РЕШЕНИЕ
№ 566
гр. Стара Загора, 24.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VIII-МИ ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети май през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Антония Тонева
при участието на секретаря Мариян Ил. Кръстев
като разгледа докладваното от Антония Тонева Гражданско дело №
20225530100719 по описа за 2022 година
Производството е с правно основание чл.26 ал.1 ЗЗД.
Ищецът Й. Г. Ч. твърди в исковата си молба, че по Договор за бяла карта от
13.03.2020г., сключен с „Аксес Файнанс“ ООД ответникът се задължил да предостави на
Кредитополучателя револвиращ кредит, в размер на 100.00 лева, а Кредитополучателят се
задължил да върне сумата по кредита, съгласно условията на договора. Съгласно чл.20 от
Договор за бяла карта от 13.03.2020г., ако ищцата – кредитополучател не предостави
допълнително обезпечение в срок от 3 дни, тя дължи неустойка в размер на 10 % от
усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото задължение за настоящия
месец, като същата се начислява за всяко отделно неизпълнение на задължението. На
следващо място, съгласно чл.21 ал.4 от Договор за бяла карта от 13.03.2020г., при забава за
плащане на текущото задължение или на сумата по чл.12 ал.1 от договора, дължи разходи за
действия по събиране на задълженията в размер на 2.50 лева за всеки ден, до заплащане на
съответното текущо задължение или сумата по чл.12 ал.1 от договора. Както и в случай, че
не предостави допълнително обезпечение - поръчител, но заплати 15 % от кредитния лимит,
дължи заплащането на неустойка по чл.20 от договора е размер на 10 %. Т.е, в случай на
неизпълнение на тези задължения, заемополучателят следва да заплаща ежедневно разходи
за действия по събиране на задължението - по 2,50 лева на ден и неустойка за
непредоставеното допълнително обезпечение, дължимо при всяка забавена вноска. И на
последно място, в чл.21 ал.5 от Договор за бяла карта от 13.03.2020г., е предвидено, че след
настъпване на предсрочна изискуемост, ищцата дължи еднократно заплащането на такса в
1
размер на 120 лева, включваща разходите по извънсъдебно събиране на задължението.
Счита, че клаузата на чл.20 от Договор за бяла карта от 13.03.2020г., е нищожна
поради противоречие с добрите нрави чл. 26, ал. 1 пр.3 от ЗЗД, както и при неспазване на
нормите на чл. 19, ал.4, чл.21 ал.1, чл.ЗЗ ал.1 от ЗПК и поради нарушение на чл.22 ЗПК, във
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Счита, че клаузата на чл.21 ал.4 от Договор за бяла карта от 13.03.2020г., е нищожна
поради противоречие с добрите нрави чл. 26, ал. 1 пр.З от ЗЗД, и при неспазване на нормите
на чл. 19, ал.4, чл.21 ал.1, чл.ЗЗ ал.1 от ЗПК и поради нарушение на чл.22 ЗПК, във вр. чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК.
Счита, че клаузата за чл.21 ал.5 от Договор за бяла карта от 13.03.2020г., е нищожна
поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 10а, чл.21 ал.1, чл.ЗЗ ал.1 от
ЗПК, и поради противоречие с добрите нрави чл. 26, ал. 1 пр.З от ЗЗД.
На първо място, считам че така уговорените клаузи в чл.20, чл.21 ал.4 и чл.21 ал.5 от
Договора, са нищожни поради противоречие с добрите нрави чл. 26, ал. 1 пр.З от ЗЗД.
Заявява, че в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването
на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.З то, вр. от ЗЗД е налице именно, когато
се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез
създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл е практика на ВКС
/Решение№4/2009г. по т.д.№395/2008г., Решение №1270/2009г. по гр.д.№5093/2007г.,
определение№877 по т.д.№662/2012г. и др/. Такъв основен принцип е добросъвестността в
гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на
принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на
едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ,
чрез която е прокаран този принцип е чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират
приложение- чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката
дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки
конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до
накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1,предл.З от ЗЗД. Поради
накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се
достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното
съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода
на кредитора.
На следващо място, така уговорените клаузи в чл.20, чл.21 ал.4 и чл.21 ал.5 от
Договор за бяла карта от 13.03.2020г., счита за нищожни поради това, че са сключени при
неспазване на нормите на чл.10а, чл. 19 ал.4, чл.21 ал.1, чл.33 ал.1 от ЗПК. Сочи, че съгласно
чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. В глава четвърта от ЗПК е уредено
задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на
такъв. В този смисъл е съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на
2
Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски
кредити. Разгледани в този аспект, клаузите в чл.20, чл.21 ал.4 и чл.21 ал.5 от Договор за
бяла карта от 13.03.2020г., според които се дължи неустойка и такса в размер на 2.50 лева на
ден, при неосигуряване в 3-дневен срок от датата на сключване на договора на обезпечения
чрез поръчителство, се намира в пряко противоречие с преследваната с целта на
транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърлят риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за неизпълнение на акцесорно
задължение, е пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели
единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСТК, нищожна, поради
накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикаля чл.
33, ал. 1 от ЗПК. С процесиите клаузи на чл.20, чл.21 ал.4 и чл.21 ал.5 от Договор за бяла
карта от 13.03.2020г., в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение
за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди.
Наред с изложеното предвидените клаузи в чл.20, чл.21 ал.4 и чл.21 ал.5 от Договор
за бяла карта от 13.03.2020г., са неравноправни по смисъла на чл.143,т.5 от ЗЗП, тъй като
същите са необосновано високи* в този смисъл е и т.32 от извлечение от протокол №44 на
заседание на КЗП от 05.11.2015г. Неустойката по съществото си е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя,
която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорените
клаузи е да доведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на
кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още %
от предоставената главница. В същия смисъл и решение № 511 от 17.04.2018 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 324/2018 г. Последователна е и практиката, че неустойка която е
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, е
нищожна, поради противоречие с добрите нрави: Решение № 107 от 25.06.2010г., на ВКС по
т.д.№ 818/2009г., II т.о, Решение № 511 от 17.04.2018г., на Окръжен съд Пловдив по в.гр.д.
№ 324/2018г.
На следващо място, клаузата на чл.21, ал.5 от договора, предвиждаща заплащането на
такса за настъпила предсрочна изискуемост на задължението, се явява в пряко противоречие
с чл.33 от ЗПК. В случай на обявяване на предсрочна изискуемост заемополучателят следва
да заплаща отнапред определени разходи за действия по събиране на задължението.
Отговорността за разноски, въведена в договора представлява по същество неустойка,
дължима при забава на изпълнението за заплащане на текущи задължения по кредита, а не
плащане за покриване разходи по събиране на вземането. С предвиждане и начисляване на
тези такси по същество се цели заобикаляне на ограничението на чл.33 ЗПК и въвеждане на
3
допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава на
длъжника. Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. С предвиждането на
такива разходи посочени в чл.20, чл.21 ал.4 и чл.21 ал.5 от Договор за бяла карта от
13.03.2020г., се заобикаля и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено събирането на
такива разходи е част от дейността по управление на кредита и следва да са включени в
годишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредата изразява
общите разхода по кредата за потребителя , настоящи и бъдещи / лихви, други преки или
косвени разхода, комисионни , възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/ , изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Налице е заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с
уговорките по чл.20, чл.21 ал.4 и чл.21 ал.5 от Договор за бяла карта от 13.03.2020г., се
нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г. Реално, чрез
нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от
ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно
обогатяване се калкулира допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва.
Поради невключване на уговорките по чл.20, чл.21 ал.4 и чл.21 ал.5 от Договор за бяла карта
от 13.03.2020г., в размера на ГПР, последният не съответства на действително прилагания
от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР,
който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от Закона за защита на
потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че използването на
заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на
действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе
преценката за неравноправния характер на договорните клаузи но смисъла на чл.143 и
сл.ЗЗП. В тази насока ищецът се позовава и последователната и непротиворечива практика
на съдилищата в страната: Решение № 353 от 31.01.2018 г. на PC- Пловдив по гр. д. №
8333/2017 г., Решение № 1445 от 07.06.2019 г. на PC- Бургас по гр. д. № 6370/2018 г.,
Решение № 373 от 14.11.2018 г. на PC- Габрово по гр. д. № 1114/2018 г., Решение № 1081 от
24.07.2019 г. на PC- Пазарджик по гр. д. № 3618/2018 г., Решение № 1411 от 15.04..2019 г.
на PC- Пловдив по гр. д. № 18339/2018 г., Решение № 425 от 04.05.2018 г. на PC- Шумен по
гр. д. № 51/2018 п, Решение № 95 от 12.03.2020 г. на ОС- Пазарджик по в.гр. д. № 88/2020 г.
Заявява, че същевременно - посочването на по - нисък от действителния ГПР,
представлява невярна информация относно общите разхода по кредита и следва да се
окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузите до чл.20,
чл.21 ал.4 и чл.21 ал.5 от Договор за бяла карта от 13.03.2020г., са неравноправни по
смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО, /Решение № 1510/13.12.2019 г. по
в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
4
Също така счита, че е налице и нарушение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонирана в
българското законодателство с § 13 а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Съгласно чл. 3 от Директива
93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално
договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на
потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи
от договора. В Директива 93/13/ЕИО е регламентирано, че не се счита за индивидуално
уговорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал
възможност да влияе на нейното съдържание, каквито безспорно представляват клаузите по
Договора за бяла карта, упоменати по-горе, В тази насока е и практиката на Съда на
Европейския съюз- Решение по дело С-618/10, Решение по дело С-415/11, и цитираната в
него практика.
Не на последно място сочи, че клаузите на чл.20 и чл.21 ал.4 от Договора са
нищожни поради това, че чрез включването на възнаграждението дължимо по тях в ГПР, то
посоченият в Договора ГПР не съответства на действителния ГПР- чл.22 ЗПК, във вр. чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната
институция по отпускане и управление на кредита, както и вьзнаградителната лихва и се
изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на
потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В
Договор за бяла карта е посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсва ясно разписана
методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно
са включени в него и как се формира същият/. Съобразно разпоредите на ЗПК, годишният
процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина
/бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за
потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение. В случая, в договора за кредит яснота досежно тези
обстоятелства липсва. Следва да се има предвид, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е
императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите
по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. Тези съставни елементи обаче,
както бе посочено и по- горе, остават неизвестни, при което се създават предпоставки
кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса Не става ясно какво се включва
в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е предвидена
дьлжимост и на няколко такси и неустойки. От изложеното не може да се направи
еднозначен извод, че разходите са включени при формиране на ГПР, нито че същите са
5
изключени. Ето защо, не е ясно по какъв начин е формиран, неясни са както компонентите,
така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема.
След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс,
задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за потребителя
начин да посочи какво точно е включено в тях.
Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че: клаузата на
чл.20 и клаузата на чл.21 ал.4 от Договор за бяла карта от 13.03.2020г. са нищожни, поради
противоречие с добрите нрави чл. 26, ал. 1 пр.3 от ЗЗД, и при неспазване на нормите на чл.
19, ал.4, чл.21 ал.1, чл.33 ал.1 от ЗПК и поради нарушение на чл.22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1,
т. 10 от ЗПК; клаузата за чл.21 ал.5 от Договор за бяла карта от 13.03.2020г. е нищожна,
поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 10а, чл.21 ал.1, чл.33 ал.1 от
ЗПК, и поради противоречие е добрите нрави чл. 26, ал. 1 пр.3 от ЗЗД. Претендира
направените по делото разноски.
Ответникът „АКСЕС ФАЙНАНС“ ООД Софияпредставя писмен отговор в срока по
чл.131 ГПК, в който взема становище, че оспорва изцяло предявения иск.
Заявява, че финансовият продукт „Бяла Карта" е револвиращ кредит, който се
предоставя под формата на разрешен кредитен лимит, който лимит от своя страна се усвоява
чрез платежен инструмент - платежна карта. Веднъж сключили договор за кредит по
продукта „Бяла Карта" кредитополучателите сами взимат решение как и кога да усвояват
суми по предоставения заем. „Бяла Карта“ като финансов продукт не е вносков продукт, по
който задължението от Кредитополучателя се изплаща на равни месечни/седмични вноски,
както са масово продуктите, предлагани на пазара на финансови услуги.
Кредитополучателите на „Бяла Карта“ сами решават как да усвоят сумата - в брой на ATM-
устройство и/ или онлайн, както и сами решават кога да усвоят сумата - в случай че
Кредитополучател реши през даден месец да не усвоява суми, то той не дължи нищо за това,
но ако усвои суми от кредитния лимит дължи уговорената договорна лихва, която се
начислява на ден върху усвоената сума.
Заявява също, че на 13.03.2020 г. Й. Г. Ч. е сключила с „Аксес Файнанс“ ООД
Договор за кредит „Бяла Карта“ № 828344 (Договора), по силата на който „Аксес Файнанс”
ООД е Кредитодател, а г-жа Й. Г. Ч., съответно Кредитополучател. По силата на Договора
Дружеството е предоставило на г-жа Й. Г. Ч. револвиращ кредит в максимален размер от
100 /сто/ лева, под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез платежен
инструмент - платежна карта, а Кредитополучателят се е задължил да го ползва и върне
съгласно условията на Договора. Към дата на изготвяне на настоящия отговор на искова
молба ищецът не изпълнява редовно задълженията си по сключения от него Договор за
кредит, като към настоящия момент е налице неплащане на значителен размер на
задълженията.
Ответникът възразява срещу искането на ищеца целият Договор да бъде обявен за
недействителен, както и срещу исканията отделни негови клаузи да се обявяват за нищожни.
Счита, че претенциите на ищеца са напълно неоснователни и следва да бъдат изцяло
6
отхвърлени. Допълнително, доколкото се твърди нищожност на отделни договорни клаузи,
то дори да бъдат уважени аргументите на ищеца, тяхната недействителност не следва да
влече нищожност на целия договор, доколкото неговото изпълнение би било възможно и
без тяхното съдържание. Съображенията за неоснователността на исковете са следните,
посочени последователно по реда на изложеното в исковата молба:
1. По отношение на искането за прогласяване на нищожност на клаузата на чл. 20 от
Договора, поради противоречие с добрите нрави и на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, като
заобикаляща изискванията на чл. 33 ЗПК заявява, че ищецът не посочва в исковата молба от
кога започва да тече 3-дневния срок за Кредитополучателят да предостави обезпечение
поръчител. Съгласно чл. 15, ал. 1 от Договора, ищецът се е съгласил в случай, че не заплати
текущото си задължение на падежа, в срок от три дни след падежа, да предостави
обезпечение поръчител, т.е. обезпечение следва да се предостави единствено и в случай че
Ищецът не изпълни задължението си за плащане по Договора. В случай че Ищецът заплати
текущото си задължение, т.е. изпълни в срок задълженията си по Договора за кредит,
обезпечение не следва да се предоставя. За кредитора не съществува забрана да изисква
заемите, които предоставя, да бъдат обезпечени. Още при кандидатстване за отпускане на
кредита на ищеца е обяснено изискването за предоставяне на поръчител, същият е получил
Стандартен Европейски Формуляр (СЕФ), в който ясно е посочено изискването за
предоставяне на допълнително обезпечение по договора в случай че не заплати цялото си
задължение в посочения в договора падеж, включително и в договора ясно са разписани
условията, при които се изисква поръчител и условията, на които последният следва да
отговаря. Веднъж сключили договор за кредит „Бяла Карта" кредитополучателите сами
взимат решение как и кога да усвояват суми по предоставения заем. “Бяла Карта“ като
финансов продукт не е вносков продукт, по който задължението от Кредитополучателя се
изплаща на равни месечни/седмични вноски, както са масово продуктите, предлагани на
пазара на финансови услуги. Кредитополучателите на „Бяла Карта" сами решават как да
усвоят сумата - в брой на ATM-устройство и/ или онлайн, както и сами решават кога да
усвоят сумата - в случай че Кредитополучател реши през даден месец да не усвоява суми, то
той не дължи нищо за това, но ако усвои суми от кредитния лимит дължи уговорената
договорна лихва, която се начислява на ден върху усвоената сума. В случай, че
кредитополучателят усвои сума чрез платежния инструмент, той следва да заплати всичко
усвоено, ведно е начислената договорна лихва в срок до 2-ро число на месеца, следващ
месеца през който има усвоена сума от кредитния лимит. Уговорената в Договор за кредит
„Бяла Карта" неустойка нито е прекомерна, нито противоречи на принципа на
справедливостта.
По отношение на твърдението на ищеца, че клаузата за неустойка и нейният размер,
както и разходите по чл. 21 ал. 4 към Договора и чл. 21 ал. 5 от Договора противоречат на
добрите нрави сочи, че в исковата молба не е наведена никаква конкретна обосновка. В този
смисъл това твърдение се явява голословно и неподкрепено от аргументи или
доказателствен материал. Добрите нрави са морални норми, на които законът придава
7
правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона. Понятието „добри нрави", по смисъла на чл. 26, ал.
1. пр. 3 ЗЗД, е обща правна категория, приложима към конкретни граждански и търговски
правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения.
Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват
като общи принципи или произтичат от тях. Такива са принципите на справедливостта, на
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването
на несправедливото облагодетелстване. Преценката за нищожност поради накърняване на
добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. В
тази връзка, позовавайки се на противоречие с добрите нрави ищецът следва да докаже в
какво точно се изразява противоречието в процесния случай и да наведе твърдения и
доказателства за нарушаването на определен морален принцип. Каквато и да било обосновка
в тази насока липсва в исковата молба, която прави претенциите за нищожност голословни и
недоказани. Доколкото понятието за добри нрави е субективно и относително, то подлежи
на изследване и доказване от страната, която желае да се позове на него, в случая - от
ищеца. Такива доказателства не са ангажирани.
Счита, че не трябва да се пренебрегва и фактът, че договорът е сключен през март
2020 г., а ищецът повдига въпроса за нищожност на негови клаузи близо две години след
като е сключил договора за паричен заем. Възниква логичният въпрос поради каква причина
ищецът се позовава на нищожността не непосредствено след сключване и какъв е правният
му интерес за това. Счита, че към настоящия момент такъв липсва, поради което искът се
явява недопустим. Завеждането на това дело изключително категорично навежда на идеята
за недобросъвестност и опит да злоупотреби с предоставени от закона права и възможности
с цел да се избегне плащане на задължения и с цел неоснователно обогатяване. Напълно
неоснователно е твърдението на ищеца, че неустойката излиза извън определените й
функции. Предвидената неустойка за неизпълнение на договорно задължение има
обезпечителна, санкционна и обезщетителна функция. Тя цели да дисциплинира
кредитополучателят и последният да предприеме действия по осигуряване, в рамките на
договорения срок, обезпечение по заемното правоотношение. В тази насока уговорената
неустойка има обезпечителна функция - цели обезпечаване изпълнението на едно договорно
задължение, а именно предоставяне на поръчителство. Същевременно има обезщетителна
функция - обезщетява кредитора за вредите от неизпълнение на това договорно задължение,
които вреди в случая са свързани със затрудняване събирането, респективно несъбирането
на предоставения заем и дължимата се по договора възнаградителна лихва. Налице е и
санкционната функция на неустойката - потребителят се санкционира за неизпълнение на
едно свое задължение. Следователно безспорно уговореното вземане по своята същност е
неустойка, не просто е именувано като такова, а е разход, дължим само при неизпълнение на
задължението на длъжника да осигури обезпечение, което към момента на сключване на
сделката съставлява бъдещо несигурно събитие. Въвеждайки твърдението, че неустойката е
добавък към договорната лихва, с което увеличава и ГПР, т.е., че с неустойката се създават
задължения, които се покриват от ГПР процесуалният представител на ищеца не е съобразил
8
разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК съгласно която при изчисляване на ГПР по кредита
не се включват разходите, които потребителят би заплатил при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит. Неустойката не е предвидена от
законодателя като елемент на ГПР, видно и от възприетата математическа формула,
посочена в приложение № 1 на ЗПК. При изчисляване на ГПР чл. 19, ал. 3 от ЗПК изрично
изключва плащания, възникващи при неизпълнение на задължения по договора за
потребителски кредит. Тази разпоредба показва, че освен да защити потребителя,
законодателят е пожелал да насърчи добросъвестното спазване на неговите задължения и
стриктното им изпълнение. Засилената защита на потребителя като по-слаба страна се
простира дотам, докъдето от негова страна също е налице добросъвестност и своевременно
и точно изпълнение. Когато такова липсва, то той не следва да се ползва от допълнителна
закрила. Уговорената неустойка цели минимизирането на риска от неизпълнение и
осигурява добросъвестно поведение от страна на длъжника, като го стимулира да спазва
стриктно договора, без да поставя в риск.
Ищецът твърди, че уговорената неустойка няма обезпечителна функция, тъй като
кредиторовият интерес е да получи обезпечение преди извършване на кредитната сделка и
подобни уговорки прехвърлят риска от неизпълнение на задълженията от финансовата
институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник. Това твърдение е в противоречие със същността на обезпеченията,
които целят да защитят кредитора срещу неизпълнението и да подготвят удовлетворяването
му (Качайджиев, А., Облигационно право. Обща част, С. 2013, с. 593 и сл.).
Видно от всичко изложено предвидената неустойка не е уговорена в отклонение от
функциите й, предвидени в чл.92 ЗЗД, следователно не противоречи на добрите нрави по
смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД. Неустойката се начислява единствено при неизпълнение на
задълженията на клиента, т.е. задължението за заплащане на неустойка е условно и
възникването му зависи изцяло и само от действията на потребителя.
Счита твърдението на ищеца, че неустойката заобикаля ограничението на чл.33 ал.1 и
ал.2 ЗПК е незаконосъобразно, т.к. предвидената в договорите за кредит „Бяла Карта"
неустойка не представлява такава, санкционираща неплащане от страна на потребителя, а е
такава, свързана с неизпълнение на друго договорно задължение на кредитополучателя, за
което чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗПК не се прилага (нито пък която и да е друга норма от ЗПК) -
задължението за осигуряване на допълнително обезпечение (това задължение е уредено в
чл.71 ЗЗД). Разпоредбите на чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗПК са императивни и не могат да се
тълкуват разширително, нито да се прилагат „по аналогия" за непаричните задължения на
длъжника по договора за кредит. Ако се приеме, че разпоредбите на чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗПК
забраняват длъжникът да носи отговорност за неизпълнението на всякакъв вид непарични
задължения по договора, то ще е налице превратно тълкуване на закона. В закона ще се
вложи идея, която законодателят не е имал изобщо предвид. Тълкуването, че разпоредбите
на чл.33 ал.1 и ал.2 от ЗПК дават „право“ на длъжника да не бъде санкциониран за
неизпълнението на своите непарични задължения по договора, води до нарушаване на
9
принципа за справедливост в гражданските и търговските отношения. Предвид горното,
уговорената в договора неустойка за неизпълнение на непарично задължение, следва да се
приеме за действителна и незаобикаляща конкретни законови изисквания, отнасящи се
единствено за паричните задължения на длъжниците. Доказателство за резонността на
неустойката е и обстоятелството, че ищецът действително е в неизпълнение на
задължението си за заплащане на дължимите от него суми по Договора. Към датата на
подаване на настоящия отговор той не само не е представил обезпечение, след като са
настъпили условията за предоставянето му, но и не е заплатил значителна част от
произтичащите от Договора парични задължения. Непредоставянето на обезпечение поставя
сериозна несигурност пред кредитора дали ще успее да събере сумата по предоставения от
него кредит, още повече, че това е основният му предмет на търговска дейност,
следователно и източник на приходи. Ако големият процент заематели, подобно на ищеца,
не изпълняваха поетите задължения, то дружеството много бързо би било принудено да
преустанови дейността си.
Счита за погрешни изложените в исковата молба разсъждения, че кредиторът следва
да търси обезпечение преди сключването на сделката и при непредоставяне на търсените от
него гаранции да отказва облигационна обвързаност. Сочи, че именно в това се корени
конкурентното предимство на ответното дружество - достъпното кредитиране, което
осигурява и с каквото потребителите не биха разполагали, ако разчитаха единствено на
банките, за да получат заем. Бързите или потребителските кредити са различен тип услуга,
която се отличава именно със своята достъпност. Ако ответникът настояваше да получи
обезпечението си преди сключване на договора, то той не би предоставял по-различна
услуга от тази на всички останали свои конкуренти - банки. Удобството заемателят да
разполага с парични средства в кратки срокове, за което кредиторът поема съответният риск,
води и до калкулирането на съответната цена. Нормално е неразбирането на ищеца като
потребител и неспециалист на бизнес логиката на кредитора, но това не означава, че такава
липсва и че тя е не преследва легитимна цел и не служи в полза на сигурността в търговския
оборот.
На следващо място, счита твърденията, че с поставянето на изискване за
предоставяне на обезпечение се целяло преодоляване на ограничението на разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК за несериозно, тъй като неустойката не е предвидена от законодателя
като елемент на ГПР. Искането на кредитор отпуснатият от него кредит да бъде адекватно
обезпечен, и кое обезпечение е достатъчно и адекватно може да прецени единствено самият
той. Ако според индивидуалната преценка на заемателя изискванията се явяват
неизпълними, тъй като действително всеки човек разполага с различни възможности, то той
е свободен да не сключва договор за кредит с конкретното дружество. Следва да се прави
разграничение между печалба, каквато неустойката категорично не е, и обезщетяване на
понесения риск и допълнителни разходи, възникнали от договорно неизпълнение и по-
голямото внимание за проследяване живота на един необезпечен кредит в сравнение с един
обезпечен такъв.
10
И не на последно място заявява, че неустойката сама по себе си не е част от
печалбата на Кредитора, а е договорено между страните обезщетение за неспазване на
договорното от страна на заемателя. Претендираната неустойка представлява такава за
неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, а не мораторна
неустойка за забава. Предвид всичко гореизложено счита релевираните аргументи за
нищожност на неустойката не са основателни.
2. По отношение на искането за прогласяване на нищожност на чл. 4, ал. 1, т. 4
от Договора, поради неравнопоставеността на уговорката на ГПР и поради неспазване на чл.
11, ал. 1, т.10 ЗПК: Във връзка с твърденията, че неустойката по чл. 20 от Договора,
следвало да се включи при калкулацията на ГПР и че поради невключването й посоченият в
Договора ГПР не бил действителен заявява, че при изчисляване на ГПР чл. 19, ал. 3 от ЗПК
изрично изключва плащания, възникващи при неизпълнение на задължения по договора за
потребителски кредит. Тази разпоредба идва да покаже, че освен да защити потребителя,
законодателят е пожелал да насърчи добросъвестното спазване на неговите задължения и
стриктното им изпълнение. Засилената защита на потребителя като по-слаба страна се
простира дотам, докъдето от негова страна също е налице добросъвестност и своевременно
и точно изпълнение. Когато такова липсва, както е в настоящия случай, то той не следва да
се ползва от допълнителна закрила. Счита, че уговорената неустойка не влиза в
противоречие с целта на въведеното ограничение на ГПР. а дори напротив, цели
минимизирането на риска от неизпълнение и осигурява добросъвестно поведение от страна
на длъжника, като го стимулира да спазва стриктно договора, без да поставя в риск.
Освен изложеното, включването на задължението за заплащане на неустойка в
калкулацията на ГПР не само не би дало на потребителя реална информация за кредита, но
би го объркало, тъй като в случай, че за него не се породи задължение за неустойка, то
изчисления въз основа на нея размер на ГПР би бил нереален и не отговарящ на
действителните условия по кредита. Сочи, че законът, както и кредиторът, изхождат от
презумпцията за добросъвестност и своевременно изпълнение на задълженията, а не
обратното. Обстоятелството, че ищецът е бил некоректен към кредитора си и не е
предоставил обезпечение, е такова, което е извън волята на дружеството и зависи
единствено от насрещната страна. Нещо повече, чл. 11, ал. 1, т. 10 предвижда, че ГПР се
изчислява към момента на сключване на договора за кредит, към която дата на кредитора
няма как да е известно дали заемателят ще изпълни всички поети с договора задължения или
не. Ето защо неустойката за неизпълнение няма как да бъде включена в ГПР следователно
са абсолютно неоснователни исканията на ищеца за прогласяване на нищожност на цялата
кредитна сделка на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. с чл. 22 ЗПК. Ако неустойката
изначално бива включвана в ГПР, то този показател не би бил верен по отношение на
заематели, които са изпълнили задължението си за предоставяне на обезпечение. Договорът,
в чл. 4, ал. 1, т. 4, изрично посочва какви допускания са взети предвид при изчисляване на
ГПР, с оглед на което е налице пълна прозрачност по отношение на въпросния коефициент.
Твърденията на ищеца, че в договора не е ясно посочено при какви условия е
11
изчислен ГПР, счита за неоснователни. Видно от договора, в чл.4, ал.1, т.4, ясно и
категорично са написани допусканията за изчисление на ГПР, както ЗПК изисква, с оглед на
което твърдението на ищеца са напълно недоказани и не отговарящо на обективната истина
и моля същите да бъде изцяло отхвърлено.
Договорът за кредит е напълно съобразен с императивната норма на чл. 11, т. 10 ЗПК.
На първо място чл. 11, т. 10 ЗПК не изисква да се посочи в договора математическият
алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Това е така, защото в рамките на Европейския съюз,
в това число и в РБългария има нормативно предвидени две математически формули за
изчислението на ГПР /т. 1 и т. 2 от Приложение №1 към ЗПК/, които единствено може да се
прилагат за изчислението на ГПР. Страните нито могат да прилагат друга математическа
формула за изчислението на ГПР, нито са длъжни да възпроизвеждат в договорите си
горните две формули. Нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не предвижда в договора за
потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включени
в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР.
Думата „допускания" тук се използва в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл
на разходи, част от ГПР. Тези допускания или предвиждания са изчерпателно изброени
както в чл. 19 от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета относно
договорите за потребителски кредити, така и в издадения в нейното изпълнение ЗПК и по
точно в точка 3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Тези допускания се делят на две
групи: Първата група са базови допускания /чл. 19, т. 3 и т. 4 от Директива 2008/48 и т. 3
букви „а“ и „б“ Приложение № 1 към ЗПК и Допълнителни допускания /чл. 19, т.5 от
Директива 2008/48 и т. 3 букви в, г, д, е, ж, з, и, к, л, м към ЗПК/. Първата група допускания
биха имали значение за всеки вид потребителски кредит, докато допълнителните допускания
касаят определени видове креди, като револвиращ кредит, овърдрафт или договор за кредит
с неопределен срок, чиято легална дефиниция е дадена в буква „ж" на Приложение № 1 към
чл. 19, ал. 2 ЗПК. При посочените в тази разпоредба кредити, за да може да се изчисли и
посочи един точен процент на ГПР при сключване на договора, се налага се правят
допускания за бъдещето, за да се изчисли ГПР като една - единствена ставка с точност поне
един знак след десетичната запетая /т. 2 б. „г" от Приложение № 1 към ЗПК/, което е
детайлно разяснено в решение на СЕС С-290/2019 г.
В настоящия случай е приложимо единствено първото базово допускане по т. 3,
буква „а" на Приложение №1, а именно да се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за
който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в
съответствие с условията и сроковете по договора, което е посочено в чл. 4, ал.1, т. 4.1 от
Договора. Второто базово допускане касае уговорени променливи лихвени проценти, а в
процесния договор лихвеният процент е фиксиран и подобни допускания са неприложими.
Третото базово допускане касае договори, при които се предоставят различни възможности
по отношение на тяхното усвояване, какъвто е процесният договор. В тези случаи се
допуска, че общият размер на кредита е усвоен незабавно и изцяло, което е посочено в чл. 4,
ал.1, т. 4.2 от Договора. Другите допълнителни допускания по т.3 от Приложение № 1 не са
12
приложими, защото касаят хипотези на други видове потребителски кредити, какъвто
настоящият не е. Смисълът на закона е кредитополучателят да се запознае предварително с
размера на сумата, която ще върне на банката под формата на ГПР, което изискване в
случая е изпълнено. С оглед на изложеното счита, че е спазено изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК.
Счита твърдението на процесуалния представител на ищеца, че уговорената
неустойка е добавък към договорната лихва за невярно и неаргументирано. Уговореният
лихвен процент не представлява и не се свежда единствено до възнаграждение за ползване
на главницата до нейното връщане, а е цена на услугата по предоставяне на паричния заем.
Заемът е предоставен от финансова институция по чл. 3. ал. 2 от Закона за кредитните
институции, която отпуска заеми със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства, т. е. възможностите й в тази
насока са по-ограничени в сравнение с банките. Достъпът на ищеца до паричния ресурс -
предмет на договора е бърз, лесен и необезпечен. Обективните ползи за кредитополучателя
от този начин на предоставяне на кредит имат своята цена в гражданския оборот, която е
фиксирана в договора и ищеца се е съгласила да я заплати при сключването му. Поради това
тази цена не може да бъде приравнена на възнаградителна лихва и не следва да бъде
обсъждано съответствието на размера й с добрите нрави. Законната лихва за забава, по
никакъв начин не ограничава правото на страните да уговорят цена на услуга (ползване на
паричен заем) в различен размер. Задължението по чл. 86 ал. 1 от ЗЗД не е наречено от
законодателя с термина „лихва", а е определено като обезщетение за вреди от неточното
/забавено/ изпълнение или от пълното неизпълнение на главното задължение. За разлика от
лихвата, това вземане няма възнаградителен характер и не се дължи на договорно, а на
законно основание. Поради това следва да се приеме, че няма пречка страните да уговарят
договорна лихва над размера на законната такава - свободата на договаряне не е ограничена
от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. Размерът на договорната лихва се определя по
взаимно съгласие на страните като част от договорната свобода, с която същите разполагат.
В случая страните свободно са уговорили съдържанието на договора за кредит, включително
и размера на лихвите. Законната лихва има за цел да регулира лихвата при забава за
изпълнение на едно задължение. Тя не е цена за услуга, а санкция за неизпълнение. Поради
тази причина законната лихва и нейния държавно определен размер не е показател, на база
на който може да се определи дали една цена за услуга - предоставяне на заем - отговаря на
„добрите нрави". Договорната лихва по своята същност представлява „цена" за ползване на
парични средства за определен период от време. Тази „цена" се формира от няколко фактора
- разходи на търговеца за предоставяне на услугата заем, конкуренция на пазара, ниво на
обслужване, риск от неизпълнение от страна на Кредитополучателя. „Добрите нрави“ не
регулират цените на стоките и услугите. Нарушение на добрите нрави би имало при
заблуждение относно цената на определена стока, но когато една цена е ясно и коректно
посочена, когато една услуга не е задължителна за ползване и потребителят сам при
свободно формирана воля решава дали иска да я ползва или не при посочената цена, тогава
противоречие с „добрите нрави” не може да има. На пазара на малките, необезпечени заеми,
13
какъвто е заемът по настоящото дело, пазарните нива на лихвата са по - високи от нивата на
банковите кредити.
Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗГ1 неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя - по арг.
от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално.
Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до
нищожност, освен че клаузата трябва да е неравнопоставена, трябва да не е индивидуално
уговорена между страните по договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП,
индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и
потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В процесния случай
Договора за паричен заем е сключен по предложение /искане/ направено от
кредитополучателя, от което може да се направи извод, че му е дадена възможност да влияе
върху съдържанието на клаузите на договора. Същият се е запознал с преддоговорната
информация, попълнил е въпросник за кандидатстване на кредит, въз основа на които са
договорени клаузите от договора. Ищецът не е бил поставен в положение на по-слаба страна
от гледна точка на степента му на информираност и на възможностите, които му се
предоставят да преговаря. Принципът на добросъвестност изисква в договорните отношения
да бъде осигурена защитата на всеки признат от нормите на правото интерес, а не само на
индивидуалния такъв на някой от договарящите страни. В настоящия случай този принцип
не е нарушен, тъй като в договора между страните са защитени правата и на двете страни.
Правото на заемополучателя да получи заемната сума, да се откаже от договора, да извърши
предсрочно погасяване са реципрочни на правото на кредитора до получи плащането,
разсрочено на ежемесечни вноски.
3. По отношение на искането за прогласяване на нищожност на клаузите на чл.
21, ал, 4 и чл. 21,ал,5 от Договора като противоречащи на добрите нрави, като
неравноправни по смисъла на чл. 143, ал.2, т. 5 ЗЗП, като заобикалящи разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК и като заобикалящи изкисванията на чл. 33 ЗПК, с последица чл. 21 ЗПК:
заявява, че разходите за събиране на вземането, посочени в чл. 21, ал. 4 от Договора, се
дължат единствено и само в случай, че Кредитополучателят не заплати в посочения в
Договора срок за плащане, текущото си задължение. Разходът за събиране на вземането,
посочен в чл.21, ал. 5 се дължи само и единствено в случай че е обявена предсрочна
изискуемост на задължението на кредитополучателя по Договора, съобразно уговорените
хипотези за това. Начисляването на тези разходи зависи само и единствено от поведението
на потребителя, при това само от поведение, което е свързано с неизпълнение. Изпращането
на смс за допусната забава, обаждане от оператор на кол център, изпращане на писмо са
действия, които банките и финансовите институции извършват по отношение на някои
клиенти, допуснали забава. Всички финансови институции имат специално изграден
14
човешки и технически ресурс, който се занимава със събиране на вземания по извънсъдебен
път. Тези специални ресурси работят само с клиентите в забава, а не с всички. Всеки един
кредит се управлява без на клиентите да се начисляват допълнителни разходи, докато
правоотношението между страните се развива в нормалното си състояние и без за едната
или другата страна да възниква необходимост от предприемане на нови, явяващи се
допълнителни, извънредни действия по реализиране целите на отпуснатия заем, в частност
събиране на вземания. Чл.11, ал.1, т.15 от ЗПК изрично посочва, че в договора трябва да са
ясно описани „всички разходи, дължими от потребителя при неизпълнение на договора“.
Чл.19, ал.З, т. 1 от ЗПК изрично посочва, че „При изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит“. В Част III, т.4.6 на
Стандартния европейски формуляр /Приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 от ЗПК/ е посочено, че
кредиторът трябва да посочи „всички разходи, дължими просрочени плащания“. Видно от
цитираните по горе законови текстове, разходите за неизпълнение на задължения на
потребителя не само, че не са забранени, ами и за тях има специални текстове, които
гарантират тяхното ясно посочване. Цитираните текстове имат за цел да защитят правата на
потребителите. Ако този вид разходи попадаха в смисъла на понятието „действия по
управление на кредита“, то цитираните по-горе текстове следваше да бъдат отменени или
изменени. От тази редакция на закона, е ясно, че разходите за събиране, дължими при
неизпълнение на потребителя са нещо различно от действията за управление на кредита и
именно поради тази причина за тях има специални изисквания. Начисляваните разходи са и
изцяло обосновани - от изложеното е видно, че в Дружеството е налице специално изграден
човешки и технически ресурс, който се занимава със събиране на вземания по извънсъдебен
път, допълнителни действия, извършвани не по обикновено управление на кредита, а по
събиране на просрочените задължения по кредита. Посочените действия се извършват от
нарочни служители на Дружеството, изпълняващи действията от извънреден характер само
за клиенти изпаднали в забава, а не за всички. В допълнение на гореизложеното сочи, че
тези разходи не биха се начислили и допълнителни човешки и технически ресурс, далеч
надхвърлящ нормалните действия по управление на кредита, не би бил необходим, в случай
че заемателят изпълнява задълженията си по Договора коректно и при направените
допускания, посочени при изчисляване на ГПР. Начисляването на разходите зависи
единствено и само от поведението на кредитополучателя.
Оспорва твърденията на ищеца в исковата молба, че действията по събиране на заема
и свързаните с това разходи са част от дейността по управление на същия и уговарянето на
разходи за тях е недопустимо. В подкрепа на това твърдение са се позовава на съдебна
практика, подробно посочена в отговора.
Оспорва твърденията на ищеца, че клаузите са неравноправни. Завява, че при
кандидатстване за отпускане на кредит, потребителите биват запознавани с всички условия
по Договора за кредит. Преди подписване на всеки договор, потребителите, които са
напълно дееспособни лица, се запознават с условията на договора посредством
15
предоставянето на СЕФ, както беше посочено по-горе. В допълнение, при доставката на
документите по кредита, потребителят може да задържи всички документи и да се запознае
с тях, колкото време му е необходимо и ако реши, че желае да сключи договора, да ги
разпише и изпрати на кредитора. Още повече, че в Договора ясно са разписани условията,
при които се начисляват оспорваните разходи, и съответно в никакъв случай не може да се
направи извод, че не е позволено на потребителя да прецени последиците от сключването на
Договора. Съгласно изложеното клиентът разполага с достатъчно време да прецени дали
условията по Договора са приемливи за него или не. Времето, което е имал заемателят да
осмисли последиците от своето недобросъвестно поведение, е възможно най-широкото,
което може да му бъде предоставено - време преди сключването, време при сключването и
време при изпълнението на договора. И размерът на разходите е определен изключително
просто и ясно с точни суми, което не създава каквито и да било затруднения в преценката за
дължимото при неизпълнение. Оспорва твърденията на ищеца, че клаузите противоречат на
добрите нрави. В заключение счита, че процесният Договор за кредит напълно отговаря на
изискванията на чл. 22 ЗПК към момента на сключването му. Моли съда да постанови
решение, с което да отхвърли предявените искове. Претендира направените по делото
разноски.
Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност и като взе предвид становищата и доводите на страните, приема за установена
следната фактическа обстановка:
По делото не се спори и се установява от представените писмени доказателства, че на
13.03.2020г. между ищеца Й. Г. Ч. и ответника „Аксес Файнанс" ООД е сключен договор за
кредит „Бяла карта”, по силата на който кредитодателя „Аксес Файнанс" ООД се задължил
да предостави на Й. Г. Ч. револвиращ кредит в максимален размер на 100,00 лв., под
формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна платежна карта
Бяла карта, а кредитополучателят се задължил да го ползва и върне съгласно условията на
сключения договор. Заедно с подписване на договора за кредит, кредитодателят предоставил
на кредитополучателя платежен инструмент - платежна карта с №828344. Съгласно чл.2 ал.4
валидността на картата е до края на месеца, който е отбелязан върху нея. След изтичане на
валидността на картата, кредитодателя предоставя на кредитополучателя подновена карта. В
чл.3 страните са уговорили, че кредитополучателя може по всяко време да усвоява суми от
главницата до максималния размер на кредитния лимит, като през целия срок на валидност
на договора кредитополучателя се задължава да заплаща текущото си задължение до всяко
2-ро число на текущия месец.
При така събраните доказателства съдът намира, че не е спорно по делото, че между
страните е възникнало правоотношение по договор за потребителски кредит, както и че
ищецът е потребител по смисъла на чл.9 ал.3 от ЗПК, поради което за валидност на договора
и последици му приложение ще намерят изискванията на ЗПК.
По отношение претенцията за нищожност на клаузата на чл.20 от Договор за бяла
карта от 13.03.2020г., съдът приеме следното:
16
Ищецът се позовава на нищожност на тази клауза, поради противоречие с добрите
нрави чл.26, ал.1 пр.3 от ЗЗД, както и неспазване на нормите на чл.19, ал.4, чл.21 ал.1, чл.33
ал.1 от ЗПК и нарушение на чл.22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
От представения по делото договор за кредит „Бяла карта“ от 13.03.2020г. е видно, че
в чл.20 страните са уговорили в случай, че кредитополучателя не предостави допълнително
обезпечение в посочения срок по чл.15 от договора /3 дни след падежа/ последния дължи на
кредитодателя неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена главница, която е
включена в текущото задължение за настоящия месец. Неустойка се начислява за всяко
отделно неизпълнение на задължението; на шесто число на месеца, в който
кредитополучателя не е погасил текущото си задължение по договора в срок до 2-ро число
на текущия месец, като не е предоставил и допълнително обезпечение в срока по чл.15 ал.1.
Съгласно чл.15 от договора в случай, че кредитополучателя не заплати текущото си
задължение на падежа, съгласно условията на договора, същия се задължава в срок три дни
след падежа, да предостави на кредитодателя допълнително обезпечение поръчител, който
да отговаря едновременно на следните условия: 1. Лице над 21 години с минимален
осигурителен доход от 1500лв.; 2. Да работи минимум шест месеца по трудово
правоотношение по силата на безсрочен трудов договор; 3. Да няма кредитна история в ЦКР
към БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“; 4.
Служебна бележка от настоящия работодател на поръчителя; 5. Лицето да не е поръчител
или кредитополучател по друг активен договор за паричен заем с ответника.
Съгласно разпоредбата на чл.92 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи, като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно да се
доказват. Кредиторът може да иска обезщетение за по-големите вреди. В настоящия случай
от цитирания текст на договора е видно, че неустойка е уговорена не за неизпълнение на
основното задължение по договора, а за неизпълнение на допълнително задължение по вече
сключен договор, да се предостави обезпечение на заемодателя, чрез осигуряване на
поръчител. От начина, по който е уредено задължението на заемополучателя и в частност
това отнасящо се до осигуряване на поръчители, може да се обоснове извод, че
изпълнението му ще бъде свързано със значителни затруднения, тъй като това задължение
не е определено от кредитора, като предварително условие за сключване на договора,
каквато е обичайната практика, а освен това изискванията към поръчителите са
многобройни, като за част от тях длъжникът не би могъл да получи в определения
тридневен срок информация. Такива са например изискванията свързани с кредитната
история на поръчителя. Тази информация заемателят би могъл да получи много по-трудно
от заемодателя, който предоставя кредитни услуги по занятие и има необходимите знания и
умения за да извърши и сам проверка на сочените обстоятелства. Прехвърлянето на тези
задължения на заемополучателя, съчетано с определянето на кратък срок за изпълнението
им води до извод, че клаузата е предвидена по начин, който да възпрепятства длъжника да я
изпълни. По този начин се цели да се създаде предпоставка за начисляване на неустойката
предвидена в чл.20 от договора. Освен това от недадено обезпечение пряко не произтичат
17
вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка са, че вземането няма
да бъде събрано. Ако заемодателят обаче беше направил предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника и преценка, че е нужно обезпечение за отпускане на
заема, той не би трябвало да отпусне заема преди първо да поиска и съответно да се
предостави обезпечението. Така на практика такава клауза прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го представи,
дългът му нараства с размера на уговорената неустойка. Съдът намира, че така уговорената
неустойка излиза извън присъщите функции на неустойката (обезпечителна, обезщетителна
и санкционна) и цели само и единствено постигане на неоснователно обогатяване. Поради
това счита, че клаузата, с която е уговорена е нищожна, поради противоречие с добрите
нрави – чл.26 ал.1 ЗЗД /т.3 от Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. на ВКС по тълк.д.
№1/2009г., ОСТК, Р-74-2011, ІV г. о.; Р-88-2010 г., І т. о.; Р-702-2008 г. ІІ т. о./. С оглед
установената нищожност на клаузата на чл.20 от договора от 13.03.2020г. на първото
посочено основание, съдът счита, че не следва да разглежда останалите основания за
нищожност, на които се позовава ищеца.
По отношение претенцията за нищожност на клаузите на чл.21 ал.4 и ал.5 от
Договор за бяла карта от 13.03.2020г., съдът приеме следното:
Съгласно чл.21 ал.4 от договора при забава за плащане на текущо задължение или на
сумата по чл.12 ал.1, кредитополучателя дължи на кредитодателя разходи за действията по
събиране на задълженията в размер на 2,5 лева за всеки ден до заплащане на съответното
текущо задължение или на сумата по чл.12 ал.1. В случай, че кредитополучателя не
представи допълнително обезпечение по чл.15, но заплати 15% от кредитния лимит,
съгласно чл.12 ал.1, същия не дължи разходите за действия по събиране на задълженията, но
дължи неустойка по чл.20 от договора в размер на 10%.
Съгласно чл.21 ал.5 след настъпване на предсрочна изискуемост, кредитополучателя
дължи еднократно заплащането на такса в размер на 120 лв., включваща разходите на
кредитодателя за дейността на лице/служител, което осъществява и администрира дейността
по извънсъдебно събиране на задължението на кредитополучателя.
Съдът намира цитираните по-горе клаузи за нищожни, поради противоречие
противоречи с чл.33, ал.1 ЗПК, според който, при забава на потребителя, кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Освен това
начислената от заявителя такса за разходите на кредитора за администриране на дейността
по извънсъдебно събиране на кредита противоречи и на чл.10а, ал. 1 ЗПК, който предвижда,
че кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит, но в случая не се касае за допълнителна
услуга, която заемодателят предоставя на заемателя, тъй като събирането на задължението е
дейност, ползваща единствено самия кредитор, поради което и таксите са уговорени в
18
нарушение за закона.
На основание чл.78 ал.1 от ГПК ответника следва да бъде осъден да заплати на
ищеца направените по делото разноски за държавна такса в размер на 50,00 лв.
Пълномощника на ищеца е поскал определяне и присъждане на възнаграждение при
условията на чл.38 ал.2 от ЗА. По делото е представен договор за правна защита и
съдействие от 07.02.2022г., в който е обективирано изявление, че договореното
възнаграждение е съгласно чл.38 ал.1 т.2 от ЗА. Съдът счита, че следва да уважи искането.
Правото на адвокат да окаже безплатна адвокатска помощ на лице от кръга на визираните в
т.1–т.3 на чл.38 ал.1 ЗА, е установено със закон. В конкретния случай са налице всички
необходими предпоставки за възникване на право в полза на процесуален представител на
ищеца да претендира и да получи възнаграждение за оказаната безплатно адвокатска помощ
и съдействие, на основание чл.38 от ЗА - реално осъществена безплатна правна помощ и
основание за ангажиране на отговорността на насрещната страна - ответник за разноски за
процесуално представителство на ищеца. Предвид горното съдът счита, че следва да
присъди в полза на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение в
размер на 300,00 лв. /чл.7 ал.2 т.1 на Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения/.
Водим от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „АКСЕС ФАЙНАНС“ ООД София,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, ул.Балша №1 бл.9 ет.2,
представлявано от Цветан Петков Кръстев, че клаузите на чл.20, чл.21 ал.4 и чл.21 ал.5 от
Договор за кредит „Бяла карта“ от 13.03.2020г., сключен между Й. Г. Ч., ЕГН **********,
гр.Ст.Загора, ул..... и „АКСЕС ФАЙНАНС“ ООД София, са нищожни на основание чл.26
ал.1 ЗЗД, във вр. чл.33, ал.1 ЗПК и чл.10а, ал. 1 ЗПК.
ОСЪЖДА „АКСЕС ФАЙНАНС“ ООД София, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.София, ул.Балша №1 бл.9 ет.2, представлявано от Цветан Петков Кръстев,
да заплати на Й. Г. Ч., ЕГН **********, гр.Ст.Загора, ул....., направените по настоящо
делото разноски в размер на 50,00 лв. държавна такса.
ОСЪЖДА „АКСЕС ФАЙНАНС“ ООД София, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.София, ул.Балша №1 бл.9 ет.2, представлявано от Цветан Петков Кръстев,
да заплати на адвокат М.В. М., АК Пловдив, гр.Пловдив, ул.Пещерско шосе №81 ет.3 ап.Б,
при условията на чл.38 ал.2 от ЗА сумата от 300,00 лв. адвокатско възнаграждение за
осъществено от адв.М.В. М. процесуално представителство на ищеца Й. Г. Ч..
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните, пред Окръжен съд Стара Загора.
19
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
20