№ 19580
гр. София, 30.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20241110113354 по описа за 2024 година
Искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 150 ЗЕ, чл. 415, ал. 1 ГПК
вр. чл. 186, ал. 2 ЗЗД и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „Топлофикация София“ ЕАД твърди, че на 27.11.2023 г. е депозирал
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК против Л. Х. Л. за заплащане
на сумата от 937,47 лева, главница за цена на топлинна енергия за топлоснабден имот,
находящ се на адрес: гр. София, ж.к. „** Част“, бл. 22, вх. Б, ет. 4, ап. 36, аб. № **, за период
м.05.2020 г.-м.04.2022 г., сумата от 17,88 лева, главница за дялово разпределение за период
м.07.2021 г.-м.04.2022 г., ведно със законна лихва върху главниците от 27.11.2023 г. до
изплащане на вземането, сумата от 146,01 лева, мораторна лихва върху главниците за
топлинна енергия за период 15.09.2021 г.-16.11.2023 г., сумата от 3,74 лева, мораторна лихва
върху главниците за дялово разпределение за период 15.09.2021 г.-16.11.2023 г., както и
разноски и разноски по делото. В тази връзка било образувано гр.д. № 64871/2023 г., СРС,
161-ви с-в, като била издадена исканата заповед за изпълнение. Заповедта била връчена на
ответниците, които в срок възразили, поради което на ищеца било указано да предяви искове
относно вземанията си, което указание се изпълнявало с депозирането на настоящата искова
молба. Ищецът сочи, че ответниците като собственици на процесния топлоснабден имот
били клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на на § 1, т. 42 ДР ЗЕ. Според
чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия за битови нужди се осъществявала при
публично известни Общи условия на ищеца. Тези Общи условия влизали в сила в
едномесечен срок от публикуването им в един централен и един местен ежедневник и имали
силата на договор. Според клаузите на тези общи условия купувачите на топлинна енергия
били длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок
1
след изтичане на периода, за който се отнасят. Ответниците били използвали доставената им
топлинна енергия през исковия период. До момента обаче ответниците не погасили
задълженията си. Ищецът сочи, че в изпълнение на чл. 138б ЗЕ етажните собственици на
сградата, в която се намирал и имотът на ответника, били сключили договор за извършване
на услугата дялово разпределение с „Техем Сървисис“ ЕООД. Сумите за топлинна енергия
били начислявани от ищеца по прогнозни месечни вноски, като след края на отоплителния
период били изготвяни изравнителни сметки от фирмата за дялово разпределение, на база
реален отчет на уредите за дялово разпределение. За имота били издадени изравнителни
сметки. Ето защо ищецът моли съда да постанови решение, с която да бъде признато за
установено, че ответникът му дължи процесните суми – главници и лихви, ведно със
законната лихва върху главниците, считано от 27.11.2023 г. – датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, до окончателното й
изплащане. Претендира разноски.
Ответникът Л. Х. Л. не оспорват претенциите на ищеца по размер, но оспорва да са
в облигационно отношение по договор при общи условия за продажба на топлинна енергия
с ищеца. Оспорват да са собственици или вещни ползватели за имота в исковия период.
Общите условия на ищеца съдържали неравноправни и нищожни клаузи за определяне на
лихвите. Нямало публикация на общите фактури. Нямало доказателства имотът да е бил
топлоснабдяван. Нямало легитимация за вземанията за дялово разпределение. Прави
възражение за давност. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Третото лице помагач на страната на ищеца „Техем Сървисис“ ЕООД изразява
становище за основателност на предявените искове.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства във връзка с доводите
на страните съгласно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
По исковете с правно основание чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главница за
топлинна енергия
Според чл. 153, ал. 1 ЗЕ потребител на топлинна енергия за битови нужди е
собственикът или титулярят на вещното право на ползване на топлоснабдявания имот.
Разпоредбата установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е притежанието на вещно право върху имота – собственост
или вещно право на ползване. Същевременно съгласно т. 1 от Тълкувателно решение от
17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/2017 г., ОСГТК, клиенти на топлинна енергия за битови нужди
могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват
имота със съгласието на собственика или носителя на вещното право на ползване, за
собствени битови нужди, и са сключили договор за продажба на топлинна енергия за този
имот при общите условия на топлопреносното предприятие.
От представените от ищеца три бр. нотариални актове – за собственост върху
жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден имот за мероприятия по ЗТСУ, и два за
2
продажба – е видно, че през процесния период ответникът е бил собственик на процесния
имот, а с декларация от 02.05.2001 г. по чл. 100 ЗС майката на ответника се е отказала от
пожизненото си вещно право на ползване. Поради това и на осн. сочената императивна
норма на чл. 153 ЗЕ ответникът е клиент на ищеца по договор за продажба на топлинна
енергия за битови цели за процесния имот в исковия период.
Заключението на вещото лице по СТЕ установява, че сградата в този период е
топлоснабдена и че в сградата е въведено и дялово разпределение, за което е взето решение
от етажните собственици.
Следователно, установено е принципното съществуване на облигационно отношение
между ищеца и ответника, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по
който ищецът е доставял топлинна енергия, което е достатъчно за доказване на иска по
основание за периода. Съдържанието на този договор е уредено в представените общи
условия, утвърдени от ДКЕВР, които обвързват клиента, дори и без да ги е приел изрично
съгласно нормата на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ и доколкото не се твърди и установява
изключението по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Представени са и доказателства за публикуване на
общите условия.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и в
жилището е от значение единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната
недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно нормата на чл.
162 ГПК, според която иск, доказан по основание, не може да бъде отхвърлен, а за размера
му съдът следва да ползва заключението на вещи лица или своята преценка.
В случая количеството на доставената в цялата сграда топлинна енергия е отчетено от
общия топломер, който според заключението на приетата СТЕ отговаря на метрологичните
изисквания. Съобразно чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на отчетената от общия топломер
топлинната енергия между отделните етажни собственици е извършено по системата на
дяловото разпределение по начина, регламентиран в действащата през периода нормативна
уредба.
На основание чл. 153, ал. 6 ЗЕ потребителят дължи цена за топлинната енергия,
отдадена от сградната инсталация. Решение № 5 от 22.04.2010 г. по конст.д. № 15/2009 г. на
Конституционния съд определя сградната инсталация за отопление и горещо
водоснабдяване за обща етажна собственост (чл. 140, ал. 3 ЗЕ). Сградната инсталация за
отопление и горещо водоснабдяване са обща етажна собственост и по смисъла на Закона за
енергетиката, Закона за собствеността и Закона за управление на етажната собственост.
Съгласно тълкуването на Конституционния съд при съсобствените вещи в сгради етажна
собственост, след като всички обитатели участват в ползите им, изразяващи се в отопляване
на цялата сграда, те трябва да участват и в тежестите, изразяващи се в заплащане на
стойността на полученото количество топлинна енергия за общите части и сградната
инсталация. Ето защо всички собственици и носители на вещни права следва да се считат за
потребители и да поемат ползите и тежестите, свързани с употребата на общата вещ,
включително и сградната инсталация.
3
Съгласно Тълкувателно решение от 25.05.2017 г. по тълк.д. № 2/2016 г., ОСГК ВКС за
отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда
етажна собственост се прилагат разпоредбите на ЗЕ, които не противоречат на разпоредбата
на чл. 62 ЗЗП вр. § 1 ДР ЗЗП. Доколкото последните правила са въведени в
законодателството ни за транспониране на Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент
и на Съвета, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и
Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, то съдът приема, че не е налице
противоречие с европейското законодателство за защита на интересите на потребителите
досежно дължимостта на суми за сградна инсталация и досежно начина на отчитане на
потребената енергия – с прогнозни суми и изравнителни сметки.
В този смисъл и Решение на СЕС (четвърти състав) от 5 декември 2019 г. по
съединени дела С-708 и С-725/2017 г., според което 1. Член 27 от Директива 2011/83/ЕС на
Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на
потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и
Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета във връзка с член 5, параграфи 1
и 5 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година
относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния
пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и
2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на
Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“), трябва
да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която предвижда, че
собствениците на апартамент в сграда – етажна собственост, присъединена към система за
централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите
части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали
доставката на отопление и не го използват в своя апартамент. 2. Член 13, параграф 2 от
Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2006 година
относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни
услуги и за отмяна на Директива 93/76/ЕИО на Съвета и член 10, параграф 1 от Директива
2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно
енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна
на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат
национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост
сметките за топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки собственик на
апартамент в сградата пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.
Доколкото задълженията за прогнозни суми са срочни, то с неплащането им на
уговорените падежи (30 дни след края на месеца, за който се отнасят, а по общите условия от
2016 г. – 45 дни) ответникът е изпаднал в забава и дължи на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
обезщетение в размер на законната лихва. Допустимо е, обаче, страните да уговорят друг
4
падеж на задълженията за заплащане на топлинната енергия. Такава уговорка е в сила за
периода на действие на общите условия на ищеца от 2014 г. и 2016 г. Съгласно чл. 33, ал. 2
от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от 12.03.2014 г.
купувачът е длъжен да заплаща стойността на реално потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, определено на база на изравнителна сметка, в тридесетдневен
срок от датата на публикуването й на интернет страницата на продавача (което в случая не
се оспорва). В този случай продавачът начислява лихва за забава в размер на законната лихва
само за задълженията по чл. 32, ал. 2 ОУ, а именно върху тези, начислени с фактура за
реално потребено количество топлинна енергия, определено на база на изравнителните
сметки (чл. 33, ал. 4 ОУ).
Съдът намира, че част от посочените клаузи са нищожни, тъй като не са
индивидуално уговорени, а освен това са неравноправни – чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Уговорка в
общи условия на търговец монополист, която позволява търговецът да измества падежа на
задължения, които имат характера на периодично плащане, в следваща година, създава
значително неравновесие в отношенията с потребителя и противоречи на принципа на
добросъвестността. В случая, падежът на прогнозните вземания за част от топлинните
периоди едностранно е изместен от търговеца за след датата на общата фактура т.е. за
следващата година. Така давността за част от тези вземания по чл. 111, б. „в“ ЗЗД е
продължена едностранно от търговеца с почти година. Срещу това облагодетелстване
потребителят получава „компенсация“, състояща се в това, че не се начислява мораторна
лихва върху вземанията за прогнозни суми на топлинната енергия, но този „баланс“ е
очевидно наклонен в полза на търговеца, като се има предвид обстоятелството, че
вземанията за главница са по-големи от тези за мораторна лихва. Ето защо съдът намира, че
всяко едно вземане за прогнозни дялове се погасява с давността по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, а така
също със същата давност, но като вземане с относително самостоятелен характер, се
погасява и вземането за изравнителна вноска. Съдът приема и, че падежът на задължението
за прогнозни суми, от който тече погасителната давност, е 30 дни след месеца, за която се
отнася задължението.
В случая, заявлението по чл. 410 ГПК е подадено на 27.11.2023 г., поради което
погасени по давност за задълженията за периода м.05.2020 г.-м.09.2020 г. Прогнозното
задължение за м.10.2020 г. е с падеж (съобразно горните мотиви) в края на следващия месец
– 30.11.2020 г. и тригодишната давност за него не е изтекла. Така ответникът дължи
главница за топлинна енергия за периода м.10.2020 г.-м.04.2022 г.
Заключението на вещото лице по СТЕ е, че действителният размер на потребената
топлинна енергия е 1866,05 лв., много по-голям от претендираната главница от 955,35 лв. В
тежест на доказване за ответника е установяването на извършени от него плащания, които
той и не твърди. Искът за главница следва да бъде отхвърлен само като период – м.05.2020
г.-м.09.2020 г., но не и като сума, а да бъде уважен за периода м.10.2020 г.-м.04.2022 г. в
размер на 937,47 лева, ведно със законната лихва.
Мораторната лихва върху тези главни вземания следва да се определи върху
5
главниците по общите фактури с оглед диспозитивното начало в процеса (независимо от
установената по-горе нищожност на клаузи в общите условия на търговеца, тъй като ако
лихвата се определи по отношение забава в плащането на всяка прогнозна сметка, ще се
получи хем по-голяма по размер лихва от претендираната, хем за период, за който ищецът не
претендира лихва) и съдът намира, че натрупаната мораторна лихва по реда на чл. 162 ГПК
съдът намира, че размерът на задължението за мораторна лихва върху главниците за
топлинна енергия е 146,01 лв. И този иск следва да се уважи в пълен размер.
По исковете с правно основание чл. 186, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху
вземането за услуга дялово разпределение
Както вече се посочи, ищецът и ответника са обвързани от договорно
правоотношение по чл. 150 ЗЕ, като в сградата, в която се намира собственият на
ответницата имот, е въведена системата на дялово разпределение и такова се извършва от
третото лице-помагач – лицензирана субект по чл. 139а ЗЕ. Задълженията на ищеца по
договора за продажба са да доставя и продава топлинна енергия, а на ответника да я
заплащат съобразно цените, одобрени от КЕВР, и на падежите, посочени в общите условия
на ищеца.
Съгласно чл. 186, ал. 2 ЗЗД разноските по предаването на вещта и по тегленето и
меренето й са в тежест на продавача. Предвидените в чл. 36 от общите условия на ищеца от
2014 г. и чл. 22 от общите условия от 2008 г. разноски за изготвяне на изравнителна сметка и
отчет на уреди за топлинно разпределение са именно разноски, попадащи в предметния
обхват на чл. 186, ал. 2 ЗЗД (с арг. чл. 110, ал. 2 ЗС). Нормата е диспозитивна, като не
съществува пречка за дерогирането й както с нарочно писмено съглашение между ищеца и
ответниците, така и с клауза в общи условия, одобрени от надлежния държавен орган.
Именно това се е опитал да стори ищецът, приемайки общите условия от 2016 г. и 2014 г.
Същевременно нищо в текста не сочи, че за купувачите на топлинна енергия се предвижда
задължение да предплащат разноски по чл. 186, ал. 2 ЗЗД на ищеца. Такава уговорка не е
включена в общите условия, поради което за основателността на главния иск за дялово
разпределение, ищецът следваше да установи, че е заплатил на третото лице-помагач
визираната сума, което той не е сторил. Дори да се приеме, че подобно задължение за
предплащане на разноски е изводимо от уреденото право на ищеца да определя по
съглашение с третото лице-помагач реда и начина на заплащане на услугата, то отново
според съда в тежест на ответниците не би възникнало задължение за заплащането на
главницата. Това е така, защото клауза, предвидена в общите условия на търговец продавач,
според която той има право едностранно да определя ред и начин на плащане на задължения
за разноски в тежест на потребителя, е неравноправна по см. на чл. 143 ЗЗП. Чл. 186, ал. 2
ЗЗД е дерогируем по обща воля на страните по договора за продажба, но когато едната
страна е потребител, съглашението следва ясно да урежда правата и задълженията на
страните и предпоставките за дерогацията. В случая общите условия не отговарят на това
изискване, те дават възможност на търговеца едностранно да определя падеж на
задължението и начин на неговото възникване, поради което съдът приема, че клаузата е
6
нищожна и вземане за стойност на услуга „дялово разпределение“, представляваща разноски
по чл. 186, ал. 2 ЗЗД, не е валидно възникнало в полза на ищеца.
Главният иск за сумата за дялово разпределение подлежи на отхвърляне, а с него и
акцесорната претенция за мораторна лихва. Тя е неоснователна и защото в общите условия
не е предвиден падеж на задълженията за главница, поради което те са изискуеми след
нарочна покана до длъжника, за каквато данни по делото няма.
По разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски имат и двете главни страни, но само
ищецът е сторил разноски.
Ищецът е сторил в исковото дело разноски от 25 лв. за държавна такса, 300 лв.
депозит за вещо лице, а на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, ред., ДВ, бр. 8/2017 г., съдът
определя юрисконсултско възнаграждение от 100 лв., или общо разноски от 425 лв. В
заповедното дело разноските на ищеца са в размер на 75 лв. Пропорционално на уважената
част от исковете ищецът има право на разноски от 416,68 лв. в исковото дело и 73,53 лв. в
заповедното дело.
Адвокат Л., представлявал безплатно ответника в исковото дело, и адв. Илчев,
представлявал ответника в заповедното дело, молят за присъждане на възнаграждение по чл.
38, ал. 2 ЗАдв. – всеки по 1700 лв. Съразмерно на отхвърлената част от исковете съдът им
присъжда по 33,26 лв. на всеки.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД,
ЕИК *********, против Л. Х. Л., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 415, ал. 1
ГПК вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца
сумата от 937,47 лева, главница за цена на топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ
се на адрес: гр. София, ж.к. „** Част“, бл. 22, вх. Б, ет. 4, ап. 36, аб. № **, за период
м.10.2020 г.-м.04.2022 г., ведно със законна лихва върху главницата от 27.11.2023 г. до
изплащане на вземането, сумата от 146,01 лева, мораторна лихва върху главниците за
топлинна енергия за период 15.09.2021 г.-16.11.2023 г., сумата от 3,74 лева, мораторна лихва
върху главниците за дялово разпределение за период 15.09.2021 г.-16.11.2023 г., които
вземания са предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК,
издадена на 07.12.2023 г. по гр.д. № 64871/2023 г., СРС, 161-ви с-в.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, против
Л. Х. Л., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 186, ал. 2
ЗЗД и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 17,88 лева, главница за дялово разпределение за период м.07.2021
г.-м.04.2022 г., сумата от 3,74 лева, мораторна лихва върху главниците за дялово
7
разпределение за период 15.09.2021 г.-16.11.2023 г., както и за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца главница за топлинна енергия за периода м.05.2020 г.-м.09.2020
г.
ОСЪЖДА Л. Х. Л., ЕГН **********, да заплатят на „Топлофикация София“ ЕАД,
ЕИК *********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 416,68 лв., разноски, сторени в
производството, и сумата от 73,53 лв., разноски, сторени в производството по гр.д. №
64871/2023 г., СРС, 161-ви с-в.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на адв. М. Л.
Л., САК, ЕГН **********на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от 33,26 лв., възнаграждение за
безплатно представителство на ответника Л. Х. Л., ЕГН **********, по делото.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на адв. **,
ЕГН **********, САК, на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от 33,26 лв., възнаграждение за
безплатно представителство на ответника Л. Х. Л., ЕГН ********** по гр.д. № 64871/2023
г., СРС, 161-ви с-в.
Решението е постановено при участието на „Техем Сървисис“ ЕООД като
помагач на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок пред Софийския градски
съд.
Препис от решението да се връчи на страните, което обстоятелство изрично да се
удостовери в отрязъците от съобщенията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8