№ 13846
гр. София, 12.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ
при участието на секретаря ХРИСТИЯНА Р. РАЧЕВА
като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ Гражданско дело
№ 20221110151746 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124 от Гражданския процесуален кодекс ГПК)
и следващите.
Образувано е по искова молба по искова молба на Р. С. И. срещу „.“ ЕООД.
Ищецът твърди, че през 2021 г. е сключил с ответника договор за „предоставяне
на поръчителство“ № . от 16. 03. 2021 г., по силата на който ответникът поел
задължението да обезпечи задълженията на ищеца по договор за паричен заем,
сключен на същата дата с третото лице „.“ АД. Договорът за предоставяне на
поръчителство бил възмезден, като ищецът трябвало да заплаща възнаграждението по
него на ответника чрез пълномощника на ответника „.“ АД. Ищецът погасил изцяло
задълженията си по договора за предоставяне на поръчителство чрез плащане в размер
на 240 лева. Ищецът обосновава, че има качеството на потребител, както и че
договорът за предоставяне на поръчителство бил акцесорен спрямо договора за
паричен заем. След като е акцесорен спрямо него, ищецът излага доводи, че основният
договор за паричен заем е недействителен (твърди по-точно липса на посочване на
действителния годишен процент на разходите). Освен това поддържа и
недействителност на самия договор за предоставяне на поръчителство на
самостоятелни основания – поради липса на основание и накърняване на добрите
нрави, като твърди, че ответникът и „.“ АД са свързани лица. Иска от съда да осъди
ответника да му заплати сумата 10 лева, представляваща част от общата сума 300 лева,
която е била недължимо платена по нищожния договор за гаранция. Претендира
разноски.
С молба от 22.11.2023 г. ищецът е поискал изменение на размера на предявения
иск, като същият се счита за предявен за сумата в размер на 240 лв., което беше
допуснато от съда
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответното дружество, с който
1
оспорва предявения иск като недопустим и неоснователен. Излага доводи за липса на
правен интерес на ищеца да води иска. Заявява, че основният предмет на дейност на
дружеството е предоставяне на гаранционни сделки по занятие, поради което в
качеството си на търговец му е дължимо възнаграждение за предоставеното
поръчителство. Оспорва договорът да противоречи на добрите нрави, с оглед
действащия принцип на свободно договаряне и доколкото страните са постигнали
съгласие за сключването му. Поддържа, че е изпълнило задължението си по договора,
поради което не е налице нееквивалентност на престациите. Оспорва твърденията на
ищеца противоречие на договора със ЗПК, доколкото сключеният договор не е бил
потребителски кредит. Моли за отхвърлянето на предявения иск и присъждането на
сторените по делото разноски.
След като съобрази твърденията на страните и събраните доказателства,
Софийският районен съд направи следните фактически и правни изводи.
Исковата молба е подадена от заинтересовано лице чрез надлежно упълномощен
процесуален представител срещу пасивно процесуално легитимиран ответник,
придружена е с документ за внесена държавна такса в необходимия размер и отговаря
на останалите формални изисквания на закона по чл. 127 и чл. 128 ГПК, поради което
е редовна, а предявеният с нея иск е процесуално допустим. Неоснователни са
доводите на ответника за липса на правен интерес от предявения установителен иск,
доколкото такъв иск не е предявен от ищеца. Исковата молба е с предмет осъдителен
иск за връщане на платено без правно основание, а установяването на нищожността на
сключения договор има единствено преюдициален характер, като такова искане не е
направено в исковата молба.
В настоящото производство е предявен осъдителен иск с правна квалификация
чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД. В тежест на ищеца е да установи при условията на
пълно и главно доказване, че договор за предоставяне на поръчителство № . от 16. 03.
2021 г. е нищожен на което и да е от твърдените от него основания, както и че е
заплатил във връзка с нищожния договор в полза на ответника сума в размер на 240
лв. В тежест на ответника е да докаже, че клаузите на договор за предоставяне на
поръчителство № . от 16. 03. 2021 г. са били индивидуално уговорени.
Страните не спорят, а и от представените по делото доказателства се
установява, че на 16. 03. 2021 г. ищецът и третото лице „.“ АД сключили договор за
паричен заем № .. По силата на договора третото лице предоставило на ищеца в заем
сума в размер на 600 лв., а ищецът поел задължението да върне тази сума ведно с
фиксирана възнаградителна лихва в размер на 40 % на годишна основа на 16
ежеседмични погасителни вноски. Страните по договора наред с това уговорили и
задължение на ищеца да предостави в тридневен срок от сключването му обезпечение
на задълженията си, което можело да бъде или двама поръчители, всеки от които
отговарящ на редица специални изисквания, или банкова гаранция в полза на третото
лице, или „одобрено от Заемодателя Дружество-поръчител“ – чл. 4 от договора. На
същата дата ищецът сключил с ответника по настоящото дело втори договор –
„договор за предоставяне на поръчителство“ № ., по силата на който ответникът
поел задължението да поръчителствува за задълженията на ищеца по предходно
обсъдения договор, а той се задължил да му заплати възнаграждение в размер на 240
лв., чието изпълнение страните разсрочили на 16 ежеседмични вноски, чиито падежи
съвпадали с тези по договора за паричен заем (чл. 3).
Следва да се приеме, че ищецът има качеството на потребител, че договорите за
парични заеми са договори за потребителски кредити, съответно че „договорът за
2
предоставяне на поръчителство“ е потребителски договор. При това положение
съдът следва да следи и служебно за наличие на неравноправни клаузи в сключените
договори.
Във връзка с анализираните два договора трябва да се съобрази следното:
въпреки че всеки един от посочените два договора формално представлява
самостоятелен договор, те следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се
установява от уговорката за необходимост от предоставяне на кредитора на
обезпечение по кредита в 3 дневен срок от датата на сключване на договора за заем,
както и с изричната уговорка за изплащане на възнаграждение за даване на
обезпечение, ведно с основното задължение по кредита. Двата договора участват във
формирането на едно общо облигационно отношение в широк смисъл (А.К., „Общо
учение за облигационното отношение“).
В самия договор за заем е посочено, че размерът на годишния процент на
разходите възлиза на 46,26 %. Ако към параметрите към договора обаче бъде включена
и седмичната такса към дружеството, предоставило поръчителството, то годишният
процент на разходите надвишава значително максимално допустимия по закон
петкратен размер на законовата лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет – чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Следва да се отбележи и обстоятелството, че от публично достъпните данни в
търговския регистър се установява, че едноличен собственик на капитала на ответното
дружество, което се е задължило да поръчителствува за задълженията на ищцата към
„.“ АД, е „.“ АД.
За да е налице поръчителство е напълно достатъчно да се сключи договор за
поръчителство между кредитора и поръчителя. Не се изисква да бъде сключван и
втори договор между длъжника и поръчителя. В този смисъл е последователната
съдебна практика (решение № 351 от 12. 06. 1995 г. на ВС по гр. дело № 2635/94 г., V
г. о.; решение № 1022 от 28. 06. 1999 г. на ВКС по гр. дело № 252/1999 г., V г. о).
Регресните вземания на изпълнилия чуждите задължения поръчител възникват срещу
длъжника по силата на закона. Преди изпълнението на тези задължения от поръчителя
в класическия случай между тях не съществува правна обвързаност (решение № 74 от
01. 07. 1959 г. по гр. дело № 51/59 г., ОСГК на ВС). Действително, частноправните
субекти разполагат с автономия на волята да сключват каквито и да било сделки,
включително договори, каквито законодателството изрично не предвижда.
Следователно поръчителят и длъжникът биха могли да сключат и договор за
„предоставяне“ на персоналното обезпечение, макар и такъв да не се предвижда от
законодателството и да е напълно ненужен за учредяването на поръчителството.
Автономията на волята на страните обаче е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в
две насоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми
на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до
гражданските сделки, така и до търговските сделки (чл. 288 ТЗ). За спазването на това
двойно ограничение съдът следи служебно, в какъвто смисъл са разясненията, дадени
с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК, с
т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК и
с Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2020 г.,
ОСГТК. При така установените характеристики на договора за паричен заем и
договора за „предоставяне на поръчителство“ от 16. 03. 2021 г. настоящият съдебен
състав приема, че възнаграждението за предоставяне на поръчителство по втория
договор следва да бъде приравнено на разход по потребителския кредит. Това следва
3
от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща
се в пар. 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК, според която това са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за
кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Съдът приема, че в разглеждания случай получаването на кредита е било
обусловено от сключването на договор за „предоставяне на поръчителство“ от страна
на кредитополучателя. При това положение този разход по кредита е следвало също да
бъде включен от страните при изчисляването на годишния процент на разходите по
договора за паричен заем, в какъвто смисъл е съдебната практика на въззивния съд,
която настоящият съдебен състав напълно споделя (определение № 12852,
постановено на 26. 10. 2023 г. от Софийския градски съд, III-Б въззивен състав, по в. ч.
гр. дело № 20231100510598 по описа му за 2023 г.).
Всеки един от двата договора от 16. 03. 2021 г. – договорът за паричен заем и
този за предоставяне на поръчителство – разгледани изолирано един от друг и сами по
себе си не противоречат на закона, но заедно постигат забранена с повелителна правна
норма цел – увеличават годишния процент на разходите по договора за паричен заем
над императивния максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК. При това положение двата договора
са нищожни поради заобикаляне на закона (чл. 26, ал. 1, предл. първо, алт. втора ЗЗД).
От представената по делото справка за плащания по договора за поръчителство
(л.53) се установява, че ищецът е погасил сумата в размер на 240,00 лв. по договора за
поръчителство, а доколкото както бе обсъдено по-горе същият договор е нищожен, то
платената от ищеца сума се явява платена без правно основание.
С оглед на това предявения иск е основателен и следва да бъде уважен изцяло.
По разноските.
При този изход на спора право на разноски има ищецът съгласно чл. 78, ал. 1 от
ГПК. Той е заплатил 50 лв. държавна такса. Представен е списък по чл. 80 ГПК,
съгласно който се претендира адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв. По
делото е представен договор за правна защита и съдействие между адвокат З. и ищеца,
съгласно който ищецът е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 350 лв.
(л.8), с оглед на което тази сума следва да бъде присъдена на ищеца, доколкото са
представени доказателства за така сторените разноски за адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от всичко изложено, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „.” ЕООД, ЕИК ., със седалище и адрес на управление ., да заплати
на ищеца Р. С. И., ЕГН **********, с адрес: ., на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо
от Закона за задълженията и договорите сумата в размер на 240,00 лв.,
представляваща възнаграждение по нищожен договор за предоставяне на
поръчителство № ., сключен между ищеца и ответника на 16. 03. 2021 г., ведно със
4
законна лихва от 26. 09. 2022 г. до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „.” ЕООД, ЕИК ., със седалище и адрес на управление ., да заплати
на ищеца Р. С. И., ЕГН **********, с адрес: ., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в
размер на 400,00 лв., представляваща разноски в първоинстанционното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Служебно изготвени преписи от решението да се връчат на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5