О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 589
09.04.2020г.,гр.Пловдив
ПЛОВДИВСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, въззивно гражданско отделение, девети граждански състав, в закрито
заседание на двадесет и четвърти март две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател:
Виолета Шипоклиева
Членове:
Фаня Рабчева
Св.Узунов
Като
разгледа докладваното от с. Рабчева в.ч.гр.д.№ 678/ 2020г. по описа на ПОС, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл.278, ал.1 и сл.
във вр. с чл.413, ал.2 ГПК.
Постъпила е частна жалба от “Агенция
за събиране на вземания” ЕАД – гр.София, представлявано от Д. Б. Б., чрез
юриск.И.Н.Н. против Разпореждане от 06.02.2020г. постановено по ч.гр.д.№ 1836/
2020г. по описа на ПРС-VI гр.с. в частта,
която е отхвърлено заявлението на жалбоподателя вх.№ 8785/ 05.02.2020г.
за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК в частта му, с която се
претендира присъждане на сумата 42,21 лева – договорна лихва, дължима за
периода 04.04.2018г.г. – 26.09.2018г.; 60,82 лв обезщетение за забава от
04.04.2018г до 05.02.2020г., както и за разноските над уважените размери от
7.87 лв за държавна такса и над 39.63 лв – юрисконсултско възнаграждение. По
изложени доводи в жалбата се иска отмяна на обжалваното разпореждане и
произнасяне по същество на въпроса.
Пловдивски окръжен съд като взе
предвид представените доказателства, намери следното:
Частната жалба изхожда от надлежна
страна и е в законния по чл.275, ал.1 ГПК срок, като процесуално допустима
подлежи на разглеждане по същество.
Заповедното производство по чл.410 ГПК е инициирано от “Агенция за събиране на вземания” ЕАД – гр.София против Н.
М. Н. от гр……………..за издаване на ЗИ по чл.410 ГПК за сумите 393,81 лева –
главница, договорна лихва в размер на 41,21 лева за периода 04.04.2018г. –
26.09.2018 г., законна лихва от подаване на заявлението до окончателното
изплащане на задължението, лихва за забава 60,82 лв за периода 04.04.2018г. до
подаване на заявлението в съда, както и разноски за заповедното производство ДТ
– 25 лева и юриск.възнаграждение 50 лв съобразно чл.25 от НЗПП.
Издадена е ЗИ по чл.410 ГПК № 763/
06.02.2020г., с която е уважено частично искането на заявителя като е
разпоредено длъжникът Н. М. Н. да заплати на заявителя сумата 393,81 лева –
главница по договор за паричен заем № 3140376/ 30.01.2018г., сключен с “Изи
Асет Мениджмънт” АД, вземанията, които са прехвърлени по договор за цесия, за
което длъжникът уведомен, с краен срок – 26.09.2018г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда –
05.02.2020г. до окончателното погасяване, както и разноските по делото в размер
на 7.87 лв за държавна такса и 39,63 лв – юрисконсултско възнаграждение,
определено по реда на чл.78, ал.8 ГПК във вр. с чл.37 ЗПП и чл.26 от НЗПП.
В останалата част на заявлението
искането е отхвърлено с мотива, основан на разпоредбата на чл.411, ал.2, т.3 ГПК / нова, ДВ, бр.100/ 2019г., в сила от 24.12.2019г./ и обоснован с констатация за възникнали
вземания на заявителя за посочените суми на основание недействителни договорни
клаузи. Констатирано е въз основа на приложения договор, че е договорен годишен
лихвен процент по заема от 40% и годишен процент на разходите на заема 48,65 %
, който надвишава многократно размера на законната лихва. Въз основа на това е
мотивирано наличието на обоснована вероятност за наличие на неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител и отхвърлено заявлението за издаване на
ЗИ в обжалваните му части с настоящата частна жалба.
С частната жалба се сочи, че
приетото от районния съд ГПР и размерът на възнаградителната лихва да
надвишават многократно размера на законната лихва и което да се явява в
противоречие с добрите нрави, е неправилно и незаконосъобразно. Известен бил
фактът, че лихвите на небанковите институции са по-високи с оглед риска, който
поемат да отпуснат финансов ресурс на кредитополучатели, които не могат да
получат от банките по различни съображения, които водят до ниска кредитоспособност.
За това била меродавна пазарната цена на кредиторите в сектора, а не законната
лихва. Според чл.10, ал.2 от ЗЗД МС може да установява горна граница на
договорната лихва, а понастоящем горна граница не съществува. Сочат се – ПМС
№5/ 18.01.1991г. за лихвите по депозитите, влоговете и кредитите на населението
и фирмите , според което лихвите по кредити, депозити и влогове в левове се
договаряли между банките и кредитополучателите, на пазарна основа, както и
действало към момента на сключване на договора ПМС № 72/ 08.04.1994г. за
определяне на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута,
издадено на основание чл.86, ал.2 ЗЗД за определяне на законната лихва по
чл.86, ал.1 ЗЗД. Сочи се, че предвид законовата
регламентация, въз основа на която е издадено цитираното ПМС, същото
ограничавало действието си до установените от нея рамки и не може да бъде
прилагано за други случаи. За това се застъпва становището, че законната лихва
е лихва за забава при неизпълнение на парично задължение и размерът й се явява
неотносим към уговорената между страните възнаградителна лихва, за това, че
същата не е пряк паричен израз на стойността на предоставените в заем капитали,
а израз на част от потребителската му стойност да носи доход от неговото по-ефективно
използване; правната и икономическата природа на възнаградителната лихва и
законната лихва за забава са различни и неправилно било обвързването ,
зависимостта между размера на възнаградителната лихва и размера на законната
лихва за забава; поради това се счита, че е неправилно разбирането, че
възнаградителната лихва не може да има по-голям размер от законната или от
двукратния размер, или от трикратния размер на законната лихва, тъй като това
не било уредено законодателно и поради различната правната и икономическа
същност и липсата на зависимост между тях. Сочи се също аргумент от изменението
на ЗПК от 2014г. относно въведения максимален размер на ГПР, който не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и валута, определени с постановление на МС на РБ, което е 50 %, което
предполага лихвен процент около 48-49% - който надвишава размера на законната
лихва, за който се твърдяло, че е пределен като максимален размер от добрите
нрави в обществото. Жалбоподателят се основава и на разпоредбата на чл.430,
ал.2 ТЗ, каато приложима в настоящия случай с оглед качеството на заемодателя
като търговец, за заплащане от заемателя
на лихва по кредита съгласно договореното, като в конкретния случай страните са
се съгласили такава лихва да бъде заплащана.
Жалбата се намира за неоснователна.
Преценката
на съда за наличие на визираните в чл.410, ал.1 ГПК основания за издаване на
исканата ЗИ се основава вкл. на представени към заявлението приложения към
заявлението, съобразно изискването на чл.410, ал.3 ГПК. В случая заявителят е
претендирал издаване на заповед за изпълнение по чл.410, ал.1, т.1 ГПК в
качеството си на цесионер по Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 16.11.2010г., сключен между “Изи Асет Мениджмънт” АД и заявителя,
по силата на който е заявено прехвърляне на вземането по представения Договор
за паричен заем № 3140376/ 30.01.2018г.,
сключен с “Изи Асет Мениджмънт” АД, като заемодател и Н. М. Н., като заемополучател.
Приложения към заявлението по чл.410 ГПК относно заявеното качество на цесионер
от страна на заявителя не са представени.
Назависимо от горното
с разпоредбата на чл.411, ал.2 , т.2 и
т.3/ последната нова – ДВ, бр.100 от 2019г./ е уредено правомощието на
заповедния съд да откаже издаването на ЗИ, ако искането е в противоречие със
закона или с добрите нрави или ако искането се основава на неравноправна клауза
в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това.
С разпоредбата на чл.143 ЗЗП, към който
изрично и пряко препраща чл.24 ЗПК, е уредена т.нар.генерална / обща/ клауза за
неравноправност на уговорките в потребителските договори, вкл. и за
потребителския кредит. Неравноправна клауза в договор, сключен с потребител,
представлява 1/ всяка неиндивидуално определена уговорка в негова вреда, която
2/ не отговаря на изискването за добросъвестност и 3/ води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, при кумулативно проявление на тези предпоставки. Клаузите не са
индивидуално определени когато те са предварително изготвени от търговеца, респ.
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им / арг.чл.146,
алл.2 ЗЗП/; уговорени са във вреда на потребителя, а именно накърняват се
уредени в закона права на потребителя, респ. увреждат се негови законни
интереси/ арг.чл.20 ЗПК/; не отговарят на изискванията за добросъвестност,
респ. на добросъвестната търговска практика. В ЗЗП и ЗПК не е налице законово определение
на понятието “добросъвестност”, но от общите правила на гражданското право,
уреждаща изискванията за добросъвестност в преддоговорните отношения / чл.12 ЗЗД/ , тълкуването на действителната обща воля на страните при породено
договорно правоотношение/ чл.20 ЗЗД/ и при изпълнение на действително
възникнало договорно задължение / арг. Чл.63, ал.1 ЗЗД/ , може да се изведе
дефиниция за използвания в ЗЗП термин “добросъвестност”, на чието изискване
следва да отговарят уговорките в потребителските договори. Те трябва да са
съответни на установената и наложила се в в съвременното общество нравствена
норма на честно, почтено поведение на всеки участник в гражданския и търговския
оборот при сключване и изпълнение на сделки за потребление, като чрез техните
проявни форми се изгражда понятието за добросъвестната търговска практика –
съвкупност от правила , определящи пазарнато поведение, които произтичат от
законите и обичаните търговски отношения и не нарушават добрите нрави, не
създават опасност за изменение на икономическото поведение на средния
потребител и са в противовес на наложилите се нелоялни търговски практики/
които са забранени от закона / чл.68вЗПК//; уговорката да води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като тази
несъразмерност е значителна, когато е налице съществено несъответствие в
насрещните престации на страните по договора, водеща до тяхната нееквивалентност,
както и в несъответствие относно възможността им да упражнят своите права за
защита по договора. В този смисъл за да се обезпечат субективните права и
законни интереси на икономически по-слабата страна “ цената” на услугата, вкл.
по договора за кредит относно възнаградителната лихва и другите разходи, трябва
последните да са уговорени ясно и разбираемо за средния потребител, съгласно
чл.147, ал.1 ЗЗП, чрез тяхната детайлизация в договора. Действително разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК определя съдържанието
на годишния процент на разходите по кредита да изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи/ лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Действително на следващо място съгласно чл.19,
ал.4 ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерски съвет на Република България. В случая към момента на сключване на
договора / 30.01.2018г./ е действащо Постановление № 426 на МС от 18.12.2014г.
за определяне размера на законната лихва по просрочени задължения / ДВ, бр.106
от 23.12.2014г., в сила от 01.01.2015г./, съобразно което би могло да се
приеме, че така определеният с договора
годишен процент на разходите / 48,65 %/ формално не надвишава петкратния размер
на законната лихва, при уговорен годишен лихвен процент в размер на 40 %. Действително
не са налице императивни разпоредби в Закона по отношение размера на възнаградителната лихва. В случая обаче е
налице потребителски договор по своята характеристика, ползващ се със засилена
защита по ЗЗП и ЗПК, като трайно се приема от съдебната практика, че
максималният размер на лихвата/ възнаградителна или такава за забава/ следва да
е ограничен, а уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва /а за обезпечени кредити – двукратния
размер на законната лихва/, противоречи на добрите нрави. / Решение № 906/
30.12.2004г. по гр.д.№ 1106/2003 ВКС – II ГО, Решение № 378/ 18.05.2006г. по
гр.д.№ 315/ 2005г. на ВКС –II ГО, Решение № 1270/ 09.01.2009г. по гр.д.№ 5093/
2007г. на ВКС – II ГО, Определение № 901/ 10.07.2015г. по гр.д.№ 6295/ 2014г на
ВКС – IV ГО./ Това води до извода, че в случая е налице и обоснована вероятност
тези елементи от потребителския договор
да съставляват и недействителни договорни клаузи. Въз основа на тези
съображения се намира и от въззивния съд, че се явяват налице отрицателните
процесуално правни предпоставки по смисъла на чл.411, ал.2, т.2 и т.3, пр.II ГПК за отказ за издаване на ЗИ по чл.410 ГПК в частта на претендираната
договорна лихва/ 42,21лв/ и мораторна лихва / 60,82 лв/, поради което и
акцесорните претендирани суми за разноските за заповедното производство по
съразмерност за ДТ за размера от 7,87 лв до 25 лева, както и за
юриск.възнаграждение за разликата от
39,63 лв до 50 лева.
Водим от горното и на
основание чл.271, ал.1, пр.I във връзка с чл.278, ал.4 ГПК, въззивният съд
О
П Р Е
Д Е Л
И :
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане от
06.02.2020г. постановено по ч.гр.д.№ 1836/ 2020г. по описа на Пловдивски
районен съд - VI гр.с. в частта, която е
отхвърлено заявлението на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК:*********
– гр.София, представлявано от Д. Б. Б., чрез юриск.И.Н.Н. вх.№ 8785/
05.02.2020г. против Н. М. Н., ЕГН: ********** от гр……………….за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК в частта му, с която се претендира
присъждане на сумата 42,21 лева – договорна лихва, дължима за периода
04.04.2018г.г. – 26.09.2018г.; 60,82 лв обезщетение за забава от 04.04.2018г до
05.02.2020г., както и за разноските над уважените размери от 7.87 лв за
държавна такса и над 39.63 лв – юрисконсултско възнаграждение.
Определението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
Председател: Членове: