№ 186
гр. П., 24.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:ИВ. Юл. Колев
при участието на секретаря Л. В. Асенова Добрева
като разгледа докладваното от ИВ. Юл. Колев Гражданско дело №
20211720105358 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба на СТ. Й. СТ. срещу
„Топлофикация П.“ АД. Ищецът твърди, че срещу него, в полза на ответника е издаден
изпълнителен лист на 20.04.2010 г. рамките на ч.гр.д. № 1391/2010 г. по описа на
Районен съд П. за задължения, произтичащи от доставена и незаплатена топлинна
енергия. Ищецът твърди, че е потребител на доставяните от ответника услуги, като му
е начислено задължение, произтичащо от доставена и незаплатена топлинна енергия в
размер на 1293,85 лева - главница в периода от 01.04.2004 г. до 30.04.2009 г, ведно със
законна лихва от 22.02.2010 г., сума в размер на 576,38 лева – законна лихва за забава в
периода от 01.03.2004 г. до 11.02.2010 г. и сума в общ размер на 126,11 лева –
разноски.
Твърди се, че въз основа на посочения изпълнителен лист на 17.03.2013 г. било
образувано и.д. № 582/2010 г. по описа на ЧСИ Е. Д., по което не били извършвани
действия по изпълнение освен образуването му.
Твърди се също, че на 25.08.2021 г. въз основа на същия изпълнителен лист е
образувано и.д. № 2510/2021 по описа на ЧСИ С. Б. и е наложен запор върху банковата
му сметка в „Банка ДСК“ АД.
Излага от правна страна разбирането си за погасяване на вземане по давност и
прекъсване на същата, като намира, че давността за процесната сума не е прекъсвана,
поради което вземането е погасено.
С оглед на изложеното моли съда да приеме за установено, че в полза на
ответника не съществува право на принудително изпълнение за суми в размер на
1293,85 лева - главница в периода от 01.04.2004 г. до 30.04.2009 г, ведно със законна
лихва от 22.02.2010 г., сума в размер на 576,38 лева – законна лихва за забава в
периода от 01.03.2004 г. до 11.02.2010 г. и сума в общ размер на 126,11 лева – разноски
поради погасяването им по давност.
Претендира разноски.
1
Ответникът е депозирал отговор в срок. Намира предявените искове за
допустими, но неоснователни. Поддържа, че погасителната давност е била прекъсвана
многократно. Твърди, че за процесната сума е издаден изпълнителен лист, както и че
въз основа на него са били образувани посочените от ищеца изпълнителни дела.
Намира, че вземане, установено с влязлата в сила процесна заповед за
изпълнение се погасява с обща пет годишна давност като прави разграничение между
сроковете по чл. 110 и сл. ЗЗД и този по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Намира, че до при
действието на Постановление № 3/18.11.1980 г. погасителната давност е спряла да тече
до отмяната му на 26.06.2015 г. с Тълкувателно решение № 2/2013г. от 26.06.2015г. по
т.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Позовава се на приетото в Решение № 37/24.02.2021 г., постановено по гр.д. №
1747/2020 г. по описа на ВКС, IV, ГО.
С оглед на изложеното моли съда да отхвърли предявените искове. Прави
възражение за прекомерност на заявените от ищеца разноски.
Претендира разноски.
В съдебно заседание страните се представляват като поддържат вече
изложеното.
Съдът, след като прецени събраните по делото релевантни за спора
доказателства и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
Районен съд П. е сезиран с обективно, кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 439, ал. 1, вр. 124, ал. 1 ГПК. Разпоредбата на чл. 439 ГПК предоставя
възможност на длъжника за защита срещу материалната незаконосъобразност на
принудителното изпълнение. Предмет на спора по предявения отрицателен
установителен иск по чл. 439 ГПК е отричаното от ищеца право на принудително
изпълнение за вземането на ответника поради погасяването му по давност, въз основа
на факти, непреклудирани от формираната сила на пресъдено нещо и водещи до
погасяване на възникналото и претендирано право на взискателя или на отговорността
на длъжника (така Решение № 105 от 18.09.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2978/2018 г., IV
г. о., ГК и Решение № 71 от 24.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2576/2018 г., III г. о., ГК).
Наличието на изпълнителен титул и изпълнително дело, образувано срещу
ищеца по искане на взискателя „Топлофикация – П.“ АД за събиране на процесните
вземания, свидетелства за правния интерес на ищеца от предявяване на отрицателните
установителни искове. В настоящия случай ищецът оспорва вземанията, като се
позовава на нов факт – погасителна давност, изтекла след издаване на процесния
изпълнителен лист.
В хипотеза на предявен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК в
доказателствена тежест на ищеца е да установи единствено правния си интерес от
търсената искова защита. В тежест на ответната страна е да установи, че в нейна полза
съществува изискуемо вземане – в конкретния случай настъпването на такива факти,
водещи до прекъсване на давността за вземането (така ТР № 8/2012 г. на ОСГТК).
Между страните не е спорно, а и от приобщените по делото писмени
доказателства се установява, че в полза на ответника е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение и изпълнителен лист от 20.04.2010 г. въз основа на влязла в
сила заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 1391/2010 г. по описа на Районен съд П..
Образуването на и.д. № 582/2010 г. по описа на ЧСИ Е. Д. и и.д. № 2510/2021 по описа
на ЧСИ С. Б..
При въведено възражение/позоваване на някоя от страните по спора за
приложимия давностен срок, съдът следи за изтекла давност. В случая е издадена
2
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, изм. ДВ,
бр. 12 от 1993 г. постановява, че ако вземането е установено със съдебно решение,
срокът на новата давност е всякога пет години, като началната редакция на текста, обн.
ДВ, бр. 275 от 1950 г., е предвиждала същото правило, изключвайки вземания срещу
държавата и държавните предприятия. При влизането в сила на редакцията на чл. 117,
ал. 2 ЗЗД с ДВ, бр. 275 от 1950 г. действащ е бил Законът за гражданското
съдопроизводство, който е уреждал заповедното производство и изрично е
предвиждал, че подаването на молба за издаване заповед за изпълнение произвежда
действието на подаване искова молба и само в случай че молбата бъде оставена без
уважение или не бъде връчена, тя няма такова действие (арг. чл. 156г ЗГС). При
действието на ГПК (отм.), заповедното производство не е било уредено, а на
процесуалния закон са били познати т.нар. „несъдебни изпълнителни основания“ по
чл. 237 ГПК (отм.), предвидени от законодателя като преки основания за издаване на
изпълнителен лист.
Понастоящем в заповедното производство издаването на изпълнителен лист се
предпоставя от издаването на специален съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез
която се установява дали вземането е спорно и която съставлява съдебно изпълнително
основание (арг. чл. 404, т. 1, предл. 3 ГПК). Правните последици на влязлата в сила
заповед за изпълнение са аналогични на последиците на влязло в сила съдебно
решение – същата има установително и преклудиращо действие в отношенията между
страните. Влязлата в сила заповед за изпълнение препятства оспорването на
задълженията, въз основа на обстоятелства или доказателства, които са били известни
на длъжника, и с които е разполагал или е можел да се снабди до изтичането на срока
за възражение.
Установеното със заповедта вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез
използване на извънредните способи, лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424
ГПК, аналогични на чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 5 ГПК. Същевременно практиката на ВКС
по чл. 290 ГПК е наложила, че по отношение на заповедното производство, по което е
издадено изпълнителното основание, е допустим и иск по чл. 439 ГПК, макар да не
било проведено съдебно дирене. Чрез тези специални норми законодателят е придал на
влязлата в сила заповед за изпълнение характера на влязло в сила решение за
вземането, защото е ограничил нейното атакуване до степен в каквато е ограничено и
атакуването на влезли в сила решения.
Същевременно вземането за периодични плащания, установено с решение,
постановено по реда на чл. 422 ГПК след подадено по реда на чл. 414 ГПК възражение
срещу заповедта, се погасява с общата 5-годишна давност. Ако се приеме, че същото
вземане би се погасило с кратката 3-годишна давност, в случай, че срещу заповедта не
е подадено възражение и същата е влязла в сила, това би създало ситуация в която
обстоятелството каква ще е давността за едно вземане, да зависи от процесуалното
поведение на длъжника.
Наред с изложеното, в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК Определение
№ 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о. изрично е посочено:
„Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява
с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на
срока за подаване на възражение.“. Следователно по действащия ГПК няма основание
да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно
решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и редица други актове
на ВКС (Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о.,
Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о.;
Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV г. о.;
3
Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV г. о.). В този
смисъл е и константната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК -
Решение № 37/24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о.; Решение №
6/21.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 1562/2015 г., I т. о., ТК.
По изложените съображения съдът намира, че погасителната давност за
вземането, установено с влязла в сила заповед за изпълнение е общата 5-годишна
давност по арг. от чл. 117, ал. 2 ЗЗД, който е приложим и в настоящия случай.
За прекъсването на давността в рамките на изпълнителното производство е от
значение единствено на коя дата е влязла в сила заповедта за изпълнение, както и кога
е било поискано или предприето последното валидно изпълнително действие и дали от
тази дата са изминали повече от пет години, за да се приеме, че вземането, което е
предмет на принудително изпълнение е погасено поради давност.
При бездействие на кредитора в период от две години производството се
прекратява поради т. нар. „перемпция“. Прекратителното основание на
изпълнителното дело в тази хипотеза настъпва ex lege (ТР № 2/2013г. от 26.06.2015 г.
по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС), без да е необходим допълнителен юридически
факт. В този случай новата давност е започнала да тече от поискването или
предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.
Същевременно по силата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД и разясненията в т. 10 от ТР № 2/2015 г.
на ОСГТК на ВКС давността се прекъсва при предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ – поискано от
взискателя или предприето по инициатива на съдебния изпълнител.
По отношение спирането и прекъсването на давността следва да се добави, че
към момента на образуване на изпълнителното дело е било в сила ППВС №
3/18.11.1980 г., съгласно което образуването на изпълнителното производство
прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече, като
с т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е дадено
различно разрешение, а именно, че в изпълнителното производство давността се
прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото
започва да тече нова давност, но давността не се спира и във връзка с това е отменено
цитираното ППВС.
Към настоящия момент е налице противоречива съдебна практика и висящо
тълкувателно дело по въпроса за това от кой момент поражда действие отмяната на
ППВС № 3/1980 г. и дали ТР № 2/26.06.2015 г. се прилага за вземания по изпълнително
дело, което е образувано преди приемането му. До постановяването на решение по
новообразуваното т.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият съдебен състав
следва да се съобразява с разрешението, застъпено в Решение № 170/17.09.2018 г. по
гр. дело № 2382/2017 г. ГК, IV г. о. на ВКС, че отмяната на ППВС № 3/1980 г. има
действие занапред, а новото тълкуване на правната норма започва да се прилага
именно от момента на постановяването на новия тълкувателен акт, т. е. от 26.06.2015 г.
От приложената по делото заповед за изпълнение се установи, че срещу ищеца е
издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист за сумите, описани в исковата
молба. Установи се също, че заповедта за изпълнение е връчена на ищеца на 01.04.2010
г., поради което е влязла в сила на 16.04.2010 г. съгласно действалите към момента
разпоредби на чл. 416 ГПК, и чл. 414, ал. 2 ГПК, поради което на тази дата давността
за вземането е прекъсната.
От приобщеното по делото копие на и.д. № 582/2010 г. по описа на ЧСИ Е. Д., се
установява, че то е образувано на 04.08.2010 г., като в молбата са инкорпорирани
искания за прилагане на конкретни изпълнителни способи – запор, възбрана,
следователно депозирането на същата е действие, годно да прекъсне давността за
4
вземането. В рамките на изпълнителното производство до длъжника е изпратена
покана за доброволно изпълнение и са изготвяни справки, но поради естеството на
тези действия (неводещи до прекъсване на погасителната давност) същите не следва да
се разглеждат в детайли. Липсват други данни за извършване и/или възлагане на
действия по изпълнение освен посочените в рамките на това изпълнително
производство.
При тези обективни данни, разясненията, дадени в ТР № 2 от 26.06.2015 г. по
т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и Решение № 170/17.09.2018 г. по гр. дело №
2382/2017 г. ГК, IV г. о. на ВКС съдът приема, че нова давност е започнала да тече на
26.06.2015 г. - постановяването на ТР № 2 от по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС
(при съображенията относно приложението на ППВС № 3/1980 г.), като същата е
изтекла на 26.06.2020 г., за сумите несъбрани в рамките на принудителното изпълнение
преди погасяване на вземането по давност.
Молбата за образуване на и.д. № 2510/2021 г. по описа на ЧСИ С. Б., с която са
възложени конкретни действия по принудително изпълнение е от 25.08.2021 г. - след
изтичане на законоустановения пет годишен давностен срок, поради което предявените
искове са изцяло основателни и следва да бъдат уважени.
По разноските:
С оглед изхода на правния спор, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на
ответната страна е да заплати разноските за платена държавна такса (79,85 лева). За
процесуално представителство на ищцовата страна е претендирано адвокатско
възнаграждение в размер на 300,00 лева. Ответникът своевременно е направил
възражение за прекомерност на адвокатския хонорар. Същото съдът намира за
неоснователно, тъй като уговорения и заплатен адвокатски хонорара е съобразен с
минимума, регламентиран в Наредба № 1/2004 г. В полза на ищеца следва да бъдат
присъдени разноски в общ размер на 379,85 лева.
При този изход от спора ответникът няма право на разноски.
В светлината на гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 439, ал. 1 ГПК, вр. чл. 124,
ал. 1 ГПК, че в полза на „ТОПЛОФИКАЦИЯ П.“ АД ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. П., ж. к. „Мошино“, ТЕЦ „Република“ не съществува
изпълняемо право (право на принудително изпълнение) срещу СТ. Й. СТ. , ЕГН
********** за сумата в размер на 1293,85 лева - главница в периода от 01.04.2004 г. до
30.04.2009 г, ведно със законна лихва от 22.02.2010 г., сума в размер на 576,38 лева –
законна лихва за забава в периода от 01.03.2004 г. до 11.02.2010 г. и сума в общ размер
на 126,11 лева – разноски, за които е издаден изпълнителен лист на 20.04.2010 г. въз
основа на влязла в сила заповед за изпълнение в рамките на ч.гр.д. № 1391/2010 г. по
описа на Районен съд П. поради погасяването им по давност.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „ТОПЛОФИКАЦИЯ П.“ АД да
заплати на СТ. Й. СТ. сумата от 379,85 лева – разноски по делото.
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на
страните с въззивна жалба пред Окръжен съд П..
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните.
5
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
6