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. Поради невключването на
това възнаграждение в посочения от потребителските договори размер на ГПР, последният
не съответствал на действително прилагания такъв от кредитора в кредитните
правоотношения. Посочването в договорите на размер на ГПР, който не бил реално
прилагания в отношенията между страните представлявало "заблуждаваща търговска
практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поради това счита, че процесните
договори са нищожни на основание чл. 22 от ЗПК и неспазване на изискванията на чл. 11,
ал. 11, т. 20 от ЗПК. Изложената теза се потвърждавала и от разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП,
която давала легалната дефиниция на нелоялна търговска практика, която се използва в
настоящия случай, с цел свръхпечалба на кредитора. Така в чл. 5 от всеки от договорите
било уговорено съответният заем да бъде обезпечен с банкова гаранция, или поръчителство,
отговарящи на конкретни условия. В случай на неизпълнение от страна на
кредитополучателя на критериите, визирани в чл. 5 от договорите, същият дължал
„неустойка“, която се начислява пропорционално към всяка вноска по кредитите. Тоест се
кумулирала месечната вноска за „неустойка“, с която неустойка падежните вземания
нараствали значително. Иначе казано, вноската по всеки от кредитите ставала значително по-
голяма. Същото това кумулиране на неустойката към погасителните вноски водело до
скрито оскъпяване на кредитите и създавало предпоставка за неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на потребителя. Следвало да се посочи, че „неизпълнението“ на
задължението от страна на кредитополучателя да представи банкова гаранция или да посочи
поръчител/и, отговарящ/и на конкретни условия вдигало лихвеният процент на кредитите на
месец няколкократно, тъй като тази „неустойка“ представлявала прикрита възнаградителна
лихва. Това се потвърждавало и от факта, че тази „неустойка“ била уговорена и в
погасителните планове по договорите. Предвид неизпълненото изискване на чл. 11, ал. 1, т.
9 ЗПК, и на основание чл. 22 ЗПК договорите за кредит се явявали недействителни, като
съгласно чл. 23 ЗПК заявява, че дължи само чистата стойност на кредитите, без лихва или
други разходи по кредитите. В заключение, посоченият лихвен процент по всеки от
договорите в размер на 50% не отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй
като уговорената „неустойка“ представлявала добавък към договорните лихви и не била
добавена в ГПР като разход по кредитите, въпреки че несъмнено била такъв. Поради по-
високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите,
доколкото възнаградителната лихва била един от компонентите му, но същият не бил обявен
на потребителя и не бил посочен в чл. 3, ал. 1, т. 5 от договорите в действителния му размер,
3
а това се явявало в нарушение на изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 от ЗПК. По този начин
се нарушавали добрите нрави, което било в разрез с изискванията на добросъвестността и в
негов ущърб, като счита, че това обстоятелство води до нищожност на двете договорни
съглашения. Моли да се приеме, че договорната лихва по всеки от договорите противоречи
на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. Видно от съдържанието на всеки от
договорите, страните уговорили заплащането на възнаградителна лихва в размер на 50 %
годишно. Като съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, лихви могли да се уговарят до размер,
определен от Министерски съвет, а според чл. 9 от същия закон, страните имали свобода на
договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябва да противоречи на
повелителните норми на Закона и на добрите нрави, като именно добрите нрави определяли
максималния размер, до който може да се уговаря възнаградителна парична лихва.
Уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва следвало да компенсира
заемодателя за това, че се е лишил временно от определена своя парична сума,
предоставяйки я на трето лице /кредитополучателя/, но да не води до неоснователното му
обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се
правела с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички относими
обстоятелства. Според приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на
Върховния касационен съд, противоречива на добрите нрави се явявала уговорката за
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато
възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено задължение - надвишаващата
двукратния размер на законната лихва, определен с акт на Министерски съвет /съответно
ПМС/. В процесния случай задълженията по всеки от договорите за кредит били
необезпечени, но договорената лихва и по двете съглашения надхвърляла значително
трикратния размер на законната лихва за претендираните периоди, с което клаузите,
уговарящи размера й се явявали нищожни. Отчитайки, че договорната лихва е цена за
предоставеното ползване на заетата сума, смята, че размерът на лихвата от 50% по
договорите за кредит, противоречи на добрите нрави. Намира за нищожна уговорената
неустойка в чл. 11 от всеки от процесните договори за потребителски кредити. С клаузата за
неустойка се предвиждало допълнително възнаграждение за кредитора, което се подкрепяло
и от начина, по който било установено това задължение, доколкото в договора било
предвидено неустойката да се заплаща на вноски, подобно на главницата и
възнаградителната лихва. В случая неустойката представлявала сигурна печалба за
кредитора, която печалба би увеличила стойността на договора. Процесната неустойка също
така се явявала и неравноправна по смисъла на чл. 145 от ЗЗП и съответно – нищожна на
основание чл. 146 от Закона за защита на потребителите. Потребителят не могъл да влияе
върху съдържанието й, тъй като била предварително изготвена от дружеството - кредитор и
съответно не била индивидуално уговорена.
Искането до съда е да постанови решение, с което:
1. Да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 96лв, на основание чл.55 от
ЗЗД, представляваща недължимо платени суми от страна на ищеца към ответника във връзка
4
с Договор за потребителски кредит № *** от *** година;
2. Да признае за установено, че Договор за потребителски кредит № *** от ***
година, сключен между страните, е изцяло недействителен; в условията на евентуалност да
бъде прогласена нищожност на отделни клаузи от него – чл. 3, ал. 1, т. 7, съгласно който се
дължи възнаградителна лихва в размер от 50 % /петдесет процента/ върху главницата, както
и на чл. 11, съгласно който се дължи неустойка, в случай че не се предостави обезпечение по
договора в тридневен срок от сключването му. Претендират се разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответникът депозира писмен отговор, с
който оспорва исковата молба като нередовна и неоснователна. Счита за неоснователни
претенциите на ищеца за обявяване на недействителност на договор за кредит № *** от ***.
и за нищожност на клаузата от договорите за кредит № *** и № ***, уговаряща неустойка за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, както и за връщане на
платени при липсващо основание суми по Договор с № ***. Следвало да се посочи, че на
основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влечала
недействителност на целия договор, доколкото същият можело да се прилага и без нея.
Настоящият случай бил именно такъв. Неустоечната клауза не била част от съществените
параметри на договора за заем, напротив тя самата била договорена между страните, за да
обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Също твърди, че в случай че
неустойката се приеме за нищожна, то същата щяла да се счита изначално за неуредена
между страните, респективно твърдението за нищожност на целия договор поради това, че
тя не е включена в ГПР се явявали неоснователни. Противно на твърдението в исковата
молба, с клаузата за неустойка не се заобикаляла нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а по
отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ били спазени всички,
закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски
кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация
за потребителски кредити ясно се сочело какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се
формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК „ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС на
РБ.“ ГПР в процесните договори бил в по-малък размер от нормативно определения лимит
на ГПР към сключване на договорите и в случая годишният процент на разходите не
надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не било налице
нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Уговорената неустойка не била и не следвало да бъде
включвана в ГПР. Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата
на сключване на договора. От своя страна, неустойката се явявала проявление на свободата
на договаряне между страните, като в настоящия случай била уговорена като плащане, в
случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на
кредитодателя след сключване на договорите. Изхождайки от волята на страните и от закона,
ставало ясно, че било изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в
ГПР. ГПР бил сбор от разходите, които представлявали цената за предоставената на
5
потребителя услуга. За да бъдело информирано решението на кредитополучателя, то същият
следвало да е наясно предварително за размера на тази цена. Именно поради това
законодателят установил императивното задължение за институциите, предоставящи заеми
и кредити по занаят да посочват сбора и компонентите на ГПР. Неустойката, от своя страна,
обслужвала неизпълнението и нейната функция била да обезщети страната по сключения
договор. Тя представлявала право на изправната страна и подлежала на договаряне между
страните. Нещо повече, в настоящия случай, освен че неустойката била дължима от
потребителя за неспазване на конкретно задължение по договора, тя била уговорена като
фиксиран размер и двете страни били напълно наясно с размера й още преди да настъпи
фактът на неизпълнение на задължението, което обезпечава. Предвид изложеното, двете
понятия не бивало да се смесват, те нямали обща, дори близка правна характеристика и
функция. Разходите, които се включват в ГПР били такива, с които кредиторът бил наясно
към датата на сключване на договора. В настоящия случай неустойката била индивидуално
договорена между страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема - такава би била
дължима след сключване на договора и само в случай, че заемополучателят не предложи
обезпечение на задължението си. Т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не
знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Неустойката била
уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя била разсрочена на вноски,
които може да изплати заедно със съответната част за главница и лихва на всеки падеж.
Търговецът внесъл достатъчно яснота по този въпрос, като в погасителния план към
договора, била посочена възможната вноска за неустойка за целия период на погасяване.
Обстоятелството, че тя се дължи само при неизпълнение на задължението за предоставяне
на обезпечение било посочено изрично в плана за погасяване, като в 6-та и 7-ма колона от
него с знак „*“ и съответната бележка след плана се сочело, че тези суми ще бъдат дължими
само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение по кредита. Ясно и
точно се сочели размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях представлява
лихва и главница към всеки един падеж. Твърденията, че уговореният фиксиран лихвен
процент по договора е в противоречие с добрите нрави, тъй като надвишавал три пъти
размера на законната лихва били неправилни и необосновани. Наличието на противоречие с
добрите нрави се преценявало за всеки отделен случай като меродавна за преценката била
конкретната фактическа обстановка. Те не представлявали конкретни правила, а морални
принципи, поради това изводът, че са нарушени не можело да бъде изведен като императив
за всеки случай, в който договорно задължение има една конкретна стойност. На следващо
място, възнаградителната лихва се явявала част от ГПР, в същото време в закона бил
установен максималният размер на ГПР, който към датата на сключване на Договор № ***
бил 68,95% и на Договор № *** бил 67,65%. От това следвало, че максималният възможен
размер на договорната лихва е нормативно регулиран, макар и опосредено. При така
формулираните клаузи и от съдържанието на договора ставало ясно, че още към момента на
сключването му потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да
се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията
им. Това се постигало с индивидуално уговорени параметри на договора, за които
6
потребителят бил наясно предварително, като имал възможността да се откаже от договора
без каквито и да било последици при сключването му, както и след това. Изложеното
оборвало и твърдението за заблуждаваща търговска практика от страна на кредитодателя, в
сочения от ищеца смисъл. Гореизложеното обосновавало и действителност на самата клауза
за неустойка по смисъла на ЗПК. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения
при потребителското кредитиране била съобразена със закона практика, която не водела
задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните: дружеството
кредитор предоставяло паричен заем срещу обезпечение, а кредитополучателят се
задължавал да върне заетата сума и договорената лихва. Процесният договор за
потребителски кредит бил сключен изцяло по волята на ищеца, който попълнил искане за
сключване на договор за кредит, получил подробна информация за желания от него
кредитен продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и имал пълното право
да се съгласи, или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни
формулировки. Дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема
по силата на клаузата от договора, задължаваща го да предостави обезпечение по кредита,
кредитополучателят разполагал с цели 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от
договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация, за което получил още със Стандартния
европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от оспорената в настоящото дело
неустойка, както и без никакви други отрицателни последици - заплащане на обезщетения
или такси. Именно чрез възможността за отказ от договора се гарантирали в най-пълна
степен правата на потребителя, в случай че последният реши, че е сключил договор при
недостатъчно изгодни за него условия. Друга възможност за кредитополучателя било
удължаването на тридневния срок чрез предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или
предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед
например. В случая ищецът не се възползвал от нито една от договорно и
законоустановените си права. От фактическата обстановка на казуса и процесуалното
поведение на ищеца ставало ясно, че потребителят изобщо не бил имал намерение да
предоставя обезпечение, тъкмо обратното, с изтеглянето на кредита целял да се обогати
неоснователно от кредитодателя си, като впоследствие заведе максимален брой
неоснователни искове срещу своя кредитор. Очевидно било, че същият договарял
недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на
правото, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение. Нямало как в
случая да се твърди противоречие на договорната неустойка с добрите нрави, поради
изброените по-горе причини и възможността кредитополучателят да може да въздейства
върху обстоятелствата, водещи до начисляването й, респективно върху цялостното й
отпадане. На следващо място, неустойката имала предварително определен начален и краен
момент, също така била с фиксирани параметри за срока на договора. При сключване на
процесния договор кредитополучателят не предоставил обезпечение, което да гарантира
интереса на кредитора от връщането на предоставения заем, въпреки изискването за това, а
от своя страна кредиторът направил предварителна оценка на вредите от липсата на такова
обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в договорната
7
неустойка, като дал възможност и допълнителен срок на клиента да предостави такова
обезпечение и съответно да не плаща неустойката. В настоящия случай неустойката била
уговорена за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, не при
забавено изпълнение на потребителя. Не било налице неравноправност по ЗЗП. В случая не
била налице нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като едновременно с това клаузите
били уговорени индивидуално с потребителя, същите били ясно и точно описани, като
давали на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му
задължение към търговеца. Тази яснота у ищеца била налице както преди сключване на
договора, така и при подписването му. В Стандартния европейски формуляр за предоставяне
на информация за потребителските кредити били посочени разходите по кредита, размера на
договорната лихва, ГПР, както и размера на неустойката, уговорена впоследствие в
договора за кредит. В Погасителния план към договора били изчерпателно посочени
компонентите на всяка една възможна вноска, както при предоставяне на обезпечение, така
и в случай, че такова не бъде дадено. В самия договор били посочени условията за
предоставяне на обезпечение и сроковете за това. И лихвата и неустойката били фиксирани
и ясно описани в договора, така че клаузите им нямали нужда от допълнително тълкуване с
цел потребителят да разбере с какво и при какви условия се задължава. Стойността на
неустойката била посочена в общ конкретен размер чрез цифрова стойност, не в процент,
предпоставките при които се дължи били точно и изчерпателно изброени, както и начинът
на плащане - срок и размер на всяко едно отделно плащане до крайния падеж на договора.
Така кредитополучателят бил информиран за условията за ползване на продукта на
търговеца предварително - да върне главницата и лихвата, да представи обезпечение, като
има право на избор какво да бъде то, в случай че не го направи, да плати и фиксирана
неустойка в точен и индивидуално определен размер. Предвид това било изключено ищецът
да не е бил предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора за
кредит, респективно да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП. Изискването договорните клаузи
да са изразени на ясен и разбираем език, следвало да се схваща като налагащо задължение
не само договорните клаузи да са ясни и разбираеми за потребителя от граматическа гледна
точка, но и в договора да е прозрачно изложен точният механизъм за отпускане и
издължаване на заемната сума, така че потребителят да може да предвиди въз основа на
ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. На
самостоятелно основание всички изложени твърдения за нищожност на договора и
отделните му клаузи се оборвали от факта, че през 2024 г. ищецът сключил общо четири
договора, които съдържали уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на
обезпечение по кредита. Наличието на четири договора за идентични кредитни продукти,
всеки от който съдържал оспорената в настоящото производство уговорка, опровергавало
твърденията на ищеца за липса на достатъчно информация за това какъв би бил крайният
размер на задължението на потребителя към кредитора и, че клаузите накърняват добрите
нрави. В случая вместо да упражни някое от договорно и законоустановените си права още
при сключване на първия договор - да прекрати договора, да поиска удължаване на срока за
предоставяне на обезпечение или за замяната му с друг вид, кредитополучателят по своя
8
инициатива сключил още три договора с уговорка за плащане на неустойка, респективно при
идентични условия. От тази фактическа постановка ставало ясно, че ищецът сключил
договорите с единствената цел да се обогати за сметка на ответника, като ползва кредитите,
а след това заведе искове за недействителност и връщане на платените суми. Това се явявало
в пряко противоречие с добросъвестността, която страните си дължали в преддоговорните
отношения по чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип, че никой не може да черпи права от
неправомерното си поведение. По отношение на твърденията за заблуждаваща търговска
практика излага, че това представлявало такова поведение от страна на търговеца, което да
подтикне потребителя да сключи определена сделка, която не би сключил в противен
случай. Кредитополучателят по своя инициатива се бил задължил четири пъти с уговорката
за плащане на неустойка, в случай, че не предостави обезпечение на кредитите, а договорите
били сключвани, след като клаузата за неустойка от предходния била породила действието
си. Това напълно опровергавало твърдението, че е налице заблуда по отношение на
условията на конкретния кредитен продукт. По отношение на твърдението за
неравноправност счита, че настоящият договор следва да се тълкува в контекста на
трайните отношения между страните, създадени на база четирите договора за кредит, които
съдържали една и съща уговорка и предоставяли идентични кредитни продукти при
идентични условия. От неоснователността на доводите за нищожност на договора в цялост и
за недействителност на неустоечната клауза следвала и неоснователност на иска за връщане
на даденото по договор № ***. Не оспорва, а признава получаването на сумата от 96 лева,
но твърди, че договорът и отделните му клаузи са действителни по изложените в настоящия
отговор съображения, поради което в полза на кредитодателя било налице валидно правно
основание да задържи плащанията по договора. Моли исковите претенции на ищеца да
бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендират се разноски.
В срока по чл. 211 ГПК е предявена насрещна искова молба от „Кеш Пойнт България“
ООД против А. М. К.. Ищецът по насрещния иск „Кеш Пойнт България“ ООД твърди в
исковата си молба, че между страните бил налице Договор за потребителски кредит № ***
от ***., по силата на който „Кеш Пойнт България“ ООД, ЕИК *********, предоставило на
А. М. К. кредит в размер на 500 лева. Заемната сума била предоставена на
кредитополучателя на датата на сключване на договора в брой, което било видно от чл.4 от
договора. Съгласно чл.3 от договора и погасителния план към него, кредитополучателят се
задължил да върне главницата при фиксиран лихвен процент от 51% на 16 седмични вноски
с дата на първо плащане ***г. и последна вноска на 17.12.2024г., като в погасителния план
били посочени конкретните дати на падежите. Предоставянето, респективно усвояването на
заемната сума се доказвало и от признанието в исковата молба. От твърденията на страните
и представените доказателства по безспорен начин се установявали фактите на сключване на
процесния договор и предоставяне на заемната сума в полза на кредитополучателя.
Едновременно с това ищецът по първоначалния иск бил в неизпълнение на задължението си
да върне предоставената заемна сума при условията и в сроковете по договора. След
подписване на договора и усвояване на кредита, кредитополучателят не изпълнил
задължението си да предостави обезпечение съобразно условията на чл. 5, поради което се
9
активирала предвидената в чл. 11 договорна неустойка. Кредитополучателят направил едно
единствено плащане по договора за кредит: на 05.10.2024г. - 100лв., с която сума били
погасени първата вноска изцяло и частично втората. Едновременно с това не била погасена
никаква част от главницата. В случая задължението по кредита изцяло падежирало с
изтичането на срока за последната вноска на 17.12.2024г. Общото задължение по договора
възлизало в размер на 997,05лева, от които 500 лева главница, 52,64 лева възнаградителна
лихва, 155,36 лева договорна неустойка и 289,05 лева такси. Предвид наличието на
неизпълнение от страна на кредитополучателя и изискуемостта на предоставената главница,
за кредитора бил налице безспорен правен интерес от предявяване на настоящата искова
молба. Предявява два евентуално съединени иска, и двата за осъждане на ответника да
плати единствено главница по договора, като: Главният иск бил предявен на договорно
основание и бил частичен - за вземане за част от общо дължимата главница по договора.
Обстоятелството, от което произтичало вземането на ищеца било наличие на неизпълнение
от страна на заемополучателя; Евентуалният иск, по който иска съдът да се произнесе само
ако направи преценка, че договорът за кредит е недействителен в цялост, бил предявен на
извъндоговорно основание - за осъждане на кредитополучателя да върне чистата стойност
на кредита съгласно задължителното предписание на чл. 23 ЗПК. При формиране размера на
иска от предоставената и усвоена от кредитополучателя заемна сума били приспаднати
всички извършени до този момент плащания по договора. Искането до съда е да постанови
решение, с което:
- на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД да бъде осъден А. М. К., да заплати на “Кеш Пойнт
България” ООД, ЕИК *********, сумата от 400лв., представляваща част от неизплатено
задължение за главница по Договор за паричен заем № *** от ***. в общ размер на 500 лева,
ведно със законна лихва от датата на депозиране на насрещния иск до окончателното
плащане;
- при условията на евентуалност, в случай че се приеме, че процесният договор е
недействителен в цялост, то моли на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 23 ЗПК да бъде
осъден А. М. К., да заплати на “Кеш Пойнт България” ООД, ЕИК *********, сумата от 400
лв., представляваща неизплатената част от чистата стойност на кредита по Договор за
паричен заем № *** от ***., ведно със законна лихва от датата на депозиране на насрещния
иск до окончателното плащане. Претендират се разноски.
Ответникът по насрещния иск А. М. К. представя писмен отговор в срока по чл. 131
ГПК. Не спори, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит №*** от ***.
Съгласно чл. 3, ал. 1, т. 7 от Договора - годишният лихвен процент на заема бил 50 % , а
годишният процент на разходите - 65.67%. Факт било, също така, че А. К. заплатил не 100
лева по този договор, а 464 лева. Това ставало ясно от предоставената справка от ответната
страна, видно от която А. К. направил 2 плащания към ответника, а именно: На 05.10.2024г.
платил 100 лв., с което погасявал неустойка и възнаградителна лихва; На 22.10.2024г. платил
364 лв., с което погасявал такси по кредита. В исковата молба, по отношения на процесния
Договор за потребителски кредит № *** от ***, се претендира, че същият следва да бъде
10
прогласен от съда за изцяло недействителен, поради противоречие с императивните
разпоредби на ЗПК и ЗЗП. Последиците от този изход на съдебния процес, съгласно
разпоредбата на чл.23 от ЗПК, били дължимост единствено на сумата по главницата на
съответния договор за кредит, която в случая била 36 лева. Посочената сума можел да
заплати изцяло, по сметка на Кеш Поинт България ООД, след позитивно развитие на
съдебния процес, касаещо неговото искане. Нещо повече, в същото производство,
кумулативно бил предявен и втори иск – вече осъдителен на основание чл. 124 от ГПК във
връзка с чл. 55 от ЗЗД поради недействителност и на друг договор между страните - Договор
за потребителски кредит № *** от *** година. Търсената и надплатена сума в исковата
молба била в размер на 96 лева, с оглед изхода на делото и по този иск, можело да се
приложи прихващане между страните и задълженията помежду им да бъдат уредени
окончателно. Моли да бъде отчетено, че насрещната искова молба, макар и допустима и
частично основателна, до размер от 36 лв., представлявала злоупотреба с право от страна на
ответника Кеш Пойнт България ООД. Така, предявеният насрещен иск се явявал напълно
излишен и целта му била единствено да обремени ищеца с разноски. С настоящото и на
основание чл.103 ЗЗД прави изявление за възражение за прихващане по отношение на
претендираните от Кеш Пойнт България ООД, с ЕИК ********* суми в процесния насрещен
иск с насрещно парично вземане, което А. М. К. има спрямо Кеш Пойнт България ООД,
произтичащо от сключения между същите страни договор, а именно: Договор за
потребителски кредит № *** от *** година.
Искането е да бъде уважен насрещния иск на Кеш Пойнт България ООД като
основателен до размер от 36лв., като остави последния без уважение като неоснователен. В
условията на евентуалност, в случай че бъде уважен предявения насрещен иск, то моли да
не се присъждат разноски в тежест на А. М. К. за адвокатското възнаграждение на
процесуалния представител на „Кеш Пойнт България“ ООД.
От фактическа страна:
По делото не е спорно, че между ищеца по първоначалния иск А. М. К., в качеството
на кредитополучател и ответника „Кеш Пойнт България“ ЕООД, в качеството на кредитор,
са сключени двата процесни договора за потребителски кредит, при следните параметри за
всеки от тях:
С Договор за потребителски кредит № *** от ***., „Кеш Пойнт България“ ЕООД
предоставя на А. М. К. заемни средства в размер на 300 лева, при лихвен процент по
кредита – 50% и годишен процент на разходите – 65,67 %, с общо дължима сума –
316,20лева, платима на 9 седмични вноски с дата на първо плащане ***. и дата на последно
плащане – 22.04.2024г. Съгласно чл.11, ал.1 от договора кредитополучателят се съгласява, че
ако не предостави договореното в чл. 5 от договора обезпечение в тридневен срок от
сключването му или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в
настоящия договор за кредит, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер
на 79,80 лева. Видно от ал.2 на същата клауза, страните се съгласяват, че в случаите по
предходната алинея, дължимата неустойка ще бъде заплатена разсрочено – съобразно
11
посочения в Приложение 1 към договора за кредит начин. Съгласно Приложение № 1 –
погасителен план към договора за потребителски кредит вноските за неустойка се дължат
заедно /на същите дати/ с вноските за погасяване на кредита. Видно от представения по
делото погасителен план към договора общо дължимата сума по кредита, явяваща се сбор от
главница и лихва е 316,20 лв., а общо дължимата сума по кредита, представляваща сбор от
главница, лихва и неустойка е 396,00лв., като неустойката е калкулирана в месечните
погасителни вноски по кредита;
С Договор за потребителски кредит № *** от *** г., „Кеш Пойнт България“ ЕООД
предоставя на А. М. К. заемни средства в размер на 500 лева, при лихвен процент по
кредита – 51 % и годишен процент на разходите – 67,28 %, с общо дължима сума – 552,64
лева, платима на 16 седмични вноски с дата на първо плащане *** г. и дата на последно
плащане – 17.12.2024 г. Съгласно чл. 11, ал. 1 от договора кредитополучателят се съгласява,
че ако не предостави договореното в чл. 5 от договора обезпечение в тридневен срок от
сключването му или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в
настоящия договор за кредит, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер
на 215,36 лева. Видно от ал. 2 на същата клауза, страните се съгласяват, че в случаите по
предходната алинея, дължимата неустойка ще бъде заплатена разсрочено – съобразно
посочения в Приложение 1 към договора за кредит начин. Съгласно Приложение № 1 –
погасителен план към договора за потребителски кредит вноските за неустойка се дължат
заедно /на същите дати/ с вноските за погасяване на кредита. Видно от представения по
делото погасителен план към договора общо дължимата сума по кредита, явяваща се сбор от
главница и лихва е 552,64 лв., а общо дължимата сума по кредита, представляваща сбор от
главница, лихва и неустойка е 768,00 лв., като неустойката е калкулирана в месечните
погасителни вноски по кредита.
По делото е приета съдебно-счетоводна експертиза, като видно от заключението по
същата е, че в ГПР по процесните договори за кредит е включена като разход само
възнаградителната лихва. Според вещото лице, ако бъде включена начислената неустойка по
чл. 5 от процесните договори, то размерът на ГПР по всеки от тях ще възлиза съответно: По
Договор за потребителски кредит № *** от *** г. – ГПР в размер на 1930,67 %; По Договор
за потребителски кредит № *** от *** г. – ГПР в размер на 1582,06 %. Вещото лице посочва,
че от страна на А. М. К. са извършени плащания по договора от *** г. в общ размер на 426
лв., разпределени както следва: 300 лв. за главница, 16,20 лв. възнаградителна лихва, 79,80
лв. неустойка за непредоставено обезпечение по договор и 30 лв. такси за събиране на
просрочени вземания. На 30.03.2024г. кредитополучателят предсрочно е погасил изцяло
всичките си задължения по Договор за потребителски кредит № *** от ***. По отношение
на другия процесен договор за кредит, а именно Договор за потребителски кредит № *** от
***., вещото лице сочи, че от страна на длъжника К. са извършени плащания в размер на
100лв., с които са погасени: 40лв. неустойка за непредоставено обезпечение по договор и
60лв. такса за събиране на просрочени вземания. По данни на вещото лице, към датата на
предоставената му справка от дружеството-кредитор /26.08.2025г./, по договора от ***.
12
кредитополучателят К. има следните незаплатени задължения: 500лв. главница, 52,64лв.
възнаградителна лихва, 155,36лв. неустойка за непредоставено обезпечение по договор,
170лв. такса за събиране на просрочени вземания, 71,17лв. законна лихва и 70,80лв.
неустойка за забава, начислена съгласно т. 3 от Тарифата на „Кеш Пойнт България“ ООД.
В съдебно заседание е допуснато поискано от процесуалния представител на ищеца,
изменение размера на предявения първоначален иск по чл.55 от ЗЗД в насока неговото
увеличаване от 96лв. на 126лв., която сума представлява сбор от възнаградителна лихва в
размер на 16,20лв., 79,20лв. неустойка за непредоставено обезпечение по договор, както и
такса за събиране на просрочени вземания в размер на 30лв., във връзка с Договор за
потребителски кредит № *** от ***.
От правна страна:
Ответникът по първоначалния иск „Кеш Пойнт България“ ООД, гр. София
представлява финансова институция по смисъла на чл. 3 ал. 2 от ЗКИ, поради което може да
отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Това определя дружеството като кредитор по смисъла на чл. 9
ал. 4 от ЗПК. В този случай е безспорно, че процесните договори за потребителски кредит
попадат в дефиницията на чл. 9 ал. 1 от ЗПК и по отношение на тях са приложими
разпоредбите на ЗПК и на ЗЗП.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване
на последиците по чл. 22 от ЗПК – недействителност на договора за потребителски кредит,
като последиците са уредени в чл. 23 от ЗПК – отговорността на заемателя не отпада изцяло,
но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и
другите разходи.
Доколкото се касае за императивни разпоредби, нарушението на които влече
нищожност на целия договор за потребителски кредит, съдът следва служебно да провери
съответствието на договора със същите. Това е така, защото ищецът има качеството
потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Разпоредбата на чл.11, ал.1 от ЗПК,
регламентираща съдържанието на договора за потребителски кредит, в т.10 въвежда
изискване за посочване в договора на годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит.
Това изискване е въведено, за да гарантира на потребителя яснота и прозрачност как се
формира задължението му, какво е оскъпяването на кредита, както и да му даде възможност
да извърши съпоставка с други кредитни продукти и направи своя избор. По правилата на
чл. 19, ал. 1-3 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. По смисъла на ЗПК § 1, т. 1 "Общ разход по кредита за потребителя" са всички
13
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Тоест, годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, като спазването на това
изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР. В процесните
Договор за потребителски кредит № *** от ***. и Договор за потребителски кредит №*** от
***., са посочени като процентна стойност ГПР в размер на 65,67% - по договора от ***. и
ГПР в размер на 67,28% - по договора от ***., т.е. формално е изпълнено изискването на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Кредиторът обаче се е задоволил единствено с посочването като
абсолютна стойност на ГПР, като липсва ясно разписана методика на формиране годишния
процент на разходите по кредита. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, но не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита,
а именно неустойката, предвидена в чл.11 от всеки от договорите, която следва да се включи
в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Сумата за дължимата
неустойка, предвидена в чл.11 от договорите за потребителски кредит – видно от
погасителния план към всеки от договорите, съответно и от заключението на вещото лице, е
калкулирана във всяка погасителна седмична вноска и следва да бъде включена в ГПР.
Съгласно приетото и неоспорено от страните заключение на съдебно-счетоводната
експертиза, с прибавянето на тази сума към ГПР по всеки от договорите, размерът на
разходите нараства – от 65,67% на 1930,67% по Договор за потребителски кредит № *** от
***. и от 67,28% на 1582,06% по Договор за потребителски кредит № *** от ***., което
несъмнено води до надвишаване на ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а от там до
нищожност на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК.
Предвид изложеното се налага извод, че двата процесни договора за потребителски
кредит не отговарят на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като в тях липсва
посочване на действителният процент на ГПР. След като в договорите не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, не може да се приеме, че
е спазена нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което представлява нарушение по чл.22 от
ЗПК, водещо до недействителност на същите. Тоест, първият от предявените първоначални
главни искове е основателен и като такъв, следва да бъде уважен.
Предвид уважаването на този иск, съдът не дължи произнасяне по евентуално
предявените искове за прогласяване недействителността на отделни клаузи от Договор за
потребителски кредит № *** от ***.
Тъй като съгласно чл.22 от ЗПК процесните договори за потребителски кредит се
14
явяват недействителни, както се посочи по-горе, на основание чл. 23 от ЗПК, ищецът дължи
връщане само на чистата стойност на кредитите.
По отношение другия главен първоначален иск с правно основание чл. 55 от ЗЗД и
предвид установената недействителност на Договор за потребителски кредит № *** от ***.,
установи се, че с договора от ***. на А. К. е отпусната в заем сума от 300лв., а длъжникът е
заплатил по този договор общо 426,00лв.
По насрещния иск:
Предвид недействителността на Договор за потребителски кредит № *** от ***.,
следва да се отхвърли предявеният главен насрещен иск по чл.79, ал.1 от ЗЗД и да се
разгледа предявеният при условията на евентуалност насрещен иск по чл.23 от ЗПК за
връщане на неплатената част от чистата стойност на кредита – в размер на 400 лв.
Както се спомена по-горе, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, какъвто е настоящият случай, съгласно чл. 23 от ЗПК, потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Видно
от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, към 26.08.2025 г. от страна на А. К. са
извършени плащания по Договор за потребителски кредит №*** от ***. в общ размер на
100лв
По възражението за прихващане:
Ответникът по насрещния иск А. М. К. е направил възражение за прихващане на
претендираната с насрещния иск дължима сума по Договор за потребителски кредит № ***
от ***. със сумата, подлежаща на връщане по Договор за кредит № *** от ***.
Прихващането е способ за прекратяване на две насрещни задължения до размера на
по-малкото от тях – чл. 104, ал. 2 от ЗЗД. Прихващането има прекратително действие по
отношение на задължението за прихващаният, тъй като замества изпълнението на неговото
задължение. Прекратяването на насрещните задължения не настъпва по право. Длъжникът
на насрещните задължения трябва да изрази воля за прихващане. Съдебното прихващане се
извършва чрез насрещен иск, или чрез възражение. Възражението може да бъде предявено
като евентуално. Общата уредба на прихващането е уредена в чл. 103 – 105 от ЗЗД.
Възражението е релевирано в срок – с отговора на насрещния иск, явява се допустимо и по
същество – основателно. В случая е налице хипотезата на чл. 211 от ГПК, като по този начин
следва да бъде извършено съдебно прихващане между сумите по двата уважени иска – този
с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД по първоначалния иск, и този с правно основание чл. 23
от ЗПК – в условията на евентуалност по насрещния иск. Установи се от горните мотиви, че
между страните са налице еднородни, ликвидни и изискуеми вземания, прихващане между
които може да бъде извършено до размера на по-малкото. Ето защо следва да бъде
извършено съдебно прихващане между сумата в размер на 126лв., дължима на ищеца по
първоначалния иск, и сумата в размер на 400лв., дължима на ответника по първоначалния
иск „Кеш Пойнт България“ ООД. Или, следва да бъде осъден ответника по насрещния иск да
заплати на дружеството-кредитор сумата в размер на 274лв., представляваща дължима
15
главница по Договор за потребителски кредит № *** от ***., след извършеното
прихващане.
Предвид прихващането, предявения от ищеца по първоначалния иск против
ответника по същия иск с правно осн. чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за връщане на сумата от 126лв.
като платена без основание по Договор за кредит № *** от ***. следва да бъде отхвърлен,
поради извършеното прихващане. Що се отнася до предявения от ответника по
първоначалния и ищец по насрещния, иск против ищеца по първоначалния и ответник по
насрещния иск, то същият следва да бъде отхвърлен за сумата над 274лв. до претендираните
400лв., като погасен чрез прихващане.
По разноските:
Предвид изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК следва да бъде осъден
ответникът по първоначалния иск да заплати на ищеца направените по делото разноски в
общ размер на 500лв. /100лв. – държавна такса и 400лв. – възнаграждение за вещо лице/.
Пълномощникът на ищеца по първоначалния иск е поскал определяне и присъждане
на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38 от ЗАдв – пълномощно на адвоката и
договор за правна защита и съдействие, в който е обективирано изявление, че договореното
възнаграждение е съгласно чл.38 ал.1, т.2 от ЗАдв. Ето защо на основание чл.78, ал.1 от
ГПК, във вр. с чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв, ответното дружество следва да бъде осъдено да
заплати на пълномощника на ищцата по първоначалния иск сумата от 400лв – адвокатско
възнаграждение по делото.
По предявения насрещен иск: Разноските на ищеца по насрещния иск възлизат на 530
лв., от които: 50лв. за държавна такса и адвокатски хонорар от 480 лв. с ДДС, които следва
да бъдат поети от ответника по насрещния иск.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А. М. К., ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, против
„Кеш Пойнт България“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, р-н „Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, представлявано от Николай
Пенчев Пенчев – управител, иск с правно осн. чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 126лв, като
платена без основание във връзка с недействителен Договор за кредит № *** от ***., като
погасен изцяло след извършено съдебно прихващане.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Договор за потребителски кредит № *** от *** г.,
сключен между А. М. К., ЕГН **********, с постоянен адрес: *** и „Кеш Пойнт България“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Младост“, бул.
„Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. с
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Кеш Пойнт България“ ООД, ЕИК *********, със
16
седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 115
Е, ет. 5, представлявано от Николай Пенчев Пенчев – управител, главен насрещен иск с
правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД – за осъждане на А. М. К., ЕГН **********, с
постоянен адрес: ***, да заплати на дружеството сумата от 400лв, представляваща част от
неизплатено задължение за главница по Договор за потребителски кредит № *** от *** г.,
като неоснователен.
ОСЪЖДА А. М. К., ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, да заплати на „Кеш
Пойнт България“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н
„Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, представлявано от Николай Пенчев
Пенчев – управител, сумата от 274 лева /двеста седемдесет и четири лева/, представляваща
незаплатена част от чистата стойност на кредита по Договор за потребителски кредит № ***
от *** г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на насрещната искова
молба – 03.06.2025 г. до окончателното изплащане на сумата, като отхвърля насрещния иск
за сумата над 274лв. до претендираните 400лв., като погасен чрез съдебно прихващане.
ОСЪЖДА „Кеш Пойнт България“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, р-н „Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5,
представлявано от Николай Пенчев Пенчев – управител, да заплати на А. М. К., ЕГН
**********, с постоянен адрес: ***, сумата в общ размер на 500лв, представляваща
разноски по делото за дължима държавна такса и възнаграждение за вещо лице.
ОСЪЖДА „Кеш Пойнт България“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, р-н „Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5,
представлявано от Николай Пенчев Пенчев – управител, да заплати на Еднолично
Адвокатско дружество М., гр. Стара Загора, със седалище и адрес на управление: гр. Стара
Загора, бул. „Княз А.андър Батенберг“ № 28, ет. 5, офис 42, БУЛСТАТ *********,
представлявано от адвокат М. В. М., ЛН **********, при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв,
сумата от 400лв, представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено от адвокат М.
В. М. процесуално представителство на ищеца А. М. К..
ОСЪЖДА А. М. К., ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, да заплати на „Кеш
Пойнт България“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н
„Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, представлявано от Николай Пенчев
Пенчев – управител, сумата в размер на 530лв, представляваща сторените по делото
разноски по насрещния иск.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните, пред Старозагорски Окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
17