№ 1294
гр. Пловдив, 18.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Николай К. Стоянов
Иван Г. Йорданов
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Иван Г. Йорданов Въззивно гражданско дело
№ 20255300502447 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.258 и следващите ГПК.
Образувано по въззивна жалба, подадена от Д. Г. Р., с ЕГН **********, с
адрес: гр. Пловдив, ул. *** чрез пълномощника по делото адвокат К. К. против
Решение №3336 от 02.07.2025 г., постановено по гр. д. №15791/2024 г. по
описа на Районен съд – Пловдив, IХ гр. с., с което е отхвърлен предявеният от
Д. Г. Р., ЕГН **********, с адрес гр. Пловдив, ул. ***, против „Изи Финанс“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к.
„Иван Вазов“, ул. „Балша“ № 17, ап. 1, осъдителен иск за заплащане на сумата
от 460 лв. (след прието на основание чл. 214, ал. 1 ГПК с Определение от
10.06.2025 г. изменение на иска чрез увеличаване на неговия размер),
представляваща недължимо заплатена и получена от ответника без наличие на
правно основание за това сума, ведно със законна лихва върху главниците от
датата на депозиране на исковата молба в съда – 11.09.2024 г., до
окончателното изплащане на задълженията, осъдена е Д. Г. Р. да заплати на
основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД на „Изи Финанс“ ЕООД сумата от 30 лв. –
частично от общия размер от 100 лв., представляваща главница, формирана от
вноската с настъпил падеж на 01.08.2022 г. по Договор за предоставяне на
кредит № 372433/02.02.2022 г., ведно със законна мораторна лихва върху
главницата, считано от датата на депозиране на насрещния иск – 23.10.2023 г.,
до окончателното заплащане на задължението, както и е осъдена Д. Г. Р. да
заплати на „Изи Финанс“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 100
лв. – разноски по главния иск в производството по гр.д. № 15791/2024 г. по
описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански състав и на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК сумата от 600 лв. – разноски по насрещния иск в производството по
1
гр.д. № 15791/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански
състав.
В жалбата са релевирани доводи за неправилност на
първоинстнационното решение, като постановено в нарушение на
материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост, като се
излагат подробни доводи. Отправя се искане до въззивния съд за отмяна на
първоинстанционното решение и уважаване на исковата претенция изцяло и
отхвърляне на насрещната такава. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от въззиваемата страна „Изи Финанс“ ЕООД чрез пълномощника – юрк. А. Г.,
с който се взема становище за нейната неоснователност и се настоява за
потвърждаване на първоинстанционното решение, като се излагат подробни
доводи в тази насока. Претендира разноски.
Пловдивският окръжен съд, след като провери
законосъобразността на обжалваното решение, прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл.12 от ГПК и
обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и
е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл. 269, изр. първо от ГПК съдът намира, че същото е
валидно и допустимо. Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл. 269,
изр. 2 от ГПК следва да бъде проверена правилността му по изложените във
въззивната жалба доводи и при служебна проверка за допуснати нарушения на
императивни материалноправни норми, като въззивната инстанция се
произнесе по правния спор между страните.
Първоинстанционното производство е образувано по повод депозирана
искова молба от Д. Г. Р., с ЕГН **********, чрез пълномощника по делото
адвокат К. К. против „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК ********* за осъждане
ответното дружество да заплати на ищцата сумата от 460 лв. (след
допуснатото увеличение на иска), представляваща недължимо заплатена и
получена от ответника без наличие на правно основание за това сума, ведно
със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на исковата
молба – 11.09.2024 г. до окончателното плащане. Предявен е и насрещен
осъдителен иск от „Изи Финанс“ ЕООД против Д. Г. Р. за заплащане на сумата
от 30 лв. – частично от общия размер от 100 лв., представляваща главница,
формирана от вноската с настъпил падеж на 01.08.2022 г. по Договор за
предоставяне на кредит № 372433/02.02.2022 г., ведно със законна мораторна
лихва върху претендираната сума, считано от датата на депозиране на
насрещния иск – 23.10.2023 г. до окончателното заплащане на задължението.
В исковата молба ищцата твърди, че имала множество договори за
парични заеми към ответното дружество. Поддържа се, че за периода
19.03.2022 г. – 16.07.2022 г. заплатила сумата от общо 460 лв. чрез системата
на „Изипей“ с разписки, както следва на 19.03.2022 г. сумата от 50 лв., на
14.04.2022 г. сумата от 50 лв., на 03.05.2022 г. сумата от 80 лв., на 01.07.2022 г.
сумата от 200 лв., на 06.07.2022 г. сумата от 80 лв. Излагат се твърдения, че
към датата на извършване на плащанията ищцата нямала вече каквито и да
2
било парични задължения към ответника, като въпреки това се претендирало
заплащане на посочената сума. Предвид това плащанията били извършени без
да има правно основание за това, което обуславяло правния интерес на ищцата
от предявяване на осъдителен иск. Ищцата поддържа, че в случай че по делото
се установи наличие на правоотношение по договор за потребителски кредит,
същият е недействителен на осн. чл. 22 ЗПК.
В писмения си отговор на исковата молба ответникът „Изи Финанс“
ЕООД признава, че дружеството е осчетоводило плащания в общ размер от
460 лв. за периода от 19.03.2022 г. до 06.07.2022 г., които вероятно са
направени от Р., както следва: от дата 19.03.2022 г. в размер на 50 лв., от дата
14.04.2022 г. в размер на 50 лв., от дата 03.05.2022 г. в размер на 80 лв., от дата
01.07.2022 г. в размер на 200 лв., от дата 06.07.2022 г. в размер на 80 лв.
Поддържа, че процесните плащания са осъществени при наличие на правно
основание за това, а именно – сключен между страните договор за кредит №
372433/02.02.2022 г. Ответникът посочва, че заплатената сума по договора за
кредит в общ размер от 460 лв. е разпределена за погасяване на задълженията,
както следва: сумата от 300 лв. за главница, сумата от 41,16 лв. - договорна
лихва, сумата от 30 лв. – разходи за извънсъдебно събиране и сумата от 88,84
лв.- неустойка. Ответното дружество сочи, че дори да се приеме, че договорът
за кредит е недействителен – следва да намери приложение разпоредбата на
чл. 23 ЗПК, като сумата за главница е дължимо заплатена и не подлежи на
връщане. По подробно изложени съображения и доводи се моли за отхвърляне
на предявения иск.
В насрещната искова молба „Изи Финанс“ ЕООД твърди, че между
страните е сключен договор за предоставяне на кредит № 372433 на
02.02.2022 г. при условията на ЗПФУР. Излагат се твърдения, че сключването
на договора се извършва въз основа на подробна информация на адрес
www.minizaem.bg, в който сайт са публикувани общите условия за
предоставяне на кредити от разстояние. Сочи, че сключването на договора се
извършва след регистрация в сайта на дружеството, попълване на въпросник и
маркиране на полето „Съгласен съм с Общите условия“, с което кандидатът
безусловно приемал същите. След това кандидатът получавал имейл, в който
се съдържа преддоговорна информация. Твърди, че след одобряване на
кандидата последният получава на електронен адрес договорът и Общите
условия към него, като потвърждаването става чрез получен уникален четири
цифрен код, който се получава на посочения от потребителя телефонен номер.
Сочи, че преди превеждане на сумата по кредита клиентът получава обаждане
на посочения от него телефонен номер и по този начин отново потвърждава
сключването на договора. Твърди, че комуникацията между страните е
осъществявана чрез посочените от потребителя мобилен телефон – *** и
електронна поща – *** Активиращият код бил 3662. Твърди, че сключването
на договора чрез електронна платформа е надлежно по смисъла на чл. 10 ЗПК
и чл. 9 ЗПФУР и чл. 18 ЗПФУР. Сочи, че при кандидатстване за сключване на
договора потребителят е изпратил снимка на личната си карта, като не са
налице данни, че последната е открадната, поради което счита, че следва да се
приеме, че снимката е изпратена от Д. Р.. Сочи, че по силата на сключения
между страните договор в полза на ищцата е преведена сумата от 600 лв. на
каса на „Изипей“, платима на 6 месечни погасителни вноски – всяка в размер
от 100 лв., за периода от 04.03.2022 г. до 01.08.2022 г. Претендира сумата от 30
3
лв. – представляваща незаплатена част от вноската в размер от 100 лв. с
настъпил падеж на 01.08.2022 г. Моли за уважаване на насрещния иск.
В писмения си отговор ответната страна по насрещната искова молба –
Д. Г. Р. излага съображения за нейната неоснователност. Излагат се твърдения,
че Р. не е подписвала договор за кредит № 372433/02.02.2022 г., като не е
получава договора и не е запозната с договора и общите условия. Сочи, че
приложения по делото договор не е подписан с квалифициран електронен
подпис, и не е налице постигнато съгласие за подписване на договора с
обикновен електронен подпис. Поддържа, че представената по делото
кореспонденция чрез електронна поща не обективира нейни изявления.
Твърди, че не е постигнато съгласие за начисляване на неустойка. Поддържа,
че сключеният между страните договор за кредит е потребителски, поради
което по отношение на него следва да намерят приложение разпоредбите на
ЗПК. Излага съображения за недействителност на договора за потребителски
кредит, поради сключването му в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК,
като излага доводи в тази насока. Моли за отхвърляне на предявения иск.
С постановеното решение първоинстанционният съд е приел от
фактическа страна, че между страните е бил сключен договор за предоставяне
на кредит № 372433/02.02.2022г. при условията на ЗПФУР, по силата на който
на ищцата Д. Р. бил предоставена сумата в размер на 600 лева, при ГПР 48,44
% и ГЛП 40,15%. Приел е, че сключеният договор е недействителен на осн.
чл.22 от ЗПК, поради нарушаването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Установил е, че
ищцата е заплатила сумата от 460 лв., а чистата стойност на кредита е в размер
на 600 лв., поради което съдът е отхвърлил иска на ищцата за връщане на
сумата от 460 лв. като недължимо платена. Съдът е уважил насрещния иск за
заплащане на сумата от 30 лв. – частично от общия размер от 100 лв.,
представляваща главница, формирана от вноската с настъпил падеж на
01.08.2022 г. по договор за предоставяне на кредит № 372433/02.02.2022 г.,
ведно със законна мораторна лихва върху претендираната сума, считано от
датата на депозиране на насрещния иск – 23.10.2023 г. до окончателното
заплащане на задължението. Съдът е приел, че Д. Р. има задължение в размер
от 140 лв., като е останала напълно непогасена шестата вноска за главница с
падеж на 01.08.2022 г.
Предвид липсата на нови доказателства, които да са били събрани пред
настоящата инстанция, изводите на въззивния съд почиват единствено на
събрания доказателствен материал пред първата инстанция.
Към отговора на исковата молба и насрещната искова молба са
приложени, възпроизведени на хартиен носител преписи, заверени от
ответника на договор за предоставяне на кредит №372433/02.02.2022 г. и общи
условия на договорите за кредит от „Изи Финанс“ ЕООД, сключени при
условията на ЗПФУР. Съгласно чл. 6 от същия закон, договор за предоставяне
на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между
доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето
на предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние – едно или повече. По
см. на § 1 от ДР на ЗПФУР финансова услуга е всяка услуга по извършване на
банкова дейност, кредитиране, застраховане, допълнително доброволно
пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно посредничество,
4
както и предоставяне на платежни услуги, а средство за комуникация от
разстояние е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на
услуги от разстояние, без да е налице едновременното присъствие на
доставчика и на потребителя. Процесният договор за потребителски кредит е
именно за предоставяне на финансови услуги от разстояние, тъй като има за
предмет отпускане на парични средства /кредитиране/ и е сключен като част
от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана
от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средства за комуникация от
разстояние. При договорите за предоставяне на финансови услуги от
разстояние доставчикът е длъжен на докаже, че е получил съгласието на
потребителя за сключване на договора /чл. 18, ал.1, т. 3 от ЗПФУР/, като за
доказването на електронните изявления чл. 18, ал. 2 от ЗПФУР препраща към
Закона за електронния документ и електронния подпис. Съгласно чл. 184, ал. 1
от ГПК електронния документ може да бъде представен възпроизведен на
хартиен носител като препис, заверен от страната. При поискване страната е
длъжна да представи документа на електронен носител. В случая общите
условия и процесният договор за кредит са представени в заверени от страната
преписи, възпроизведени на хартиен носител. Направените в писмения
отговор от Д. Г. Р. оспорвания, че не е подписвала договор за кредит №
372433/02.02.2022 г., не е получава договора и не е запозната с договора и
общите условия са неоснователни, тъй като се касае за сключен от разстояние
договор по реда на ЗПФУР, за действителността на който не се изисква
полагане на саморъчен подпис. Поради това преписът има значението на
носител, обективиращ частни, подписани от страната документи и е годно
доказателство за материализираните в тях изявления.
От заключението на съдебнотехническата експертиза на вещото лице
инж. А.К., което настоящият съдебен състав кредитира изцяло като обективно,
компетентно дадено и не оспорено от страните, се установява, че в
електронната система за предоставяне на кредити - www.minizaem.bg е
наличен профил на Д. Г. Р. с посочени лични данни. Вещото лице е
установило, че в базата данни на дружеството се открива договор за кредит с
№372433, като в системата се откриват основните документи, които се
генерират след попълване на личните данни от потребителя, като в раздел
„История на статусите“ се откриват всички етапи от заявката по кредита, като
след етапа „парите са преведени“ сумата по договора е отпусната. Вещото
лице посочва, че предвид спецификата на въвеждане на данни в сайта на
дружеството, потребител е въвел данните и е натиснал бутон за продължаване.
Вещото лице е изследвало електронните съобщения, изпратени от
електронната пощенска кутия на ********@********.** на електронната
пощенска кутия *** Установено е, че са изпратени множество съобщения до
мобилен номер ***, в едно от които е изпратен код за потвърждаване за
сключване на договора.
Същевременно от представената разписка за извършено плащане
№2000000288576195/02.02.22 г. с наредител ответното дружество-заемодател
и получател ищцата Д. Г. Р. се установява, че е предоставената от заемодателя
по процесния договор на ищцата чрез паричен превод през системата на
Изипей сумата в размер от 600 лева. Видно от разписката, сумата е преведена
на ищцата в деня на сключване на процесния договор за кредит – 02.02.2022 г.,
5
съвпада изцяло размерът на преведената сума с уговорената в договора
главница, както и в разписката изрично е посочен номерът на договора за
кредит - №372433. В тази връзка неоснователни са доводите на процесуалния
представител на ищцата, че последната не е запозната с договора за кредит и
не е получавала заемната сума. Още в исковата молба ищцата поддържа, че е
сключвала множество договори за парични заеми с ответника, а също така и
че ако се установи наличие на правоотношение по договор за потребителски
кредит, същият е недействителен на осн. чл. 22 ЗПК.
На следващо място, от ищцата Р. са представени по делото, както следва:
1. разписка № 0400015234633034 от 19.03.2022 г. за заплащане на сумата от 50
лв. чрез системата на Изипей, с посочено основание „плащане по вноска 1 от
кредит 372433 Д. Р.“; 2. разписка № 0400015422036461 от 14.04.2022 г. за
заплащане на сумата от 50 лв. чрез системата на Изипей, с посочено
основание „плащане по вноска 1 от кредит 372433 Д. Р.“; 3. разписка №
0400015564355885 от 03.05.2022 г. за заплащане на сумата от 80 лв. чрез
системата на Изипей, с посочено приложение към разписката „за фактура
ЕРР2259120 плащане по вноска 1 от кредит 372433 Д. Р. и за фактура
ЕРР2259121 плащане по вноска 2 от кредит 372433 Д. Р.“; 4. разписка №
0400016043919838 от 01.07.2022 г. за заплащане на сумата от 200 лв. чрез
системата на Изипей, с посочено приложение към разписката „за фактура
ЕРР2259121 плащане по вноска 2 от кредит 372433 Д. Р.“ и 5. разписка №
0400016081276893 от 06.07.2022 г. за заплащане на сумата от 80 лв. чрез
системата на Изипей, с посочено основание „плащане по вноска 3 от кредит
372433 Д. Р.“. От представените писмени доказателства се установява, че
процесните плащания са извършвани от ищцата за погасяване на
задълженията й по договор за кредит № 372433/02.02.2022 г., като изрично в
основанията на плащанията ищцата е посочвала номера на договора за кредит
- 372433 и че се касае за съответната вноска.
В тази насока е и приетото заключението на вещото лице по
съдебносчетоводна експертиза, което настоящият съдебен състав кредитира
изцяло, от което се установява, че всички плащания в общ размер от 460 лв. са
осчетоводени от ответника по договор № 372433/02.02.2022 г., както следва:
сумата от 300 лв. за главница, сумата от 41,16 лв. за лихва, сумата от 88,84 лв.
за неустойка и сумата от 30 лв. за разходи. Вещото лице е установило, че
сумата по договора за кредит от 600 лв. е отпусната на Д. Р. касово – на каса
на Изипей АД, като за погасяване на вноската с настъпил падеж на 01.08.2022
г. няма извършени плащания.
С оглед данните по делото въззивният съд приема за установено, че
ищцата е получила сумата от 600 лева по процесния договор за потребителски
кредит, с което е завършен фактическият състав на реалния договор за заем, а
възраженията, поддържани и във въззивната жалба, за липсата на
облигационна обвързаност между страните по посочения договор за заем са
неоснователни. В тази връзка неоснователни са доводите във въззивната
жалба за липса на доказателства ишцата Р. да е сключила процесния договор
за кредит. Напротив – от писмените доказателства по делото и заключенията
на вещите лица по ССчЕ и СТЕ категорично се установява сключването на
договора за кредит, получаването на заемната сума от кредитополучателката и
заплащането на част от задълженията на ищцата Р. по договора за кредит.
Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и
6
съдържание представлява договор за потребителски кредит, по отношение на
който намират приложение разпоредбите на ЗПК. Съдът е длъжен и служебно
да следи за наличие на неравноправни клаузи в договорите с потребител,
съгласно установеното служебно начало в гражданския процес, прокламирано
в чл. 7 от ГПК, установената практика на СЕС и ВКС. Предвид
неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК
предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността
на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Правата на
потребителя по сключения потребителски кредит имат нужда от засилена
закрила, поради което всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна - чл.
21, ал. 1 ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК когато не са спазени
изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които са и тази на
чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен.
Преценявайки съдържанието на процесния договор, въззивният съд
намира, че същият не отговаря на императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК, поради което същият е недействителен – арг. от чл. 22 от ЗПК.
Съгласно цитираната императивна разпоредба договорът за потребителски
кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора. Процесният договор за кредит формално отговоря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в същия е посочен
годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.
Размерите на същите обаче, посочени в договора, не съответстват на
действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, вкл. лихви,
комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, вкл. разходите
за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В настоящия казус в
чл. 3, ал. 1 от договора прието, че потребителят се задължава в срок до 3 дни,
считано от датата на сключване на договора да предостави на кредитора едно
от следните обезпечения: банкова гаранция в полза на кредитора или две
физически лица – поръчители, които да отговарят на установените в договора
условия. В разпоредбата на чл. 3, ал. 2 от договора е установено задължение
на потребителя за заплащане на неустойка в размер от 266,52 лв. при
неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечения. В договора е
посочено, че общият размер на задължението при непредоставяне на
обезпечение е от 935,82 лв.
В случая уговорената в договора неустойка не е била включена в ГПР по
кредита, въпреки че разходите за заплащането й са пряко свързани с договора
за кредит и съобразно императивните разпоредби на чл.19, ал.1 от ЗПК и §1,
т.1 от ДР на ЗПК е следвало да бъдат включени при изчисляването му.
7
Действително съгласно разпоредбата на чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си
по договора за потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за
неизпълнение на основното задължение на потребителя- да върне
предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения. Да се
приеме обратното, означава да се допусне възможност за заобикаляне на
императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК чрез предвиждане в договора
на разходи за неизпълнение на задължения, различни от задължението за
връщане на кредита, размерът на които да не се включва в ГПР. При
сключване на процесния договор за кредит е налице именно такава хипотеза,
тъй като е уговорено задължение за потребителя да предостави обезпечение и
неустойка за неизпълнението му, разходите за която не са взети предвид при
изчисляване на посочения в договора годишен процент на разходите, в
резултат на което последният не съответства на действителния такъв,
определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по
кредита. При това положение е нарушена и разпоредбата на чл.19, ал.4 от
ЗПК, предвиждаща че годишният процент на разходите по кредита не може да
бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения. Посочената разпоредба е създадена за защита на икономическите
интереси на потребителя като по-слабата страна в правоотношението при
сключване на договор за потребителски кредит и целта на същата е да не се
допусне той да заплати за предоставения му кредит необосновано високо
възнаграждение на кредитора. Предвид горното посоченият в договора
годишен процент на разходите не съответства на действителния такъв,
определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по
кредита. Налага се изводът, че в договора за кредит е налице неточно
посочване на ГПР по кредита, в резултат на което потребителят е въведен в
заблуждение относно действителната му цена, което следва да се окачестви
като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Според настоящия състав на съда
посочването в договора за кредит на годишен процент на разходите, различен
от действителния такъв, противоречи на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за кредит не съдържа
посочване на годишния процент на разходите по кредита и не отговаря на
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което съгласно разпоредбата на чл.22
от ЗПК води до неговата недействителност. В този смисъл е налице и
формирана съдебна практика- Определение № 50685 от 30.09.2022 г. на ВКС
по гр. д. № 578/2022 г., III г. о.
При тези данни по делото изводите на първоинстанционния съд за
недействителност на процесния договор за кредит, поради непосочване на
годишния процент на разходите в нарушение на императивното изискване на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК се споделят напълно и от настоящия състав на съда.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК при недействителност на
договора за потребителски кредит потребителят следва да върне само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В
случая чистата стойност на кредита е 600 лева.
От представената по делото разписки и заключението на вещото лице по
ССчЕ се установява, че ищцата е заплатила на ответника сумата от 460 лв.
8
Предявеният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1-во от ЗЗД за връщане на платена
при начална липса на основание сума е неоснователен и не следва да бъде
уважен, тъй като сумата от 460 лв. е дължима на осн. чл.23 от ЗПК -
потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита. Сумата от
460 лева не покрива в пълен размер чистата стойност по договора за кредит.
Въззивният съд приема, че сумата е заплатена за погасяване на задължението
на ищцата по договор за предоставяне на кредит № 372433/02.02.2022 г.,
формирано от чистата стойност на договора, поради което не подлежи на
връщане от ответника.
По насрещния иск:
Досежно предявения насрещен иск от „Изи Финанс“ ЕООД против Д. Г.
Р. за заплащане на сумата от 30 лв. – частично от общия размер от 100 лв.,
представляваща главница, формирана от вноската с настъпил падеж на
01.08.2022 г. по Договор за предоставяне на кредит от разстояние №
372433/02.02.2022 г., ведно със законна мораторна лихва върху
претендираната сума, считано от датата на депозиране на насрещния иск–
23.10.2023 г. до окончателното заплащане на задължението съдът го намира за
основателен. Разпоредбата на чл. 23 ЗПК предвижда, че когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Ответницата по насрещния иск Р. е получил 600 лв. по договора за кредит и не
е върнала сумата от 140 лева, представляваща разликата между главницата от
600 лева и платената сума от 460 лева. Съгласно заключението на ССчЕ Д. Р.
не е заплатила вноската за главница с падеж на 01.08.2022 г. С оглед
диспозитивното начало в гражданския процес, следва да бъде уважен
предявеният частичен иск за сумата от 30 лв. – частично от общия размер от
100 лв., представляваща главница, формирана от вноската с настъпил падеж на
01.08.2022 г. по договор за предоставяне на кредит № 372433/02.02.2022 г.,
ведно със законната мораторна лихва върху претендираната сума, считано от
датата на депозиране на насрещния иск – 23.10.2023 г. до окончателното
заплащане на задължението.
С оглед на така изложените съображения въззивната жалба се намери за
неоснователна. Поради съвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези
на първоинстанционния съд решението следва да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно.
По разноските:
С оглед изхода на делото, право на разноски има въззиваема страна,
която претендира такива за юрисконсултско възнаграждение. С оглед изхода
на спора и при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност
на делото жалбоподателката Р. следва да бъде осъдени да заплати на осн. чл.
78, ал. 8 ГПК, вр. с чл. 37 ЗПП, вр. с чл. 25 НЗПП на въззиваемата страна „Изи
Финанс“ ЕООД разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната
инстанция в размер на 200 лева.
По изложените съображения, Пловдивският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №3336 от 02.07.2025 г., постановено по гр.
9
д. №15791/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IХ гр. с.
ОСЪЖДА Д. Г. Р., с ЕГН **********, с адрес: гр. Пловдив, ул. *** да
заплати на „Изи Финанс“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. Иван Вазов, ул. „Балша“ № 17, ап. 1 сумата от 200
лева - разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10