№ 456
гр. Плевен, 16.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Милена Св. Томова
при участието на секретаря АНЕТА ХР. ЙОТОВА
като разгледа докладваното от Милена Св. Томова Гражданско дело №
20244430100444 по описа за 2024 година
за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по обективно съединени искове с правно основание
чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД и чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.
Производството по делото е образувано по депозирана искова молба от
М. Г. М. с ЕГН **********, представлявана от адв. Д. М. от *** против
„Сити кеш" ООД, с ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: ***, в
която се твърди, че между страните бил сключен Договор за потребителски
кредит № ***, сключен със „Сити Кеш ООД, като съгласно чл.3 от Договора
ищцата трябвало да върне сумата по кредита, която възлизала на 2276.53 лева,
при сума на получаване 1700.00 лева, при ГПР 54.61 %, годишен лихвен
процент - 44.5% и срок на кредита от 12 вноски.
Твърди се, че според регламентираното в чл. 11 ал.1 от Договора,
ищцата трябвало да заплати неустойка в размер на 2139.47 лева, разсрочена
на 12 вноски, като по този начин общото задължение по договора за паричен
заем възлизало в размер на 4416лева.
Навеждат се доводи, че клаузата за неустойка била нищожна на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр.с чл. 143, ал.1 и чл. 146 ал.1 от ЗЗП, както и
поради нарушение на чл.19 ал.4 от ЗПК., вр.с чл.21 ал.1 от ЗПК.
1
На първо място, според ищцата, клаузата била нищожна, като
накърняваща добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД. Поради
накърняване на този принцип се стигало до значителна нееквивалентност на
насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на
интересите на кредитополучателя с цел извличане на собствена изгода на
кредитора.
Сочи се, че клаузата била нищожна и като неравноправна по смисъла на
чл.143, т.19 от ЗЗП, т.к. сумата, която се претендирала въз основа на нея –
2139.47лв., била в размер на почти размера на сумата по отпуснатия кредит.
По този начин се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост.
Излага се, че клаузата била и неравноправна по смисъла на чл.143, т.5 от
ЗЗП, т.к. предвиждала заплащането на неустойка, която била необосновано
висока. Клаузата също така прехвърляла риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка на неплатежоспособността на длъжника върху самия длъжник и
водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Такава
неустойка излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции и целяла единствено постигането на неоснователно
обогатяване, и в този смисъл била нищожна, като накърняваща добрите
нрави.
Сочи се още, че с процесната неустоечна клауза в полза на кредитора се
уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на
акцесорно задължение. Неустойката по съществото си представлявала
добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала
сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на
договора. Основната цел на така уговорената клауза била да доведе до
неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя,
до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от
предоставената главница.
Навеждат се още доводи, че клаузата на чл.11 ал.1 от процесния
Договор била нищожна и на основание чл. 146 ал. 1 от ЗЗП, вр. с чл.24 от
ЗПК. Нормата на чл.146, ал.1 от ЗЗП предвиждала, че неравноправните
клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. В
случая процесната клауза не се явявала индивидуално уговорена по смисъла
2
на чл. 146, ал.2 ЗЗП. От самия Договор за потребителски кредит, по безспорен
начин се установявало, че клаузата на чл.11 ал. 1 била част от едни
стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и
кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им
към момента на сключване на договора.
Сочи се, че съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, била нищожна. С предвиждането на такива разходи,
посочени в чл.11 ал.1 от процесния Договор, се заобикаляла и разпоредбата
на чл.19, ал.4 ЗПК. Събирането на такива разходи било част от дейността по
управление на кредита и следвало да са включени в годишния процент на
разходите. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи / лихви, други преки
или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Налице било
заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорката по чл.11
ал.1 от Договора се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с ПМС№426/2014г. Реално, чрез нарушаване на добрите
нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при
несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно
обогатяване се калкулирала допълнителна печалба към договорената
възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за неустойка в
размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от
кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер
на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните
представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1
и ал.2 ,т.1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение
по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски
практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на
действителния размер на ГПР представлявало един от елементите, на които
можело да се основе преценката за неравноправния характер на договорните
клаузи по смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП.
Като следствие от изложеното се отправя искане за постановяване на
3
решение, с което да се прогласи нищожността на клаузата на чл.11, ал.1 от
процесния Договор за потребителски кредит №***, на основание чл. 26, ал. 1
от ЗЗД, във вр.с чл. 143, ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение
на чл.19 ал.4 от ЗПК, вр.с чл.21 ал.1 от ЗПК.
Ответникът „Сити кеш“ ООД е депозирал писмен отговор в срока по
чл.131 от ГПК, с който ангажира становище за неоснователност на иска.
Съдът като съобрази становищата на страните и представените по
делото писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна
страна следното:
Между страните не е налице спор и се установява от представения
препис на Договор за потребителски кредит с номер ***, че същия е бил
сключен между ответника „Сити Кеш“ ООД, в качеството на заемодател и
ищцата М. М., в качеството на заемател.
Видно е, че съгласно договора на ищцата е бил предоставен заем от 1
700 лв., който е следвало да се върне на 12 погасителни вноски за период от
13.12.2023г. до 13.11.2024г. Видно е също, че лихвеният процент е фиксиран
за срока на договора и в размер на 44,5 %, а годишният процент на разходите
е определен на 54,61 %.
Според обективираното в чл. 5 ал. 1 от договора заемателят се
задължава в тридневен срок от датата на сключване на договора да
предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: един или двама
поръчители- физически лица, които следва да отговарят на определени
условия, или банкова гаранция. В чл.11 e регламентирана неустоечна клауза,
предвиждаща, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне
на обезпечение заемателят дължи неустойка в размер на 2 139,47 лв., платима
разсрочено.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна
страна следното:
Съдът намира, че е налице първото от наведените от ищеца основания
за нищожност на процесната неустоечна клауза, а именно като накърняваща
добрите нрави. Процесната неустойка от договора за паричен заем е
предвидена за неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение на
заема чрез поръчител или банкова гаранция, като е въведен изключително
4
кратък срок за представяне на тези обезпечения- 3-дневен от получаване на
заемната сума, както и са въведени редица сложни условия, на които да
отговаря поръчителя, в голямата си част несъобразени с конкретния размер на
предоставения заем. При съобразяване на тези характеристики следва, че
неустойката очевидно не съответства на въведените й функции да служи за
обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на
договорните задължения. На първо място горното следва от това, че на
заемателя е отпуснат заем в размер на 1 700 лв., а уговорената и начислена
неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е
в размер на 2 139,47 лв., т. е. надхвърляща главницата по заема. Освен това
неустойката се начислява еднократно и за неизпълнение на непарично
задължение /компенсаторна неустойка/, т. е. неустойката не е уговорена за
забава за неизпълнение на вноските по заема и за периода на неизпълнението,
поради което е изключено да се приеме, че размерът й се получава твърде
висок в сравнение с дължимата сума и с реалните вреди и това се дължи на
периода на неизпълнение от страна на ответника. На практика неустойка би
се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за
внасяне на договорените вноски. Основното задължение на длъжника по
договора за заем е да върне предоставените му в заем парични средства, да
заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните
разходи по събирането на задължението, но с процесната неустойка
възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не
се осъществява обезщетителната й функция. Липсва и обезпечителният
елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила
тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да
бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните
задължения, като проверката за кредитоспособността на потребителя следва
да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита, за което на
кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира
информация /чл. 16 и сл. от ЗПК/ и едва след анализа й да прецени дали да
предостави заемната сума. С така въведеното задължение за представяне на
обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за
възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това
прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на
това свое задължение. Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната
5
функция, тъй като задължението на кредитополучателя отнасящо се до
осигуряване на поръчители не е определено като предварително условие за
сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите
съдът преценява като утежнени и затрудняващи получаването на информация
за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3 - дневен срок
от усвояване на сумата на договора за заем, като по този начин се нарушава и
принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да
създаде предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от
периодичните вноски е включена част от нея, т. е. води до оскъпяване на
заема. Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при
неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на
насрещната престация, от която кредиторът би бил лишен при неизпълнение,
а произтича от неприсъщо за договора за заем задължение на длъжника,
което не е свързано с изпълнение на основното задължение на длъжника по
договора, а възниква впоследствие от липса на обезпечение чрез
поръчителство. Претендираната неустойка противоречи и на чл. 143 ал. 2 т. 5
от ЗЗП, който предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка.
В заключение може да се обобщи, че предявеният от ищцата М. М.
отрицателен установителен иск се явява основателен и доказан и следва да
бъде уважен като такъв.
По въпроса за разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал.6 от ГПК ответника
дължи в полза на съда държавна такса върху уважения иск в размер на
85,58лв.
Процесуалният представител на ищеца претендира разноски за
предоставена безплатна правна помощ.
Относно дължимостта и размерът на това възнаграждение е налице спор
между страните.
Съдът споделя съдебната практика, приемаща, че принципно не е
необходимо да се провежда нарочно доказване на предпоставките за
предоставяне на безплатна адвокатска помощ, но ако противната страна
твърди, че предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не
6
са налице и че страните по договора за адвокатска услуга са договорили
предоставяне на адвокатска помощ без насрещно заплащане по други
съображения, различни от посочените в чл.38 ЗА, тя следва да представи
доказателства в подкрепа на това свое твърдение, като опровергае наличието
на поддържаното основание (Определение № 163 от 13.06.2016 г. по ч.гр.д. №
2266 / 2016 на ВКС, I г.о.).
Съдът счита че в случая наличието на поддържаното основание за
предоставяне на безплатна правна помощ е налице. Съдът не изследва дали
действително клиента е материално затруднен при преценка на имотно и
парично състояние към датата на иницииране на настоящото производство –
29.11.2023г., а в случая е налице и декларация на ищеца за липса на доходи и
и имущество, от което да се издържа. При заявеното от ответника оспорване е
необходимо същия да докаже, че предоставянето на безплатната помощ е
уговорено по други съображения от посочените по чл.38 от ЗА. Тези други
съображения следва да се твърдят и докажат. В случая ответника твърди
злоупотреба с право, целяща да се печелят пари от разноски в тежест на Сити
Кеш при образуването на отделни производства; явно домогване на ищеца да
използва съдебната система като инструмент за получаване на материална
облага, чрез недобросъвестност и шиканиране на процеса. По това
възражение, съдът намира, че то не може да се приеме за доказано. Воденето
на множество дела между същите страни, търсейки реализиране на права,
произтичащи от различни правоотношения, е допустимо, макар и да е налице
сходност на подлежащите на изследване релевантни факти. Ответното
дружество е страна по правоотношения, в които е икономически по-силния
субект и предлага кредитиране при уговорка на нищожни клаузи,
натоварващи непропорционално икономически по-слабия субект.
Реализирането на правата на страната, за която нищожната клауза създава
задължения може да стане само по съдебен ред, след като не е налице отмяна
на тази клауза по съглашение на страните по правоотношението.
Относно размерът на възнаграждение, което е дължимо на адвоката,
съдът приема, че то следва да се определи с оглед на фактическата и правна
сложност на делото, като не се счита обвързан от опредените с Наредба № 1
МРАВ минимални размери на адвокатските възнаграждения, в каквато насока
е тълкуването на Съюзното право, дадено с решение от 24.01.2024 г. на Съда
7
на Европейския съюз по дело C-438/22 г.
Възнаграждението на осъществилия безплатна правна помощ адвокат
следва да се определи като се отчете единствено спецификата на конкретния
случа и действителната фактическа и правна сложност на делото.
При това, съдът съобразява, че адвоката осъществява правна помощ на
същия ищец по множество идентични спорове, инициирани в отделни
производства. Макар и споровете да произтичат от правоотношения по
различни договори, те не се отличават със специфики и професионалната
работа по тях може да бъде извършвана общо, а с оглед воденето им по
различни дела е дължимо възнаграждение на адвоката по всяко от тях.
Отчитайки горното, съдът счита, че на осъществилия безплатна правна
помощ адвокат е дължимо възнаграждение в размер на 400лв. Доколкото
адвоката е регистриран по ЗДДС следва да се съобрази и дължимия данък и
общо възнаграждението се определи на 480лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните М. Г.
М. с ЕГН ********** и „СИТИ КЕШ“ ООД с ЕИК ***, че клаузата на чл.11
от Договор за потребителски кредит № ***, регламентираща неустойка за
непредоставено обезпечение, е нищожна.
ОСЪЖДА СИТИ КЕШ“ ООД с ЕИК *** , със седалище и адрес на
управление ***, да заплати в полза на Плевенски районен съд, сумата от
85,58 лв., представляваща дължима по производството държавна такса.
ОСЪЖДА СИТИ КЕШ“ ООД с ЕИК *** , със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на адвокат Д. В. М. от ***, с адрес на кантора
***, адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от ЗА, в размер на 480 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
8