№ 19119
гр. София, 23.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 65 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:КАЛИНА В. СТАНЧЕВА
при участието на секретаря ЗОРНИЦА ЛЮДМ. ПЕШЕВА
като разгледа докладваното от КАЛИНА В. СТАНЧЕВА Гражданско дело №
20241110173299 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 422 от Гражданския процесуален кодекс ГПК).
Образувано е по искова молба, подадена от „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК *********
срещу К. А., ЕГН **********, с която са предявени кумулативно обективно съединени
установителни искове чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 6 ЗПФУР за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумите, както следва: сумата от
333,33 лв., представляваща остатък от главница по Договор за предоставяне на кредит от
разстояние № 449685/12.08.2023 г. за вноска с падежна дата 11.10.2023 г., ведно със
законната лихва от 15.05.2024 г. до окончателното плащане, както и сумата от 66 лв.,
представляваща договорна лихва за периода от 12.08.2023 г. до 11.09.2023 г., за които суми е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 29.05.2024 г.
по ч. гр. д. № 28613/2024 г. по описа на СРС, 65-ти състав.
Ищецът „Изи Финанс“ ЕООД твърди, че между него и ответницата К. А.
съществувало облигационно правоотношение по силата на договор за предоставяне на
кредит от разстояние № 449685 от 12.08.2023 г., сключен по реда на чл. 6 ЗПФУР, като
отношенията между страните се регулират от общи условия за предоставяне на кредит от
разстояние, публикувани на електронен адрес: www.minizaem.bg. Сочи, че договорът се
сключва след регистрация на клиента в сайта и попълване на въпросник, както и маркиране
на полето „Съгласен съм с общите условия“, с което безусловно е приел същите, след което
кандидатът подлежи на одобряване. Твърди, че в хода на кандидатстване
кредитополучателят е изпратил снимка на личната си карта, за която от ищцовото дружество
е направена справка за валидност, от която се установявало, че същата е валидна. Сочи, че за
сравнение е предоставена и снимка тип „селфи“, при която ответницата държи лицето на
личната карта до своето. Сочи, че бил извършен и видеоразговор, в който се потвърждавало
самоличността на лицето. Посочва, че по този начин кредитополучателят сключва договора
за предоставяне на кредит от разстояние, а кредитодателят му изпраща съобщение по
телефон, с което го уведомява, че паричните средства са преведени по посочения от него
начин. Твърди, че описаната процедура била извършена от ответника, в резултат на което на
същия е отпуснат кредит с главница в размер на 2 000 лв., която на основание чл. 2, ал. 2 от
договора е била преведена по банкова сметка с титуляр К. А. в „Първа инвестиционна
1
банка“ АД. Сочи, че сумата по кредита е следвало да бъде върната чрез 6 месечни
погасителни вноски, от които първите 5 в размер на 333,33 лв., а 6-та в размер на 333,35 лв.,
падежирали в периода от 11.09.2023 г. до 08.02.2024 г., като претендира само вноската с
настъпил падеж на 11.10.2023 г. в размер на 333,33 лв. Твърди, че вноските били дължими,
ведно с договорна лихва при уговорен лихвен процент от 40,15 %, която за периода от
12.08.2023 г. до 11.09.2023 г. възлизала в размер на 66 лв. Моли съда да уважи предявените
искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответницата К. А., с
който оспорва исковете като неоснователни. Не оспорва сключването на процесния договор
за кредит, както и да е получила заемната сума по същия в размер на 2 000 лева, но оспорва
основанието на което се претендират исковите суми.
Ответницата К. А. предявява насрещен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1
ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за прогласяване на нищожността на договор за
предоставяне на кредит от разстояние № 449685 от 12.08.2023 г. поради неточно посочено в
него ГПР, за което излага подробни аргументи. Счита, че процесният договор е нищожен,
тъй като в посочения в същия ГПР не е включена сумата, предвидена като неустойка, в
случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение от
кредитополучателя в размер на 797,76 лв. Твърди, че размерът на ГПР е неправилно
изчислен, като действителният такъв не отговаря на изискването на нормата на чл. 19, ал. 4
ЗПК. Навежда твърдения за нищожност на уговорената в процесния договор неустойка за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, поради противоречие с
добрите нрави и поради нарушаване принципа на справедливостта, както и че същата е
неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на насрещната исковата молба от
ответника по насрещния иск от „Изи Финанс“ ЕООД, като счита, че същата не отговаря на
изискванията по чл. 211 от ГПК. Намира я за недопустима, понеже на практика защитата на
ответника в производството по първоначално заведените претенции, се изразява в
доказването на онова, което първоначалната ответница претендира в насрещната искова
молба - прогласяване на процесния договор за кредит от разстояние за недействителен. По
същество – намира насрещната искова молба за неоснователна и моли за нейното
отхвърляне. Претендират се разноски на основание чл. 78, ал. 2, евентуално ал. 3 от ГПК.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
От представен като доказателство по делото Договор за предоставяне на кредит №
449685/12.08.2023 г., се установява, че между „Изи Финанс“ ЕООД и К. А. е сключен
договор за кредит за сумата от 2000 лв. за периода от 180 дни, с падежна дата – 11.09.2023 г.
Уговорена е възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер на
40,15 % и годишен процент на разходите от 48,44 %, като общата сума, дължима за връщане
от кредитополучателя възлиза на 2230,94 лв. / в случай на предоставяне на обезпечение по
чл. 3, ал. 1 от договора и изплащане на погасителните вноски в срок/, респ. на сумата от
3028,70 лв. / при непредставяне на обезпечение по чл. 3, ал. 1 от договора и изплащане на
погасителните вноски в срок/. В клаузата на чл. 2, ал. 2 от договора се предвижда, че
кредиторът се задължава да предаде на потребителя главницата в деня на подписване на
договора, чрез превод по посочена от него банкова сметка или в офис на „Изи Пей“ АД.
В договора за предоставяне на кредит потребителят е индивидуализиран чрез
посочване на трите му имена, ЕГН, номер на лична карта, е-mail, личен мобилен телефонен
номер, постоянен и настоящ адрес.
По делото са приети Общи условия на договора за кредит, в които е описан реда за
кандидатстване за кредит от разстояние. Съгласно т.1.1 от ОУ кандидатът посещава уебсайт
www.minizaem.bg или www.easyfinance.bg, избира типа кредит, размера на сумата, както и
срока, за който кредитът ще се връща, като изборът става чрез главната страница на сайта с
натискането на бутон „Вземи сега“. Отразено е, че в този момент кандидатът получава
предварителна информация за сумата, периода, датата на получаване, лихвата и падежа на
кредита, за който кандидатства. За определяне кредитоспособността на кандидата за кредит,
2
същият попълва въпросник, публикуван на сайта, след което натиска бутон „Напред“ и
изпраща своето изрично искане за предоставяне на кредит от разстояние, както и молбата за
кредит, която ще бъде разгледана. До 30 минути от изпращането на попълнения на сайта
въпросник, съгласието за обработване на лични данни, предварителното искане за
предоставяне на кредит от разстояние, молбата за кредит, кандидатът получава писмо на
посочената от него електронна поща, с което бива уведомен, дали е одобрен или не за
отпускане на кредит от разстояние. В случай, че кандидатът бъде одобрен, заедно с
уведомлението за това, получава на посочената от него електронна поща: преддоговорна
информация във формата на стандартен европейски формуляр, действащите общи условия –
неразделна част от договора, а също така и линк, който след активирането му отваря
профила на кандидата и там той може да се запознае с проекта на договор за предоставяне
на кредит.
В 7-дневен срок кандидатът потвърждава в профила си сключването на договора за
предоставяне на кредит от разстояние, заедно с общите условия – неразделна част от него и
стандартния европейски формуляр, попълвайки и цифров код, изпратен му от „Изи Финанс“
ЕООД под формата на кратко текстово съобщение (СМС) на телефонния номер, който е
предоставил при кандидатстването. Договорът за предоставяне на кредит се счита за
сключен след като кандидатът потвърди, че е запознат и приема същия, заедно с общите
условия и стандартния европейски формуляр, в сила към момента на сключването му. В
общите условия се предвижда още, че договарянето се осъществява чрез средствата за
комуникация от разстояние (електронна поща, уебсайт и телефон), като договорът за
предоставяне на кредит се сключва във формата на електронен документ при условията и
реда на ЗПФУР, ЗПК, ЗЕДЕП, ЗЗД и ЗПУПС. До 30 минути от сключване на договора,
кредиторът изпраща на потребителя електронно писмо, с което го уведомява, че паричните
средства са преведени или по посочена в него банкова сметка, или на каса на офис на
„Изипей“ АД.
Представено е платежно нареждане за вътрешнобанков превод на „Първа
инвестиционна банка“ АД от 26.07.2021 г., от който се установява, че в деня на сключване на
процесния договор – 12.08.2025 г., в 09:50 часа, кредиторът „Изи Финанс“ ЕООД е извършил
паричен превод в полза на ответницата К. А. за сумата в размер на 2000 лв., с посочено
основание: Договор за заем № 449685 (номера на договора за кредит).
Изведените до момента правно релевантни факти, прочие, са безспорни между
страните, а именно сключването на процесния договор за кредит от разстояние с
установеното съдържание за сумата в размер на 2 000 лева и изплащането на посочената
сума в полза на кредитополучателя. Безспорно е също, че ответницата е извършвала
плащания съгласно погасителния план, но в един момент е преустановила плащането.
Спорният момент по делото се свежда до това дали договорът е действителен с оглед
уговорките, съдържими в него, респ. дали ответницата – кредитополучател дължи връщане
на непогасените суми и ако да – в какъв размер.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
По предявени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД,
вр. чл. 6 ЗПФУР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Основателността на исковете се обуславя от установяване от ищеца наличието на
следните предпоставки: валидно облигационно правоотношение между него и ответника,
възникнало по силата на процесния договор за предоставяне на кредит от разстояние №
449685 от 12.08.2023 г. с твърдяното съдържание, в т. ч. и надлежното изпълнение на
процедурата за сключване на същия в твърдяната форма; изпълнение на задължението си по
договора за предоставяне на заемната сума на ответника; валидно постигната уговорка за
връщане на кредита с надбавка лихва; настъпване на изискуемостта на вземанията и техния
размер; изпадане на ответника в забава плащането на сумите по договора, както размера на
задължението.
3
Съгласно разпоредбата на чл. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение
за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на
стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят
заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични
вноски през целия период на тяхното предоставяне. Договорът за потребителски кредит
следва да се сключи в писмена форма на хартиен или друг траен носител със
задължителното му съдържание по чл. 11 ЗПК. Съгласно § 1, т. 10 от ДР на ЗПК „траен
носител“ е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява адресирана до
него информация по начин, който позволява лесното използване за период от време,
съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който позволява
непромененото възпроизвеждане на съхранената информация.
В ЗПК е предвидена възможност договорът за потребителски кредит да бъде
сключен от разстояние. Съгласно разпоредбата на чл. 6 ЗПФУР договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител
като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора
страните използват изключително и само средства за комуникация от разстояние - едно или
повече.
Съгласно чл. 3 ЗЕДЕУУ писмената форма на документ е спазена, ако е съставен
електронен документ, съдържащ електронно изявление. Електронното изявление е
представено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа несловесна
информация (чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕУУ). Същото се счита за подписано при условията на чл.
13, ал. 1 ЗЕДЕУУ – за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена
или логически свързана с електронното изявление за установяване на авторството му.
Съдебната практика приема, че електронният документ не е необходимо да бъде
инкорпориран на хартия и подписан. В този смисъл е и легалната дефиниция на понятието
по чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23
юли 2014 г., съобразно която електронен документ означава всяко съдържание, съхранявано
в електронна форма, по-специално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис.
Съобразно разпоредбата на чл. 4, изр. 1 ЗЕДЕУУ автор на електронното изявление е лицето,
което се сочи като негов извършител.
В случая, по делото е представен в писмен вид договора, сключен между страните,
като възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя
характеристиките му. Представеният по делото препис, заверен от страната, е годно и
достатъчно доказателство за авторството на изявлението и за съдържанието му /арг. от чл.
184, ал. 1 ГПК/. Преписът има значението на носител, обективиращ частни, подписани от
страните, документи, които съгласно чл. 180 ГПК се ползват с формална
доказателствена сила за авторството им. Ако другата страна не поиска предоставяне на
документа на електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за
авторството на волеизявлението и съдържанието му (в този смисъл е Решение №
70/19.02.2014 г. по гр. д. № 868/12 г. на ВКС, IV г. о.). Същият съдържа електронно
изявление (попълнен електронен формуляр), като доколкото не съдържа характеристиките
на усъвършенстван или квалифициран електронен подпис по см. на чл. 13, ал. 2 и 3
ЗЕДЕУУ, то следва да се приеме, че документът е подписан с обикновен електронен подпис
– част от електронните изявления са свързани и с установяване на авторството на документа,
като съдържат информация за самоличността на лицето, от което изхождат изявленията –
трите имена на ответницата, адрес, телефон, ЕГН, сметка и други. Действително значение на
подписан
саморъчен документ е придадено само на този електронен документ, към който е прибавен
квалифициран електронен подпис, но разпоредбата на чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ допуска
страните да се съгласят в отношенията им помежду им да придадат на обикновения
електронен подпис стойността на саморъчен.
4
В случая с оглед ангажираните по делото писмени доказателства – договор за кредит
от разстояние № 449685 от 12.08.2023 г. и общи условия към него, съдът приема за
установено, че от страна на ответника К. А. е положен електронен подпис по смисъла на чл.
13 от ЗЕДЕУУ върху договора за кредит, респ. може да се направи извод относно
авторството на документите, поради което те се ползват с формална доказателствена сила,
предвидена в чл. 180 от ГПК.
Действително, по делото не е представен самият стандартен европейски формуляр за
кандидатстване за кредит, но с оглед факта, че в наличния екземпляр на договор за
предоставяне на кредит № 449685 от 12.08.2023 г., съдържащ подробна информация относно
личните данни на ответницата К. А., в т. ч. и пълни имена, ЕГН, номер на лична карта, е-
mail, личен мобилен телефонен номер, постоянен и настоящ адрес, с която информация няма
основание да се счита, че кредитодателят би разполагал в случай, че същата не му е била
предоставена именно от кредитополучателя, съдът приема, че същият е бил сключен именно
от нея, която се е съгласила на отправеното му предложение от ищеца, предоставяйки му
своите лични данни.
Доказателство за приемане на предложението от страна на кредитополучателя е
представения договор за кредит № 449685, който не може да бъде генериран, без кредитът
да бъде одобрен. С оглед изложеното, се налага изводът, че е налице валидно сключен
договор между страните на 12.08.2023 г. Още повече, че ответницата е извършвала плащания
по него, съгласно предоставения й погасителен план.
Договорът за кредит представлява разновидност на договора за заем за потребление,
който е реален договор, и за да се приеме, че е сключен и е породил действие, следва да е
налице реално предаване на заемната сума от заемодателя на заемателя. При предаване на
паричната сума е налице възникнало облигационно правоотношение, което поражда
едностранно задължение за заемателя да върне заетата сума. Обстоятелството, че заемната
сума е предадена на ответницата се установява от представените по делото писмени
доказателства, както и от твърденията на ответницата А., че е направила плащане по този
договор, тълкувано в светлината на чл. 175 ГПК.
Предвид изложеното, съдът намира, че между „Изи Финанс“ ЕООД и ответницата К.
А. е налице валидно възникнало облигационно правоотношение, произтичащо от процесния
договор за предоставяне на кредит от разстояние № 449685 от 12.08.2023 г., по който ищецът
е изпълнил основното си задължение към ответника, в качеството му на кредитополучател,
предоставяйки му реално заемната сума, предмет на договора, в размер от 2000 лв., а той от
своя страна я е усвоил. Доколкото страна по него, в качеството си на кредитополучател, е
физическо лице, за което няма данни и не се твърди да е действало в рамките на своя
професионална или търговска дейност и предвид предмета на сделката, то в случая
договорната обвързаност между страните попада в обхвата на дефинитивната норма на чл. 9,
ал. 1 от ЗПК (Обн. в ДВ бр.18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.) и спрямо същата са
приложими не само специалните изисквания към съдържанието на договора за
потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя, регламентирана
в ЗЗП (Обн. В ДВ бр. 99 от 09.12.2005 г., в сила от 10.06.2006 г.) – арг. § 13, т. 1 от ДР на
ЗЗП, който въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Съдът следи служебно за нищожността на договорните клаузи, предмет на договора,
когато тя е свързана с противоречие на закона или на добрите нрави и това противоречие
произтича пряко от твърденията и доказателства по делото /ТР № 1/20 г. на ОСГТК на ВКС/.
Освен това съдът следи служебно и за наличието на неравноправни клаузи в договор,
сключен с потребител /чл. 7, ал. 3, изр. 1 ГПК/.
Съгласно т. 9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираме език и съдържа: лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и
индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент,
5
както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1
начин. Неспазването на което и да е от тях според императивната норма на чл. 22 ЗПК води
до недействителност на договора за потребителски кредит.
В случая договорът за потребителски кредит е сключен в електронна форма, като е
възпроизведен и на хартиен носител, написан е ясно, четливо и на разбираем език, без да е
доказано, че е изготвен с шрифт, който е по-малък от изискуемия от закона, посочен е
годишният лихвен процент – 40,15 %, като не е предвидена възможност за промяната му,
тъй като същият е фиксиран, и общата сума, дължима от потребителя по кредита, изчислена
към момента на сключване на договора, посочен е и годишният процент на разходите – 48,44
%.
Настоящият съдебен състав приема обаче, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, а според ал. 2 от същата норма годишният процент
на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат
предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания.
В случая в представения договор за потребителски кредит е посочен процент на
ГПР 48,44 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер
не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява
действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно –
неустойката в размер на 132,96 лв., която се начислява автоматично от заемодателя в случай
на непредставяне на обезпечение по кредита.
Настоящият състав приема, че уговорената в процесния договор „неустойка“ е
разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент
на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК,
който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент
плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 %
от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл.
19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
6
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по - специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Съгласно т. 2 „обща сума, дължима от
потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за
потребителя.
Според практиката на СЕС – решение по дело С-686/19, в понятието „общи
разходи по кредита за потребителя“ се обозначават всички разходи, които потребителят е
длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на кредитора, включително
комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора.
Съгласно разясненията, дадени от Съда на ЕС по дело С-779/18, съдът разполага с
възможността да контролира неравноправния характер при определяне на годишния
процент на разходите, дори при законово установената граница.
В случая е несъмнено, че получаването на заема е било обусловено от предоставяне
на едно от посочените „обезпечения“, като кредитополучателят се е съгласил да заплати
неустойка в размер на 132,96 лв. С уговорената в чл. 4, вр. чл. 3 неустоечна клауза се цели
единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на заемната
сума - т. нар. „скрита възнаградителна лихва“, доколкото още към момента на
предоставянето на кредита, кредиторът е със съзнанието, че освен уговорената
възнаградителна лихва, той ще получи и допълнително плащане под формата на
предвидената неустойка.
В случая не е необходимо да има изслушано заключение по ССчЕ по делото, за да се
установи, че с прибавянето на неустойка в размер на 132,96 лв. (значително по-висока по
размер от вноските за лихва (с различна стойност, максималната от които – 66 лв.), размерът
на лихвите и разходите по кредита значително надхвърля установения максимален праг от
50 %. Още повече, че дори без прибавяне на значителния разход за неустойка, ГПР-то на
процесния кредит е много близко до лимитът от 50 %, а именно 48,44 %.
В аспекта на изложеното съдът приема, че обсъжданата клауза от договора носи
характеристиките на неравноправна такава по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорена
във вреда на потребителя. Същата не отговаря на изискванията за добросъвестност и внася
значително неравновесие в правата и задълженията между страните. Същата попада под
хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на
задължението си за предоставяне на обезпечение по договора след неговото сключване да
заплати необосновано висока с оглед цената на договора за кредит за потребителя
неустойка. Следва да се посочи и задължението на кредитора преди сключването на
договора за кредит да оцени кредитоспособността на потребителя, като извърши справки в
достъпните му бази данни и регистри и ако прецени, че не е достатъчно платежоспособен, да
откаже предоставянето на заемните средства. На практика се получава така, че с тази клауза
кредиторът прехвърля риска от неизпълнение на това си задължение на потребителя,
кандидатстващ за отпускане на парични средства чрез сключването на договора. Последното
води до значително нарастване на цената на кредита и възлага на потребителя финансова
тежест, което е в противоречие със закона - чл. 16 ЗПК.
При това положение се налага извод, че договорът за паричен кредит не отговаря
7
на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен действителният
размер на разходите по кредита. Тази част от сделката е особено съществена за интересите
на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита
е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето. Процесният договор е недействителен на основание чл. 22
ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
В тази хипотеза съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК потребителят следва да
върне само чистата стойност на кредита – в процесния случай в размер на сумата 333,33 лв.,
като не дължи лихва или други разходи по кредита.
С оглед изводите на съда за недействителност на договора за потребителски кредит,
искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД като неоснователен следва да се отхвърли.
По насрещния иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК за прогласяване на нищожността на договор за предоставяне на кредит от
разстояние № 449685 от 12.08.2023 г., съдът намира следното:
С оглед установеното по-горе и поради липсата на необходимост от преповтаряне на
вече направените умозаключения от настоящия съдебен състав, следва, че насрещният иск е
основателен и съдът дължи произнасяне с изричен диспозитив по отношение прогласяването
нищножността на процесния договор, на основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 от
ЗЗД.
По разноските:
В съответствие със задължителните разяснения, дадени с т. 12 на ТР № 4/18.06.2014 г.
по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС, съдът следва да се произнесе по разпределението на
отговорността за разноски в заповедното и исковото производство.
Предвид изхода на спора, право на разноски имат и двете страни.
Ищецът „Изи Финанс“ ЕООД претендира разноски, както следва 124,90 лв. –
държавна такса, юрисконсултско възнаграждение, определено от съда в размер на 150 лева,
съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 от Наредбата за правната помощ. С оглед уважената
част на заявените искове, нему се следват разноски в общ размер на 229,43 лв.
Ответникът К. А. (и ищец по насрещния иск) претендира разноски в размер на 80
лв. – държавна такса за насрещния иск и адвокатско възнаграждение, дължимо по реда на
чл. 38 от ЗА – при оказана безплатна правна помощ.
Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за
адвокатска работа (загл. изм. - ДВ, др. 14 от 2025 г.) по дела с материален интерес до 1000
лв. – минималният размер на адвокатският хонорар е 400 лв.
8
Точно такъв размер на адвокатско възнаграждение се дължи в полза на
процесуалния представител на ответника К. А. – адв. Г., доколкото при предоставяне на
правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1 ЗА, както е в случая, адвокатът сам, по собствена
воля, се съгласява да получи хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в
интерес на страната, която представлява; да го получи след влизане в сила на съдебния акт, с
който му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно
размера на уважената/отхвърлена част от иска/исковете; дължи се от насрещната страна по
правилата на чл. 78, ал. 1-3 ГПК. Дължимото адвокатско възнаграждение се определя от съда
в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2, като се осъжда другата
страна да го заплати. Съдът е задължен да определи размера на задължението с оглед
действителната правна и фактическа сложност на делото, а минимумът на дължимият
адвокатски хонорар е определен в чл. 38, ал. 2 ЗАдв - не по-нисък от предвидения в
наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв (в този смисъл вж. Определение № 319/09.07.2019 г. по гр.д.
№ 2186/2019 г. на ВКС).
Съдът е сезиран със своевременно заявено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за
прекомерен размер на така претендирания размер на адвокатския хонорар, което, по мнение
на настоящия съдебен състав, е неоснователно с оглед материалния интерес по делото,
оказаната процесуална защита в хода на първоинстанционното производство, както и най-
вече предвид съразмерността на адвокатското възнаграждение с възнагражденията за
идентични правни спорове, определяни към момента на преценка на пазара на адвокатските
услуги.
Така мотивиран, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Иван Вазов“ № 17, ап. 1,
срещу К. А., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. Троян, ул. „Захари Стоянов“, ет. 4,
офис 30, установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР, вр. чл. 240, ал. 1, че К. А., ЕГН **********, дължи на „Изи
Финанс“ ЕООД, ЕИК *********, сумата от 333,33 лв., представляваща остатък от главница
по Договор за предоставяне на кредит от разстояние № 449685/12.08.2023 г. за вноска с
падежна дата 11.10.2023 г., ведно със законната лихва от 15.05.2024 г. до окончателното
плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 66
лв., представляваща договорна лихва за периода от 12.08.2023 г. до 11.09.2023 г., за които
суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от
29.05.2024 г. по ч. гр. д. № 28613/2024 г. по описа на СРС, 65-ти състав.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН по предявения от К. А., ЕГН ********** срещу
„Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК ********* иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр.
чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 1 ЗПК Договор за предоставяне на кредит №
449685/12.08.2023 г., сключен между „Изи Финанс“ ЕООД и К. А. е сключен договор за
кредит за сумата от 2000 лв.
9
ОСЪЖДА К. А., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. Троян, ул. „Захари
Стоянов“, ет. 4, офис 30, да заплати на „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Иван Вазов“ № 17, ап. 1, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК сумата от 67,44 лв., представляваща разноски в производството по ч.гр.д. № 33913/2022
г., и сумата от 229,43 лв., представляваща разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Иван Вазов“ № 17, ап. 1, да заплати на основание чл. 78, ал. 3,
вр. чл. 38 ЗА, на адвокат Д. Г. от АК- Ловеч с № ********** и със служебен адрес: гр.
Троян, ул. „Захари Стоянов“, ет. 4, офис 30, сумата от 400 лв. – разноски за
първоинстанционното производство за оказана безплатна правна помощ.
ОСЪЖДА „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Иван Вазов“ № 17, ап. 1, да заплати на основание чл. 78, ал. 1
ГПК на К. А., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. Троян, ул. „Захари Стоянов“, ет. 4,
офис 30, сумата от 80 лева – платена държавна такса по предявения насрещен иск.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10