Решение по адм. дело №1795/2025 на Административен съд - Бургас

Производството по делото е по оспорване на индивидуален административен акт, по реда на чл.145 и сл. от АПК.

Образувано е В. С., гражданин на Република Украйна, с настоящ адрес в [населено място], чрез пълномощника- адвокат Д. О. от БАК, против Заповед № ЗСПД/Д-А/13571 от 12.09.2025г. на Началника на отдел „СЗ“ в Дирекция “Социално подпомагане“- Бургас. В жалбата се излагат доводи за незаконосъобразност на обжалваната заповед поради допуснати съществени процесуални нарушения, противоречие с материалния закон и несъответствие с целта на закона. Наведено е твърдение за нарушаване на разпоредбите на Закона за убежището и бежанците (ЗУБ), както и международни актове, по които република България е страна. Твърди се колизия и с Конвенцията за защита правата на детето и Директива 2001/55/ЕО от 20.07.2001г. Иска се отмяна на отказа и връщане на преписката на административния орган за ново произнасяне по заявлението.

В съдебно заседание оспорващата не се явява, а се представлява от упълномощения адвокат Д. О. от АК-Бургас, който поддържа жалбата и пледира за нейното уважаване. Иска се присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗА.

Ответникът– Началник отдел в Дирекция „Социално подпомагане“– Бургас, оспорва основателността на жалбата в писмено становище по делото /л.17-18/ и иска да бъде отхвърлена. Посочено е, че не са налице условията за отпускане на помощ по чл.10а, ал.1 от ЗСПД, тъй като право на семейни помощи за деца имат семействата на чужди граждани, които са постоянно пребиваващи и отглеждат децата си в страната, в случай, че получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или международен договор, по който Република България е страна. Изтъква, че в конкретният случай жалбоподателят няма постоянно пребиваване в страната, а има предоставена временна закрила. Заявява се, че исканата помощ е семейна, а не социална. По същество, иска се отхвърляне на жалбата, респективно потвърждаване на оспорения административен акт.

В съдебно заседание жалбата се поддържа на наведените основания от пълномощника на оспорващата страна.

Ответникът, редовно призован, не изпраща представител в открито заседание.

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – БУРГАС, в настоящият състав, след като обсъди доводите и становищата на страните, съобрази представените по делото доказателства, приема следното от фактическа страна:

Установява се по делото, че в Дирекция ”Социално подпомагане“ – [населено място] е образувано административно производство, по повод подадено от жалбоподателя В. С. заявление-декларация, постъпило с вх. № ЗСПД/Д-А-13571/05.09.2025г., с което заявителя, в качеството на майка /законен представител/ на малолетно лице, а именно А. С., се прендира заплащане на еднократна помощ по чл.10а, ал.1 от ЗСПД, полагаща се за ученици записани в първи, втори, трети и четвърти клас.

От представената Регистрационна карта издадена на 11.03.2025г. с валидност до 04.03.2026г. /л.8 по дело/ се установява, че на заявителят-чужденец В. С. /гражданин на Република Украйна/, е предоставена временна закрила по чл.39 от ЗУБ.

Не е спорно по делото, а и се установява от приетите писмени доказателства- удостоверение за раждане /л.9 от делото/, че детето А. е дъщеря на заявителя и е родена на [дата]. в Украйна, като е записана за ученик в четвърти клас през учебната 2025/26 година в дневна форма на обучение в НБУ „Михаил Лъкатник“- [населено място].

Въз основа на подаденото заявление-декларация, е издадена оспорената в настоящото дело Заповед № ЗСПД/Д-А/ ЗСПД/Д-А/13571 от 12.09.2025г. на Началник отдел „СЗ“ в Дирекция „Социално подпомагане“- [населено място], с която е постановен отказ за отпускане на еднократна помощ, съгласно чл.10а, ал.1 от ЗСПД. Видно от изложените в заповедта съображения заявителят не отговаря на условията по чл. 3, т. 5 от ЗСПД, вр.чл.10а ЗСПД – Право на семейни помощи за деца: имат семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна.“

По делото са представени доказателства /л.27/ за упълномощаването на ответника, заемащ длъжността Началник отдел „СЗ“ в ДСП-Бургас, а именно Заповед № 0201-РД01-0271 от 19.07.2024г., с оглед делегиране на правомощия на директора на ДСП-Бургас на началник отдел „Социална закрила“ в ДСП-Бургас за издаване на заповеди от процесната категория.

Въз основа на така направените фактически констатации, съдът обосновава следните правни изводи:

Жалбата е подадена в рамките на предвидения за това преклузивен срок по чл. 149, ал. 1 от АПК, и от лице, което е активно легитимирано да оспори постановения неблагоприятен по своя характер административен акт, поради което е налице и правен ин­терес от оспорването. Заповедта подлежи на съдебен контрол за законосъобразност, респективно подадената жалба е процесуално ДОПУСТИМА.

При разглеждането й по същество, съдът съобрази следното:

В настоящият случай компетентността на издателя на оспорената заповед произтича от закона. Съобразно чл. 10, ал. 4 от ЗСПД във връзка с чл. 10, ал. 5 от ЗСПД, отпускането на семейни помощи за деца или отказа за отпускането им се извършва със заповед на Директора на Дирекция "Социално подпомагане" или упълномощено от него лице. Процесният административен акт е издаден именно от посоченото упълномощено лице в хипотезата на делегиране правомощия на директора на ДСП-Бургас, който е материално и териториално компетентен, т.е. заповедта е издадена в рамките на предоставените правомощия на ответния административен орган. В случаят, издателят на заповедта не се позовава на друг оправомощаващ акт, съгласно който изпълнява длъжността „директор“ по заместване. Заповедта е издадена при хипотезата на делегирани правомощия, което ясно се сочи и в мотивите на оправомощителната заповед „за създаване на по-добра организация на работа…“, респективно издателят се е легитимирал именно с длъжността, която заема по щат- началник на отдел. Ето защо, в случаят, в качеството на ответник е конституиран точно това длъжностно лице, а не директора на ДСП-Бургас.

При издаването на заповедта е спазена изискуемата от закона писмена форма, като изложените фактически и правни основания позволяват проверка на материалната й законосъобразност. В хода на административното производство не се констатира извършването на съществени нарушения на административно-производствените правила.

Относно съблюдаване нормите на материалния закон и неговите цели, следва да се отбележи следното:

В настоящият казус страните не спорят по фактите. Противоречивите тези се изразяват в различно тълкуване на нормативната уредба, респективно застъпват противоположни становища относно материалната законосъобразност на акта и съответствието му с целта на закона, по-конкретно налице ли са основания за отпускане на еднократна помощ по реда на чл.10а, ал.1 от ЗСПД за детето, което видно от приетите писмени доказателства, част от административната преписка, е записано като ученик в четвърти клас и за този факт въобще липсва спор.

В тази връзка, за да се произнесе по съществото на спора, съдът взе предвид следното:

Съгласно чл.47, ал.1 от Конституцията на Република България (КРБ), отглеждането на децата до пълнолетието им се подпомага от държавата. С разпоредбата на чл.51, ал.1 от КРБ е прогласено правото на гражданите на социално подпомагане, съгласно чл. 26, ал. 2 КРБ чужденците, които пребивават в Република България имат всички права по тази Конституция с изключение на правата, за които Конституцията и законите изискват българско гражданство.

В конкретният случай на жалбоподателя е предоставена временна закрила на осн. чл.39, ал.1, т.1 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ). Този закон урежда условията и реда за предоставяне на закрила на чужденци на територията на Република България, както и техните права и задължения, като в чл.39, ал.1, т.4 от същия изрично е предвидено, че чужденците с предоставена временна закрила имат право на социално подпомагане.

Същевременно, разпоредбата на чл.3 ЗСПД определя кръга на лицата, които имат право на семейни помощи за деца: 1. бременните жени - български граждани; 2. семействата на българските граждани - за децата, които отглеждат в страната; 3. семействата, в които единият от родителите е български гражданин - за децата с българско гражданство, които отглеждат в страната; 4. семействата на роднини, близки или приемни семейства - за децата, настанени по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето; 5. бременните жени - чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна.

Съобразно установеното от фактическа страна жалбоподателят- чужденец с предоставена временна закрила, не попада в някоя от предвидените в чл.3 ЗСПД хипотези. Следва да се отбележи, че последната редакция на чл. 3 от ЗСПД е публикувана в ДВ, бр.69 от 2004г., а правото на социално подпомагане по чл.39, ал. 1, т. 4 ЗУБ на чужденците с предоставена временна закрила е въведено през 2007г./ДВ, бр.52 от 2007г., изм.ДВ, бр.32/2022г., в сила от 26.04.2022 г/. При тези констатации, съгласно основен правен принцип, а именно правилото Lex posterior derogat legi priori /по-новият закон отменя по-стария/, предимство има именно по-новата правна уредба, тъй като в правният мир не могат да съществуват едновременно две правни норми, които уреждат едно и също обществено отношение по различен начин.

На следващо място, основателно е и възражението, инкорпорирано в жалбата срещу процесната заповед, че атакуваният акт противоречи на Конвенцията на ООН за правата на детето, а така също и на Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001г. по следните съображения: С чл. 27, т. 1 от Конвенцията за правата на детето /ратифицирана с решение на Великото народно събрание, в сила за Р.България от 03.07.1991г./ е предвидено, че държавите - страни по Конвенцията, признават правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответстващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие, а в т.3 от същата разпоредба- че държавите - страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия, в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ, програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището.

Съгласно чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България, международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната, като имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. Ето защо, следва пряко приложение на Конвенцията на ООН за правата на детето обхващата правото на образование и като социално право. Действително, с оглед на водещата се война в Република Украйна Европейският съвет активира за първи път Директивата за временна закрила на бежанци, с което се дава възможност на украинците, които влизат на територията на страните членки на ЕС, да получат незабавна помощ. В рамките на тази помощ е включена и възможността за получаване на социално подпомагане, но това подпомагане, в съответствие с възможността, дадена от чл. 29, параграф 2 от Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила. Установява се и противоречие с Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 г. относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица, която предвижда в чл.13, т.2, че държавите членки създават разпоредби за предоставяне на помощи от "Социални грижи" на лицата, ползващи се с временна закрила. Вярно е, че такива разпоредби в българското законодателство се съдържат именно в ЗСПД. Същевременно, според § 76 от ДР на ЗУБ, Законът за убежището и бежанците въвежда изискванията на Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 г. относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила и изискванията на Директива 2013/33/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 г. за определяне на стандарти относно приемането на кандидати за международна закрила (OB, L 180/96 от 29 юни 2013 г.), като административният орган, издал процесната заповед, е следвало да ги съобрази при постановяване на обжалвания акт. Цитираният нормативен акт на ЕС не може да бъде противопоставен на двустранния договор между Р.България и Р.Украйна /в сила от 01 април 2003г./, на който се позовава ответната страна, като изтъква, че в него не фигурира правото на получаване на семейни помощи. Именно защото в този договор не е уредено правото на помощи, няма пречка тези обществени отношения да бъдат уредени въз основа на другите цитирани в настоящото решение нормативни актове. Освен това, цитираният нормативен акт – Директивата от 2013г. е задължителен и е от по-висока степен, а не на последно по важност място съставлява по-нов акт, което обстоятелство му дава приоритет дори да е налице противоречие с норми от евентуална по-стара уредба на отношенията, съгласно посоченият по-горе в решението основен принцип на правото.

Обобщено, постановяването на отказ за изплащане на еднократна помощ по чл.10а, ал.1 от ЗСПД, с аргумент, че заявителят е с предоставена временна закрила и не представлява семейство на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такава помощ е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Р.България е страна, е в явно несъответствие с горепосочените норми и в противоречие с целта на закона. Неоснователни са доводите на ответната страна, във връзка с [жк], че помощта се отпуска на семейство, чието дете е записано като ученик в първи, втори, трети или четвърти клас, не променя същността й, като вид социална помощ, а отпускането й на родителя не обосновава извод, че постановеният отказ не нарушава правата на детето. Правопораждащият факт е именно записването на ученик в посочените класове и отпускането на помощта пряко засяга правата на детето, тъй като е част от семейството и то се представлява именно от неговите законни представители- родителите. Предвид изложеното, оспореният административен акт е незаконосъобразен, поради което обжалваната заповед следва да бъде отменена.

На основание чл.173, ал.2 от АПК, следва да бъде изпратена административната преписка на ДСП-Бургас за ново произнасяне по подаденото заявление-декларация от 05.09.2025г., от жалбоподателя, при съблюдаване на дадените с настоящо решение указания по тълкуване и прилагане на закона, за произнасяне в 14-дневен срок от постъпване на съобщението.

По отношение на изричното искане на пълномощника на жалбоподателя за определяне на адвокатско възнаграждение, съдът съобрази следното: Искането за определяне на адвокатско възнаграждение се основава на хипотезата по чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. В случаят, пълномощникът на жалбоподателя- адвокат Д. О. от АК-Бургас е изготвил жалба от името на украинската гражданка, въз основа на която е образувано настоящото производство и няма спор, че е оказал безплатна правна помощ на оспорващата страна. Основанието за това е вписано изрично в представено по делото пълномощно. Съгласно тази разпоредба, безплатната помощ се предоставя на материално затруднени лица, а предвид факта, че украинската гражданка е с предоставена временна закрила по реда на ЗУБ, жалбоподателя попада закономерно в посочената категория и не са налице обстоятелства, които да опровергават този извод. В настоящото производство предмет на оспорване е заповед, с която е отказано отпускане на еднократна помощ за ученик в първи клас, а размерът на тази помощ е нормативно установен, т.е. е фиксиран. Заповедта се отменя с настоящото решение на съда, поради което именно оспорващата страна има право на разноски, респективно ответникът следва да ги заплати. При положение, че се кандидатства за еднократна помощ, чийто размер е ясен и конкретизиран безусловно от нормативната уредба, на посоченото правно основание, а с процесната заповед се отказва отпускане на такава помощ, то производството очевидно е с материален интерес, доколкото при произнасяне в полза на жалбоподателя и връщане на преписката на органа за ново произнасяне, възможният позитивен резултат е именно отпускане на определената от закона еднократна парична помощ. Следователно, адвокатското възнаграждение в случаят следва да се определи именно по правилата на чл.8, ал.1, вр. с чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 2004г. за възнаграждения за адвокатска работа, доколкото процесната помощ с категоричност попада в диапазона „до 1000 лева“, т.е. размерът на адвокатското възнаграждение определено от съда следва да бъде 400 лв. Тази сума следва да бъде заплатена от Агенцията за социално подпомагане /АСП/, която е юридическо лице и в чиято структура е включен ответният административен орган.

Мотивиран от изложеното, Административен съд-Бургас,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ изцяло Заповед № ЗСПД /Д-А/13571 от 12.09.2025г., издадена от Началник на отдел „СЗ“ в Дирекция „Социално подпомагане“–[населено място] и

ИЗПРАЩА преписката по заявление- декларация, вх. № ЗСПД/Д-А- 13571 от 05.09.2025г., подадено от В. С., на Дирекция “Социално подпомагане”-Бургас, за ново произнасяне в 14-дневен срок от получаване на съобщението.

ОСЪЖДА Агенцията за социално подпомагане да заплати на адвокат Д. О. от АК-Бургас адвокатско възнаграждение в размер на 400 /четиристотин/ лева, на основание чл.38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, за осъществено процесуално представителство на жалбоподателя В. С. /гражданин на Р.Украйна/ по административно дело № 1795 от 2025г. по описа на Административен съд-Бургас.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване /чл.10, ал.6 от ЗСПД/.