Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, 11.03.2021 г.
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав, в публичното заседание на единадесети
февруари през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска
гр.дело № 6842 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273
от ГПК.
С решение № 10431 от 14.01.2019 г. по гр.д.№ 5852/2018 г. по описа на СРС, 113 състав, съдът е признал
за установено по реда на чл. 422 ГПК, че Л.В.Л., ЕГН **********, с адрес: ***,
дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***,
следните суми - 1 419,38 лв. - главница за доставена в периода от
м.05.2015 г. до м.04.2016 г. топлинна енергия в имот с абонатен № 137123, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 11.04.2017 г. до изплащане на
вземането, и сумата 77,28 лв. - лихва за забава върху главното вземане от
15.09.2016 г. до 28.03.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК от 20.04.2017 г. по ч. гр.д. № 22844/2017 г. на CPC, ГО, 113
с-в, като е отхвърлил исковете за разликите до пълните им предявени размери.
С решението са отхвърлени
изцяло предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ***** срещу Е.Л.Л., ЕГН **********,***,
офис 2, адв. Ю.С., искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с
чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 149 от ЗЕ и чл. 86 от ЗЗД - за
признаване за установено, че дължи на ищеца следните суми: 473,13 лв. - главница
за потребена топлинна енергия през периода м.05.2015 г. до м.04.2016 г. за
топлоснабдения имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к. „*****, с абонатен
№137123, ведно със законната мораторна лихва върху главницата от 11.04.2017 г.
до изплащане на вземането, законната мораторна лихва от 25,76 лв. за периода от
15.09.2016 г. до 28.03.2017 г., 4,81 лв. - цена за разпределение на топлинна
енергия през периода м.05.2015 г. до м.04.2016 г. и законната мораторна лихва от
0.63 лв. за периода от 15.09.2016 г. до 28.03.2017 г., като неоснователни.
С решението Л.В.Л., ЕГН ********** е осъден да заплати
на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *****, сумата от 659,81 лв. - разноски за
първоинстанционното разглеждане на делото и разноски за заповедното
производство в размер на 89,38 лв., а „Т.С.” ЕАД, ЕИК ***** е осъдено да
заплати на Е.Л.Л., ЕГН **********,***, офис 2, адв. Ю.С., сумата от 360 лева -
разноски по делото.
Недоволен от решението в частта с която искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр.
с чл. 149 от ЗЕ и чл. 86 от ЗЗД са изцяло отхвърлени срещу ответника Е.Л.Л. е
останал ищецът в производството "Т.С."
ЕАД, който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК го обжалва при твърдения, че решението
е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния закон.
По-конкретно твърди, че от представените по делото доказателства се установява,
че ответника Е.Л. е собственик на процесния топлоснабден имот за процесния
период. Твърди, че законът изрично дава легална дефиниция на понятието
„потребител на топлинна енергия“, като в тази връзка е без значение фактът дали
лицето е обитавало процесния имот, респ. дали същото е консумирало топлинна
енергия в имота лично. Искането към въззивната инстанция е да отмени обжалваното
решение. Претендира разноски.
Въззиваемите Л.Л. и Е.Л., редовно уведомени, не вземат
становище по въззивната жалба и не ангажират доказателства в срока по чл. 263 ГПК.
Третото лице помагач "Б.Б." ООД не взема
становище по жалбата и не ангажира доказателства.
Решението в уважителната част, като необжалвано от
ответниците е влязло в сила.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече
Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от
08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр.
д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV
г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
В случая, обжалваното първоинстанционно решение е
издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на
предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради
което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за
служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът
счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във
връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което
първоинстанционното съдебно решение е допустимо. Същото е и правилно, като
решаващият въззивен състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение,
поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.
По доводите във въззивната жалба следва да бъде
отбелязано следното:
Предявеният пред
първоинстанционният съд иск е установителен, при правна квалификация чл.
415, вр. чл. 422 ГПК, за дължимост на суми начислени на ответника като стойност
на получена и разходвана от него топлинна енергия на процесния адрес.
Производството се развива след даване на указания в
полза на заявителя да предяви вземанията си, поради което и съобразно
разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита,
предвид което производството се явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в тежест на
ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и
съществуването на правото му да получи плащане на процесната сума, заявена в ИМ
по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените установителни искове.
Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение
на материалния закон – чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката следва
да се приеме за установено договорното отношение между главните страни
досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда етажна собственост и
от това, че в исковия период ищецът подава в нея топлоенергия за битови нужди. От
представената по делото пред първоинстанционния съд препис от страница от нотариален акт /стр.13 от делото на СРС/ се
установява единствено, че ответникът Л.В.Л. е прехвърлил своите ¾ ид.части върху процесния имот на Е.Л.Л.,
като е запазил пожизнено върху тях вещното си право на ползване. От така
приложената страница не се установява ответникът Е.Л. да е вещен ползвател на
топлоснабдения имот за процесния период.
По делото няма данни вещното право на ползване в полза
на Л.Л. да е било прекратявано за периода, за който се претендират вземанията. Ето защо за настоящият съдебен състав се налага изводът,
че ответникът
Е.Л.Л. няма качеството на потребител на енергия за битови нужди по смисъла на
§1, т. 42 от ЗЕ /отм./. Действително
с изменението на посочената дефиниция на § 1, т. 42 ЗЕ /отм./ през 2006 г. е
изменена първоначалната дефиниция от приемането на закона, която гласи, че
потребителят на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице, което е
собственик или титуляр на вещното право на ползване за топлоснабдения имот.
Замяната на изискването лицето да е титуляр на вещно право на ползване с
по-широкото понятие ползвател, не променя смисъла, който следва да се влага в
понятието ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно право на
ползване, именно поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал.
1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012 г. и то само с оглед промяната
на използвания в закона термин от потребител на клиент. При все това и досега
под клиент на топлопреносното предприятие по отношение на имотите в сграда в
режим на етажна собственост се разбира собственикът на имота или лицето,
притежаващо вещно право на ползване. Следователно от приемането на ЗЕЕЕ /отм./ през
1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за битови нужди се
разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в
този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на етажна собственост.
Наличието на валидно учредено в предписаната от
закона форма вещно право на ползване изключва възможността да се претендират
вземания за доставена до имота топлинна енергия от собственика, тъй като при
конкуренция на права, потребител, по смисъла на закона се явява лицето – вещен
ползвател.
В упражнение на правомощията си по чл. 271 от ГПК
въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваната част.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 10431 от 14.01.2019 г. по гр.д.№ 5258/2018
г. по описа на СРС, 113 състав вкл. в частта за разноските.
Решението е постановено при участието на ТЛП на ищеца "Б.Б."
ООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ:1. 2.