№ 4000
гр. Варна, 11.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на първи
ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Неделина Маринова
при участието на секретаря Мариана Ив. Маркова
като разгледа докладваното от Неделина Маринова Гражданско дело №
20243110103536 по описа за 2024 година
Производството е образувано по предявени от Д. Ж. К., ЕГН **********, адрес: гр. *,
срещу „*“ АД, ЕИК * /правоприемник на „*“ ООД, ЕИК */, със седалище и адрес на
управление: гр. *, обективно евентуално съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1,
предл. 2 ГПК, а именно: за признаване за установено в отношенията между страните, че
клаузата на чл. 3, ал. 2, вр. ал. 1 от Договор за паричен заем * № */16.02.2021 г., предвиждащ
неустойка за непредставяне на обезпечение, е нищожна поради противоречие със закона, на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, в условията на евентуалност – поради заобикаляне на
закона, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 2; в условията на евентуалност – поради
накърняване на добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3.
В исковата молба се излагат твърдения, че между ищцата и кредитора „*“ ООД е
възникнало валидно облигационно правоотношение по Договор за паричен заем * №
*/16.02.2021 г. По силата на същия кредиторът е предоставил на ищцата сумата от 2 000
лева, със задължение за връщането й в срок от 36 месеца на 36 погасителни вноски, при
фиксиран годишен лихвен процент от 40 %. Общата сума, подлежаща на връщане, възлизала
на 3 463,92 лева, а годишният процент на разходите на 49.02 %.
Заявява се, че в чл. 3, ал. 1 от договора било предвидено, че същият в срок от 10 дни ще
бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител,
отговарящ на определени условия. Съгласно чл. 3, ал. 2 от договора, при неизпълнение на
условието за предоставяне на обезпечение, кредитополучателят дължал на кредитора
неустойка в размер на 1 362,96 лева, с начин на разсрочено плащане посочен в погасителния
план.
1
Сочи се, че клаузата за неустойка е нищожна, поради противоречието й със закона и в
частност разпоредбите на чл. 19, ал. 4 ЗПК и на чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Твърди се, че уговорката
противоречи на добрите нрави и е неравноправна, защото не е индивидуално уговорена и
има за цел заобикаляне на закона, поради което е и нищожна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК,
защото сумата не е включена в посочения в договора ГПР, за който е предвиден максимален
размер в ЗПК. Излага се също, че неустойката е уговорена за репариране на вредите от
непредставяне на обезпечение, което е в противоречие с преследваната от Директива
2008/48/ЕО цел кредиторът да прави предварителна оценка на риска от
неплатежоспособност на длъжника, като по този начин този риск се прехвърля върху
потребителя. Посочва се, че в случая неустойката представлява разход, който следва да бъде
включен при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита /ГПР/, което не
било сторено.
В този смисъл, ищецът сочи наличието на нарушаване на императивната разпоредба на
чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че неустойката по договора е уговорена извън присъщата й
обезщетителна функция, тъй като чрез нея не се обезщетяват вреди от сигурни
неблагоприятни последици за кредитора. Сочи се, че неустойката е предвидена да се
кумулира с погасителната вноска по кредита, което води до скрито оскъпяване на заема, а
оттам и до неоснователно обогатяване за сметка на потребителя.
В открито съдебно заседание ищцата не се явява и не се представлява. В писмено
становище иска уважаване на предявявените искови претенции. Претендират се и сторените
в производството съдебно – деловодни разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от ответника, с който се
оспорва предявения иск.
Не се оспорва наличието на сключен между страните договор за паричен заем.
Настоява се, че изложените от ищеца съображения за нищожност са неоснователни.
Ответникът твърди, че уговорената по договора неустойка нито е прекомерна, нито
противоречи на добрите нрави. Заявява се, че неустойката е дължима само при неизпълнение
на договора и задължението за заплащането й зависи изцяло от действията на потребителя.
Сочи се, че са неправилни твърденията на ищеца, че в ГПР следва да се включи и
неустойката и те противоречат на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, съгласно която при изчисляване на
ГПР по кредата не се включват разходите, които потребителят би заплатил при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Този текст
изключва плащания, възникващи при неизпълнение на задължения по договора за
потребителски кредит. Настоява се, че възникването на задължението е условно и зависи
само от поведението на кредитополучателя. Намира, че така договорената неустойка не
заобикаля разпоредбите на чл. 33 ЗПК. Сочи, че ищецът цели заобикаляне на закона и
неоснователно обогатяване, след като предявява иска си след сключване на договора и
започване на неговото изпълнение. Настоява се, че твърденията за недействителност на
уговорката за формиране на ГПР са неоснователни, като излага подробни съображения.
Сочи, че по аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са
2
тези, които не са били изготвени предварително и потребителят е имал възможност да влияе
върху съдържанието им. В процесния случай, договорът за паричен заем е сключен по
предложение /искане/, направено от кредитополучателя, от което може да се направи извод,
че му е дадена възможност да влияе върху съдържанието на клаузите на договора. Не са
основателни твърденията на ищеца, че клаузите са неравноправни. При кандидатстване за
отпускане на кредит потребителите биват запознавани с всички условия по договора за
кредит.
По изложените съображения се иска отхвърляне на предявените искове. Претендират
се разноски за производството.
В открито съдебно заседание ответникът не се представлява и не изразява становище.
След като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна
следното:
Не се спори между страните, че между тях е възникнало валидно облигационно
правоотношение по Договор за паричен заем * № */16.02.2021 г., по силата на който
ответникът е предоставил в заем на ищцата сумата от 2000 лева, както и че общата дължима
сума от заемателя по процесния договор е в размер на 3 226,19 лева.
Съгласно чл. 6 от договора, уговорен между страните е фиксиран годишен лихвен
процент от 40%, а съгласно чл. 8 от същия - ГПР е в разме на 49,02%.
Видно от обективираната в отговора на искова молба справка за погасени суми по
кредита, последните са били отнасяни от ответника за погасяване на главница, лихви,
неустойка за непредоставяне на поръчителство и разходи за събиране на задълженията.
Съобразно чл. 3, ал. 1 от договора за кредит, заемателят се задължава в срок до десет
дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на заемодателя едно от
следните обезпечения: 1) едно физическо лице - поръчител, което да отговаря на следните
изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово
възнаграждение; брутният размер на дохода му да е минимум 1 500 лева; да работи на
безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по договор за кредит, сключен с
ответника; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения
към други банкови или финансови институции или ако има - кредитната история в ЦКР към
БНБ една година назад да е със статус "период на просрочие от 0 до 30"; 2) банкова гаранция
с бенефициер – заемодателя за общата дължима сума по кредита от 3 463,92 лева със срок на
валидност тридесет дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора.
Съгласно чл. 3, ал. 2 от договора, при неизпълнение в срок на посоченото задължение
заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 1 362,96 лева, платима разсрочено,
заедно с всяка от погасителните вноски.
Предвид така установеното от фактическа страна се налагат следните правни
3
изводи:
Процесният договор за кредит е с характер на потребителски договор, поради което, на
основание § 13, т. 1 ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП), следва, че освен
правилата на ЗПК, които важат за всички договори за потребителски кредит и уреждат
императивните правила за определяне на тяхното съдържание и клаузи, приложими са и
правилата на ЗЗП.
Нормите, уреждащи неравноправни клаузи/нищожността на сделките са от
императивен характер и за приложението им съдът следи и служебно, защото когато страна
се позовава на договор, съдът е длъжен да провери неговата действителност, респ.
нищожност, пряко изводима от вида и съдържанието на договора, респ. надлежно
въведените в процеса, и без да има позоваване на нищожност (в този смисъл Решение № 384
от 02.11.2011 г. по гр.д. № 1450/2010 г. по описа на ВКС, I г. о., ГК).
За да е нищожна като неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, тя следва
да не е уговорена индивидуално и да осъществява някой от фактическите състави на чл. 143
ЗЗП, като същевременно не попада в някое от изключенията на чл. 144 ЗЗП.
Разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от договора възлага в тежест за заемателя да осигури едно
измежду следните обезпечения: едно физическо лице - поръчител ( което следва да отговаря
на горепосочените кумулативно поставени изисквания ) или банкова гаранция в размер на
общо дълживата сума по кредита. При неизпълнение на това задължение, съобразно чл. 3
,ал. 2 от договора, длъжникът дължи на кредитора неустойка в общ размер на 1 362,96 лева.
Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 3, ал. 1 и ал. 2 от договора и
съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем налага разбирането, че
по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора ( което
последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които клаузата на
чл. 3, ал. 1 от договора въвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него,
особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък
размер (2 000 лева). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се
счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция
в размер на пълната усвоена стойност на кредита и дължимата възнаградителна лихва (което
като величина явно представлява повече от чистата стойност на получения финансов ресурс
и за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или поръчители,
които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях (така,
както са отразени във фактическата част от настоящото изложение). Тоест, поставяйки
изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели
да се обогати, като капитализира допълнително вземане, което обозначава като "неустойка".
Същевременно, кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към договорната лихва,
дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК. Именно предвид гореизложеното съдът счита, че вземането за неустойка
на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно, сигурен разход за
потребителя) и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.
4
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя - настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси".
Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите
на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай, в чл. 8 от
договора е посочено, че ГПР е 49,02 %, но същият не съответства на действителния процент
на разходите. Както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става
изискуема разписаната в чл. 3 от договора "неустойка", то тя е с характер на възнаграждение
и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.
В допълнение към гореизложеното, съдът счита за нужно да акцентира и върху факта,
че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора, съобразно
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора. Посочването в договора за кредит
на по-нисък от действителния ГПР, което представлява невярна информация относно
общите разходи по кредита, следва да се окачестви като „нелоялна“ и по–специално
„заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава
или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го
подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на
сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4,
§ 1 от Директива 93/13/ЕО и влече, на основание чл. 22 ЗПК, недействителност на договора
в неговата цялост. Впрочем, в конкретния случай, това е особено съществено предвид
обстоятелството, че в процесния договор за кредит неустойката, дължима при
непредоставяне на обезпечение, не фигурира като ясно обозначена стойност (стойността на
неустойката може да се изведе едва от погасителния план). Последното обстоятелство съдът
също окачествява като заблуждаваща търговска практика.
Настоящият съдебен състав намира, че изложеното води до извод за нарушение на
5
разпоредбата в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която е насочена както към осигуряване защита на
потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски
кредит, така и за стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на
кредиторите при предоставяне на потребителски кредити по начин, че да бъде осигурен
баланс между интересите на двете страни. В случая, липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора, по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
същия, предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. С
посочването в договора за заем на ГПР, който не е формиран при спазването на чл. 19, ал. 1
ЗПК, а така и отразява по - нисък от действителния ГПР, както и на дължимата обща сума в
по-малък размер от действителния, се създава заблуждение у потребителя за финансовата
тежест на кредита. Достига се до противоречие с Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в
която е установен принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде
осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за кредит, поради
което договорът следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин,
за да може потребителят да получи адекватна информация относно условията и стойността
на кредита и относно своето задължения, преди да сключи договора за кредит.
Необходимостта от предоставянето на ясна информация за финансовата тежест на кредита е
и с цел извършването на информиран избор от потребителя относно договора, който да
сключи. В противен случай, потребителят би бил препятстван да сключи договора за кредит
при най-благоприятните за него условия.
С оглед на изложеното, предвид констатираното нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
процесният договор за потребителски кредит се явява недействителен в своята цялост.
Последното обуславя основателност на предявената искова претенция за признаване за
установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 3, ал. 2, вр. ал. 1 от процесния
договор за кредит, предвиждаща неустойка за непредставяне на обезпечение, е нищожна
поради противоречие със закона. С оглед уважаване на същата, съдът не дължи произнасяне
по предявените в условията на евентуалност установителни искове с правно основание чл.
26, ал. 1, предл. 2 и предл. 3 ЗЗД.
По разноските:
С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата следва да
бъдат присъдени сторените от нея разноски за настоящото производство от общо 594,52
лева, както следва: 54,52 лева – дължима и внесена държавна такса и 540 лева – адвокатско
възнаграждение, уговорено по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата и платимо на нейния
процесуален представител. Направеното от ответната страна възражение за прекомерност на
посоченото адвокатско възнаграждение съдът намира за неоснователно, доколкото същото е
определено към законоустановения в Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения минимум.
6
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Д. Ж. К., ЕГН **********, адрес:
гр. *, и „*“ АД, ЕИК * /правоприемник на „*“ ООД, ЕИК */, със седалище и адрес на
управление: гр. *, че клаузата на чл. 3, ал. 2, вр. ал. 1 от Договор за паричен заем * №
*/16.02.2021 г., предвиждащ неустойка за непредставяне на обезпечение, е нищожна поради
противоречие със закона, на основание чл. 124, ал. 1, предл. 2 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД.
ОСЪЖДА „*“ АД, ЕИК * /правоприемник на „*“ ООД, ЕИК */, със седалище и адрес
на управление: гр. *, ДА ЗАПЛАТИ на Д. Ж. К., ЕГН **********, адрес: гр. *, сумата от
54,52 (петдесет и четири лева и петдесет и две стотинки) лева – държавна такса, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА „*“ АД, ЕИК * /правоприемник на „*“ ООД, ЕИК */, със седалище и адрес
на управление: гр. *, ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Б. Б., вписан в АК - София, с рег. №
**********, сумата от 540 (петстотин и четиридесет) лева – адвокатско възнаграждение,
уговорено по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд - Варна в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
7