РЕШЕНИЕ
№ 272
гр. Радомир, 15.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РАДОМИР, ІV СЪСТАВ, в публично заседание на
осми декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ
при участието на секретаря М. Д. М.
като разгледа докладваното от РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело
№ 20251730100857 по описа за 2025 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал.
1 ЗЗП и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че ищцата е страна по договор за потребителски кредит №
../06.01.2025 г., подписан с ответното дружество „К.“ Е., по силата на който е получила в заем
сумата в размер на 2400,00 лева, при ГПР от 63,31% и годишен лихвен процент от 50,00%. Общата
дължима сума по договора била в размер на 5964,00 лева.
Според ищцата процесният договор за кредит е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД,
тъй като съдържал неравноправни клаузи. Твърди, че посоченият в договора размер на ГЛП от
50,00% е прекомерен, тъй като надхвърлял трикратния размер на законната лихва, която към
06.01.2025 г. била 12,95%.
На следващо място, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразявал общите разходи по кредита за потребителя, като в ал. 4 на визираната правна норма бил
посочен неговият максимално допустим размер - пет пъти размера на законната лихва. В
сключения между страните договор за кредит ГПР бил увеличен по скрит начин, тъй като в него не
била включена дължимата неустойка по договора в размер на 2307,08 лева.
Поддържа, че според разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал, 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания водело до настъпването
на тази недействителност. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит
следвало да съдържа и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Спазването на това изчисление давало информация на
1
потребителя какъв е размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В ГПР следвало да
бъдат изрично описани всички разходи, които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. В настоящия случай липсвала ясно разписана методика на
формиране на годишния процент на разходите по кредита - кои компоненти точно са включени в
него и как се формира същият. По този начин потребителят бил поставен в невъзможност да
разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Кумулирането на неустойката към погасителните вноски, водело до скрито оскъпяване на
кредита, защото посоченият размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР от 63,31%
нараствал допълнително и обогатявал неоснователно кредитора, като въвеждал допълнителен
източник на доход на икономически по-силната страна, извън посочените ГЛП и ГПР.
Сочи, че към настоящия момент е изплатила кредита предсрочно, като е внесла сумата от
2571,52 лева на 22.01.2025 г. Според ищцата по един нищожен договор заемателят следвало да
върне единствено главницата по договора, какъвто бил и настоящият случай. Всички надвнесени
суми следвало да се върнат обратно на ищцата, тъй като били дадени по един нищожен договор и
представлявали неоснователно обогатяване на ответника.
По изложените съображения, моли съда да постанови решение, с което да прогласи за
нищожен договор за потребителски кредит № ..../06.01.2025 г., сключен между Л. К. Б. и „К.....“
Е......
Моли съда да осъди ответното дружество „К...“ Е. да заплати на ищцата на основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата в размер на 171,52 лева, представляваща платена без основание сума по
договор за потребителски кредит №......../06.01.2025 г., сключен между Л. К. Б. и „К....“ Е.....
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва
предявените искове, с твърдения, че неустоечната клауза не е част от съществените параметри на
договора за заем и дори същата да бъде призната за нищожна, това не водело до нищожност на
целия договор за кредит.
Наред с това, твърди, че клаузата, с която е определена и приложимата лихва по кредита, е
индивидуално уговорена и съставена на ясен и разбираем език. Изразеният размер на лихвеният
разход върху предоставената сума не изисквал преценка за неравноправен характер на договорната
клауза, тъй като бил част от основния предмет на договора.
Сочи и че размерът на ГПР по договора не надхвърлял нормативно определения лимит на ГПР
към датата на сключване на договора от 64,75%, от което следвало, че не е допуснато нарушение на
чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Уговорената неустойка не следвало да бъде включена в размера на ГПР, тъй като разходите,
които се включват в ГПР, били такива, с които кредиторът е наясно към датата на сключване на
договора. Неустойката била индивидуално договорена между страните и същата била дължима
след сключването на договора, от което следвало, че към датата на сключване на договора
кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за плащането ú.
По отношение на клаузата за неустойка сочи, че кредитополучателят е разполагал с 14 дни, в
които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, като именно чрез
възможността за отказ от договора се гарантирали в най-пълна степен правата на потребителя в
случай, че последният реши, че е сключил договора при недостатъчно изгодни за него условия.
Според ответника клаузите на договора били индивидуално договорени с кредитополучателя,
2
същите били ясно и точно описани, като давали на потребителя яснота и предвидимост за всички
аспекти на финансовото му задължение към търговеца.
Оспорва и предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД по основание и размер,
като твърди, че ищцата не е представила доказателства за извършеното плащане на процесната
сума.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното от фактическа
страна:
По делото е представен и приет договор за потребителски кредит № ..../06.01.2025 г., сключен
между „К...“ Е... (кредитор) и Л. К. Б. (кредитополучател), по силата на който кредиторът е
предоставил на кредитополучателя в заем сумата от 2400,00 лева, която кредитополучателят се е
задължил да върне в срок до 06.07.2026 г. Страните са уговорили следните условия по сключения
между тях договор: фиксиран лихвен процент – 50,00%; годишен процент на разходите – 63,31%;
общ размер на всички плащания – 3656,92 лева. В чл. 13, ал. 5 от договора е посочено, че при
непредставяне на договореното в чл. 6 обезпечение (поръчителство) в 14-дневен срок от
сключването му или ако представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в договора
за кредит, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 2307,08 лева.
По делото е прието заключение по допуснатата съдебно – счетоводна експертиза, от което се
установява, че ГПР по договор за потребителски кредит № ....../06.01.2025 г., с включване на сумата
в размер на 2307,08 лева, представляваща неустойка по договора, би се увеличил до 234,16%.
Според вещото лице ищцата е извършила плащане по договора за кредит в общ размер на
2571,52 лева, от които 2400,00 лева - главница, 51,52 лева – договорна лихва, 96,00 лева – неустойка
и 24,00 лева - такса.
Съдът кредитира заключението на вещото лице, като неоспорено от страните и дадено от вещо
лице, в чиято компетентност и безпристрастност няма основания да се съмнява.
Приетото за установено от фактическа страна обуславя следните правни изводи:
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП:
По делото не е спорно, че страните са били в облигационно правоотношение по сключен
договор за потребителски кредит № ....../06.01.2025 г., съгласно който на ищцата е предоставен
кредит в общ размер на 2400,00 лева. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика
и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и
последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Преценката относно действителността на процесния договор за потребителски кредит следва
да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия
ЗПК, при действието на който е сключен договорът. В случая и от съвкупната преценка на
събраните по делото доказателства не може да се приеме, че процесното договорно съглашение
отговаря изцяло на изискванията, съдържащи се в глава ІІІ („Договор за потребителски кредит.
Форма и съдържание“), чл. 9 - чл. 11 ЗПК.
В това договорно правоотношение ищцата има качеството на потребител по смисъла на чл. 9,
ал. 3 ЗПК, а договорът е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК. Тъй като
ищцата е физическо лице, за което няма данни при сключването на процесния договор да е
действало в рамките на своя професионална или търговска дейност, а ответникът е търговско
3
дружество с предмет на дейност кредитиране, в правоотношението ответникът действа в
качеството на „търговец“ според легалната дефиниция, дадена в § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП, а ищцата
има качеството на „потребител“ според легалната дефиниция в § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
Определянето на годишния процент на разходите по кредита е дефиниран в нормата на чл. 19,
ал. 1 от ЗПК - изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Според дефиницията дадена в § 1, т. 1 „общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.
Действията по предоставяне на обезпечение за отпускане на кредит, респективно
задължението за неустойка при непредоставянето на такова обезпечение, са свързани с кредитното
правоотношение, като обуславят усвояването му. Поради това съдът приема, че неустойката по чл.
13, ал. 5 от договора представлява разход по кредита, който следва да бъде включен в годишния
процент на разходите. В този смисъл е и даденото задължително тълкуване в Решение на СЕС от
21.03.2024 г. по дело C714/22 член 3, буква ж) от Директива 2008/48. В случая в нарушение на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора за кредит не е отразен действителният годишен процент на
разходите, като не са посочени всички разходи и допускания, а именно предвидената договорна
неустойка в размер на 2307,08 лева.
Наред с това, при включване на вземането за неустойка в ГПР се налага извод, че процесният
договор за потребителски кредит е сключен в противоречие със закона - противоречи на
установеното в нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК изискване годишният процент на разходите да не бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от
Постановление на МС № 426/18.12.2014 г. определя размер на законната лихва по просрочени
парични задължения в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка плюс 10
процентни пункта. Към датата на сключване на процесния договор – 06.01.2025 г. обявеният от БНБ
основен лихвен процент е 2,95, поради което размерът на законната лихва възлиза на 12,95 %. Така
максималният допустим от закона размер на ГПР е 64,75%. При заемна сума от 2400,00 лева и
обща сума за връщане от 3656,92 лева ГПР е в размер на 234,16% според заключението по
изслушаната ССчЕ.
Въз основа на гореописаните мотиви съдът намира процесния договор за кредит за нищожен
поради противоречие със закона, поради което искът по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП е
основателен и като такъв съдът следва да го уважи.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
При недействителност на договора потребителят дължи единствено връщане на получената по
кредита сума, но не и други разходи по заема - чл. 23 ЗПК. По делото няма спор, а се установява и
от заключението по изслушаната ССчЕ, че по кредита е платена сума в общ размер на 2571,52 лева,
в т. ч. главница в размер на 2400,00 лева. Така няма спор между страните за размера на платените
над главницата суми, които се явяват заплатени при начална липса на основание и ответникът
следва да бъде осъден да ги върне на ищцата. След като е налице нищожен договор, по него не се
4
дължи изпълнение от потребителя над главницата, а платеното отгоре се явява недължимо и
подлежи на връщане.
С оглед изложеното, искът с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД следва да бъде уважен в
предявения размер от 171,52 лева.
По разноските:
В производството по делото ищцата е представлявана от пълномощник, на когото не е
заплатила адвокатско възнаграждение и в тази връзка моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения
договор за правна защита и съдействие от 31.07.2025 г. е посочено, че ищцата се представлява
безплатно от адв. Л. Б. от САК поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА представлява основание за оказването на безплатна адвокатска помощ.
Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът следва да определи
възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 и да осъди
другата страна да го заплати (чл. 2, ал. 2 от ЗА). Във връзка с направеното от ответното дружество
възражение за прекомерност, съдът, като съобрази критериите по решението по дело С-57/15 на
СЕС за разумност и пропорционалност при определяне на адвокатското възнаграждение, счита, че
при определяне на възнаграждението на процесуалния представител на ищцата следва да вземе
предвид ниската фактическа и правна сложност на делото, вида на претенцията, материалния
интерес, броя на страните по делото, обема на доказателствения материал, приложимите по спора
национални и международни правни норми, броя на заседанията - в конкретния случай е проведено
едно открито съдебно заседание, в което не се е явила страната и нейният пълномощник.
Съобразявайки горните критерии, съдът намира, че следва да определи адвокатско
възнаграждение на адв. Л. Б. от САК за всеки от двата предявени иска в общ размер на 800,00 лева.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати по
сметка на РС – Радомир в полза на бюджета на съдебната власт държавна такса по предявените
искове в размер на 196,28 лева, както и сумата в размер на 210,00 лева, представляваща
възнаграждение за вещо лице.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН договор за потребителски кредит № ..../06.01.2025 г., сключен
между „К.“ .., с ЕИК: .,.. със седалище и адрес на управление: гр. С.., р-н „М..“, бул. „Ц... ш.“ № .,
ет.. и Л. К. Б., с ЕГН: **********, с адрес: гр. Р...., ЖК „А..“, бл. ..., ет. ., ап. ..
ОСЪЖДА „К....“ Е., с ЕИК....: ., със седалище и адрес на управление: гр... С., р-н „М.“, б.ул.
„.Ц. ш..“ .№ ., ет. . да заплати на Л. К. Б., с ЕГН: **********, с адрес: гр. Р., ЖК „.А...“, бл. ., ет. ., ап.
. сумата в размер на 171,52 лева (сто седемдесет и един лева и петдесет и две стотинки),
представляваща платена без основание сума по договор за потребителски кредит № .../06.01.2025 г.
ОСЪЖДА „К.“ Е., с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н „М.“, бул. „Ц. ш.“
№ ., ет... да заплати на адв. Л. К. Б. от САК сумата от 800,00 лева (седемстотин лева),
представляваща адвокатско възнаграждение, дължимо на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.
5
ОСЪЖДА „.К.“ Е., с ЕИК: ...., със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н „М.“, бул. „Ц.
ш.“ № ., ет. . да заплати по сметка на РС – Радомир в полза на бюджета на съдебната власт сумата в
размер на 406,28 лева (четиристотин и шест лева и двадесет и осем стотинки), представляваща
дължима държавна такса в производството пред настоящата инстанция, както и възнаграждение за
вещо лице.
Решението подлежи на обжалване пред Пернишкия окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Радомир: _______________________
6