РЕШЕНИЕ
гр. София, 11.03.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, втори въззивен състав, в
публично заседание, проведено на двадесет и девети януари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА СЛАВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО ГЕОРГИЕВ
ВАНЯ
ИВАНОВА
при секретаря Цветанка Павлова,
като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. № 794 по описа за 2019 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение № 216 от 19.08.2019 г.,
постановено по гр.д. № 1639/2018 г. на Районен съд – гр. Ботевград, е отхвърлен
предявения от И.М.К. срещу „А.” ЕООД, ***, иск с правно основание чл. 242, вр. чл. 128, т. 2 от КТ за заплащане на сумата 1069,18 лева,
представляваща неизплатени трудови възнаграждения, „кешови
плащания” и купони за храна за периода от м. януари
Решението е обжалвано от ищеца И.М.К.
като неправилно поради нарушение на материални закон, необосновано и постановено
при съществено нарушение на съдопроизводствените
правила, с искане същото да бъде отменено и постановено друго, с което се уважи
изцяло исковата пратенция. Излага се възражение, че
съдът не е обсъдил събраните гласни доказателства за извършени от ответника
след прекратяването на трудовото правоотношение частични плащания през
Ответникът
по въззивната жалба „А.” ЕООД не е представил писмен
отговор.
За да се произнесе, въззивният
съд взе предвид следното:
В исковата молба ищецът И.М.К. твърди, че работел при ответника „А.” ЕООД на длъжността „художник-десенатор, пом.
печатар“ по трудов договор от 01.05.2010
г. с уговорено брутно месечно възнаграждение в размер на 450 лева, включващо основно трудово
възнаграждение и допълнително възнаграждение за прослужено време Твърди се, че
към така уговореното трудово възнаграждение ищецът получавал
и допълнително ежемесечно плащане - т..нар. „кешово“, както и купони за храна
на стойност 60 лв. Работодателят забавял плащанията на трудовите възнаграждения
и не ги изплащал
изцяло. Брутното си възнаграждение ищецът получавал от касиера на
дружеството, като се подписвал във
ведомост за заплати. Останалата част - кешови плащания
и купони за храна, ищецът получавал от счетоводител,
като тези плащания се осчетоводявали
в друга ведомост. Със заповед на
работодателя трудовото правоотношение на ищеца било прекратено,
считано от 02.10.2014 г., на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ. Ищецът твърди, че към момента на
прекратяването на трудовото правоотношение ответникът му е дължал сумата 1187
лева, представляваща обща стойност на незаплатените трудови възнаграждени
и допълнителни плащания за период от една година. След прекратяване на трудовото правоотношение, ищецът получил плащане от ответното дружество
чак на 10.02.2017 г. в размер на 146,65 лева, с което плащане, според ищеца,
длъжникът е признал дълга си е подновил регламентираната в ЗЗД тригодишна
давност за предявяване на исковата претенция. Твърди, че към момента на
предявяване на иска, ответникът дължи на ищеца сумата 1069,18 лева, като ищецът
заедно с други бивши служители на ответното дружество, на 02.03.2018 г. е
изпратил покана за плащане, но не е получил плащане до настоящия момент. Въз
основа на тези твърдения до съда е отправено искане /след уточнение на исковата
молба от 27.04.2018 г./ за осъждане на ответника „А.” ЕООД да заплати на ищеца сумата 1069,18
лева, представляваща сбор от неизплатени трудови възнаграждения и купони за
храна за периода от м. януари
С отговора на исковата молба
ответникът оспорва така предявения иск. Прави възражение за погасяване на претендираното вземане по давност. Сочи, че задължение за
заплащане на купони за храна на стойност 60 лева, каквото се твърди в исковата
молба, не е поето от работодателя.
Въззивният съд намира, че фактическата
страна по делото е детайлно и точно установена в мотивите на обжалваното
решение чрез посочване на установените въз основа на събраните доказателства и относими към спора факти, поради което не е нужно същата да
се приповтаря в настоящото решение, и препраща към нея на основание чл. 272 от ГПК.
Въз основа на така установеното
от фактическа страна и с оглед направените възражения, въззивният
намира от правна страна следното:
Предявен е иск с правно основание
чл. 242, вр. чл. 128, т. 2 и чл. 269, ал. 2 от КТ- за заплащане на
сумата 1069,18 лева, представляваща общ размер на неизплатени трудови възнаграждения
и купони за храна в размер на по 60 лева месечно, за периода от м. януари
Претендираните вземания на ищеца са погасени по
давност, възражение за което своевременно е направено от ответника с отговора
на исковата молба. По отношение на тези вземания, свързани с трудовите
правоотношения между страните, приложима е разпоредбата на чл. 358, ал. 1 т. 3
и ал. 2, т. 2 от КТ, предвиждаща тригодишен давностен
срок за предявяване на исковете за тях, който срок започва да тече от момента,
в който по вземането е станало изискуемо, а това е моментът, в който е трябвало
да се извърши плащане по надлежния ред. В случая в сключения между страните
трудов договор е уговорено заплащане на трудовото възнаграждение до 5-то число
на месеца, следващ този, за който се дължи. Така, най-късното претендирано като дължимо от ответника трудово възнаграждение
за м. март
По делото не са установени
обстоятелства от предвидените в чл. 115 и чл. 116 от ЗЗД, водещи до спиране или
прекъсване на погасителния давностен срок. В отговор
на направеното от жалбоподателя възражение за прекъсване на давността,
произтичащо от твърденията му за извършени от работодателя частични плащания в
рамките на давностния срок, както и действия на
работодателя, обективиращи признаване на вземанията
на ищеца, следва да се посочи следното:
Признание по смисъла на чл. 116, б. „а” от ЗЗД е налице, когато се признава съществуване на задължението, което
кореспондира на признатото право. Признаването е едностранно волеизявление, с
което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора,
което може да бъде обективирано и с конклудентни действия. Тези действия се изразяват в поведението на длъжника, с
което, макар и не изрично, се манифестира волята на същия да потвърди факта на
съществуването на дълга. За да е налице признаване на вземането по смисъла на
чл.116 б.”а” от ЗЗД, същото трябва да е
направено в рамките на давностния срок и да се отнася
до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от
които произхожда. Извършването на частично плащане не прекъсва давността за
остатъка от дълга. Признаването на част от дълга не означава изразена воля на
длъжника, че признава съществуването и на остатъка от задължението, поради
което признаване чрез частично плащане не се разпростира върху останалата част
от дълга. Ето защо, дори и да се приеме за доказано твърдението на ищеца за
извършени след началото на давностния срок от
работодателя частични плащания на дължимите му суми за трудови възнаграждения,
то извършването на тези плащания не съставлява признание за оставащата
неплатена част от задълженията и не прекъсва давността за тях.
От
събраните по делото доказателства не се установява да е направено от законния
представител на дружеството-работодател изрично волеизявление за признаване на
задължението му спрямо ищеца, нито да са извършени конкретни действия, които да
се приемат за израз такова признание. В отговор на направеното във въззивната жалба възражение, че начисляването на работни
заплати и вписването им в счетоводните ведомости представлява признаване на
задължението от работодателя чрез, следва да се посочи следното: В разпоредбата
на чл. 128, т. 1 от КТ е въведено задължение на работодателя да начислява, т.е.
да вписва във ведомостите за заплати размера на дължимото трудово
възнаграждение на всеки работник за съответния период, за който се дължи
трудовото възнаграждение. Правната последица от това вписване във ведомостите
за заплати е установяването от работодателя на дължимото трудово възнаграждение
по основание и размер, поради което начисляването във ведомостите може да се
приеме за признание на работодателя, но само за фактите, от които произхожда задължението
му за трудово възнаграждение, както и за
неговия размер. Вземането за трудово възнаграждение, начислено във ведомостта
за заплати, става изискуемо с настъпването на падежа му и от този момент
започва да тече погасителния давностен срок за него.
Признание на задължението с прекъсващ давността ефект е налице само при извършено от
длъжника след настъпване на изискуемостта му волеизявление /изрично или чрез конклудентни действия/ за съществуването на това
задължение. Както бе посочено по-горе, по делото няма доказателства за
извършени от работодатели каквито и да било други действия, обективиращи
негово признание за претендираните от ищеца негови
вземания. Неоснователен е доводът в жалбата, че изявлението на главния
счетоводител и записването на дълга в счетоводните книги на дружеството са
израз на признание на вземането. По делото няма доказателства за последващо отразяване на задълженията спрямо ищеца в
счетоводните книги на работодателя след настъпване на изискуемостта им, нито за
каквото и да било изявление или действие на работодателя /или на лице,
действащо от негово име/, което да се приеме за израз на признание на
задължението му спрямо ищеца.
Неоснователно е позоваването от жалбоподателя
във въззивната жалба във връзка с възражението му за неизтекла
погасителна давност на разпоредбата на чл. 245, ал. 2 от КТ. Гаранционната
норма на чл. 245 от КТ е предназначена да осигури изплащането на един минимум
от дължимото трудово възнаграждение, когато изплащането на пълния размер е
невъзможно. Тя обаче не засяга дължимостта на трудовото
възнаграждение за разликата до пълния размер на трудовото възнаграждение, т.е.
над гарантирания минимум, като вземането за тази разлика е изискуемо на общо
основание от настъпването на падежа – момента, в който е следвало да се извърши
плащане. С оглед на това неоснователно
жалбоподателят се позовава на разпоредбите на чл. 245 от КТ, за да обоснове
тезата си, че извършените от работодателя частични плащания в рамките на давностния срок прекъсват давността. Съществуването на тази
разпоредба не създава за работодателя право да изпълнява на части в отклонение
от общото правило на чл. 66 от ЗЗД/, нито пък създава основание за различно
третиране на извършеното от работодателя частично плащане на дължимото трудово
възнаграждение като обстоятелство по чл. 116, б. „а” от ЗЗД, водещо до
прекъсване на давността относно непогасената част от това задължение, в
отклонение от общия режим на давността.
С оглед на горното, така предявения
иск следва да се отхвърли като погасен по давност.
Поради пълното съвпадане на изводите
на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния
съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По изложените съображения
Софийски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 216 от 19.08.2019 г. по
гр.д. № 1639/2018 г. на Районен съд – гр. Ботевград.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.