№ 75
гр. С., 10.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – С., III-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Невена Пл. Великова
при участието на секретаря И.а Б. Петрова
като разгледа докладваното от Невена Пл. Великова Гражданско дело №
20241890100234 по описа за 2024 година
Предявени са от „В.К.“ АД, ЕИК ***, срещу И. Р. В., ЕГН ********** първоначално
обективно кумулативно съединените осъдителни искове с правно основание чл. 10 и сл.
ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата в размер на 820,79 лв., представляваща непогасен остатък от
главница по Договор за кредит „Violeta“ от 10.03.2022 г., сключен между ищеца и ответника,
и сумата в размер на 113,07 лв., представляваща обезщетение за забава (мораторна лихва)
върху непогасената главница, начислена за периода от 10.03.2023 г. до 31.03.2024 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в
съда – 01.04.2024 г., до окончателно изплащане на задължението.
Ищецът „В.К.“ АД твърди, че на 10.03.2022 г. с ответника бил сключен Договор за
кредит „Violeta” под формата на кредитна линия с възможност за еднократно или
многократно усвояване на главница до размера на одобрения кредитен лимит, който в
настоящия случай бил уговорен на 1000,00 лв. По силата на договора била усвоена цялата
заемна сума в размер на 1000,00 лв. С подписване на договора ответникът се е задължил да
заплаща текущото си задължение до 30 (тридесет) дни от усвояване на главницата, като при
еднократно усвояване на кредитния лимит с подписване на договора за кредит 30 дни текат
от датата на усвояване на целия кредитен лимит, а при усвояване на части, 30 дни текат от
датата на първото частично усвояване. Твърди, че кредитополучателят заявил и декларирал,
че е избрал доброволно преди подписване на договора да се ползва от допълнителен пакет
от услуги „VIP обслужване“ и такси за действия по ограничаване на негативни последици
при просрочие, за което му била предоставена и Тарифа. Срокът на договора изтекъл на
10.03.2023 г., като непогасени останали претендираните в настоящото производство суми.
Сочи се, че по договора са извършвани плащания, като в табличен вид е представено какво е
платено със съответните вноски, а задълженията по кредита за периода от 10.03.2023 г.,
ведно с усвоения кредитен лимит са в общ размер на 821,91 лв. От таблично оформената
информация и поясненията, дадени към нея, е видно, че се твърди, че ответникът е погасил
179,21 лв. от главницата. Ищецът твърди още, че е погасена неустойка при непредоставяне
на съгласие за „директен дебит“, което условие е договорено в чл. 15, ал. 1 – 3 от Договора,
неустойка за липса на удостоверение за настоящ адрес, съгласно чл. 15, ал. 4, 5 и 6 от
1
Договора, според която клауза в срок до 5 дни от подписване на договора за паричен заем,
както и 2 дни преди изтичане на всеки следващ тридесет дневен период на заплащане на
текущото задължение, кредитополучателят се задължава да предоставя удостоверение за
настоящ адрес и такса ангажимент за фиксирана лихва по чл. 4, ал. 1, т. 2,2, и 2.3 от
Договора, представляваща ангажимент на кредитора за целия срок на договора да осигури
сумата от одобрения кредитен лимит, която да е достъпна за кредитополучателя при негово
поискване за усвояване във всеки един момент от договора и то при изрично фиксирания
лихвен процент от 15 % ГЛП или 0, 042 % на ден. Сочи още, че е погасена и такса по чл. 20,
ал. 4 от Договора за ограничаване негативните последици при просрочие или т. нар. „такса
забава“, представляваща допълнителни разходи за действия по събиране на задълженията за
изпращането на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждането на телефонни
разговори и др., направени от кредитодателя, за да събере извънсъдебно и по доброволен
начин просрочените си вземания от кредитополучателя по процесния договор;
Претендира и лихва за забава върху главницата за периода от изтичане срока на
договора до предявяване на исковата молба. Моли ответникът да бъде осъдена да му заплати
процесните суми. Претендира разноски в производството. Прави се искане за постановяване
на неприсъствено решение, в случай че са налице предпоставките за това.
В срока по чл. 131 ГПК (препис от исковата молба е връчен на ответника по реда на
чл. 46 ГПК на 21.05.2024 г.) по делото не е постъпил отговор на исковата молба.
В съдебно заседание ищецът – редовно призован, не изпраща представите, като по
делото е постъпила молба, с която ищецът чрез процесуалния си представител – адв. Н., е
заявил, че поддържа исковата молба, като отново се прави искане за постановяване на
неприсъствено решение, а в случай че това искане не бъде уважено, моли съда да уважи
изцяло предявения иск, като съобрази и представените с молбата доказателства. Претендира
разноски в производството, като представя и списък по чл. 80 ГПК.
В съдебно заседание ответникът – редовно призован, не се явява, не изпраща
представител и не взема становище по предявения иск.
В съдебно заседание съдът се е произнесъл понаправеното искане по чл. 238 ГПК,
като е оставил същото без уважение, но за пълнота на изложението следва да се посочи
следното:
Съгласно чл. 238, ал. 1 ГПК, ако ответникът не е представил в срок отговор на
исковата молба и не се яви в първото заседание по делото, без да е направил искане за
разглеждането му в негово отсъствие, ищецът може да поиска постановяване на
неприсъствено решение срещу ответника или да оттегли иска. В случая ищецът още с
исковата молба е поискал, ако са налице законоустановените предпоставки, съдът да
постанови неприсъствено решение.
Съгласно чл. 239, ал. 1 ГПК съдът постановява неприсъствено решение, когато на
страните са указани последиците от неспазването на сроковете за размяна на книжа и от
неявяването им в съдебно заседание и искът е вероятно основателен с оглед на посочените в
исковата молба обстоятелства и представените доказателства или е вероятно неоснователен
с оглед на направените възражения и подкрепящите ги доказателства. От твърденията на
ищеца в исковата молба и приложените към нея писмени доказателства може да се направи
извод, че в случая спорът между страните почива на облигационно отношение по
предоставяне на заем (паричен кредит), по което страна е физическо лице – ответникът и
той има качеството потребител. При това положение съдът е служебно задължен да следи за
спазването на императивните разпоредби за защита правата на потребителя, поради което и
няма как да бъде заключено, че искът е вероятно основателен, следователно и
постановяването на неприсъствено решение е процесуално недопустимо, поради което това
искане е оставено без уважение.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
2
установено следното от фактическа страна:
Длъжникът – И. Р. В., е физическо лице, за което няма данни при сключването на
процесния договор да е действало в рамките на своята професионална или търговска
дейност. От друга страна, кредиторът „В.К.“ АД е търговско дружество, като част от
регистрирания му предмет на дейност е: „Отпускане на кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства“, което се
установява от направената служебно справка по партидата на дружеството в ТРРЮЛНЦ.
От справка в публичния Регистър на финансовите институции по чл. 3а ЗКИ в
официалния сайт на БНБ, се установява, че същият е вписан в регистъра с регистрационен
номер BGR00473 въз основа на Заповед за вписване № БНБ-50260/02.05.2023 г.
Следователно, при сключването на договора кредиторът е действал в качеството на
„търговец“ по смисъла на легалната дефиниция, дадена в § 13, т. 2 ДР на ЗЗП, а длъжникът
има качеството на „потребител“ съобразно легалната дефиниция, дадена в § 13, т. 1 ДР на
ЗЗП. Ето защо, в настоящото производство е приложима разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК,
изискваща от съда служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в процесния
договор. Доколкото общият размер на кредита, предвиден в договора, е в размер на 1000,00
лева, няма данни договорът да е обезпечен с ипотека, или друго сравнимо обезпечение
върху недвижим имот, и няма данни да е налице друга отрицателна предпоставка,
предвидена в чл. 4 ЗПК, процесният договор за кредит попада в приложното поле на ЗПК, а
също и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за
наличието на които съдът следи служебно.
По делото е приет като доказателство Договор за кредит „Violeta“, сключен на
10.03.2022 г. между „В.К.“ АД и И. Р. В. по реда на чл. 8 от Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние и Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги. Видно от договора и справката към погасителния план по договора
за паричен заем № 5795925/10.03.2022 г., съставена на основание чл. 366 ГПК,
кредитодателят се задължава да предостави на кредитополучателя кредит в максимален
размер на 1000,00 лева, под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява
еднократно или многократно на части при следните условия: срок на кредита: 12 месеца;
сума на одобрения кредитен лимит: 1000,00 лева; фиксиран годишен лихвен процент: 15.00
%; годишен процент на разходите: 49.32%.; директен дебит: неустойка за непредоставяне в
размер на 2,00 %; такса ангажимент за фиксиран лихвен процент – 0,07 % на ден върху
усвоената и непогасена главница, като същата се начислява ежедневно и се дължи в края на
всеки тридесетдневен период от усвояване на главница/главници; неустойка за
непредоставяне на удостоверения – 0,5 % от общия размер на усвоената и непогасена
главница; лихва за забава: равна на ОЛП + 10 пункта; първа дата на плащане 10.04.2022 г.
Съгласно чл. 1, ал. 2 кредитополучателят заявява, че преди подписване на настоящия
договор е избрал доброволно да се ползва от допълнителен пакет услуги по вид и цена,
подробно описани в Приложение /Тарифа за допълнителен ПАКЕТ УСЛУГИ – „VIР
ОБСЛУЖВАНЕ“ ПО ПРОДУКТ „Violeta“ и такси за действия по ограничаване на негативни
последици при просрочие, предоставено от кредитора. Съгласно ал. 2 от договора, а и видно
от тарифата, препоръчителната цена на избрания пакет допълнителни услуги е в размер до
60 % от кредитния лимит.
Съгласно чл. 1, ал. 4 от Договора при всяко погасяване от кредитополучателя на
дължими суми по кредита (пълно или частично, погасяване на текущо задължение или общо
задължение) кредитополучателят има право да заплаща част от цената на пакета
допълнителни услуги по ал. 3, като кредитодателят предоставя на кредитополучателя
възможност сам да избере какъв размер от цената на пакета (т. нар. - такса удовлетвореност)
да заплати към дружеството с оглед степента на удовлетвореност от предоставената от
кредитодателя финансова услуга и допълнително и доброволно избрания пакет към нея.
Предвидено е кредитополучателят да може да избере размерът на таксата удовлетвореност
3
при всяко плащане да е от 0 до 5% от размера на кредитния лимит, като незаплащането суми
по тази разпоредба не води до натрупване, изискуемост и обезщетение за забава.
Съгласно чл. 3 от Договора кредитополучателят може по всяко време да усвоява суми
от главницата до максималния размер на кредитния лимит, като за всяко усвояване отправя
искане до кредитора в профила си чрез натискане върху бутон „Искам още пари“, посочване
на желана сума, банкова сметка и номер на лична карта и натискане на бутон „Изпрати“.
През целия срок на валидност на този договор, кредитополучателят се задължава да
заплаща текущото си задължение до 30 (тридесет) дни от усвояване на главница като при
еднократно усвояване с подписване на настоящия договор – 30 дни текат от датата на
усвояване на целия кредитен лимит, при усвояване на части 30-дни текат от датата на
първото частично усвояване на главница от кредитния лимит, при поредно усвояване, в
случай че клиентът няма други усвоени и непогасени главници, 30-те дни текат от датата на
поредното усвояване.
Съгласно чл. 4, ал. 1, т. 2.2 от Договора кредитодателят се задължава да не променя
лихвения процент по договора и договорът да бъде сключен при фиксиран лихвен процент
по смисъла на § 1, т. 5 ЗПК, за което кредитополучателят заплаща такса ангажимент,
възлизащата съгласно т. 2.3 в размер на 0,07 % на ден върху усвоената и непогасена
главница, като същата се начислява ежедневно и се дължи в края на всеки тридесетдневен
период от усвояване на главницата.
В чл. 4, ал. 1, т. 4 от Договора е посочено, че общата сума, дължима от
кредитополучателя съгласно чл. 11, т. 10 ЗПК, е сборът от усвоената главница, договорната
лихва върху усвоената и непогасена главница и такса ангажимент за фиксиран лихвен
процент, като ГПР възлиза в размер на 49,32 %.
В 12 от Договора страните са уговорили и поредността за погасяване на
задълженията, с в случай че сумата не достига за погасяване на цялото задължение, като
следва: 1. Законна лихва за забава върху непогасеното текущо задължение; 2. Разходи за
събиране на вземането съгласно чл. 20, ал. 4 от Договора; 3. Начислена неустойка за
неизпълнение на договорно задължение съгласно чл. 15 от Договора; 4. Начислената такса
ангажимент за фиксиран лихвен процент; 5 . Начислената договорна лихва върху усвоената
и непогасена главница; 6. Усвоена и непогасена главница.
С чл. 15, ал. 2 от Договора до 5 дни от подписване на договора за паричен заем,
кредитополучателят се задължава да предостави съгласие за директен дебит по банковата си
сметка за целия срок на договора, като в случай на неизпълнение на това задължение в края
на всеки тридесетдневен период от усвояване на главница съгласно условията на чл. 3 от
Договора, се начислява неустойка в размер на 2 % от усвоената, но непогасена главница,
като начислената неустойка се дължи ведно с текущото месечно задължение в края на този
тридесетдневен период. В ал. 2 е предвидено, че независимо от предоставено съгласие за
директен дебит, до 2 дни преди изтичането на всеки тридесетдневен период за заплащане на
текущо задължение следва да представи потвърждение от банката за наличие на
разполагаеми парични средства, с които може да покрие размера на задължението. Съгласно
ал. 3 на същата разпоредба, при предоставено съгласие за директен дебит, независимо дали е
спазен срокът по ал. 1, но при липса на потвърждение за наличие на разполагаеми средства в
банковата сметка до 2 дни преди изтичане на всеки тридесетдневен период на заплащане на
текущото задължение, неустойката по ал. 1 също се начислява и начислената неустойка се
прибавя към текущото задължение и се дължи в края на този тридесетдневен период.
Съгласно чл. 15, ал. 4 страните се споразумяват, а кредитополучателят декларира, че е
запознат и съгласен, че в срок до 5 дни от подписване на договора за паричен заем, както и 2
дни преди изтичане на всеки следващ тридесет дневен период на заплащане на текущото
задължение, се задължава да предоставя Удостоверение за липса на задължения по чл. 87
ДОПК, от което е видно че няма задължения, както и Удостоверение за настоящ адрес. При
непредставяне на което и да е от двете удостоверения, или ако от Удостоверението по чл. 87
4
ДОПК е видно наличието на задължения към държавни и общински органи, се начислява
неустойка в размер по 0,5% от общия размер на усвоената/усвоените и
непогасена/непогасени главница/главници за всяко от непредоставените удостоверения, като
начислената неустойка е част от текущото задължение и се дължи в края на всеки
тридесетдневен период. Съгласно ал. 5 предоставянето на Удостоверение за липса на
задължения по чл. 87 ДОПК, както и на Удостоверение за настоящ адрес се дължи
еднократно в рамките на всеки тридесет дневен период, в който потребителят има усвоена
сума.
Съгласно чл. 20, ал. 4 от Договора при забава за плащане текущото задължение,
кредитополучателят дължи на кредитодателя разходи за действия по събиране на
задълженията в размер, съгласно Тарифа, която представлява Приложение към настоящия
договор (Тарифа за допълнителен ПАКЕТ УСЛУГИ – VIP ОБСЛУЖВАНЕ ПО ПРОДУКТ
„Violeta“ и такси за действия по ограничаване на негативни последици при просрочие), до
заплащане на съответното текущо задължение или общото задължение по кредита. Разходи
за действия по събиране на задълженията са разходите за изпращането на напомнителни
писма, електронни съобщения, провеждането на телефонни разговори и др., направени от
кредитодателя, за да събере извънсъдебно и по доброволен начин просрочените си вземания
от кредитополучателя по договора.
По делото е прието като доказателство дневно извлечение № 047 от 10.30.2022 г., от
което е видно, че е извършен превод в полза на И. Р. В. за сумата в размер на 1000,00 лв. по
договор за заем № 5795925.
По делото е изслушано и прието заключението на вещо лице по назначената от съда
съдебно-счетоводна експертиза, което заключение съдът съобрази при изграждане на
изводите си, доколкото е изготвено от специалист в областта и отговаря пълно, обективно и
обосновано на поставените му въпроси. От заключението се установявам че вещото лице е
констатирало, че усвояването на кредита се е осъществило безкасово еднократно на
10.03.2022 г. по банковата сметка на ответника. Установено е, че към датата на предявяване
на исковата молба е заплатена сумата в размер на 940,56 лв., с която (при спазване на
предвидената в чл. 12 поредност) са погасени 179,21 лв. от главницата, 237,82 лв. –
неустойка за непредоставяне на съгласие за директен дебит, 0,31 лв. – законна лихва, 150,76
лв. – лихва, 60,34 лв. – неустойка за липса на удостоверения, 151,28 лв. – такса ангажимент,
0,50 лв. – такси по Тарифата и 60,34 лв. неустойка за непредставяне на удостоверение за
липса на задължения. Установено е, че последното погасяване по погасителния план е от
06.03.2023 г. и поради изтичане срока на договора на 10.03.2023 г. главницата е станала
изцяло изискуема, като последното плащане за погасяване на главница е от 18.12.2023 г., от
който момент плащанията са преустановени. Установено е, че общо дължимото задължение е
в размер на 821,91 лв. и включва 820,79 лв. – главница, дължима за периода след последното
погасяване, и 1,12 лв. – законна лихва, дължима към момента на изтичане на договора –
10.03.2023 г. По останалите компоненти задълженията са погасени. Установено е, че
размерът на мораторната лихва върху главницата за периода от изтичане срока на договора
до датата на завеждане на иса е в размер на 112,81 лв. Вещото лице е установило, че при
формиране на ГПР са взети предвид размерът на главницата в размер на 1000,00 лв.,
лихвеният процент – 15 %, броят на месечните вноски – 12 и таксата ангажимент по чл. 4,
ал. 1, т. 2.2. и 2.3 от Договора в размер на 251,28 лв., като същият възлиза на 49,32 %.
Установено е, че при определянето му не са взети предвид сумите по чл. 1, ал. 2 от Договора
(като няма данни да са начислявани суми по тази клауза), сумите по чл. 15, за които е
посочено, че към момента на подписване на договора няма яснота за влизане в сила на
същите, тъй като са със срок до 5 дни от подписването, които са в размер 237,82 лв. –
неустойка за непредоставяне на съгласие за директен дебит, 60,34 лв. – неустойка за липса
на удостоверения и 60,34 лв. – неустойка за непредставяне на удостоверение за липса на
задължения. Не са взети предвид и сумите по чл. 20, ал. 4 от Договора. При това положение
е установено, че в случай че при определяне на ГПР бяха взети предвид и уговорените в чл.
15 от Договора неустойки и таксата по чл. 20 от Договора, то ГПР би бил в размер на 109,06
5
%, (а дори и повече, ако беше начислена и такса по чл. 1, ал. 2 – бел. на съдията). Към датата
на сключване на договора – 10.03.2022 г. Законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с ПМС на РБ е в размер на 10,00 %.
При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Районен съд – С., трети състав, е бил сезиран с първоначално обективно кумулативно
съединени осъдителни искове с правно основание чл. 10 и сл. ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл.
79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
При така релевираните твърдения възникването на спорното право се обуславя от
осъществяването на четири групи материални предпоставки (юридически факти): 1.
наличието на действително правоотношение по договор за потребителски кредит, по силата
на което кредитодателят се е задължил да отпусне на кредитополучателя кредит в твърдения
размер при уговорена възнаградителна лихва, размера и падежа на вземанията; 2.
кредитополучателят да е получил паричната сума, предмет на договора за кредит; 3.
наличието на действителни уговорки за заплащане на неустойка при непредоставяне на
съгласие за „директен дебит“, неустойка за липса на удостоверение за настоящ адрес, такса
ангажимент за фиксирана лихва и такса по чл. 20, ал. 4 от Договора за ограничаване
негативните последици при просрочие или т. нар. „такса забава“, във връзка с която са били
извършвани и действия по извънсъдебно събиране на вземанията; 4. неизпълнение на
задължението за заплащане на дължимите по договора суми.
Съобразно правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца е да установи при
условията на пълно и главно доказване първите три от гореописаните материални
предпоставки, а в тежест на ответника е да докаже, че е изпълнил точно задълженията си по
договора, респ. правоизключващите, правопогасяващите или правоотлагащите си
възражения, в случай че има такива.
Уважаването на иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на
акцесорното вземане за забавено изпълнение на парично задължение предполага
установяването на следните материални предпоставки (юридически факти): 1. наличие
(съществуване) на главното парично задължение; 2. забава на длъжника, т.е. неизпълнение
на същото на падежа, респ. след отправяне на покана в случай, че се касае до задължение
без определен ден за изпълнение. В тежест на ищеца е да докаже първата материална
предпоставка, както и обстоятелството, че настъпил падежът на задължението, а в тежест на
ответника е да докаже, че е изпълнил задължението си точно в темпорално отношение.
Съобразявайки характера на договора, а именно такъв за потребителски кредит, по
отношение на който са приложими разпоредите на ЗПК и ЗЗП, на основание чл. 7, ал. 3 на
страните е указано, че съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в
договор, сключен с потребител.
С оглед на горното, в тежест на ищеца в настоящото производство бе да докаже, че
договорът съдържа всичката задължителна информация, като ГПР е определен
законосъобразно и невключените в него такси, неустойки и други вземания нямат
задължителен характер и не подлежат на включване в ГПР по смисъла на закона. Съгласно
установената в чл. 146, ал. 4 ЗЗП оборима презумпция на ищеца принадлежи
доказателствената тежест (процесуалното задължение) да установи, че процесните клаузи
отговарят на принципа на добросъвестност, съответстваща на мярката на честно, почтено
поведение на всеки участник в гражданския оборот при сключване и изпълнение на сделки
за потребление, както и че те са индивидуално уговорени, т.е. че те не са типизирани и не се
съдържат в договори, сключвани еднообразно с неограничен брой потребители на стоките и
услугите, предлагани от търговеца, предварително изготвени от него, като те са били
дискутирани от потребителя, на когото преди сключване на процесния договор да му е била
предоставена възможност да влияе върху съдържанието й – арг. чл. 146, ал. 2 ЗЗП.
6
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки
от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат
формата и съдържанието на договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване
на последиците по чл. 23 ЗПК – недействителност на договора за потребителски кредит,
като последиците от това са, че отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, като не дължи връщане на лихвата и другите
разходи.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2013 г., ОСГТК „При проверка на правилността на първоинстанционното решение
въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното
нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е
ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя
от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца
при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните
отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище.“. Тоест
първоинстанционният съд следи служебно и може да се произнесе по действителността на
договора или отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна, а
когато се касае за потребителски спор, съдът следи и за наличието на неравноправни клаузи
по смисъла на чл. 143 ЗЗП, които също са нищожни ex lege, освен ако не са индивидуално
уговорени – арг. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, както и за клаузи, предвидени като нищожни в чл. 19, ал.
5 ЗПК. Съдът има и задължение служебно да следи за спазване и на императивните
разпоредби на чл. 10а, чл. 19, чл. 22 и чл. 33 ЗПК. Съгласно постоянната практика на Съда
на ЕС въпросът дали дадена договорна клауза трябва да бъде обявена за неравноправна
следва да се приравни на въпрос от обществен ред, тъй като националният съд е длъжен
служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в
приложното поле на директива 93/13. В този смисъл изрично е обобщена и съдебната
практика в Решение от 07.08.2018 г. по съединени дела С-96/16 и С-94/17 на Съда на ЕС.
Съгласно чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК (отм.), респ. чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК (Обн. ДВ. бр.18 от 5
Март 2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), при забава на потребителя кредиторът има право само
на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като обезщетението за забава
не може да надвишава законната лихва. Следователно допълнително възникващите вземания
на кредитора като последица на просрочие на потребителя са ограничени както по вид, така
и по размер.
Видно от представения по делото договор, при сключването му длъжникът –
потребител е поел допълнително задължение по чл. 15, ал. 1, съгласно което в 5-дневен срок
от подписване му следва да обезпечи изпълнението на задълженията по договора чрез
даване на съгласие, за директен дебит. По този начин кредиторът се улеснява да събира
вземанията си директно от банковата сметка на длъжника. Предвидена е обаче неустойка в
размер на 2 % от усвоената на непогасена главница, която се начислява в края на всеки
тридесетдневен период от усвояване на главницата. Тази неустойка обаче, съгласно чл. 15,
ал. 3 от Договора е дължима не само при непредоставяне съгласие за директен дебит, но и
при предоставяне на такова, но липса на потвърждение за наличие на разполагаеми средства
7
в банковата сметка до 2 дни преди изтичане на всеки тридесетдневен период за заплащане на
текущо задължение, като в последния случай е ирелевантно дали средства за погасяване чрез
директен дебит все пак са били налице и дали длъжникът е заплатил цялата сума, нужна за
погасяване на главното задължение. Тази неустойка не е предвидена като мораторна с оглед
забраната по чл. 33 ЗПК, а като компенсаторна, но за неизпълнение на едно допълнително
задължение по договора за кредит, с което и предвид начина й на уговаряне, съдът намира,
че фактически се цели да се кумулира и допълнително възнаграждение, т.нар. „скрита
възнаградителна лихва“.
По отношение на задължението по чл. 15. ал. 4 от Договора съдът счита, че формално
е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на ищеца, но отново фактически се
дължи не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на
кредитора. Това е така, доколкото за да не възникне вземането за неустойка, договорът
предвижда редица условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в
много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя, който
ежемесечно трябва да се снабдява с удостоверения за настоящ адрес и липса на данъчни
задължения по чл. 87, ал. 6 ДОПК. Срокът за извършване на тези административни услуги е
различен в зависимост от различните администрации, за същите се дължи такса, а за съда е
неясно за какво е необходима тази информация на кредитодателя при това ежемесечно и без
значение дали се изпълняват главните задължения по договора за заплащане на
възнаградителна лихва и погасяване на дължимата главница. Ежемесечното изискване за
предоставяне на актуални удостоверения би задължило длъжника перманентно да заявява
административни услуги като очевидно реалната цел е той да бъде поставен в неизпълнение
на това ненужно задължение, така че вземането за неустойка да възникне в патримониума
на кредитополучателя и същият дори да събира тези вземания с приоритет пред дължимата
главница и възнаградителна лихва, с оглед уговореното в чл. 12 от Договора.
Съгласно т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на
ОСГТК на ВКС нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка,
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност на клаузата за неустойка следва да се прави за всеки конкретен
случай към момента на сключване на договора. Даденото примерно изброяване на критерии,
които могат да бъдат използвани при тази преценка (размерът на задълженията,
изпълнението на които се обезпечава; обезпечено ли е изпълнението на задължението с
други правни способи; вида на уговорената неустойка – компенсаторна или мораторна; вида
на неизпълнение на задължението; съотношението между размера на уговорената неустойка
и очакваните от неизпълнение на задължението вреди) не изключва възможността да бъдат
ползвани и други критерии. Обратно – при конкретната преценка за валидността на
неустоечната клауза съдът може да използва критерии извън изброените примерно,
съобразявайки конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. В процесния
случай, съдът счита, че неустойките, както по чл. 15, ал. 1, така и по ал. 4 не отговарят на
присъщите си функции. На първо те не обезпечават същинското задължение на
кредитополучателя. Клаузите реално биха гарантирали на заемодателя вземане в размер на
повече две възнаградителни лихви. Това води до неколкократно превишаване на петкартния
размер на законната лихва за забава, заложена като легален критерий за действителност на
клаузата за възнаградителна лихва, респ. до неоснователно обогатяване на кредитора за
сметка на длъжника който наред с възнаградителната лихва в размер на 150,76 лв., трябва да
заплати и неустойки в размер на още 358,50 лв., или общо сума надхвърляща половината от
главницата по договора. Ето защо съдът намира, че уговорените неустоечни клаузи
противоречат на добрите нрави и в този смисъл са недействителни, поради което длъжникът
не е бил и не може да се приеме, че е бил обвързан от тях.
Що се касае за чл. 20, ал. 4 от Договора, предвиждаща такса за ограничаване
негативни последици при просрочие, съдът намира, че същата противоречи на чл. 10а ЗПК,
8
тъй като самото естество на действията на кредитора, посочени като съдържание на тези
предоставени на кредитополучателя престации, изключва квалификацията им като
допълнително благо, за което е обосновано насрещно възнаграждение. Дейността, описана
като предоставяна услуга не съпътства и не обслужва ползването на изцяло вече получения
кредит като допълнително благо за клиента. Напротив, тази дейност изцяло обслужва
интереса на кредитора. Както изпращането на напомнителни писма и електронни
съобщения, така и провеждането на телефонни разговори и др., са типични действия по
управление на лош кредит и съставляват присъщ за основния предмет на договора разход за
кредитора, а не допълнителен такъв. Този вид дейност на кредитора се компенсира с
основното възнаграждение като цена на самото рисково (без предварително обезпечаване)
кредитиране и е типичен ценообразуващ елемент за възнаградителна лихва. Изключването
на разходите за тази дейност от основната цена на кредита (формираща лихвен процент и
ГПР) би означавало да се допусне, че възнаграждението на кредитора е чиста печалба, тъй
като не включва присъщи за дейността разходи, заплащани отделно като допълнително
уговорени задължения. Систематичното тълкуване на 10а, чл. 19, ал. 3 и чл. 33 ЗПК налагат
извод за ограничаване на свободата на договарянето от кредитора, предоставящ
потребителски кредит, на условия, при които, освен обявената договорна лихва и
обезщетението за забава, на потребителя се възлагат и други плащания като допълнителни
такси и фиксирани по размер разходи. Възстановяването на разходите по събиране на дълга
от неизправен длъжник не може да се включва в ГПР именно защото размерът им зависи от
конкретните (а не абстрактно предвидени при сключване на договора) разноски, направено
поради неизпълнението. Уговарянето на бъдещите разходи във фиксиран размер, събиран по
силата на самия договор несъмнено придава на клаузата неустоечен характер. Отделно от
това, съдът приема, че разходите за събиране на вземането поради забава в плащането не са
за допълнителни услуги по договора за кредит, тъй като извънсъдебното събиране на
задълженията изобщо не е услуга, която се предоставя на потребителя. Това е дейност,
извършвана от кредитодателя в негов интерес и за охраняване на неговите интереси, която
дейност е свързана с управлението на кредита, поради което съдът приема, че уговарянето на
тези такси е в нарушение и на чл. 10а ЗПК.
Нещо повече, както беше изложено, срещу тези разходи и такси не се дължи никакво
поведение, а точно обратно – изискуемостта на това вземане следва автоматично от момента
на изпадане на длъжника в забава. Следователно безспорно е, че това не са никакви такси,
защото не се дължат заради извършени разходи, а самото наименование прикрива
истинската цел на клаузите – да служат за обезщетение за вреди от забавата. В
действителност начисляването на таксата не е свързано с извършване на каквото и да е
действия или разноски, а с изпадането на длъжника в забава. Тоест в случая е налице клауза
за неустойка за забава. Съгласно императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК, при забава
на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата. Такова обезщетение за забава обаче вече има предвидено в договора и
това е лихвата за забава, поради което и разпоредбата на чл. 20, ал. 4 от Договора следва да
се приеме за недействителна.
С оглед на горното, съдът приема, че клаузите за заплащане на такса по чл. 20, ал. 4 и
на неустойки по чл. 15, ал. 1 и ал. 4 от Договора са нищожни и, въпреки че вземанията по
същите не са претендирани, искът на основание чл. 23 ЗПК следва да бъде отхвърлен за
всички суми освен чистата стойност на кредита, доколкото е налице основание за
недействителност на целия договора по смисъла на чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 11 ЗПК задължителен реквизит от договора за кредит е лихвеният
процент по кредита. Именно лихвата по договора е възнаградителна – за ползване на
дадената парична сума. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите (ГПР) не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва и клауза, надвишаваща този
размер, се счита за нищожна. В конкретния случай в чл. 4, ал. 1, т. 2 и т. 5 са уговорени
годишен лихвен процент (ГЛП) – 15,00 % и ГПР 49,32 %.
Същевременно, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
9
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 ДР на ЗПК, „Общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. Предвид изложеното, е необходимо в ГПР да бъдат описани всички
разходи, които кредитополучателят трябва да заплати, а не същият да бъде поставен в
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,32 %, но от съдържанието на договора не може
да се направи извод за това какви точно разходи се заплащат и по какъв начин се формира
ГПР. Същевременно, от заключението на вещото лице от ССЕ е установено, че при
определянето му не са взети предвид вземанията по чл. 15, ал. 1 и 4 и по чл. 20, ал. 4 от
Договора, а в случай че бяха съобразни, ГПР би бил в размер на 109,06 %.
Съгласно член 3, буква ж) от Директива 2008/48 понятието „общи разходи по кредита
за потребителя“ обхваща всички разходи, включително лихви, комисиони, такси и всякакви
други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит
и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните такси. Съгласно тази
разпоредба посочените разходи включват и разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, ако сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. Еквивалентна е и
легалната дефиниция на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, дадена в § 1,
т. 1 от ДР на ЗПК.
Съгласно Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 разходите за
допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на
закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане
на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се
отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в
обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на член 3, буква
ж), а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3,
буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването
на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит. В решението е посочено още, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат
този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница.
Както беше посочено, уговорени по този начин „неустойките“ както по чл. 15, ал. 1,
така и по ал. 4 от Договора, обезпечават не пряко изпълнението на задълженията за връщане
на главницата и заплащане на възнаградителната лихва по заема, а изпълнението на
задължението за предоставяне на съгласие за директен дебит и представяне на
потвърждение от банката за наличие на средства, респ. изпълнението на задължението за
представяне на предвидените в договора удостоверения и то в предвидения срок. Тези
„неустойки“ се дължат независимо от своевременното изпълнение на задълженията за
главница и лихва, съобразно уговорения погасителен план. Така уговорените дължими суми
по посочените клаузи не представляват неустойка, а целят да се кумулират със задължението
(вкл. са предвидена като част от погасителните вноски, макар и под условие, че тези
задължения не бъдат изпълнени), в отклонение от обезпечителната и обезщетителната
функция, която неустойката би трябвало да има, което, както беше посочено, противоречи на
принципа на добросъвестността. Уговорени по този начин, клаузите задължават потребителя
10
да заплати необосновано високи „неустойки“ при неизпълнение на задължение за
предоставяне на съгласие за директен дебит, респ. на удостоверения, което ги прави и
неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, защото създават съществена и
необоснована неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията им.
Очевидно е, че клаузите не целият обезпечаване на задължението, а целят да са в ущърб на
потребителя, защото въвеждат още три сигурни източника на доход на икономически по-
силната страна, като поставя пред потребителя изключително трудни за изпълнение условия
и то в кратък срок. Обстоятелството, че възнагражденията по тези клаузи са включени наред
с основното задължение по погасителния план, макар и под условие, което безспорно ще се
осъществи, също води до извод, че не се цели обезпечаване на кредита, а скрито
възнаграждение, без да е включено в годишния процент на разходите, с което на
самостоятелно основание се нарушава закона с оглед чл. 19, ал. 4 ЗПК, във вр. § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК и прави целия договор за кредит недействителен на основание чл. 22, във вр. с чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не е посочен действителният годишен процент на разходите по
кредита, което прави невъзможно за потребителя да прецени икономическите му последици.
Нищожните клаузи не могат да бъдат заменени по смисъла на чл. 26, ал. 4 ЗЗД от
императивни правила досежно максимално допустимия размер на договорната лихва, нито
да бъде прието, че са единствено частично недействителни клаузите за уговорената
неустойка, представляващи по съществото си договорна лихва, невключена в ГПР. Ако
съдът изменя съдържанието на неравноправните и нищожните клаузи, съдържащи се в
потребителски договор, това ще навреди на постигането на дългосрочната цел, предвидена в
чл. 7 от Директива 93/13. Това действие на съда би способствало за премахването на
възпиращия ефект, упражняван върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане
на такива неравноправни клаузи спрямо потребителя, тъй като продавачите и доставчиците
биха останали изкушени да използват посочените клаузи, ако знаят, че дори и последните да
бъдат обявени за недействителни, договорът все пак ще може да бъде допълнен в нужната
степен от националния съд, така че да се гарантират интересите на тези продавачи и
доставчици (в този смисъл са т. 69 от Решение на Съда от 14 юни 2012 година по дело C-
618/10, т. 79 от Решение на Съда от 30 април 2014 година по дело C-26/13, т. 54 от Решение
на Съда от 26 март 2019 година по съединени дела C-70/17 и С-179/17 и др.).
За пълнота следва да се посочи, че макар че съдът намира, че в чл. 1, ал. 4 от
Договора само формално е уговорена такса удовлетвореност, а фактически се дължи не
такса, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора, която е
включена изначално в бланков договор и която не е взета предвид при определяне на ГПР,
този въпрос няма да бъде допълнително обсъждан, тъй като такса по тази разпоредба не е
заплащана, въпреки че формално е обвързала страните. Това е така поради факта, че няма
данни длъжникът въобще да е избрал пакет от услуги, поради което и няма какво да бъде
взето предвид при определяне на ГПР. В този смисъл, доколкото все пак срещу тази такса
(до 60 %) не са предоставяени някакви действителни допълнителни услуги, тъй като
очевидно такива не са били и поискани, невключването й в ГПР не се отразява на
правилното му определяне. В случай обаче че бяха избрани услуги от предвидените в
тарифата и при съобразяване какви са видовете услуги, съдържащи се в пакета, то същите е
следвало да бъдат включени в ГПР, като разход по кредит, без значение, записаното в
тарифата, че изборът на пакет не е задължително условие за отпускане на заемната сума и
сключване на договор за паричен заем, тъй като по същество това представлява
конструкция, с която се цели да се прикрият действителните разходи по кредита по смисъла
на горецитираното Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C-714/22.
Съобразявайки това решение, съдът намира, че, след като посочените допълнителни
разходи (неустойки по чл. 15, ал. 1 и 4 от Договора, имащи характер на допълнително
възнаграждение) не са включени в предвидения в договора ГПР, е налице нарушение на
изискването по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно съдържанието на договора за потребителски
кредит, тъй като не е посочен действителният размер на ГПР, с оглед което и сделката се
явява недействителна съгласно чл. 22 ЗПК.
11
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви
или други разходи по кредита. Съдът следва да установи с решението си дължимата сума по
приетия за недействителен договор за потребителски кредит и да я присъди на ищеца,
доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23
ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита.
Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и
задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на
дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното
връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание
чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя и създаване на
множество процесуални правоотношения между страните. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е разпоредбата на
чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК (така Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело №
3855/2021 г., IV г. о. на ВКС, Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020 г., I т.
о. на ВКС, Решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. дело № 3620/2021 г., III г. о. на ВКС,
Определение № 50161 от 29.03.2023 г. по т. д. № 1070/2022 г., II т. о. на ВКС, Решение №
50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г., I т. о. на ВКС и др.)
Следователно искът следва да бъде уважен на основание чл. 23 ЗПК до размера на
чистата стойност на кредита.
По делото се установява, че главницата е в размер на 1000,00 лв., като ищецът
претендира сумата в размер на 933,86 лв., представляваща сборът от непогасения остатък от
главницата в размер на 820,79 лв. и законната лихва за забава в размерна 113,07 лв. за
периода от 10.03.2023 г. до 31.03.2024 г. От заключението на вещото лице, а и от
признанието на самия ищец, обективирано още в исковата молба, се установява, че
длъжникът е погасил задължения по договора в общ размер на 940,56 лв. Предвид
обстоятелството, че при недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23
ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита, съдът намира, че извършените плащания следва да бъдат отнесени към
главницата, поради което искът следва да бъде уважен само за сумата в размер на 59,44 лв. –
представляваща остатъкът от чистата стойност на кредита, като бъде отхвърлен за горницата
над тази сума до претендираната главница в размер на 820,79 лв.
Следва да бъде отхвърлен и искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, доколкото, предвид
недействителността на договора за кредит, главницата е била дължима на кредитора от деня
на предоставянето й, но длъжникът би изпаднал в забава едва след покана, респ. от този
момент би се дължало обезщетението за забавно изпълнение на паричното задължение
(мораторната лихва). В този смисъл не следва да бъде допълнително обсъждан въпросът за
последиците от забавата на длъжника, доколкото между страните, предвид
недействителността на договора, няма уговорен падеж на задължението, а длъжникът е
поканен да върне сумата едва с подаване на исковата молба, поради което следва да се
присъди законна лихва за забава като последица от уважаване на иска, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда – 01.04.2024 г., до окончателното изплащане на
задължението.
По разноските:
При този изход а делото правото на разноски се поражда и за двете страни, но
доколкото ответникът не е претендирал такива, съдът следва да се произнесе само по
разноските, дължими на ищеца. По делото е представен списък и доказателства за сторени
разноски от страна на ищеца, както следва: 85,00 лв. – държавна такса (предвид подаването
на исковата молба чрез ЕПЕП и намаляването на дължимата държавна такса за предявените
два осъдителни иска), 500,00 лв. – адвокатски хонорар, 400,00 лв. – депозит за ССЕ.
Съобразявайки правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени
сторените разноски съразмерно на уважената част от иска, а именно сумата в размер на
60,35 лв., от които държавната такса съразмерно на уважената част от иска по чл. чл. 10 и
12
сл. ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД (на основание чл. 23 ЗПК), възлизаща в
размер на 3,07 лв., адвокатско възнаграждение, уговорено за целия интерес по делото,
съразмерно на уважената част от претенцията в общ размер на 933,86 лв., възлизащо размер
на 31,82 лв. и съразмерна на уважената част от общия интерес по делото част от разноските
за вещо лице, възлизаща в размер на 25,46 лв.
Така мотивиран, Районен съд – С.
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 10 и сл. ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл.
23 ЗПК И. Р. В., ЕГН **********, с адрес. гр. С., ул. „Х.Б.“ № *, ет. *, ап. 4, ДА ЗАПЛАТИ
на „В.К.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., р-н „Л.“, бул. „Д.Н.“ №
28, ет. 2, офис 73Г, сумата в размер на 59,44 лева, представляваща остатък от чистата
стойност на кредита по Договор за кредит „Violeta“ от 10.03.2022 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 01.04.2024
г., до окончателно изплащане на задължението, като ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание
чл. чл. 10 и сл. ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за горницата над сумата в размер
на 59,44 лева до претендираните 820,79 лева, както и иска с правно основание чл. 86, ал.
1 ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 113,07 лева, представляваща обезщетение за
забава (мораторна лихва) върху непогасената главница, начислена за периода от 10.03.2023 г.
до 31.03.2024 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, И. Р. В., ЕГН **********, с адрес. гр. С.,
ул. „Х.Б.“ № *, ет. *, ап. 4 ДА ЗАПЛАТИ на „В.К.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. С., р-н „Л.“, бул. „Д.Н.“ № 28, ет. 2, офис 73Г, сумата в размер на 60,35
лева, представляваща разноски в производството пред първа инстанция по гр. д. № 234/2024
г. по описа на Районен съд – С., съразмерно на уважената част от предявения иск.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд – С. в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните!
Съдия при Районен съд – С.: _______________________
13