Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 261326 26.04.2021 година град
Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
Гражданско отделение, XXI граждански състав, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти март две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при участието на секретаря
Малина Петрова,
като разгледа докладваното от
съдията гражданско дело № 6572 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от „Агенция за събиране на вземания”
ЕАД, ЕИК ********* против Р.Р.Й., ЕГН **********, с която са предявени
обективно съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422,
ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9,
чл.11, т.7, т.11, чл. 33 ЗПК, вр. с чл. 99 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 27.03.2015 г. между ответника и трето лице –
кредитор „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД бил сключен договор за кредит за
покупка на стоки или услуги № .., при общи условия и спазване на ЗПК, на обща
стойност 1750 лева /за спално обзавеждане/. Следвало да бъде върната на 18
месечни вноски – до 05.10.2016 г., включващи главница и договорна лихва от 392
лева.
Ответникът платил 358 лева – останали непогасени – главница и дог.
лихва.
На 14.09.2018 г. кредиторът прехвърлил вземанията с договор за цесия на
„АКПЗ“ ЕООД, което ги прехвърлило на ищеца с дог. за цесия от 03.05.2019 г.,
ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Ответникът бил
уведомен, а следвало да се счита за такъв и с получаване на приложенията към ИМ
в хода на процеса.
Поради
липсата на плащане, било инициирано заповедно производство и издадена заповед
по чл. 410 ГПК № 11141/17.12.2019 г. по ч.гр.д. № 20613/2019 г. по описа на
ПРС, връчена редовно по чл. 47, ал.5, вр. с ал. 1 ГПК, при което възникнал
правен интерес от предявяване на настоящите искове за следните суми: 1479,12 лева – главница; 304,88 лева – договорна лихва за
периода 05.08.2015 г. – 05.10.2016 г.; 655,46
лева – обезщетение за забава за периода 06.08.2015 г. – 16.12.2019 г. Моли
се за уважаването им, ведно със законната лихва от постъпване на заявлението до
погасяването. Претендират се разноските в заповедното и настоящото
производство.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, чрез назначения
особен представител. Оспорва исковете по основание и размер, в т.ч. – липсвало
надлежно уведомяване на ответника за цесиите, вкл. чрез връчване на документите
към ИМ; ищецът нямал качеството на кредитор; липсвали доказателства за
усвояване на паричната сума от търговеца – продавач на спалното обзавеждане;
договорът бил недействителен на осн. чл. 22 ЗПК, като сключен в нарушение на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т.9, т.10, т.12 ЗПК. Евентуално – въвежда
възражение за изтекла погасителна давност по отношение на лихвата за забава.
Моли за отхвърляне на исковете.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства
по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
По
допустимостта:
Видно от
приложеното ч. гр. д. № 20613/2019 г. по описа на ПРС, вземанията по настоящото
производство съответстват на заповедта за изпълнение. Тя е връчена редовно по чл. 47, ал.5, вр. с
ал. 1 ГПК, а исковете, по които е образуван настоящият процес, са предявени в
месечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат на
разглеждане по същество.
По
същество:
От договора за потребителски
кредит от 27.03.2015 г. /л.6-8/ се установява наличието на съглашение за
предоставяне на парична сума от 1750 лева за закупуване на конкретни стоки
/спално обзавеждане/, която да се преведе по сметка на съответния търговец.
Видно от заключението на ССЕ, което съдът кредитира изцяло като ясно,
компетентно изготвено и неоспорено от страните – стойността на кредита от 1750
лева е била усвоена от ответника в
пълен размер, чрез изплащането й от кредитора „БНП Париба…“ на търговеца „Зенит
груп 05“ ООД на 27.03.2015 г., за което последният е подписал протокол за
продажба. Предвид тези доказателства – възраженията в ОИМ за липса на данни за
усвояване на сумата по кредита се явяват неоснователни и не се споделят. Като
извънсъдебно признание следва да се приемат и извършените частични плащания
/вж. ССЕ/.
Договорът и придружаващите го
документи носят подписи за ответника,
които не са оспорени откъм авторство /в преклузивния за това срок по чл. 131 ГПК, съгл. чл. 193, ал. 1 ГПК/.
Ето защо, съдът приема за
доказано подписването на договора между първоначалния кредитор и ответника,
съгласно който последният е получил предоставената му сума от 1750 лева, респ.
- стоките за тази стойност.
В
договора са посочени – размер на предоставената сума, обща такава за плащане,
брой на вноските, ГПР от 29,01 % и лихвен процент – 0. Налице е погасителен
план, в който са посочени падежи за плащане и размер на оставащата главница.
От
договорите за цесия - от 14.09.2018 г., с който първоначалният кредитор БНП прехвърля
вземанията по процесния договор на „АКПЗ“ ЕООД, приложението към него от същата
дата, в което изрично фигурират задълженията именно по процесния договор с
ответника /л.19 гръб/, потвърждението за цесията, както и от последващия
договор за цесия от 03.05.2019 г. между „АКПЗ“ ЕООД и ищеца, приложението към
него – в което под № .. отново фигурират конкретните вземания по договора към
ответника, потвърждението за сключването й, категорично се установяват
надлежните прехвърляния на процесните вземания в полза на ищеца /изрична
възможност за цедиране – чл. 23 от договора, за което е дадено съгласие от
потребителя с подписване на контракта/. Същият е титуляр на вземанията и
надлежен кредитор, като възраженията в ОИМ в обратна насока не се споделят.
Цесиите са ясни и конкретни, прехвърлените вземания са съответно и достатъчно
индивидуализирани. Установява се, че ищецът е кредитор относно непогасените
задължения по кредитното правоотношение.
Приети
са 2 бр. уведомителни писма за всяка от цесиите /л.33 и л.34/ от
съответните цеденти, съгл. чл. 99, ал. 3 ЗЗД, чрез нарочно упълномощените за това цесионери /л.27, 28, 29, 30,31/ за
извършените цесии, адресирани до длъжника.
Изходящото
от упълномощения-цесионер уведомление – което има дата, съдържа имената на
ответника, както и обстоятелства относно конкретния кредит и дължимата сума,
приложено към исковата молба и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията,
съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД /за възможността цедентът да упълномощи цесионера -
Решение № 156/30.11.2015 г., т. д. №
2639/2014 г. на II т. о. и Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. №
5759/2014 г., III г. о./. Като факт от значение за спорното право,
настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва
да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК /трайна и
непротиворечива съдебна практика Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009
г. на, ІІ т. о. на ВКС, Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на
ВКС, І т. о. и Решение № 78 от 09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ
т. о./.
Също така и
принципно
- ответникът се явява уведомен за цесиите с връчването на исковата молба и
приложенията на основание чл. 47, ал. 5 ГПК. Тези документи, заедно със самата искова молба,
се явяват редовно връчени на ответника на
основание чл. 47, ал. 5 ГПК. Фикцията
на чл. 47, ал. 5 ГПК за връчване на съобщението с исковата молба и приложенията
следва да бъде зачетена в настоящото
производство и уведомяването да се вземе предвид от съда съобразно чл. 235, ал.
3 ГПК, дори да е извършено след подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК. В този смисъл е Решение № 3 от 16.04.2014г. по
гр.д. 1711/2013г. на I т.о. на ВКС, постановено по установителен иск по чл. 422 ГПК.
Отделно
- уведомяването за цесията принципно не
е елемент от ФС на самия договор за цесия /Решение №
239/15.05.2018 г. по дело № 986/2017 г. на ВКС, ТК, I т.о./. Той е
породил правно действие между страните по него и валидно прехвърля процесните
вземания. Уведомяването има за цел единствено да осведоми длъжника, че вече има
нов кредитор, за да знае на кого да плати. Той има интерес и може да възразява успешно за липсата на
уведомяване, само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на
стария кредитор или на овластено от този кредитор лице.
По
делото подобни твърдения липсват, като не установява плащане никому на
процесните вземания /според ССЕ – нито на стария, нито на новия кредитор/.
Защитното възражение в ОИМ не се отразява на правата на ищеца, които той е
придобил със сключването на договора за цесия, а с възможността – до
уведомяването за нея и в случай, че длъжникът е платил на цедента всички
задължения, да се освободи от отговорност спрямо новия кредитор. При липсата на
установено плащане, ответникът не може да възразява на претенцията на цесионера
за реално изпълнение на основание липсата на уведомяване /Определение № 987/18.07.2011 г. по дело №867/2011 г. на ВКС, ГК,
IV г.о./. Цесиите са противопоставими
на ответника и легитимират ищеца
като титуляр на дълговете по кредита.
На следващо място - уведомяването може да се извърши и
чрез особен представител.
Назначаването на особен
представител е резултат от неуспешните усилия ответникът да бъде открит, за да
участва в процеса. На
основание чл.47, ал.6 ГПК, при изпълнение на предпоставките по чл.47, ал.1-5 ГПК,
с оглед охрана интересите му, е назначен особен представител.
Фигурата на последния се припокрива с тази на упълномощения процесуален
представител относно получаване на книжа по делото, както и връчване на препис
от решението и т.н.
И в двата случая, представителят
има право да извършва всички съдопроизводствени действия, с изключение на тези,
свързани с разпореждане с предмета на делото, за които се изисква изрично
упълномощаване - чл. 34, ал. 3 ГПК, респ. чл. 29, ал. 5 ГПК.
Връчването на уведомлението за
цесия на особения представител не представлява приемане на материалноправно
изявление, равняващо се на разпореждане с предмета на делото, тъй като това би
означавало кредиторът да бъде поставен в ситуация на невъзможност да предяви
правата по договора за цесия по съдебен ред, поради неуспешното издирване на
длъжника и невъзможността за лично връчване на уведомлението за цесията /вкл. и
при евентуална недобросъвестност от страна на последния/.
Както се посочи, в съдебната
практика е прието, че действието по уведомяване на длъжника за извършената
цесия не е елемент от фактическия състав на договора за цесия. Целта на
уведомяването е длъжникът да знае на кого да плати. В тази връзка, той има
интерес да оспорва уведомяването тогава, когато е платил на ненадлежен
кредитор. В случая не се твърди да е платено на ненадлежен кредитор, нито се установява да е извършено плащане след прехвърляне на
вземанията.
Ето защо, съдът приема, че връчването на всички книжа по
делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и от
този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици /в т.
см. са и разясненията в Решение № 198/18.01.2019 г. по т.д. № 193/2018 г. на
ВКС, I т.о. - касаят уведомление за предсрочна изискуемост на
кредит, но застъпват извода, че връчването на особения представител в хода на
процеса представлява надлежно уведомяване на длъжника - ответник/.
Въз
основа на изложеното, съдът приема, че ищецът доказа в кумулативност -
наличието на подписан договор за кредит, по който на ответника е предоставена
парична сума /респ. вещите, за които същата е отпусната/; валидни договори за
цесия между стария и новия кредитор, по силата на които цесионерът-ищец е
придобил изискуемите процесни вземания, както и, че длъжникът е уведомен за
цесиите. Ищецът е материалноправно легитимиран да претендира всички вземания по
договора за кредит. Възраженията на особения представител, макар принципно
резонни и обосновани, изразяващи съответна защитна позиция, не се споделят.
Относно действителността на
договора:
Всеки съд е
длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни
норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на
законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на
гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното
прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане
на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното
начало /чл. 6 ГПК/.
Съдът не само
може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от
страните основания в следните хипотези:
1/ при
нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС,
Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение №
252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от
11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от
10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2/ при
неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г.
по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д.
№ 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017
г. на ВКС, II т.о.
3/ при
нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на
установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на
нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018
г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по
гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. №
1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова,
следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на договора според
възраженията в ОИМ и в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по
предявения иск, следи служебно.
„БНП
Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД е финансова институция по смисъла на чл.3, ал. 1,
т. 3 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът
е ФЛ, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята
професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител и кредитор по
смисъла на чл. 9, ал. 3 и ал. 4 ЗПК.
Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците
по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК,
а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.
В случая, не са спазени изисквания на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
В процесния договор никъде не са
посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление,
дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата
сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на
всичко дължимо по кредита/, следва по
ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи,
които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Нарушение е налице, т.к. в
договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни
стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите
/кои компоненти точно са включени в
него и как се формира същият/. Ето защо, не е ясно по какъв начин е формиран
ГПР, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който
се формира годишното оскъпяване на заема.
След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него
финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по
разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях.
Отделно -
посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се
считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11,
т.10 ЗПК е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи.
Поради това в
договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето
на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и
да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение
№ 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение
№ 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение
№ 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение
№ 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./. Липсата на
разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и
икономическите последици от сключването му, поради което договорът е
недействителен.
За разлика от унищожаемостта, която се инициира от
съответната страна, за нищожността съдът следи служебно и при констатиране се
позовава на същата в мотивите при обсъждане основателността на исковете. Имайки
предвид последиците й, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят – ответник дължи връщане само на чистата стойност по
заема, но не и лихви или други разходи.
От заключението на ССЕ се
установява, че размерът на непогасения остатък от главницата възлиза на
търсената сума – 1479,12 лева – този иск е доказан и следва
да бъде уважен, ведно със законната лихва от постъпване на заявлението до
погасяването, като последица. Останалите – за дог. лихва и обезщетение за
забава, следва да бъдат отхвърлени – като неоснователни – сумите не са дължими
от потребителя, съгл. чл. 23 ЗПК /този за обезщетение за забава е и частично
погасен по давност, а договорната лихва е принципно
недължима, поради липса на уговорка
за плащане на такава – 0 % лихва – според съглашението/.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при
настоящото му разглеждане, разноски се дължат на двете страни по съразмерност,
на осн. чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Ищецът е отправил искане и представил
доказателства за плащане на: 110,37 лева – ДТ; 400,76 лева – възн. особен
представител; 200 лева – деп. ССЕ.
Следва
да се присъдят и разноските в заповедното производство /48,79 лв. – ДТ и юрк.
възнаграждение/, съобразно т. 12 на ТР №
4/2013 на ОСГТК на ВКС.
Разноските
за юрисконсултско възнаграждение по заповедното и настоящото дело следва да
бъдат определени съобразно чл. 78 ал. 8 ГПК /ДВ бр. 8/2017г./, вр. с чл.37 от
ЗПрП, вр. с чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, при което
се дължи такова от 100 лева за настоящото производство и 50 лева за
заповедното, предвид конкретната фактическа и правна сложност на спора.
По съразмерност се дължат – 491,81
лева за настоящото и 59,90 лева за зап. производство.
Ответникът не е направил
разноски.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните, че Р.Р.Й.,
ЕГН ********** ДЪЛЖИ на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК ********* следните суми: 1479,12 лева /хиляда четиристотин седемдесет и девет лева и
дванадесет стотинки/ – главница по
договор за кредит за покупка на стоки или услуги № …. от 27.03.2015 г., сключен
с „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД, вземанията по който са прехвърлени на
14.09.2018 г. с договор за цесия на „АКПЗ“ ЕООД, което ги прехвърлило на „АСВ“
ЕАД с договор за цесия от 03.05.2019 г., ведно със законната лихва от постъпване
на заявлението в съда – 16.12.2019 г. до погасяването, като ОТХВЪРЛЯ исковете за установяване
дължимост на: 304,88 лева – договорна лихва за периода 05.08.2015 г. –
05.10.2016 г. и 655,46 лева – обезщетение за забава за периода 06.08.2015 г. –
16.12.2019 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК №
11141/17.12.2019 г. по ч.гр.д. № 20613/2019 г. по описа на ПРС.
ОСЪЖДА Р.Р.Й., ЕГН **********,
с адрес: *** да плати на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Д- р Петър Дертлиев” №
25, офис – сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, следните суми: 491,81 лева /четиристотин деветдесет и един лева и осемдесет и една
стотинки/ - разноски по съразмерност за настоящото производство и 59,90 лева /петдесет и девет лева и
деветдесет стотинки/ - разноски по съразмерност за заповедното производство по ч.гр.д.
№ 20613/2019 г. по описа на ПРС.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:п
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
МП