Р Е Ш
Е Н И
Е №
……
Гр. София, 19.12.2019 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д”
състав, в публично съдебно заседание на двадесет
и девети октомври през две хиляди и деветнадесета година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл. съдия
: Кристиян
Трендафилов
при секретарят Екатерина Калоянова, като
разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 16071 по описа на съда за
2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството
по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 350797/01.03.2018 г. на СРС, 59 с - в, по гр. д. № 62983/2016 г. са отхвърлени предявените от „Т.С." ЕАД, с ЕИК*********срещу З.С.В. с ЕГН **********, искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД - за установяване дължимост на сумата от 2 061, 01 лв., стойност на доставена топлинна енергия през периода от м. 12.2012 г. до м. 04.2015 г., ведно със законна лихва за периода от 09.10.2015 г. (подаване на заявлението) до изплащане на вземането и лихва за забава в размер на 314, 52 лв. за периода от 31.01.2013 г. до 29. 09.2015 г. Ищецът е осъден за заплащане на разноски в производството.
Недоволен от
решението е останал ищеца „Т.С.“ ЕАД, които го оспорва с доводи за допуснати
нарушения на материалния и процесуален закон. Според въззивника,
СРС неправилно е приел, че ответникът не е ползвател на ТЕ в процесния период по смисъла на ЗЕ понеже не е собственик на
имота. Поддържа се, че потребител по смисъла на закона е собственика или
ползвателя на имота, а съгласно чл. 64 от ОУ на дружеството от 2008 г.
потребител е и физическото лице, наемател на имота, собственост на юридическо
лице, като в този случай партидата се открива на наемателя. Задължението за
заплащане на консумативни разходи за имота, по смисъла на чл. 232, ал. 2 ЗЗД, е
в полза на наемателя, поради което следва, че ответникът – наемател е
потребител на ТЕ през периода. Поддържа се още, че съдът не е обсъдил всички
доказателства в съвкупност. По делото е представена настанителна заповед, както
и заявление за откриване на партида на името на ответницата, която не оспорва,
че е наемател на общинското жилище в периода. Моли да се отмени решението и
исковете да се уважат. Претендира разноски, като прави възражение по разноските
на насрещната страна.
Въззиваемата
страна - ответник З.С.В., чрез представителя си, е подала писмен отговор в
срока по чл. 263 ГПК, в който оспорва жалбата
като неоснователна. Поддържа, че по делото е представена заповед за настаняване
на ответницата в имота, но не е доказано предаването на имота и сключването на
договор за наем. По делото не е доказано по безспорен начин, че ответницата е
наемател на общинско жилище и от там - потребител на ТЕ в периода. В отговора
се поддържа, че при липса на качеството наемател на ответницата е ирелевантно представеното от ищеца заявление – декларация
за откриване на партида на нейно име. Неоснователно е твърдението на въззивника, че ответницата не е оспорила качеството си на
наемател на процесния имот. Тъй като във възражението
по чл. 414 ГПК не става ясно по отношение на кой имот е направено, не може да
се приеме, че било направено изявление, че ответницата е потребител на ТЕ. В
случай, че жалбата се приеме за основателна, се поддържа, че ответницата не
може да отговаря за повече от 1/3 от задълженията за ТЕ, тъй като
настанителната заповед касае още две трети за спора лица. Моли да се потвърди
решението. Претендира разноски съгласно списък.
Като съобрази
изложеното от страните по реда на въззивната
проверка, съдът намира следното :
Според
уредените в чл. 269 ГПК правомощия на въззивния съд,
той се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта - в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо.
По доводите за
незаконосъобразност на решението във въззивната жалба
:
По общите правила за разпределение на доказателствената тежест, всеки е длъжен да установи всички
положителни факти, на които основава
претенцията си (чл. 154, ал. 1 от ГПК). Ищецът следва да установи, при
условията на пълно главно доказване, следните
правопораждащи факти : 1) по иска за главницата - това са обстоятелствата, свързани със съществуване на договорни отношения
между страните за доставката на
топлоенергия и качеството на
ответника на потребител на такава топлоенергия, обема на реално доставената
на ответника топло енергия за процесния период,
както и че нейната стойност възлиза именно на спорната сума
и 2) по иска за законната лихва
за забава - че главното парично
задължение е възникнало, че е настъпила неговата изискуемост,
както и размера на законната лихва.
Ответникът може да противопостави защитни правопогасяващи или правоизключващи възражения срещу исковете.
За да се премине към обсъждане по
същество на дължимостта на суми за консумирана
енергия и лихви върху тях, следва да се обсъди основният спорен въпрос във въззивната жалба, а именно : дали З.С.В. е потребител на
ТЕ през претендирания период - м. 12.2012 г. до м. 04.2015 г. за процесния
имот.
Според нормата на чл.
153, ал. 1 ЗЕ (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), „клиенти“ на ТЕ са всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение. Съгласно на пар. 1, т. 2 а. (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) от ДР на ЗЕ, „битов клиент“ е клиент, който купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара
за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
собствени битови нужди.
Като се съобрази
посочената уредба следва, че съгласно ЗЕ, по договора за доставка на
топлинна енергия потребител (клиент) на топлинна енергия е собственика, респективно - физическото лице, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване и лицето, което купува
ТЕ за битови нужди.
Съгласно становището на
ВКС изразено в ТР № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК. „изброяването в нормата на чл.
153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване като клиенти (потребители) на топлинна енергия
за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно.“. Според тълкуването,
възприето в т. 1 от ТР № 2/2018 г. на ОСГК на ВКС „собствениците, респективно титулярите на ограниченото вещно право на
ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на
доставената топлинна енергия за битови
нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание
и топлопреносното предприятие
е сключен договор за продажба
на топлинна енергия за битови
нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят
като клиент на топлинна енергия
за битови нужди дължи цената
й“.
ВКС приема, че договорът между
реално ползващото имота лице и топлопреносното предприятие не се презумира с установяване на факта на ползване
на топлоснабдения имот, а подлежи на доказване, например с молба за откриване на индивидуална партида на ползвателя
при топлопреносното дружество.
Във връзка с установяване качеството на З.С.В. на потребител на ТЕ за имота в процесния
период по делото се установява, че тя, заедно с двете си деца, е настанена в процесния имот – ап. 55, находящ
се в ж. к*********със заповед № ЖН-04-28/15.03.2011 г. на кмета на СО- район
Люлин. Настаняването на ответницата под наем в имота се установява и от писмо
от кмета на СО – район Люлин от 18.09.2015 г. според което тя ползва имота под
наем от м. декември 2012 г.
Настоящият състав намира, че от тези
доказателства се установява, че ответницата е облигационен ползвател на имота по
силата на наемно правоотношение със собственика на имота – СО, район Люлин.
В същото време от представените пред
СРС доказателства се установява, че тя е подала изрична заявление
– декларация 15.03.2011 г. до „Т.С.“ ЕАД, със съгласието на наемодателя, с
което е направила изявление за откриване на партида за имота на нейно име -
като ползвател на ТЕ. Това изявление не е опровергано в процеса в предвидените
в ГПК срокове. Неоснователно ответницата поддържа в производството, че
представеното от ищеца заявление – декларация за откриване на партида на нейно
име е ирелевантно за спора.
Тъй
като по делото не е депозиран изричен отговор на исковата молба, съдът следва
да съобрази само оспорванията, които са направени във
възражението по чл. 414 ГПК. Направените едва в хода на устните състезания пред
СРС възражения, поддържани и в отговора на въззивната
жалба, че по делото е представена заповед за настаняване, но не е доказано
предаване на имота и сключване на договор за наем със собственика, въззивният
състав намира за преклудирани, поради което не дължи
произнасяне по тях.
Неоснователно
в отговора на въззивната жалба се поддържа, че
ответницата е оспорила качеството си на ползвател на ТЕ (потребител) в имота
във възражението по чл. 414 ГПК. Съставът намира, че такова оспорване не е
направо, доколкото във възражението се твърди единствено, че не се дължи сградна инсталация, понеже е хоризонтална и от м. 10.2013
г. парното в имота е спряно.
С
оглед възприетото становище в посоченото по – горе ТР № 2/2018 г. на ОСГК на ВКС за
изключенията, при които се приема, че е сключен договор между
реално ползващото имота лице и топлопреносното предприятие, чрез доказването му с молба
за откриване на индивидуална партида на името на ползвателя при топлопреносното дружество, настоящият състав, за разлика от СРС приема, че по
делото е установена облигационна връзка межди ответницата и ищеца във връзка с ползването
на ТЕ за имота.
Въззивният
съд намира, че ответната страна има качеството потребител на
топлинна енергия за битови нужди
за процесния имот.
Предвид
изложеното следва, че страните са обвързани от договор за продажба на топлоенергия - чл. 153, във вр. с чл. 149 от ЗЕ, при действие
на Общите условия на ищцовото дружество през процесния период.
По силата на
законовата уредба, облигационното правоотношение с ищцовото
дружество във връзка с доставката на ТЕ е възникнало по реда на чл. 150, ал. 1
от ЗЕ - при действие на Общите условия на ищцовото
дружество. Законодателят не е предвидил като условие за влизането на ОУ в сила
приемане от страна на ползващите лица, въпреки, че е предвидено право на
потребителите да искат специални условия като внесат в топлопреносното
предприятие писмено заявление. Няма данни и не се излагат твърдения ответницата
да е възразила срещу прилаганите от ищеца Общи условия, нито да е поискала
прилагане на специални условия.
Сградата е
етажна собственост и в исковия период се установява, че ищецът е подавал в нея
топлоенергия за битови нужди. Съгласно действащото законодателство - чл. 139,
ал. 1 от ЗЕ, разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ и действалата през
периода Наредба № 16 - 334 от 06.04.2007 г.
При определяне
на сумите за ТЕ без предишни просрочени неплатени сметки, без начислени лихви
върху тях и без изравнявания за периоди извън процесния
и при съобразяване на заключението на СТЕ и нормативно регулираните цени на
топлинната енергия, въззивният съд намира, че делът на ответницата за сградна инсталация и дължимите суми за отопление на имота,
включително за БТВ, са изчислени в съответствие с правилата на действащата
нормативна уредба в периода.
Според
заключението на СТЕ дължимата сума за ТЕ в процесния
период м. 12.2012 г. - м. 04.2015 г. е в размер на общо 1 750, 34 лв., в това число - за сградна
инсталация 160, 39 лв., за отопление 598, 18 лв. и за БГВ - 991, 77 лв. Съдът намира, че за този размер искът за главницата
следва да се уважи. Неоснователно е възражението, че ответницата отговаря само за
част от задължението, доколкото нейното право на ползване се основава на
качеството й на наемател на имота, сключил договор за доставка с ищеца, а не на
негов собственик.
Решението,
с което е отхвърлен иска следва да се отмени до размер от 1 750, 34 лв. за
периода м. 12.2012 г. – м. 04.2015 г. и искът за установяване дължимост по главницата – да се уважи, като решението се
потвърди в останалата отхвърлителна част.
По исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
чл. 84, ал. 1 ЗЗД,
когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в
забава след изтичането му.
В процесния случай за част
от периода (м. 12.2012 г. - м. 02.2014 г.) са действали Общите условия на „Т.София“
ЕАД от 2008 г., според които потребителите на топлинна енергия са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в тридесетдневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят (раздел VIII, чл. 33, ал. 1 от ОУ).
Като съобрази тази уредба на изпадането в забава на
потребителите, съдът изчислява върху вземанията по главницата, които са в
размер на 1 049, 48 лв. за периода от м. 12.2012 г. до м. 02.2014 г. мораторната лихва за забава за периода от 31.01.2013 г. -
28.02.2014 г. в размер на 115, 13 лв., по реда на чл. 162 ГПК. До този размер
искът за лихва е основателен и решението следва да се отмени, а искът – да се
уважи.
За остатъка от исковия период - от м. 03.2014 г. до м.
04.2015 г. са действали новите Общи условия, приети с Решение по т. 1 от
Протокол 53/28.03.2013 г. на СД на „Т.С.“ ЕАД, одобрени с Решение ОУ-02/
03.02.2014 г. на ДКЕВР, влезли в сила през м. 03.2014 г.
Според чл. 33, ал. 4 от тези ОУ продавачът начислява
обезщетение за забава в размер на законната лихва само върху задълженията по
чл. 32, ал. 2, които не са изплатени в срок, т. е. само върху общодължимата сума за съответния отчетен
период на база на изравнителната сметка. Съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите
условия от 2014 г., последните суми следва да бъдат заплатени в тридесетдневен
срок от датата на публикуването на сметките за тях на интернет - сайта на
дружеството. Понеже ищецът не е ангажирал доказателства за датата, на която
сметките са били публикувани на интернет - страницата му, съдът приема, че по
делото не е доказано поставянето в забава на потребителя заплащане на задълженията за ТЕ за периода след м. 03.2014
г. до м. 04.2015 г., поради което върху тези задължения не се дължи лихва за
забава.
Относно претенциите за дялово
разпределение и лихви върху тях в жалбата не са изложени никакви конкретни
съображения. Въззивният съд намира за необходимо само
да отбележи, че след като по делото не е доказан конкретният договорен
размер на възнаграждението за дялово разпределение на топлинната енергия,
както и че са извършени услуги на стойността, чието установяване се цели, както
и датата, на която задължението за заплащане на възнаграждението за услугата е
следвало да бъде изпълнено, претенциите за дължимост
на такива суми и лихви за забава върху тях е останала недоказана и от там е
неоснователна. Освен
това, в заповедта по чл. 410 ГПК не е изрично индивидуализирана сума за дялово
разпределение и лихва върху нея.
Доколкото мотивите на СГС не съвпадат
с тези на районния съд, решението е постановено в нарушение на материалния закон
и следва да бъде отменено в посочените по – горе части, а исковете да бъдат частично
уважени. В останалата част, в която исковете са неоснователни - решението
следва да се потвърди.
По разноските пред СРС : Предвид промяна изхода от спора, решението следва да
се отмени и в частта, в която са присъдени разноски в полза на ответника над
сумата от 236 лв. за адвокатско хонорар, съобразно останалата отхвърлена част
от претенцията.
Предвид частичното уважаване на
исковете, в полза на ищеца следва да се присъдят и разноски за СРС, както
следва : общо 850 лв. разноски за исковото производство, в това число за вещи
лица, юрисконсултско възнаграждение в минимален
размер и държавна такса, както и за заповедното производство общо 283 лв. - за
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
По разноските пред СГС :
Съобразно уважената част от жалбата, респ. от исковете, ищецът има право на
разноски пред настоящата инстанция, за които има данни да са реално заплатени,
които съдът определя в размер на общо 130 лв. - за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Разноски
следва да се присъдят и в полза на ответника в частта, в която жалбата няма да
бъде уважена, решението ще бъде потвърдено. В негова полза съдът присъжда 215
лв. от претендираното адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, като
намира, че не са налице основания за намаляването му при условията на чл. 78,
ал. 5 ГПК.
При тези
мотиви, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №
350797/01.03.2018 г. на СРС, 59 с - в, по гр. д. № 62983/2016 г. в частите, в
които СА ОТХВЪРЛЕНИ предявените от „Т.С." ЕАД, с
ЕИК*********срещу З.С.В. с ЕГН **********, искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД - за установяване дължимост на сумата
от 1 750, 34 лв.., стойност на доставена от дружеството топлинна енергия
през периода от м. 12.2012 г. до м. 04.2015 г., ведно със законна лихва за
периода от 09.10.2015 г. (подаване на заявлението) до изплащане на вземането и
лихва за забава в размер на 115, 13 лв.
за периода от 31.01.2013 г. до
28.02.2014 г., (изчислена върху главница за ТЕ от 1 049, 48 лв., дължима за периода от м. 12.2012
г. до м. 02.2014 г.), както и в частта, в която са присъдени разноски в полза
на З.С.В.
с ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК над 236 лв. до размер от 1 100
лв. и вместо това ПОСТАНОВЯВА :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 149 ЗЕ, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че З.С.В. с ЕГН **********,
с адрес ***, ж. к. *********, чрез адв. П. Х., дължи
на „Т.С.” ЕАД, *** сумата от 1 750,
34 лв. - стойност на доставена
топлинна енергия за следния имот : ап.
55, находящ се в ж. к*********за периода от м. 12.2012 г. до м. 04.2015 г., ведно със
законна лихва за периода от 09.10.2015 г. (подаване на заявлението) до
изплащане на вземането и лихва за забава в размер на 115, 13 лв. за периода от 31.01.2013
г. до 28.02.2014 г., (изчислена върху главница за ТЕ от 1 049, 48 лв., дължима за периода от м. 12.2012 г.
до м. 02.2014 г.), за които е
издадена заповед за изпълнение от 12.10.2016 г. по чл. 410 ГПК по ч. гр. д.
60902/2015 г. по описа на СРС, 59 - в.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
350797/01.03.2018 г. на СРС, 59 с - в, по гр. д. № 62983/2016 г. в частите, в
които исковете, при квалификацията чл. 422, ал. 1 ГПК вр.
с чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, са ОТХВЪРЛЕНИ - за установяване дължимост на
вземания над размер от 1 750, 34 лв. до предявения общ размер от 2 061, 01 лв.,
стойност на доставена от дружеството топлинна енергия и такса дялово
разпределение през периода от м. 12.2012 г. до м. 04.2015 г., ведно със законна
лихва за периода от 09.10.2015 г. (подаване на заявлението) до изплащане на
вземането и за лихва за забава над размер от 115, 13 лв. до общо предявения
размер от 314, 52 лв. за периода от м. 03.2014 г. до 29.09.2015 г.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК*********, с
адрес *** да заплати на З.С.В. с ЕГН **********, с
адрес ***, ж. к. *********, чрез адв. П. Х., на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, разноски за адвокатско възнаграждение пред СГС в
размер 215 лв.
ОСЪЖДА З.С.В. с ЕГН ********** с адрес ***, ж.
к. *********, чрез адв. П. Х. да заплати на „Т. С.” ЕАД, ЕИК*********, с
адрес *** на основание чл. 78, ал.
1, вр. с ал. 8 ГПК, разноски както следва : за СРС - общо 850 лв. - за исковото
производство, в това число за вещи лица, юрисконсултско
възнаграждение и държавна такса и за заповедното производство - общо 283 лв. -
за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение,
както и разноски пред СГС - общо в размер на 130 лв. - за
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на
обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.