Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 06. 11.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски
съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на двадесет и първи октомври
през две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря КРИСТИНА
ПЪРВАНОВА
и прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 14853
по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение № 199669/22.08.2019 г. по
гр. д. № 14406/2018 г. по описа на СРС, ГО, 26 състав се: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422 ГПК, че М.Б.Й. дължи на „Т.С.“ ЕАД, сумата 993,64 лв. – главница за
доставена в периода от м. 05.2013 г. до м. 04.2016 г. топлинна енергия в имот с
абонатен № 288125, находящ се в гр.София, ж.к „*******, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 14.09.2017 г. до изплащане на вземането, както и сумата 123,45 лв.–
лихва за забава върху главното вземане от периода 15.08.2014 г. – 18.06.2017
г., като ОТХВЪРЛЯ останалата част от исковете, като неоснователни.
Решението е постановено при
участието на „Т.С.” ЕООД като трето лице-помагач на страната на ищеца.
Срещу така постановеното решение са
постъпили въззивни жалби от:
1-„Т.С.“ ЕАД, ищец пред СРС.
Решението се обжалва в частта, в която претенциите му по чл.
422 от ГПК са били отхвърлени. Решението се обжалва и в частта
за разноските.
Излага доводи за неправилно
приложение на института на давността. Сочи, че в случая се касае до съставени
Общи фактури, вземанията по които ставали изискуеми, считано от 15.09.2014 г.
Заявлението било подадено на 14.09.2014 г. и следователно вземанията не били
погасени по давност. По отношение претенцията за дялово разпределение се сочи,
че същата била дължима на основание чл.22 от ОУ. Стойността на услугата била
включена във съставените фактури, както и в заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по реда на чл.410 ГПК. С оглед договора с ФДР, ищецът се бил суброгирал в правата по отношение на задължението за дялово
разпределение. Върху главницата била начислена и лихва за забавеното й
издължаване, която била прибавена към дължимата лихва върху стойността на
топлинната енергия. Тези суми не били оспорени от длъжника.
Иска се първоинстанционното
решение да бъде отменено в обжалваната му от ищеца части и вместо това да се
постанови друго, с което претенциите да бъдат уважени. Претендират се разноски.
Постъпил е отговор по тази въззивна жалба от
М.Б.Й., ответник пред СРС, в който се излагат доводи за нейната
неоснователност, включително и че вземанията, предявени от ищеца за
установяване по реда на чл. 422 от ГПК, правилно са приети като погасени по
давност вземанията на ищеца за периода м.05.2013 г.- м.07.2014 г.
Третото лице-помагач-„Т.С.” ЕООД
не взема становище по въззивната жалба.
2-М.Б.Й., ответник пред СРС.
Излагат се доводи за неговата
недопустимост в частта, в която няма подадено възражение, а в останалата част,
в която са уважени претенциите по чл. 422 от ГПК, се излагат доводи за неговата
неправилност. Решението се обжалва и в частта за разноските.
Сочи, че заявление-декларация за
откриване на партидата е подал другия съсобственик на имота – Ф.Б.Р., нейн брат. На негово име били издадени фактурите и
изравнителните сметки. Затова изводът не съда, че въззивницата
е потребител на топлинна енергия и дължи заплащането й, бил неправилен. Освен
това правото й на ползване било погасено на основание чл.59 ЗС, тъй като не
било упражнено повече от 5 години. Представен бил договор за наем на общински
имот, от който се установявало, че ответницата живее на съвсем друг адрес.
Решението се обжалва и в частта за разноските.
Иска се обжалваното решение да
бъде обезсилено в частта, в която не били оспорени вземанията на ищеца и
отменено като неправилно в частта за периода м.08.2014 г.- м.10.2014 г.
Претендират се разноски.
Ответникът по въззивната
жалба- „Т.С.“ ЕАД, ищец пред СРС не е депозирал отговор по въззивната жалба. В хода по същество се излага становище
за нейната неоснователност и правилност на първоинстанционното решение в
частта, в която са уважени претенциите на ищеца по чл.422 ГПК.
Третото лице-помагач-„Т.С.” ЕООД
не взема становище по въззивната жалба.
По допустимостта на въззивните жалби:
1-
От „Т.С.“ ЕАД
За обжалваното решение въззивникът
е бил уведомен на 26.08.2019 г., а въззивната жалба е подадена на 29.08.2019
г., следователно същите е в срока по чл.
259, ал.1 ГПК.
Решението се обжалва в частта, в
която не са признати за установени вземанията в полза на ищеца /пред СРС/ по
чл.422 ГПК.
Следователно е налице правен
интерес от обжалване.
2- От М.Б.Й.:
За обжалваното решение въззивницата е била уведомена на 09.09.2019 г., а
въззивната жалба е подадена на 24.09.2019 г./първи работен ден/, следователно
същите е в срока по чл. 259, ал.1
ГПК.
Решението се обжалва в частта, в
която са признати вземания в полза на ищеца, в тежест на ответника /пред СРС/
по чл.422 ГПК.
Следователно е налице правен
интерес от обжалване; въззивната жалба е
допустима.
По основателността на въззивните жалби:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната
инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
След служебно извършена проверка
съдът приема следното по въпроса дали
обжалваното решение е постановено в допустим процес и е валидно:
За издадената на 14.11.2017 г. по
ч.гр.д.№ 64385 по описа за 2017 г. на СРС, 26 състав, заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК, длъжникът М.Б.Й. е била уведомена на 08.12.2017
г.
В срока по чл.414 ГПК – на 12.12.2017
г. длъжникът е подала възражение срещу така издадената заповед за изпълнение
като е посочила, че за периода м.05.2013 г.- м.10.2014 г. вземанията са
погасени по давност. Тъй като главниците били погасени по давност, то и лихвата
за забавеното им издължаване била погасена по давност.
На заявителя е било указано, че
може да предяви иск за сумите по заявлението в 1-месечен срок. Тези указания са
му съобщени на 06.02.2018 г.
Исковата молба е подадена в СРС
на 02. 03.2018 г. , т.е. в срока по чл.415 ГПК и същата е насочена срещу М.Б.Й.
в качеството й на ответница по иска по чл.422 ГПК за ½ част от сумите,
за които е била издадена заповедта за изпълнение.
Относно длъжникът Ф.Б.Р. в заповедното производство е приложена
разпоредбата на чл.47 ГПК. От същия не е било подадено възражение по чл.414 ГПК.
Относно довода, че от ответницата били признати суми с възражението по
чл.414 ГПК:
Признанието на вземането по
своето правно естество представлява едностранно волеизявление на длъжника, с което той признава съществуването
на правото на кредитора и своето насрещно задължение. Наистина, законът
не е установил форма за действителност
или за доказване
на признанието на вземането. Поради
това същото може да бъде
материализирано чрез всички допустими от закона начини-може
да бъде обективирано
в официален или частен документ, както и да бъде
изразено устно или чрез конкурентни
действия, които да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника
да потвърди съществуването на конкретния дълг на кредитора. Това
означава, че волеизявлението следва да бъде ясно и точно, както и да е
отправено към кредитора.
От съдържанието на възражението
по чл.414 ГПК не се установи длъжника Й. да е признала суми по издадената
заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК.
С оглед оспорването, направено с
отговора по исковата молба дори на качеството на потребител, не можем да
приемем, че е налице изрично отправено волеизявление до кредитора /ищеца/
представляващо от правна страна признание на иска.
При това положение доводът на въззивницата за частична недопустимост на обжалваното
решение се явява неоснователен.
По съществото на спора:
За да постанови решение в
обжалвания смисъл, СРС е приел, че процесния имот бил топлоснабден.
Между страните по спора е възникнало облигационно отношение по повод доставка и
потребление на топлинна енергия. Ответницата се била отказала от наследството
на Иванка Лазарова, но не се била отказала от правото на ползване, което
притежавала от имота и което било пожизнено. Този отказ също следвало да бъде вписан
в службата по вписванията, но такива доказателства не били представени.
СРС е кредитирал заключението на
СТЕ относно количеството потребена ТЕ, а заключението
на СЧЕ относно размера на задълженията. Относно потреблението на БГВ съдът е
приложил чл.162 ГПК. Възражението за погасяване на вземанията по давност е
прието за частично основателно – за задълженията, чиято изискуемост била
настъпила преди 14.09.2014 г. Издаването
на Обща фактура не можело да промени падежа на задълженията. В случая непогасени
по давност се явявали задълженията за периода м.08.2014 г.- м.04.2016 г.
Стойността им възлизала на 1 987,27 лв. при което задължението на
ответницата съответствало на сумата в размер на 993,64 лв. Претенцията за лихва
за забава била основателна за сумата от 246,89 лв. или по отношение на
ответницата – 123,45 лв. В останалата част претенциите като погасени по давност
се явявали неоснователни. По отношение на претенцията за дялово разпределение и
лихвата за забавено издължаване съдът е приел, че липсват доказателства за
съществуването им в полза на ищеца.
Относно дължимостта на предявените за
установяване вземания:
Процесният имот № 49 е придобит
по силата на покупко-продажба, изповядана с нот.акт №
134 от 26.04.2002 г., от Н.Ф.Р.като купувач, а продавачите са Д.Ф.Й. и И.Ф.Л.,
които продават на съсобственика Н.Ф.Р.собствените си 2/3 идеални части.
С исковата молба ищецът е
представил удостоверение за наследници на Н.Ф.Р., починала на 06.08.2009 г.,
видно от което длъжниците М.Б.Й. и Ф.Б.Р. в
заповедното производство са нейни наследници по закон.
На 20.12.2011 г. М.Б.Й. е дарила
на леля си И.Ф.Л. собствената си ½ идеална част, придобита по наследство
от Н.Ф.Р.като е запазила вещното право на ползване.
Установява се от представеното на
л.93 съдебно удостоверение, че М.Б.Й. се е отказала от наследството на
починалата на 09.05.2013 г. И.Ф.Л., който отказ е вписан в специалната книга на
СРС на 10.01.2018 г.
Същевременно е представен нот.акт № 40 от 31.10.2013 г., дело 267/2013 г. за
покупко-продажба на идеална част от недвижим имот /процесния № 49/ по силата на
който Д.Ф.Й. е продала на съсобственика Ф.Б.Р. собствената си ¼ идеална
част от имота.
С оглед
приетото в ТР 2/17 г. от 17 май 2018 г. на ОСГК на ВКС, собствениците или
титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения
имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно
разпоредбите на ЗЕ в хипотезата, при която топлоснабденият
имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако
между ползвателя на договорно основание и топлопреносното
предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди
за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна
енергия за битови нужди дължи цената й.
Видно
от представеното с исковата молба заявление-декларация/л.19 от исковото
производство/ волеизявление за встъпване в облигационно отношение с ищцовото дружество е направил Ф.Б.Р.. При това положение
между него и ищеца е възникнало облигационно отношение.
Поради несъвпадане на крайните
изводи на двете съдебни инстанции на основание чл.271 ГПК обжалваното решение следва
да се отмени в частта, в която в тежест на ответницата в полза на ищеца са
признати за установени вземания.
Относно частта, в която претенциите на ищеца /въззивник/
са били отхвърлени:
При положение, че се прие, че
задължен да заплаща стойността на топлинната енергия е длъжника Ф.Б.Р., който
не е подал възражение по чл.414 ГПК, въззивната
инстанция не обсъжда доводите във въззивната жалба на
„Т.С.“ ЕАД във връзка с приложението на института на погасителната давност.
Макар и с други мотиви
обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора на ищеца разноски не се следват.
Ответницата претендира разноски и
такива са сторени в размер на 350 лв. СРС е присъдил такива в размерна 74,69
лв. или следва да й се доприсъдят разноски в размер н още 275,31 лв.
Пред въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивника „Т.С.“
ЕАД разноски не се следват.
На въззивницата М.Б.Й. се следват разноски и съдът определя такива в размер на 351,41 лв.
Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 199669/22.08.2019 г. по гр. д. № 14406/2018 г. по описа на СРС, ГО, 26 състав в частта, в която се: ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422 ГПК, че М.Б.Й. дължи на „Т.С.“ ЕАД, сумата 993,64 лв. – главница за
доставена в периода от м. 05.2013 г. до м. 04.2016 г. топлинна енергия в имот с
абонатен № 288125, находящ се в гр.София, ж.к „*******, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 14.09.2017 г. до изплащане на вземането, както и сумата 123,45 лв.–
лихва за забава върху главното вземане от периода 15.08.2014 г. – 18.06.2017 г.,
както и
в частта за
разноските, присъдени
в полза на „Т.С.“ ЕАД
и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ, предявените по реда на чл.422 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** Б, срещу М.Б.Й., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***, кантора
313-адв.Д., да бъде ПРИЗНАТО ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422 ГПК, че М.Б.Й.
дължи на „Т.С.“ ЕАД, сумата 993,64 лв. –
главница за доставена в периода от м. 05.2013 г. до м. 04.2016 г. топлинна
енергия в имот с абонатен № 288125, находящ се в
гр.София, ж.к „*******, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 14.09.2017 г. до изплащане на
вземането, както и сумата 123,45 лв.– лихва за забава върху главното вземане от
периода 15.08.2014 г. – 18.06.2017 г., за които суми е издадена на 14.11.2017
г. по ч.гр.д.№ 64385 по описа за 2017 г. на СРС, 26 състав, заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 199669/22.08.2019
г. по гр. д. № 14406/2018
г. по описа на СРС, ГО, 26 състав в частта, в
която се отхвърлят предявените от „Т.С.“ ЕАД по реда на чл. 422 ГПК срещу М.Б.Й.,
като неоснователни, както и в частта за присъдените й разноски.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** Б, да заплати на
М.Б.Й., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***, кантора 313-адв.Д., сумата в размер на 275,31 лв.-доприсъдени разноски за първата съдебна
инстанция.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление:***
Б, да заплати на М.Б.Й., ЕГН **********,***,
съдебен адрес:***, кантора 313-адв.Д., сумата
в размер на 351,41 лв.-разноски пред въззивната инстанция.
Решението е постановено при участието
на „Т.с. ” ЕООД като трето лице-помагач на страната на ищеца.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване, арг. от чл.280,
ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: