РЕШЕНИЕ
Гр. София, 28.10.2021 г.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГО – въззивни състави, IV б състав, в публично заседание на седми октомври две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Станимира Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Райна Мартинова
Теодора Карабашева
при секретаря Румяна Аврамова разгледа докладваното от с ъ д и я Мартинова гражданско дело № 2029 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 191632/04.09.2020
г. по гр.д. № 64334/2018 г. по описа на СРС, 180 състав са отхвърлени
предявените от А.Б.Б. срещу Агенция за Д.Ф.И.искове с правно основание чл. 344,
ал. 1, т. 1 и т. 2 от Кодекса на труда – за признаване за незаконно и отмяна на
уволнението на А.Б.Б., обективирано в Заповед № 266/27.08.2018 г. на Директора
на Агенция за Д.Ф.И.и за възстановяването й на заеманата преди уволнението
длъжност „заместник – директор“ на АДФИ и е обявена за недействителна по иска с
правно основание чл. 74, ал. 4 във връзка с ал. 1 от Кодекса на труда клаузата
„срок“ в сключения между А.Б.Б. и Агенция за държавна финансова инспекция“
трудов договор № 155/07.12.2016 г., включена в съдържанието на Анекс №
1/14.03.2018 г.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба вх. № 25148116/19.10.2020
г., подадена от А.Б.Б. в частта, с която са отхвърлени предявените искове с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от Кодекса на труда. Поддържа, че
решението е неправилно и необосновано и постановено при съществени нарушения на
съдопроизводствените правила. На първо място, посочва, че неправилно
първоинстанционния съд е приел, че трудовото правоотношение е било прекратено
на основание чл. 19а, ал. 2 от Закона за администрацията, а не както е заявено
в исковата молба и в молба от 08.05.2019 г. на основание чл. 9, ал. 4 от Закона
за държавната финансова инспекция, а не само на основание чл. 19а, ал. 2 от
Закона за администрацията. Поддържа, че нормите на чл. 9, ал. 3 от ЗАДФИ и чл.
19а от ЗАдм се намират в условия от специална към обща норма, т.е. специалната
норма изключва общата. В конкретния случай, освобождаването й като заместник –
директор следвало да стане не по преценка на директора на АДФИ, а по негово
предложение, съгласувано с горестоящия орган – министъра на финансите. Това
предполага мотивите на предложението да са сериозно аргументирани и най – вече
верни. Въз основа на тези мотиви министърът на финансите е следвало да формира
мнение и да направи преценка дали да съгласува или не предложението на
директора на АДФИ. Посочва, че неправилно първоинстационният съд не е обсъдил
доказателствата, свързани с установяване на неверността на изложеното в
Докладна записка № 04-19-248/24.08.2018 г. и неправилно е приел, че с оглед
спецификата на разпоредбата на чл. 19а, ал. 3 от ЗАдм проверката на съда се
свежда само до установяване на формалните изисквания на закона.
Жалбоподателката поддържа, че дори да се приеме този подход служителите по чл.
19а, ал. 1 от ЗАдм имат всички право по трудовото правоотношение и могат да
бъдат приемани писмени обяснения, да бъдат изслушвани, когато са извършили
нарушения и преди да им бъде наложено наказание. По поставените в докладната
записка въпроси не били образувани дисциплинарни производства, но
първоинстационният съд не бил изследвал защо, както и защо липсва активност от
директора на АДФИ за пълно и всестранно изясняване на твърденията за нарушения
на трудовата дисциплина, но твърденията за извършени нарушения са представени
на министъра на финансите за да бъде съгласувано уволнението й. Това обуславяло
порочността и на предложението и на полученото съгласуване от министъра на
финансите. Излагат се съображения за неправилност на доводите на съда в частта,
в която е обсъдена недобросъвестността на работодателя при прекратяване на
трудовото правоотношение. Поддържа, че във връзка с добросъвестното упражняване
на права е следвало да се изследват отношенията между работодателя и служителя,
тъй като уволнението е в резултат на личен мотив, субективно и дискриминационно
отношение, които са довели до поредица от действия на директора на АДФИ.
Посочва, че неправилно първоинстанционният съд не е обсъждал верността на
твърденията в приетата докладна записка, както и обстоятелството, че не й е
дадена възможност да даде обяснения във връзка с изложеното. Въззивника
поддържа, че в първоинстанционното производство са допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила като не са допуснати относими за
установяване на релевантните за спора факти. Не били обсъдени всички доводи на
ищцата във връзка с твърденията й за недобросъвестност на работодателя,
включително не е обсъден и обявеният за недействителен анекс № 1 към трудовия
договор. Моли решението да бъде отменено в обжалваната му част, като претендира
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ от процесуалния й
представител.
В срока по чл. 263,
ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба вх. № 25173044/24.11.2020
г., подаден от въззиваемия Агенция за държавна финансова инспекция, с който
поддържа, че решението в обжалваната от А.Б. част е правилно. Поддържа, че не
следва да бъдат споделени доводите във въззивната жалба, че при постановяване
на решението си съдът не е обсъдил необходимостта от спазване на процедурата по
чл. 9, ал. 4 от ЗДФИ, а напротив съдът бил отчел, че е налице съгласуване с
министъра на финансите. Поддържа, че в конкретния случай, съдът правилно е
съобразил, че се касае за специално основание за освобождаване, при което
преценката не е обвързана с основанията, предвидени в Кодекса на труда, а е по
целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол, а на такава преценка подлежи
единствено дали е спазена процедурата за прекратяване на трудовото
правоотношение. Оспорва доводите във въззивната жалба относно значението на
понятията съгласуване и по предложение. Посочва, че законът не въвежда
задължение за мотивиране на заповедта за уволнение. Посочва, че изводите на
съда относно злоупотреба с право и недобросъвестност от директора на АДФИ се
правилни и съответни на закона и установената съдебна практика. Оспорва и
твърденията за допуснати процесуални нарушения. Моли решението да бъде
потвърдено в частта, с която са отхвърлени предявените искове по чл. 344, ал.
1, т. 1 и т. 2 от Кодекса на труда.
Против решението
в частта, с която е уважен предявения иск с правно основание чл. 74, ал. 4, във
връзка с ал. 1 от Кодекса на труда е подадена въззивна жалба вх. №
25138594/02.10.2020 г. от Агенция за държавна финансова инспекция. Поддържа, че в тази част решението е недопустимо, тъй
като е постановено при липса на правен интерес или евентуално поддържа, че е
неправилно поради неговата необоснованост, постановено е поради противоречие с
материалния закон и при наличие на съществено нарушение на процесуалните
правила. Обосновава недопустимостта на постановеното решение с това, че
пред първоинстанционния съд е доказано,
че исковете с правно основание чл. 344, ал. 1,
т. 1 и 2 от Кодекса на труда са неоснователни. Освен това, посочва, че
датата на която е прекратено трудовото правоотношение предхожда тази, на която
би изтекъл уговорения с Анекс № 1/14.03.2018 г. срок, поради което за ищцата
липсвал правен интерес от предявяване на иск, който да установи
недействителност на уговорката за срок. Излагат се съображения, че правен
интерес от предявяване на иск за установяване на недействителност на уговорката
за срок има само, когато недействителността е от преюдициално значение за
законосъобразността на съответното
основание, на което е прекратено трудовото правоотношение или за
възстановяването на работа на работника или служителя . т.е. исковете по чл.
344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от Кодекса на труда или за дължимостта на трудови
възнаграждения, обезщетения по КТ или на други предстации по трудовото
правоотношение. В тази връзка, поддържа, че дали договорът, който е прекратен
от директора на АДФИ е срочен или безсрочен е без правно значение. При
условията на евентуалност, ако въззивният съд прецени, че предявеният иск е
допустим, то поддържа, че той е неоснователен. Като основания за неправилност
на постановеното решение са изложени отново съображенията за липса на правен
интерес от предявяването на иска, както и поддържа, че условие за уважаване на
този иск е уважаване на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 от Кодекса на
труда. Въвежда доводи за това, че съгласно чл. 19а, ал. 2 от Закона за
администрацията назначаването и освобождаването на заместник – директора на
АДФИ е изцяло в компетенциите на директора на АДФИ като нормативна уредба,
която регулира тези отношения е специална по отношение на общите правила на
Кодекса на труда, поради което и той има правомощието да установи срочни
трудови правоотношения извън приложното поле на чл. 68 от Кодекса на труда. Моли
решението да бъде обезсилено в обжалваната част или при условията на
евентуалност да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което
предявеният иск с правно основание чл. 74, ал. 4, във връзка с ал. 1 от Кодекса
на труда да бъде отхвърлен. Претендира направените във въззивното производство
разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба вх. № 25016785/01.02.2021 г., подаден от А.Б.Б.. Въззиваемата поддържа, че при преценка на
правния интерес от предявяване на иска следва да се има предвид, че решението в
частта, с която са разгледани искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от Кодекса
на труда не е влязло в сила. Излага съображения за неоснователност на доводите
за липса на правен интерес, както и за неоснователност на иска, тъй като
действителността на уговорката за срок има значение при решаване на въпроса за
възстановяване на работа след незаконно уволнение. Поддържа, че незаконосъобразни са доводите на
жалбоподателя, че директорът на АДФИ може да установи срочни правоотношения
извън чл. 68 от Кодекса на труда е в пълно противоречие с чл. 19 от Закона за
администрацията. Моли подадената от АДФИ жалба да бъде отхвърлена и решението в
частта, с която предявеният иск е уважен да бъде потвърдено.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, след като прецени събраните по
делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.
235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от ФАКТИЧЕСКА
СТРАНА следното:
Производството
по гр.д. № 64334/2018 г. по описа на СРС, 180 състав е образувано по искова
молба, подадена от А.Б.Б., с която са предявени искове с правно основание чл.
344, ал. 1, т. 1 и т. 2 и чл. 74, ал. 4, във връзка с ал. 1 от Кодекса на труда
против Агенция за Д.Ф.И.(АДФИ). Ищцата твърди, че на 07.12.2016 г. е сключила
трудов договор № 155 с ответника на основание чл. 9, ал. 4 от Закона за
държавната финансова инспекция, чл. 19а, ал. 1 от Закона за администрацията, по
силата на който е приела да изпълнява длъжността „заместник директор“ на АДФИ.
Твърди, че със Заповед № 266/27.08.2018 г. трудовото й правоотношение било
едностранно. Поддържа, че уволнението й е незаконосъобразно, тъй като е
прекратено на основание чл. 9, ал. 4 от Закона за държавната финансова
инспекция и чл. 19а, ал. 2 от Закона за администрацията при нарушение на чл. 8
от Кодекса на труда, тъй като работодателят е злоупотребил с правото си на
преценка и го е упражнил недобросъвестно. Излага твърдения, че притежава
необходимото образование и професионална квалификация за заемане на длъжността
„заместник директор“ на АДФИ. Твърди, че във връзка с поискан от нея отпуск за
участие в обучение на тема „Борба с международната организирана престъпност“ в
Германия, директорът на АДФИ изразил недоволство. След това, той започнал да
възпрепятства работата й, като отменял нейни законни разпореждания. Поискал да
напусне работа. Принудена била да подпише Анекс № 1/14.03.2018 г., с което
безсрочният й трудов договор е станал срочен – за 2 години, считано от датата
на сключването му. По време на участието й в обучението, за което й бил
разрешен отпуск, със заповеди на директора на АДФИ бил намален обемът от
делегирани правомощия без мотиви за това. Твърди, че на 18.07.2018 г. по
електронна поща й била изпратена заповед № ФК – 09 – 120/18.07.2018 г. на
директора на АДФИ, с която се отменяла предходна заповед, с която се очертавал
кръгът от правомощия на заместник – директор на АДФИ. Бил променен характерът
на извършваната работа едностранно, без нейно съгласие. На 27.08.2018 г. й била
връчен заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, като не е запозната
с мотивите за това, както и с докладната записка, изготвена от директора на
АДФИ за съгласуване с министъра на финансите. Моли уволнението й да бъде
подложено на съдебен контрол и ако бъде установено, че фриволно,
недобросъвестно и извършено при злоупотреба с право от страна на работодателя,
да бъде отменено като незаконно, да бъде възстановена на заеманата преди
уволнението длъжност, както и моли да бъде обявен Анекс № 1/14.03.2018 г. да
нищожен (недействителен) поради противоречието му с императивни разпоредби на
Кодекса на труда. Претендира направените по делото разноски.
В срока
по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника Агенция за държавна финансова
инспекция, който оспорва предявените искове. Заявява, че не оспорва, че между
страните е съществувало трудово правоотношение по силата на трудов договор от
07.12.2016 г., като ищцата е заемала длъжността „заместник директор“. Не
оспорва, че трудовото правоотношение е прекратено едностранно от работодателя
на основание чл. 9, ал. 4 от Закона за държавната финансова инспекция и чл.
19а, ал. 2 от Закона за администрацията със Заповед № 266/27.08.2018 г.
Поддържа, обаче, че прекратяването на трудовото правоотношение на посочените
основания е без предизвестие по преценка на органа, който назначава служителя
като това основание за освобождаване е специално, преценката не е обвързана от
основанията по Кодекса на труда, а е по
целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол. Преценката, която можело да
направи съда е само в това дали освободеният служител е назначен на някоя от
длъжностите по чл. 19а, ал. 1 от Закона за администрацията, за която е
приложимо основанието, предвидено в чл. 19а, ал. 2 от закона и дали той е
освободен от оправомощения за това орган. Оспорва твърдението на ищцата, че
работодателят е бил недобросъвестен при упражняване на правото си да прекрати
трудовия договор. Във връзка с предявения иск с правно основание чл. 74 от
Кодекса на труда заявява, че той е неоснователен, тъй като трудовият договор, в
чието съдържание е включена уговорката за срок е прекратен. Моли предявените
искове да бъдат отхвърлени като претендира направените по делото разноски.
В първоинстанционното производство са събрани писмени и гласни
доказателства, от които се установява следното:
Не е спорно между страните, че на 07.12.2016 г. между Агенция за Д.Ф.И.и А.Б.Б.
е сключен трудов договор № 155, по силата на който ищцата е приела да изпълнява
длъжността „заместник – директор“ на агенцията. С Анекс № 1/14.03.2018 г. към
трудовия договор страните са уговорили, че той е със срок от две години,
считано от датата на неговото сключване (07.12.2016 г.) и се прекратява с
изтичането му.
Със Заповед № 266/27.08.2018 г. на директора на Агенция за Д.Ф.И.е
прекратено трудовото правоотношение с А.Б.Б., на длъжност „заместник-директор“
на основание чл. 9, ал. 4 от Закона за държавната финансова инспекция и чл. 19,
ал. 2 от Закона за администрацията и след съгласуване с министъра на финансите,
обективирано с докладна записка от директора на Агенция за Д.Ф.И.№
04-19-248/24.08.2018 г.
По делото е приета Докладна записка изх. № 04-19-248/24.08.2018 г. от
директора на Агенция за Д.Ф.И.относно предложение за освобождаване на заместник
директора на АДФИ г-жа А.Б.. Направеното предложение е одобрено от министъра на
финансите (което не е спорно по делото).
При
така установената фактическа обстановка съдът приема от ПРАВНА СТРАНА следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните. При извършена проверка съдът намира,
че обжалваното решение е валидно и допустимо. Решението е и правилно като на
основание чл. 272 от ГПК въззивният съд препраща към мотивите на
първоинстанционния съд.
Във връзка с доводите, изложени във въззивните жалби съдът намира
следното:
По въззивна
жалба вх. № 25148116/19.10.2020 г., подадена от А.Б.Б..
Съгласно
разпоредбата на чл. 9, ал. 4 от Закона за държавната финансова инспекция е
предвидено, че заместник директорът на агенцията за Д.Ф.И.е служител по трудово
правоотношение, който се назначава и освобождава от директора на агенцията съгласувано
с министъра на финансите. Не е спорно между страните, а и се установява от
събраните по делото доказателства, че А.Б. е заемала длъжност „заместник –
директор“ на Агенция за държавна финансова инспекция. При уреждане на правата и
задълженията на страните – работодател и служител, заемащ длъжността „заместник
– директор“ в АДФИ, както и основанията за прекратяване на трудовото
правоотношение се прилагат правилата, предвидени в Кодекса на труда. С оглед
спецификата на заеманата длъжност приложение намират и разпоредбите на Закона
за администрацията. Съгласно чл. 19, ал. 4 от Закона за администрацията, органи
на изпълнителната власт се считат председателите на държавни агенции, каквато е
и Агенция за държавна финансова инспекция. В разпоредбата на чл. 19а, ал. 2 от
закона е предвидено специално основание за прекратяване на трудовото
правоотношение с посочените в чл. 19, ал. 4 еднолични органи и техните
заместници), като те могат да бъдат прекратени без предизвестие от органа,
който ги назначава по негова преценка.
Следователно
и въз основа на приложимите разпоредби следва да се извърши преценка на
законосъобразността на уволнението, извършено с оспорената Заповед № 266/27.08.2018
г. на директора на АДФИ. От събраните по делото доказателства се установява, че
заповедта е издадена от органа по назначението, както и че ищцата е заемала длъжност „заместник –
директор“, която попада в приложното поле на разпоредбата на чл. 19а, ал. 2 във
връзка с чл. 19, ал. 4 от Закона за администрацията и чл. 9, ал. 4 от Закона за
държавната финансова инспекция. Установява се, че по докладна записка на
директора на агенцията, министърът на финансите е заявил съгласието си
трудовото правоотношение с А.Б. да бъде прекратено.
Правилно
първоинстанционният съд е приел с оглед разпоредбата на чл. 19а, ал. 2 от
Закона за администрацията, че работодателят не дължи излагане на мотиви относно
фактическите основания за уволнението, доколкото същите не могат да бъдат
предмет на съдебен контрол. Законът изрично е дал възможност на органа по
назначението, в конкретния случай директорът на АДФИ, да прекрати
правоотношението със заместник директора по своя преценка. Без правно
значение са обстоятелствата, които са довели до вземането на това решение и
дали те се дължат на несправяне с работата, нарушения на трудовата дисциплина
или лично отношение. Нормата на чл. 19а, ал. 2 от Закона за администрацията е
специална по отношение на основанията за прекратяване на трудово
правоотношение, предвидени в кодекса на труда, поради което настоящият съдебен
състав намира, че заповедта е мотивирана, като работодателят е посочил изрично
разпоредбата, уреждаща правото му да прекрати трудовото правоотношение по своя
преценка и след съгласуване с министъра на финансите.
Неоснователен
се явява и доводът на ищцата А.Б., че неправилно първоинстанционният съд не е
обсъдил и приел, че при прекратяване на трудовото правоотношение работодателят
е действал недобросъвестно, при нарушение на разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от
Кодекса на труда. Съгласно този законов текст трудовите права и задължения се
осъществяват добросъвестно съобразно изискванията на законите. За да се приеме,
че е налице злоупотреба с права от работодателя при уволнение на работник или
служител следва по делото да се установи, че единственото желание на
работодателя, ползвайки се от законово допустимо средство, е постигане на
една-единствена цел: прекратяване на трудовия договор с конкретен/конкретни
служители, която цел не би могъл да постигне по друг начин, или резултатът би
се забавил, оскъпил или предполага сбъдване и на друго условие, което
работодателят не желае или не може да изпълни. Злоупотребата с право е
упражняване на правото в противоречие с неговото предназначение,
противопоставяне на духа и буквата на закона (в този смисъл Решение № 71 от
24.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 284/2012 г., IV г. о., ГК, Решение № 130 от
14.07.2016 г. на ВКС по гр. д. № 150/2016 г., IV г. о., ГК и др.). С оглед
въведената законова презумпция, предвидена в чл. 8, ал. 2 от Кодекса на труда,
в тежест на ищцата е било да проведе обратно пълно доказване на
обстоятелствата, свързани с недобросъвестност при упражняване на правото на
работодателя да прекрати трудовото правоотношение. Доказателства в тази насока
са събрани, но от тях се установява единствено влошаване на професионалните
отношения между директора на АДФИ и заместник – директора Б.. Доколкото, обаче,
законът е предвидил възможност на заемащия длъжността директор по своя
преценка и след съгласуване да определя заместника си, без да се мотивира,
то на него законът му е предоставил възможността да прекрати трудовото
правоотношение като не търси други законни средства за постигане на тази цел.
Първоинстационният
съд не е допуснал и твърдените от въззивника нарушения на процесуалните правила
при събиране на доказателства, тъй като исканията за събиране на доказателства
са били за обстоятелства, които не са относими към спора.
Следователно
и независимо от фактите, които са послужили като основание за прекратяване на
трудовото правоотношение, то се явява законосъобразно и правилно
първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове с правно основание чл.
344, ал.1, т. 1 и т. 2 от Кодекса на труда.
По въззивна
жалба вх. № 25138594/02.10.2020 г. от Агенция за Д.Ф.И.Съгласно разпоредбата на чл. 74, ал. 2 във връзка с
ал. 1 от Кодекса на труда трудов договор, който противоречи на закона или на
колективен трудов договор или ги заобикаля, е недействителен и
недействителността може да бъде обявена по реда на глава Осемнадесета от
Кодекса на труда. Установяването на недействителността на трудовия договор може
да бъде предмет на установителен иск, който следва да отговаря на общите правила
за допустимост, включително и за наличието на правен интерес у ищеца.
С въззивната си жалба
въззивника АДФИ поддържа, че решението, постановено в частта по предявен иск с
правно основание чл. 74 от Кодекса на труда е недопустимо като постановено по
недопустим иск. Излага съображения, че ищцата няма правен интерес да оспорва
действителността на Анекс № 1/14.03.2018 г., тъй като трудовото й
правоотношение е прекратено.
Настоящият съдебен състав
намира, че доводите на въззивника са неоснователни. Действително съгласно
цитираната във въззивната жалба задължителна съдебна практика се обосновава
допустимост на иск по чл. 74 от Кодекса на труда, когато тази недействителност
е преюдициална по отношение на исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1
и т. 2 от Кодекса на труда. В конкретния случай, обаче, независимо, че
предявените искове за отмяна на уволнението и за възстановяване на работа са
отхвърлени, към настоящия момент не е постановено влязло в сила съдебно решение
по спорните въпроси. В този смисъл, и правният интерес на ищцата би отпаднал,
когато със сила на пресъдено нещо бъде разрешен въпросът относно законността на
уволнението й.
По изложените
съображения, обжалваното решение е допустимо в частта по разгледания иск с
правно основание чл. 74 от Кодекса на труда, а решението по изложените в него
мотиви е правилно.
По изложените съображения и поради съвпадане на
изводите на въззивния съд с тези на Софийски районен съд обжалваното решение
следва да бъде потвърдено изцяло.
Съгласно
разпоредбата на чл. 38, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 2 от Закона за
адвокатурата адвокатът, който е оказал безплатна правна помощ има право на
адвокатско възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в размер не
по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да
го заплати. Въззивникът АДФИ следва да бъде осъден да заплати на адв. А.Ч.сумата
от 300 лева, представляващи адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция
за защита по жалба срещу решението в частта по предявения иск по чл. 74 от
Кодекса на труда.
Предвид на
изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 191632/04.09.2020 г. по гр.д. № 64334/2018 г. по описа на
Софийски районен съд, 180 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от Закона
за адвокатурата АГЕНЦИЯ ЗА Д.Ф.И.да заплати на адв. А.Г.Ч., личен номер*******, със служебен адрес гр. София, ул. ******, бл. *****
сумата от 300 лева, представляващи
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ пред въззивната
инстанция.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.