Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 24.04.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., IІІ-В състав, в публично
съдебно заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
РОСИ МИХАЙЛОВА
при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 14147 по описа за 2018
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258- чл.273 ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба, подадена от ответницата Н.Н.К., срещу решение № 438943 от 27.06.2018 г., постановено по гр.дело № 57719/2012 год. по описа на СРС, І Г.О.,
127 състав, в частта, с която е признато за установено по предявените от „Т.С.“-ЕАД,
ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, срещу Н.Н.К., ЕГН **********,
с адрес ***, искове с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД,
вр. чл.149 ЗЕ и чл.86 ЗЗД, че Н.Н.К. дължи на „Т.С.“-ЕАД, сумата от
1082,89 лв., представляваща стойност на потребена топлинна енергия през периода
от м.05.2010 г. до м.04.2012 г. в имот с абонатен номер 395857, представляващ
апартамент с № 19, находящ се в гр.София, ул.“ ******, ведно със законната
лихва върху сумата от 04.10.2012 г. до окончателното изплащане на сумата, както
и на сумата от 141, 69лв.,представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за
периода от 01.07.2010 г. до 20.09.2012
г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от
08.10.2012 г. по ч.гр.дело № 20409/2012 г. по описа на СРС, 88 състав. В
жалбата се излагат доводи, че решението в обжалваната част е недопустимо,
неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Твърди се, че решението на СРС,
127 с-в в обжалваната част е недопустимо, тъй като с молба с вх.№ 5125337/30.07.2018
г. по описа на СРС, ответницата е оттеглила депозираното възражение с вх.№
3327259/19.10.2012 г. по ч.гр.дело № 20409/2012 г. на СРС, 88 състав, в частта
му и за следните суми- за сумата от 1082,89 лв., представляваща претендираната
от ищеца главница за периода от 01.05.2010 г. до 30.04.2012 г., и за сумата от
141,69 лв., представляваща претендирана от ищеца лихва върху тази главница за
периода от 01.07.2010 г. до 20.09.2012 г., същите посочени в диспозитива на
съдебното решение, както и е поискано прекратяване на производството по
настоящето дело. Жалбоподателката, моли съда решението да бъде обезсилено в обжалваната част и да прекрати
производството по делото. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Въззиваемата страна
–ищец „Т.С.“-ЕАД,
гр.София, не взема становище по подадената въззивна жалба.
Третото лице- помагач на страната на ищеца- „Б.Б.“-ООД, гр.София, не
взема становище по подадената въззивна жалба.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана
по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като
обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както
е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани
нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така
приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени
релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната
жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо,
като при постановяването му не
е
допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми
на закона.
С приемането на
новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. бе въведено ограниченото въззивно обжалване.
Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението и по неговата допустимост- в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това
означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до
преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност- само по
посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно
въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на
приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на
тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи
от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и състезателността
като доминиращи принципи на гражданско- процесуалното право следва да отстъпят
пред принципа на служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС/.
В случая атакуваното решение е валидно
и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми. Противно на изложеното във въззивната
жалба, обжалваното решение е допустимо. В
настоящия случай, действително ответницата е депозирала по
делото молба с вх.№ 5125337/30.07.2018 г.
по описа на СРС/ приложена към
въззивната жалба/, с която е
оттеглила депозираното възражение с вх.№ 3327259/19.10.2012 г. по ч.гр.дело № 20409/2012
г. на СРС, 88 състав/ подадено срещу заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК/, само в частта му за сумите, за които са уважени предявените срещу нея установителни искове с обжалваното решение. Т.е. в случая
подаденото от ответницата възражение срещу издадената заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК е оттеглено, след образуване
на исковото производство по чл.422 от ГПК и след постановяване на решение по делото от първоинстанционния съд.
Безспорно оттеглянето на депозираното в заповедното производство възражение е
направено заедно с подаване на въззивната жалба срещу обжалваното в настоящето
производство решение.
Настоящият съдебен състав
намира, че оттеглянето на
възражението след завеждане на иска
по чл.422 от ГПК е волеизявление без правни последици. Съгласно разпоредбата
на чл.415, ал.1 от ГПК, правните последици на възражението по чл.414 от ГПК се
простират единствено до иницииране кредиторовата активност в предявяването на
иска по чл.422 от ГПК, с което възражението се явява изпълнило функцията си и
предвид това неоттегляемо след този момент. Оттегляне на възражението, по
смисъла на чл.416, ал.1 от ГПК и с уредените от нормата правни последици,
следва да се приеме за допустимо до предявяването на исковата молба по чл.422
от ГПК. С подаването й заповедното производство се трансформира в общо исково
производство, което пренася спорното правоотношение пред съответно
компетентния, различен от съда по заповедното производство съд, пред който
следва да се отправят и волеизявления на страните, свързани със спора, вкл.
разпореждане със спорното право или признанието му. Оттеглянето на възражението
по чл.414 от ГПК не е равнозначно на признание на иска, именно
изхождайки от придадените от закона функции на възражението.
Съобразно изложеното, съдът намира, че
постановеното от СРС решение е допустимо в обжалваната от ответницата част.
Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС обосноваващи окончателен извод за основателност на
предявените от ищеца „Т.С.“-ЕАД, гр.София срещу ответницата Н.Н.К., установителни
искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86,
ал.1 от ЗЗД, в частта, в която същите са уважени. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал
решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон.
В жалбата на ответницата не са изложени каквито
и да е конкретни доводи и твърдения по спора. Жалбоподателката се е задоволила
единствено да посочи общо, че решението на СРС е неправилно и
незаконосъобразно, без обаче да излага каквито и да било конкретни оплаквания,
относно неправилност и незаконосъобразност на
решението в обжалваната част.
За
разлика от въззивното обжалване по ГПК /отм./, при въззивното обжалване по
действащия ГПК – чл.269 от ГПК, порокът следва да е указан чрез посочване в
какво точно се изразява, за да може въззивният съд да извърши проверка за
правилността на първоинстанционното решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността
на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане,
но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и
за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди –
чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за
неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна,
тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания
акт.
Въпреки,
че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба следва да
съдържа "указание в какво се състои порочността на решението",
липсата на указание относно порочността на решението не прави тази жалба
нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и
последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната
жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея
жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на
фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок
жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи
неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на
императивни материалноправни норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят
може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението
неограничено, до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би
обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения за попълване
на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013
г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г. К., І Г. О. на ВКС/.
С оглед
на това и предвид липсата на конкретни оплаквания в жалбата на въззивника- ответник
във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение, въззивната проверка
следва да се ограничи до въпросите, за които въззивният съд следва да следи
служебно. При тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като не са нарушени
императивни материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав
препраща към мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК.
По изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете
инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена
без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.
По отношение на
разноските за въззивното производство.
С оглед изхода на спора на
въззивника-ответник не се следват разноски за настоящата
инстанция. При липса на направено искане за присъждане на разноски, такива не
следва да се присъждат и на въззиваемата страна-ищец по
делото.
Така
мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В състав,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 438943 от 27.06.2018 г., постановено по гр.дело № 57719/2012 год. по описа на СРС, І
Г.О., 127 състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието в процеса на „ Б.Б. ” ООД, ***, като трето лице – помагач на ищеца “Т.С.” ЕАД, ***.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.