№ 16408
гр. София, 02.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА
при участието на секретаря МАРГАРИТА Р. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА Гражданско дело №
20241110170906 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по искова молба на Р. Д. К. против срещу
„И.А.М“ АД.
Ищцата Р. К. твърди, че на 01.11.2024 г. сключила договор за цесия с К.К, по
силата на който последният й прехвърлил вземането си срещу ответника в размер на
73,93 лева – платена без основание сума по договор за паричен заем
№******/07.04.2020 г., сключен между ответника и К.К като кредитополучател. Сочи,
че на същата дата сключила друг договор за цесия с К.К, по силата на който й било
прехвърлено вземане на последния срещу „И.А.М“ АД в размер на 130,45 лева -
платена без основание сума по договор за паричен заем №4016071/29.12.2020 г.,
сключен между ответника и К.К като кредитополучател.
Сочи, че в договорите за паричен заем, сключени между ответника и цедента К.К
се предвиждало изискване договорът да бъде обезпечен с гарант – две физически лица-
поръчители, банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита, или
одобрено от заемодателя дружество- гарант.
При сключването на договорите за заем, цедентът сключил и договори за
предоставяне на поръчителство, респ. с №******/07.04.2020 г. и с №
4016071/29.12.2020 г. с „Ф.Б“ ЕООД, по силата на които цедентът се задължил да
заплати допълнително възнаграждение в размер на 793,88 лева по договора от
29.12.2020 г. и 463,92 лева по договора за предоставяне на поръчителство от
07.04.2020 г., платими заедно с вноските по кредита. Аргументира, че договорът за
заем е нищожен поради неточно посочен в него размер на ГПР. Намира, че
възнагражденията по договорите за предоставяне на поръчителство следва да бъдат
включени при изчисляване на ГПР по кредита, доколкото същите били сигурен разход
по кредита. В подкрепа на това си твърдение излага съображения, че поставените в чл.
4 от договорите за паричен заем изисквания към поръчителите, респ. банковата
гаранция, били неизпълними, което принуждавало потребителя да сключи договор за
предоставяне на поръчителство с одобреното от „И.А.М“ АД лице, а именно –
свързаното му дружество „Ф.Б“ ЕООД. По изложените съображения намира
договорите за потребителски кредит, сключени между К.К и „И.А.М“ АД, за
нищожни, поради което потребителят дължал връщане на чистата стойност на
1
кредита. Сочи, че К.К изпълнил изцяло задълженията си по кредитите, поради което
ответното дружество му дължало връщане на сумите, както следва: 1) по договор
паричен заем №******/07.04.2020 г. – сумата в размер на 73,93 лева – недължимо
платена сума; 2) по договор за паричен заем 4016071/29.12.2020 г. – сумата в размер на
130,45 лева. По изложените съображения моли съда да осъди ответното дружество да
й заплати посочените суми. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество е подало отговор на исковата молба,
с който оспорва предявените искове като недопустими и неоснователни. Излага
съображения за недопустимост на исковете поради нередовност на исковата молба –
липса на платени държавни такси, адвокатско пълномощно. Сочи, че ищцата не
разполага с активна процесуална легитимация, доколкото към исковата молба не били
приложени договорите за цесия и потвърждения за извършената цесия. Излага
съображения за нищожност на договора за цесия, доколкото същият предполага
активно вземане, произтичащо от някакво правно основание. В случая и двете страни
по договорите за потребителски кредит били изпълнили задълженията си и не
съществували неудовлетворени вземания, които да могат да бъдат предмет на цесията.
Сочи, че вземането за връщане на недължимо платени суми би възникнало едва след
обявяване на договорите за паричен заем за недействителни по съдебен ред. Излага
съображения за действителност на договорите за паричен заем. Твърди, че ГПР по
договорите са изчислени към момента на сключване на договорите, като заемодателят
нямал задължение да допуска възможни и условни разходи, за да ги включи при
изчисляване на ГПР. Задължението за посочване на ГПР се изчерпвало само със
задължението за посочване на цифровата стойност до втория десетичен знак, получена
в резултат на изчислението по формулата по Приложение 1 на ЗПК. При
изчисляването на ГПР били ползвани договорените условия – размер на усвоената
сума, размер и брой на погасителни вноски, дата на плащане на всяка вноска, обща
дължима сума и пр. Възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство
не се включвало при изчисляване на ГПР, тъй като то не било част от общия разход по
кредита за потребителя с оглед дефиницията на „общ разход по кредита за
потребителя“. Сочи, че преди сключване на договора потребителят е имал цялата
необходима информация относно исканите от кредитодателя обезпечения. По
изложените съображения моли съда да отхвърли исковете.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на страните, по реда на чл. 235,
ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено следното:
Съдът намира, че е сезиран с обективно съединени искове с правно основание чл.
55, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 99 ЗЗД.
Като доказателство по делото е представен договор за паричен заем
№******/07.04.2020 г., сключен между „И.А.М“ АД, в качеството му на заемодател, и
К.К.К, в качеството му на кредитополучател, по силата на който страните са
уговорили, че заемодателят предоставя на заемателя сумата в размер на 1500 лева,
която следвало да върната на 12 седмични погасителни вноски, в срок до 03.07.2020 г.,
при годишен лихвен процент в размер на 40% и ГПР в размер на 45,45%.
Представен е договор за паричен заем №4016071/29.12.2020 г., сключен между
„И.А.М“ АД, в качеството му на заемодател, и К.К.К, в качеството му на
кредитополучател, по силата на който страните са уговорили, че заемодателят
предоставя на заемателя сумата в размер на 3000 лева, която следвало да върната на 16
седмични погасителни вноски, в срок до 23.04.2021 г., при годишен лихвен процент в
размер на 40% и ГПР в размер на 46,21%.
В чл. 4 от всеки от договорите страните уговорили, че заемателят се задължава в
срок от три дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на
2
кредитора едно от следните обезпечения: 1) две физически лица - поръчители, които
да отговарят на следните изисквания: да представят служебна бележка от работодател
за размера на трудовото възнаграждение, като нетният им осигурителен доход да е в
размер над 1000 лв.; да работят по безсрочен трудов договор; да не са заематели или
поръчители по друг договор за паричен заем, сключен с "И.А.М" АД; да нямат
неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други
банкови и финансови институции или ако имат - кредитната им история в ЦКР към
БНБ една година назад да е със статус не по-лош от "Редовен"; да подпишат договор за
поръчителство; 2) банкова гаранция в полза на кредитора за дължимите суми по
договора със срок на валидност 30 дни след крайния срок на плащане на задълженията
по договора; 3) одобрено от заемодателя дружество - гарант, което предоставя
гаранционни сделки.
Представени са и договори за цесия, и двата от 01.11.2024 г., с които лицето
К.К.К прехвърля на Р. Д. К. своите вземания, както следва: вземането срещу „И.А.М“
АД, представляващо сума в размер на 73,93 лева, представляваща платена сума без
основание, произтичаща от договор за паричен заем №******/07.04.2020 г., както и
земането срещу „И.А.М“ АД, представляващо сума в размер на 130,45 лева,
представляваща платена сума без основание, произтичаща от договор за паричен заем
№4016071/29.12.2020 г.
По делото е изслушано и заключение на вещото лице по допуснатата съдебно-
счетоводна експертиза, която съдът кредитира като компетентно и обективно
изготвена, доколкото вещото лице е работило след извършване на справки и
представяне на документи от ответното дружество. Съгласно заключението, по
договор за паричен заем №******/07.04.2020 г. е заплатена сума в общ размер от
1573,93 лева, от които 1500 лева са отнесени към погасявана на главницата, и 73,93
лева – към погасяване на лихвата. Към процесния договор за паричен заем от
07.04.2020 г. е бил сключен и договор за предоставяне на поръчителство с „Ф.Б“
ЕООД, по който потребителят дължал възнаграждение на поръчителя в размер на
463,92 лева, платими на 12 погасителни вноски. По посочения договор е заплатена
сумата в общ размер от 463,92 лева, с което е погасено цялото задължение по договора
за предоставяне на поръчителство. По договор за паричен заем №4016071/29.12.2020 г.
е заплатена сума в общ размер от 3130,45 лева, от които 3000 лева са отнесени към
погасявана на главницата, и 130,45 лева – към погасяване на лихвата. Към процесния
договор за паричен заем от 29.12.2020 г. е бил сключен и договор за предоставяне на
поръчителство с „Ф.Б“ ЕООД, по който потребителят дължал възнаграждение на
поръчителя в размер на 1216,16 лева, платими на 16 погасителни вноски. По
посочения договор е заплатена сумата в общ размер от 793,88 лева, като оставала
дължима сумата в размер на 422,28 лева.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
С оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест ищецът следва
да докаже при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи
претенцята му факти: 1/ че лицето К.К е заплатил на ответника претендираните суми
по договорите за паричен заем; 2/ наличието на валиден договор за прехвърляне на
вземания, по силата на който ищцата да е придобила претендираните вземания.
При установяване на посочените обстоятелства, в тежест на ответника е да
докаже, че има основание да задържи сумите.
Съдът намира, че между К.К.К и ответника „И.А.М“ АД са сключени писмени
договори, въз основа на които кредиторът се е задължил да предостави на потребителя
кредит под формата на парична сума за опредЕ. цел, която длъжникът се е задължил
3
да ползва съобразно уговореното и да върне в определения срок, като договорът
съдържа всички необходими реквизити. Приложение в отношенията между страните
следва да намерят нормите на ЗПК в действащата към момента на сключване на
договора редакция, тъй като лицето К.К има качеството потребител по смисъла на пар.
13, т. 1 от ДР на ЗЗП и няма данни при сключването на договора физическото лице да
е действало в рамките на своя професионална или търговска дейност – чл. 9, ал. 3
ЗПК.
С оглед на гореизложеното и предвид приложимата към договорите за кредит
нормативна уредба, съдът намира, че процесните договори за кредит са
недействителни поради нарушаване на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. Съгласно цитираната разпоредба, договорът за кредит следва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в Приложение № 1 начин. Визираната норма е в съответствие с чл. 19
от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008
година относно договорите за потребителски кредити. Съгласно чл. 4, б. "а" от
Дирекитва 2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2008 г., ГПР трябва да се изчисли в
момента, в който кредитният договор е сключен. Съгласно практиката на СЕС, целта
на уредбата е потребителите да разполагат с всички данни, които могат да имат
отражение върху обхвата на задължението, като това информиране има съществено
значение за правата на потребителя.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит.
Предвид изричното признание в отговора на исковата молба, съдът намира, че
безспорно при изчисляване на годишния процент на разходите по процесните
договори за кредит не са включени дължимите по договорите за предоставяне на
поръчителство суми в размер на 463,92 лева и 1216,16 лева по всеки от договорите.
Това се установява и от проверка от съда чрез онлайн калкулатор за ГПР
(находящ се на интернет-страницата www.calculator.bg), съгласно който при включване
на дължимата сума в размер на 463,92 лева по договора за поръчителство към
разходите за изчисляване на ГПР по договора от 07.04.2020 г., същият става в размер
на 690,41%, а ГПР по договора за кредит от 29.12.2020 г. при включване на
възнаграждението за поръчителя е в размер на 730,35%
В чл. 2, т. 8 от процесните договори за потребителски кредит е посочен процент
на ГПР 45,45 % по договора от 07.04.2020 г. и 46,21% по договора от 29.12.2020 г., т. е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не
надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява
действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно –
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство, сключен от
потребителя с "Ф.Б“ ЕООД, което следва да бъде включено в общите разходи по
кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
4
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Възнаграждението в полза на поръчителя е разход, свързан с предмета на
договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по
договора.
От служебно извършена справка в Търговския регистър се установява, че
"И.А.М" ЕАД е едноличен собственик на капитала на "Ф.Б" ЕООД, като двете
дружества са с един адрес на управление. В същото време, съгласно чл. 3, ал. 3 от
договора за предоставяне на гаранция, "И.А.М" ЕАД е овластено да приема вместо
поръчителя възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство. Тази
свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е
известен на заемодателя, което се потвърждава и от обстоятелството, че договорът за
паричен заем и този за предоставяне на гаранция са сключени в един и същи ден,
отделни разпоредби от договорите препращат един към друг, дължимите в полза на
търговците престации имат едни и същи падежи и макар формално кредитор на
вземането, представляващо възнаграждение на гаранта за предоставеното по договора
за заем обезпечение, да е ответникът „Ф.Б“ ЕООД, то кредитодателят е овластен да
получава плащане по договора за предоставяне на гаранция, дължимо от потребителя,
заедно с анюитетните вноски по договора за заем.
В случая, в договорите за потребителски кредит е посочена абсолютна стойност
на годишния процент на разходите, но не е отразено по какъв начин е формиран и
какви компоненти включва. Освен това възнаграждението по договора за предоставяне
на поръчителство е разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и липсата на този
разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната
разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
При формирането на този извод съдът съобрази и задължителния характер на
даденото от СЕС по дело С-714/22 тълкуване на чл. 10, параграф 2, буква "ж" от
Директива 2008/48, според който договорът за кредит посочва по ясен и кратък начин
ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислен при сключването на договора
за кредит, и всички допускания, използвани за изчисляването на този процент, както и
на чл. 23 от Директива 2008/48, предвиждащ, че държавите членки установяват
система от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно
настоящата директива, и вземат всички необходими мерки за гарантирано прилагане
на тези санкции, като те трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. В
цитираното решение е прието, че с оглед на съществения характер на посочването на
годишния процент на разходите в договора за потребителски кредит, за да даде
възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с
оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи
по член 3, буква "ж" от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на
ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както
непосочването на този процент.
Същото виждане е възприето и в актуалната практика на ВКС, обективирана в
решение № 50013/05.08.2024 г. по т. д. № 1646/2022 г. на ВКС, II ТО, според което
установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от императивно
уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в
разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочения в договора ГПР съгласно
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това
води до недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване
на този компонент от задължителното съдържание на договора за потребителски
кредит има същата последица, както и непосочването му.
В контекста на гореизложеното, на основание чл. 23 ЗПК цедентът К.К е дължал
5
връщане само на предоставените му главници по договорите за кредит в размер на
респ. 1500 лева и 3000 лева. Доколкото от приетата по делото съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че по договор за паричен заем №******/07.04.2020 г. е
заплатена сума в общ размер от 1573,93 лева, а по договор за паричен заем
№4016071/29.12.2020 г. е заплатена сума в общ размер от 3130,45 лева, от които 3000
лева са отнесени към погасявана на главницата, и 130,45 лева – към погасяване на
лихвата, то съдът намира, че цедентът К.К се е легитимирал като кредитор за вземания
за неоснователно платени суми по договор за потребителски кредит
№******/07.04.2020 г. за сумата в размер на 73,93 лева и по договор за паричен заем
№4016071/29.12.2020 г. за сумата в размер на 130,45 лева.
От представените по делото договори за цесия се установява, че на 01.11.2024 г.
цедентът К.К е прехвърлил на ищцата именно вземанията си по договорите за паричен
заем от 07.04.2020 г. и от 29.12.2020 г. в размер на респ. 73,93 лева и 130,45 лева.
Неоснователно е възражението на ответника за недействителност на договорите
за цесия поради липса на вземане, което да бъде прехвърлено, доколкото вземането за
връщане на даденото по процесните договори за паричен заем възниквало с
прогласяване нищожността на договорите по съдебен ред.
Съдът намира също така, че за длъжника липсва интерес от оспорване
валидността на договора за цесия по следните съображения.
Страни по договора за цесия са цедентът и цесионерът. Този договор не създава
нови права и /или задължения в правната сфера на длъжника, като само се променя
лицето на което той трябва да изпълни. Поради това длъжникът не е страна по
договора за цесия, макар и той да е от значение за него, с оглед надлежното
изпълнение на задължението и освобождаване от отговорност. Затова той не може да
иска унищожаването на договора, развалянето му или прекратяването на му, тъй като
това са права, които законът е предоставил на страните по него. Тези права биха могли
да се упражнят от трети спрямо договора лица (какъвто е и длъжникът) само по силата
на изрична правна норма, каквото не е налице по отношение на договора за цесия.
Нищожността е съществен порок на сделките и на нея може да се позове всеки,
включително и трето, неучастващо в договора лице, каквото се явява и длъжникът по
договора за цесия. Възможността за такова позоваване обаче е ограничена от
наличието на интерес в третото лице за прогласяване на нищожността. Такъв е налице
когато третото лице цели да отрече съществуването на право на страна по оспорваната
сделка, което е противопоставимо на негово право, засяга или ограничава същото, или
когато по силата на закона сделката поражда задължение за това лице, макар и то да не
е страна по нея. Такъв интерес не може да се породи при сключването на договора за
цесия, доколкото единствената предизвикана от него промяна в правната сфера на
длъжника е смяната на кредитора. На новия кредитор могат да бъдат
противопоставени всички възражения, които длъжникът е имал към стария кредитор
въз основа на прехвърленото вземане, включително тези за нищожност,
унищожаемост или разваляне на договора, от който произтича вземането. След като е
бил уведомен по реда на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД от предишния кредитор за извършената
цесия, длъжникът може да извърши валидно изпълнение на новия кредитор и това
изпълнение ще има валиден погасителен ефект. Законът не е вменил в задължение на
длъжника да извършва проверка дали новият кредитор е придобил вземането валидно,
поради което за валидността на изпълнението е без значение дали договорът за цесия
страда от пороци и какви са те. Обратното би означавало при спор за надлежността на
изпълнението да се поставят въпросите за това как и в какъв обем следва да се
извършва преценката от длъжника за валидността на договора за цесия и дали е
положена дължимата се грижа за установяване на правата на новия кредитор. Също
така ще следва да се преценява и това дали при позоваването на нищожността на
6
договора за цесия длъжникът действа добросъвестно - да охрани интереса на
предишния кредитор или цели да избегне изпълнението на новия такъв, като наред с
това не изпълни и на предишния. По отношение на тези въпроси липсва изрична
нормативна уредба, поради което при евентуална нищожност на договора за цесия, ако
длъжникът е изпълнил след надлежно уведомление по чл. 99, ал. 4 от ЗЗД на новия
кредитор, той се освобождава от задължението си, а първоначалният кредитор следва
да насочи претенциите си към новия кредитор. Затова длъжникът няма интерес да
оспорва валидността на договора за цесия след получаване на уведомлението по чл.
99, ал. 4 от ЗЗД, а такъв интерес липсва и преди този момент, тъй като изпълнението
на новия кредитор може да бъде отказано само поради липсата на уведомление.
Предвид на това длъжникът не е легитимиран да оспори валидността на договора за
цесия по иск относно цедираното вземане, освен в предвидените от закона случаи,
когато прехвърлянето на вземането е изрично забранено или допустимо при изрично
установени условия, които не са спазени. /в този смисъл Решение № 60256 от
7.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3590/2020 г., IV г. о., ГК/.
За пълнота на изложението, следва да се посочи, че нищожността на договора е
порок на договора, който е наличен от момента на неговото сключване, като
прогласяването на нищожността има само установително, но не и конститутивно
действие. В този смисъл, възникването на вземането за неоснователно обогатяване по
процесните договори, които съдът в мотивите на настоящото решение прие за
нищожни поради противоречие със закона, е свързано единствено в плащането на
суми по-големи от дължимата за връщане по договорите главница, което се установява
от съдебно-счетоводната експертиза, но не зависи от това дали и кога договорите ще
бъдат прогласени от съда за нищожни.
Предвид гореизложеното, ищцата се легитимира като кредитор на вземания в
размер на 73,93 лева и 130,45 лева, прехвърлени й от кредитополучателя по договори
за паричен заем №******/07.04.2020 г. и №4016071/29.12.2020 г. с договорите за цесия
от 04.11.2024 г., поради което предявените искове следва да бъдат уважени изцяло.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищцата. Същата претендира
присъждането на разноски, както следва: сумата в размер на 100 лева – за държавна
такса и сумата от 350 лева – депозит за СсчЕ и сумата в размер на 480 лева –
заплатено адвокатско възнаграждение. Представени са доказателства за извършване на
разноските.
Ответникът е релевирал възражение за прекомерност на претенидраните от
ищцата разноски за адвокатско възнаграждение, което съдът намира за неоснователно,
доколкото същото е в минимален размер.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „И.А.М“ АД, ЕИК: ********* да заплати на Р. Д. К., ЕГН: **********
на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 99 ЗЗД сумата в размер на 73,53 лева –
неоснователно платена от лицето К.К на ответника сума във връзка договор за
потребителски кредит №******/07.04.2020 г., което вземане ищцата е придобила по
договор за цесия от 01.11.2024 г.
ОСЪЖДА „И.А.М“ АД, ЕИК: ********* да заплати на Р. Д. К., ЕГН: **********
на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 99 ЗЗД сумата в размер на 130,45 лева –
7
неоснователно платена от лицето К.К на ответника сума във връзка договор за
потребителски кредит №4016071/29.12.2020 г., което вземане ищцата е придобила по
договор за цесия от 01.11.2024 г.
ОСЪЖДА „И.А.М“ АД, ЕИК: ********* да заплати на Р. Д. К., ЕГН: **********
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 930 лева – разноски, извършени в
настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис от съдебния акт на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8