Р Е Ш Е Н И Е
№ 2739 31.07.2020 г. гр. Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, XV състав, в публично съдебно заседание на втори юли две
хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: КАТЯ
БОЕВА
при участието на
секретаря: Катя Янева,
като
разгледа докладваното от съдията гр. дело № 16680 по описа на съда за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от И.Д.Л., ЕГН **********,
против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, с която са предявени обективно
съединени установителни искове в условията на евентуалност с правна
квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.
22, вр. с чл.11, чл. 19, чл.33 ЗПК, чл.92 ЗЗД.
Ищецът твърди, че между страните
възникнало облигационно правоотношение по договор за кредит от ***** г., което
било недействително на основание чл. 22 ЗПК. Фиксираният лихвен процент от 35 %
не отговарял на действително приложения, т.к. уговорената неустойка
представлявала добавък към договорна лихва, при което кредиторът допълнително
се обогатявал в разрез с принципите на добрите нрави, което водело до нищожност
на съглашението. Били нарушени изискванията на чл. 5 и чл. 11, т.10 ЗПК.
Уговорената възнаградителна лихва надхвърляла повече от 3 пъти законната, а
уговорката за дължимостта й – била нищожна. Клаузата за дължимост на неустойка
по чл. 4, ал. 2 от договора също била нищожна, като противоречаща на добрите
нрави и излизаща извън присъщите й функции. Ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК
били нарушени. Клауза, която предвиждала дължимост на неустойка при
неосигуряване на обезпечение, била в пряко противоречие Тълкувателно решение №
1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Неустойката била включена като обезщетение за
кредитора и предвидена в размер, който не съответствал на вредите от
неизпълнението, т.к. била съизмерима с половината от предоставената сума по
кредита. Клаузата противоречала на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК.
Поради невключване на неустойката
в посочения в договора размер на ГПР, последният не съответствал на
действително прилагания от кредитора, т.к. реалният лихвен процент не отговарял
на реализирания, увеличен със скрития добавък от неустойката. Горното
представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по см. на чл. 68д, ал. 1 и
ал.2, т. 1 ЗЗП. Нищожността на неравноправна клауза в договора, сочеща неверен
ГПР, водела до недействителност на кредитната сделка, поради неспазване на изискванията
на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Не било изпълнено и изискването на т.9 от сочената
разпоредба, т.к. потребителят бил заблуден относно действителния размер на
лихвения процент. Поради това и договорът бил недействителен.
С оглед изложеното се моли за прогласяването
му за такъв, а в условията на евентуалност – за прогласяване на клаузата на чл.
4, ал. 2 за дължимост на неустойка за недействителна, поради противоречие с
добрите нрави, заобикаляща изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща
договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11,
т.9 и т. 10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за
кредит. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът
е подал писмен отговор, с който оспорва исковете.
В отговора на исковата молба се правят
възражения за недопустимост на предявения иск поради липса на правен интерес
По отношение на основателността на
предявения иск се възразява, че размерът на лихвения процес бил фиксиран – 35%,
поради което бил ясно посочен и индивидуализиран в договора за заем. Размерът
на ГПК също бил фиксиран и изначално определен, като не се кумулирал с
уговорената неустойка, а единствено заплащането и на части съвпадало с падежните
вноски по договора за заем. ГПР бил обявен на потребителя, поради което били
испазени изискванията на чл. 5 и чл. 11 т.10 ЗПК
Неоснователни били твърденията, че
възнаградителна лихва била нищожна поради противоречие с добрите нрави, доколкото
представлявала цена на предоставената услуга, а на потребителя била
предоставена детайлна информация относно начина на формулиране на лихвения
процент. Размерът на ГПР също не бил надвишен и изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК било спазено, като при изчисляването му бил взет предвид и размерът на
лихвата, като не била включена неустойката. Нарушение на добрите нрави не било
налице, т.к. цената на услугата била ясно и точно посочена. Изискванията на чл.
11, ал. 1, т.9, т.10 и т. 11 ЗПК също били спазени. Цифрово посочен бил ГПР,
срокът договора, размерът на седмичните погасителни вноски и техният брой. Предвид
изложеното се твърди, че договорът е действителен, както и клаузата за
дължимост на неустойка. Моли се за отхвърляне на исковете. Претендират се
разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК,
обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въпросът
за допустимостта на предявения иск и направеното възражение в тази насока е
решен с Определение № 392/27.02.2020 г., постановено по ч.гр.д. № 452/2020 г.
по описа на Окръжен съд Пловдив. С постановения акт на въззивната инстанция е
отменено Определение № 14283/16.12.2019 г., постановено по настоящото дело, за
прекратяване на производството, като делото е върнато за продължаване на
съдопроизводствените действия, респ. предявеният иск се явява допустим.
По същество на спора, между страните не се спори, че
е възникнало облигационно правоотношение по договор за паричен заем № ****** от
***** г., по който ищецът е усвоил сумата от 500 лева.
Съдът
приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени
доказателства.
При
съобразяване трайната съдебна практика на ВКС, когато е сезиран с иск като
процесния, вкл. и с такива по чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД, съдът не само може, но е
и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните
основания в следните хипотези:
1/
при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение
№ 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от
21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от
11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от
10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2/
при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016
г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т.
д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. №
1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3/
при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на
установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на
нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от
05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/
10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011
г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова, следва да се вземат предвид освен наведените от ищеца доводи за
недействителност на договора за заем, а също и да се извърши проверка налице ли
е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът
следи служебно.
Ответникът
е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска кредити със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора
е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9,
ал. 4 ЗПК.
Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно
чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК,
а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и
другите разходи.
В
случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин.
Според
чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
ГПР
се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума
по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко
дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение.
Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е
задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент
по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния
процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как
се формира същият от 40,18 %.
Посочената годишна фиксирана лихва от 35 % не е ясно как точно се съдържа и как
е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в
невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от
него финансов продукт.
Налице е и друго
нарушение, т.к. посочените в договора ГПР от 40,18 % и общата сума на
плащанията от 518.34 лева, не съответстват на действителните. Това е така, тъй
като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл.4, ал. 2
неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно със седмичните вноски,
като се добавят по 17,38 лева към всяка. Въведеното изискване за предоставяне
на обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа множество
изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които –
предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят –
тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо.
Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение,
както относно физическо лице – поръчители, т.к. същите следва да отговарят на
критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни
източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно
банковата гаранция – която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и
период след крайния падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на
документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично
време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на
неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води
единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите
й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за
кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника,
съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като
съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин
към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо
и поради липса на част от задължителните реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК,
договорът се явява недействителен.
Отделно
- посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да
се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на
чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално
ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да
може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради
това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от
общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и
които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в
положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя
създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР,
противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в този
смисъл е трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение
№ 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение
№ 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение
№ 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение
№ 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.
Липсата
на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и
икономическите последици от сключването му. Същевременно - посочването на по -
нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО.
Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която
следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1
от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост
/Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
На
следващо място, съгласно чл. 11, ал.1,
т.11 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа
условията за издължаване, включително погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределението им между различните неизплатени суми,
дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
В
договора е посочена само общата сума на дължимата месечна вноска. Липсва обаче
разпределение на вноските във времето между отделните компоненти – главница и
лихва. Не е ясно месечната вноска в размер на 42,18 лв. какви компоненти включва, каква част от нея
е главница и каква лихва. Това създава затруднение за потребителя да разбере
какви компоненти включват вноските. Неяснота съществува и досежно това кои суми
по кредита се погасяват и какъв е техният остатъчен размер. Сочената неяснота
се потвърждава от приетата по делото експертиза, от която се установява, че
всеки път са погасявани главница и лихва
в различни размери, както и неустойка. Посоченото се явява още едно
самостоятелно основание за недействителност на договора за потребителски кредит
/в т см. и практика на ПОС - Решение № 526/02.05.2017 г. по гр. д.
№ 393/2017 г.; Решение № 1435/20.11.2017 г. по гр. д.
№ 2283/2017 г./.
Следва
да се посочи, че обстоятелството, че ищецът е избрала размер на вноската и
период за погасяване, не освобождава кредитора от задължението му да предостави
ясна информация кои компоненти от задължението се погасяват с вноските. Подобна
яснота липсва както към сключване на договора, така и при самото погасяване,
както се посочи по- горе, установимо от приетата експертиза. За длъжника не е
едно и също как ще се погасява кредитът – дали равномерно ще се изплаща
главницата, както и на каква база ще се определя дължимата лихва. Затова
законът поставя тези строги изисквания към съдържанието на погасителния план,
които в случай, че не са спазени, поставят потребителя в положение да не знае
при извършване на плащане какви компоненти погасява. Такъв е и настоящият
случай.
С оглед изложеното, съдът приема, че не са спазени
изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 и т.11 ЗПК, поради което договорът за
паричен заем е недействителен.
Предявеният
главен иск следва да бъде уважен като основателен. Не са налице процесуалните
условия за разглеждане на евентуалния иск за нищожност на неустойката.
По
отговорността за разноски:
С
оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски следва да се
присъдят на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК. Направено е искане, представени
са доказателства за плащане на: 100 лева за
заплатена държавна такса и 150 лева за
заплатен депозит за ССчЕ.
Претендира
се и адв. възнаграждение. Представен е договор за правна помощ и съдействие, в
който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38,
ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адв.ът има право на адв.ско
възнаграждение. Този размер, съобразно чл. 7, ал.2, т.1 Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на 300 лева, който
следва да бъде присъден лично на пълномощника – адв. *****.
Така
мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО
в отношенията между страните - И.Д.Л., ЕГН **********, и „Изи Асет Мениджмънт”
АД, ЕИК *********, че сключеният помежду им договор за паричен заем № ****** от
05.01.2018 г. е недействителен, на
основание чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф.
40-46, да плати на И.Д.Л., ЕГН **********, сумата от общо 250 лева /двеста и петдесет лева/, представляваща
разноски в настоящото производство.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2,
оф. 40-46, на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., да плати на адв. *****,***,
сумата от 300 лева /триста лева/ - адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство на ищеца И.Д.Л. в производството по настоящото гр.д. № 16680/2019
г. на Районен съд Пловдив.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/
Катя Боева
Вярно с
оригинала!
КЯ