РЕШЕНИЕ
№ 2700
гр. Пловдив, 17.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Людмила Людм. Митрева
при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева
като разгледа докладваното от Людмила Людм. Митрева Гражданско дело №
20215330119052 по описа за 2021 година
Производството по делото е по реда на чл.124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба на В. В. В. срещу „Профи Кредит България“ ЕООД, с
която е предявен осъдителен иск за присъждане на сумата в размер на 100 лева, недължимо
платена сума по клауза възнаграждение за пакет допълнителни услуги по договор за
потребителски кредит № ***, както и сумата в размер на 50 лева – недължимо платена по
клауза за възнаградителна лихва по същия договор, ведно със законната лихва върху тези
суми, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 30.11.2021 г. до
окончателното плащане.
Твърди се, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № ***, по
който ответникът е заемодател, а ищецът заемател. По договора е предоставена на ищеца
сума в заем, която последният се задължил да върне. В договора в раздел IV „Параметри“
била фиксирана сума, дължима за „Пакет допълнителни услуги“. По договора били
заплатени от ищеца всички задължения, в това число за главница, лихви и допълнително
възнаграждение. Твърди се, че тази сума е платена по недействителен договор, сключен в
противоречие с клаузите на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 и т.12 ЗПК . Също така се излагат доводи,
че самата клауза за пакет допълнителни услуги е недействителна, поради противоречие с
закона – чл.10а, ал.4 ЗПК, поради заобикаляне на закона – чл.19, ал.4 ЗПК, поради
противоречие с добрите нрави. Счита, че и клаузата за възнаградителна лихва също е
нищожна, доколкото противоречи на добрите нрави. Предвид изложеното счита, че платени
по тези клаузи суми са недължимо платени и подлежат на връщане. Претендират се
разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който се признават
исковете. Признава, че ищецът е платил по клауза за възнаградителна лихва сума в размер
на 50 лева, която подлежи на връщане, както и че е платил сума в размер на 100 лева, по
клауза за допълнителен пакет услуги, която също подлежи на връщане, поради нищожност
на клаузите. Моли за разноски на основание чл.78, ал.2 ГПК. Прави възражение за
1
прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца.
Пловдивският районен съд, като прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Предявени са осъдителни искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД
За да бъде уважен така предявения иск ищецът следва да докаже, че е платил на
ответника сума в размер на 50 лева по клауза за възнаградителна лихва и 100 лева – по
възнаграждение пакет допълнителни услуги по договор за потребителски кредит ***, както
и недействителност на договора за кредит, клаузата за пакет допълнителни услуги и на
клаузата за възнаградителна лихва на посочените в исковата молба основания. Ответникът
следва да докаже валидно сключен договор за паричен заем и валидна клауза за
допълнителни услуги, основание за задържане на платените суми, както и че в договора за
кредит е предвидено съдържанието по чл.11, ал.1 т.9 и т.10 от ЗПК.
С Определение от 21.03.2022 г., като безспорно между страните е отделено, че са
сключили потребителски кредит № *** със съдържанието, посочено от ищеца в исковата
молба, в който е уговорена клауза за пакет допълнителни услуги, по която се дължи
възнаграждение и по която ищецът е заплатил сума в размер на 100 лева, както и че е
уговорена възнаградителна лихва, по която ищецът е заплатил сума в размер на 50 лева.
Признава се от ответника, че тези суми са недължимо платени от ищеца и подлежат на
връщане.
Не се спори, че по посочената клауза ищецът е заплатил на ответника сума в размер
на 1175.15 лева.
С молба от 16.05.2022 г. ответникът признава, че ищецът е заплатил по клауза за
възнаградителна лихва по процесния договор за кредит сума в размер на 427.67 лева, а по
клауза за пакет допълнителни услуги – сума в размер на 862.50 лева.
С Протоколно определение от 19.05.2022 г. /л.47/, по искане на ищеца и по реда на
чл.214 ГПК, съдът е допуснал изменение на размера на претенциите, като същите са
увеличени до признатите за платени от ответника суми.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ответникът „Профи Кредит
България“ ЕООД представлява финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ,
поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Това означава, че дружеството
предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на
чл.9, ал.3 ЗПК.
Предвид изложеното сключеният между страните договор за заем по своята същност
е договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, спрямо който са
приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
По доводите за недействителност на договора за заем
За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да
отговаря на предвидените в разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК, чл. чл.11, ал.1 т.7-12 и т.20 и
ал.2 ЗПК и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК.
В исковата молба са изложени обстоятелства и твърдения за недействителност на
процесния договор за заем, поради липсата на реквизитите, предвидени в чл.11, ал.1, т.9,
т.10 и т.12 от ЗПК.
След изследване съдържанието на договора, съдът намира, че са спазени
изискванията към съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в
цитираните разпоредби.
2
Видно от договора за потребителски кредит № *** /л.51/ в него е посочен фиксиран
годишен лихвен процент по заема от 41.17 %, представляващ реквизит по чл.11, ал.1, т.9
ЗПК и доколкото е фиксиран за целия период от договора, не е необходимо да се посочват
условията за прилагането му, доколкото такива не са налице.
Действително в договора няма отделно записване на общия размер на договорната
лихва, но това не води до недействителност на договора. Такова самостоятелно изискване за
съдържанието на договора за потребителски кредит не е предвидено в чл. 11 ЗПК или в
друга разпоредба, към която да препраща гл. „Шеста – Недействителност на договора за
потребителски кредит. Неравноправни клаузи“ от ЗПК. Освен това от договора става ясно
какъв е общият размер на дължимата договорна лихва за целия срок на договора, а именно
1451.04 лева /разликата между предоставения кредит в размер на 3000 лева и общо дължима
сума по договора 4451.04 лева, който размер е фиксиран за целия период на договора.
Посочен е и лихвен процент на ден – 0.11 %.
В процесния договор, в Раздел VI „Параметри“, е посочена общо дължимата по него
сума /включени допълнителни услуги/, а именно 7451.04 лева и как е формирана същата.
Обстоятелството дали така посочения ГПР в договора отговаря на действителния размер,
както и какво включва същия по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК е относимо към разпоредбата на
чл.19, ал.4 ЗПК и касае действителността на клаузите за вземания, относими към ГПР и
невключени в него, което не влече след себе си недействителност на целия договор. Също
така обстоятелството дали предвидената в договора неустойка следва да бъде включена в
ГПР е въпрос относим към действителността на тази клауза, а не на договора за кредит като
цяло, което е предвидено изрично в разпоредбата на чл.19, ал.5 ЗПК, която е в смисъл, че
вземанията, които следва да са включени в ГПР, но не са включени и с тях ГПР ще е повече
от 50 % са недействителни. Волята на законодателя е била именно това, което се разбира и
от чл.19, ал.6 ЗПК, съгласно която при плащания по договори, съдържащи клаузи, които са
обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите средства над прага по ал. 4 се удържат при
последващи плащания по кредита. В договора не са посочени взетите предвид допускания
на ГПР, доколкото, в случая ГПР е неизменен, формиран е от фиксирано вземане –
възнаградителна лихва, което не се променя, при никакви условия, поради което не са
посочени взети предвид допускания при изчисление на ГПР, доколкото такива няма. Наред
с това в ЗПК не е посочено като изискване в договора да бъдат посочени компонентите на
ГПР, те са нормативно залегнали. В този изричен смисъл е Решение № 651 от 30.06.2020 г.
по в.гр.д. № 611/2020 г. на ПОС, Решение № 580 от 23.11.2021 г. по в.гр.д. № 2427/2021 г. на
ПОС.
Дори и да се приеме, че не е ясно защо ГПР е 48.32 %, ако в него е включена само
възнаградителната лихва, то това по никакъв начин не заблуждава потребителя за
параметрите на договора и задълженията му по него.
В договора ясно и недвусмислено е посочено, с фиксирани, неподлежащи на
промяна, суми, какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва, каква неустойка, за
какво и в какъв размер, които формират и общо дължимата сума по кредита. Други вземания
по този договор няма. Тоест в договора няма никаква неяснота каква сума ще следва да
връща длъжника по него, за да се чувства заблуден от посочения ГПР. Още повече, както
беше посочено по-горе дали посочения размер на ГПР е правилно посочен е относимо към
чл.19, ал.4 ЗПК и не води до недействителност на целия договор.
Наред с това клауза за ГПР, сама по себе си, не води до създаване на някакви
задължения на потребителя. Клаузата за размера на ГПР е обвързана с други клаузи от
договора, в които са предвидени вземания, които се включват ГПР, които именно клаузи
създават задължения и за които именно следва проверка, дали отговарят на изискванията на
чл.19, ал.4 ЗПК, а не клаузата за ГПР сама по себе си. Няма как разпоредбата, в която е
посочен процент на ГПР да заблуждава потребителя, доколкото в договора са посочени
всички параметри по него и какви са дължимите по него суми в общ размер и разбити по
вид и размер. Предмет на самостоятелна преценка е недействителността на клаузата за
неустойка.
3
Следва да се посочи, че в Закона за потребителския кредит лимитивно и
изчерпателно са предвидени основанията за недействителност на договора за потребителски
кредит и същите не могат да бъдат заменяни с други и да се тълкуват превратно и
разширително, а именно, че при неправилно посочен ГПР да се счита, че договорът е
недействителен като цяло, при положение, че има изрична разпоредба, която регламентира
това, а именно чл.19, ал.4 ЗПК.
Предвид изложеното съдът намира, че е спазена и разпоредба по чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК – посочен е ГПР и общо дължима сума, съобразно допусканията при изчисление на
ГПР.
В Общите условия, неразделна част от договора, подписани от кредитополучателя и
неоспорени от него е предвидена информацията по чл.11, ал.1, т.12 ЗПК - предвидено е
правото на потребителя да погаси предсрочно кредита /т.7.2/, право да получи погасителен
план за извършени и предстоящи плащания /т.7.3/, право да се откаже от договора /т.7.1/.
Наред с това процесният договорът за заем е сключен в писмена форма, на хартиен
носител, по ясен и разбираем начин, с необходимия шрифт. Липсват нарушения на формата
/външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/, съгласно
специалния ЗПК. Посочена е чистата стойност на кредита, годишният процент на разходите,
фиксираният годишен лихвен процент по кредитът, общият размер на всички плащания по
договора, условията за издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата
стойност на кредита, денят на плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата
погасителна вноска, представен е погасителен план към договора, инкорпориран в самия
договор, предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно кредита, право да
получи погасителен план за извършени и предстоящи плащания, право да се откаже от
договора. Предоставянето, респ. получаването на предварителна информация е
удостоверено в договора, което обстоятелство е признато от ответника с поставянето на
подпис на договора за паричен заем. Всяка страница от договора е подписана от
кредитополучателя. Общите условия са подписани на всяка страница от ответника.
С оглед изложените съображения съдът намира, че не са налице не само посочените
от страна на ищеца основания за недействителност на договора за заем, а и не са налице
нарушение на която и да е разпоредба, визирана в чл.11 ЗПК, водеща до недействителност
на процесния договор, поради което и същият е валидно сключен.
По доводите за недействителност на клаузата за възнаградителна лихва:
Съдът не открива неравноправен характер на клаузата за възнаградителна лихва.
Същата е уговорена в договора в общ размер на 1451.04 лева при лихвен процент от 41.17 %
годишно, при необезпечен кредит.
Съдът е запознат с практиката на ВКС, която указва в кои случаи възнаградителната
лихва по договори за потребителски кредит е недействителна, а именно когато надхвърля
два пъти законната лихва при обезпечени кредити и три пъти – при необезпечени кредити.
Следва да се посочи, че тази практика е формирана преди изменението на чл.19, ал.4 ГПК /в
сила 23.07.2014 г./ и касае договори за кредит, сключени преди изменението.
Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК /в сила 23.07.2014 г./ годишният процент на разходите не
4
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България.
Безспорно елемент от ГПР е възнаградителната лихва, която единствено в случая
формира ГПР, доколкото разходите по пакет допълнителни услуги не са включени в ГПР.
Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК е допустимо възнаградителната лихва дори да е 5 пъти по-голяма
от законната лихва, ако е единственият разход по кредита. В процесния договор
възнаградителната лихва е уговорена, съобразно законовия максимум – чл.19, ал.4 ЗПК.
Няма пречка страните да уговорят договорна надбавка в размер по-голям от
законната лихва. В случая съдът намира, че уговорената възнаградителна лихва не
противоречи на добрите нрави, до който извод достигна след преценка на конкретните
данни по производството - срока на договора, размерът на кредита, размера на
възнаградителната лихва спрямо размера на кредита и рискът от сделката, който носи
кредитора, липсата на предоставено обезпечение, както и автономията на волята. Размерът
на договорната лихва за целия период на договора е в размер на 1451.04 лева, размерът на
отпуснатия кредит е 3000 лева, кредитът е отпуснат за срок от година и половина – не малък
период от време, не е обезпечен, поради което съдът приема, че размерът на лихвата е
съответен на насрещната престация на кредитора и на риска, който поема същият като
небанкова институция, която се самоиздържа от собствената си печалба, която в случая не
противоречи на принципа за справедливост и добросъвестност. Няма нарушение и на чл.19,
ал.4 ЗПК, доколкото ГПР /в който е включен само възнаградителната лихва/ е в размер на
допустимия от закона.
Предвид всичко изложено съдът намира, че договорът за кредит е сключен валидно,
както валидно е постигната и клаузата за възнаградителна лихва.
В случая в отговора на исковата молба ищецът признава иска за като платена без
основание сума в размер на 50 лева по клауза за възнаградителна лихва по процесния
договор за кредит, с което признание съдът е длъжен да съобрази и съгласно чл.237, ал.4
ГПК е неоттегляемо до признатия размер, поради което искът ще се уважи за тази сума от 50
лева, а за горницата над тази сума в размер на 427.67 лева искът като неоснователен ще се
отхвърли. За горницата над 50 лева ответникът изрично е възразил, че получената сума не е
без правно основание.
Като законна последица от уважаване на иска сумата ще се присъди ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 30.11.2021 г. до
окончателното плащане, каквото искане е направено още с исковата молба.
По доводите за недействителност на клаузата за закупен пакет допълнителни
услуги:
Съгласно представеното към договора споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги заплащането на уговореното възнаграждение се дължи при
предоставяне от кредитора на една или всички от посочените услуги, а именно: възможност
за отлагане на определен брой погасителни вноски и приоритетно разглеждане на искането
за кредит.
Възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни
5
услуги, свързани с договора, е регламентирана в разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК (нов – ДВ,
бл.35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.). Законът не допуска кредиторът да изисква
заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита – чл.10а, ал.2 ЗПК. Допълнителните услуги по процесния договор за кредит, по
своето естество, са част от възнаграждението за предоставения заем, като съдът приема, че
са обособени самостоятелно, с цел заобикаляне ограничението на чл. 19, ал.4 от ЗПК,
установяващ лимит на годишния процент на разходите.
Услугата „Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит“,
представлява по своята същност „такса за усвояване на кредита“. Услугите възможност за
отлагане/намаляване на вноски и за смяна на падежа по своята същност са дейности по
управление на кредита. Наред с това предвиденото възнаграждение за двата вида услуги е
необосновано високо и нееквивалентно с предоставяната услуга. Още повече, че с
уговорката за заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги предварително се
договаря заплащане на възнаграждението от потребителя, без значение дали някоя от тези
услуги ще бъде използвана от потребителя, което е в разрез с принципа за добросъвестност
и справедливост – да се заплаща възнаграждение за услуги, които може и да не се използват.
Наред с това посочените допълнителни услуги, не би следвало да се предоставят по
волята на кредитора, доколкото те са нормативно залегнали - като правото на страните да
инициират предоговаряне на срока на падежа на договора или плащане на вноските,
свободата да договорят отлагане на една или повече погасителни вноски. С въвеждането на
такова възнаграждение кредиторът създава задължение за кредитополучателя да плаща за
права, които по закон има.
С оглед изложеното съдът приема, че тази уговорка за допълнитен пакет услуги,
противоречи на чл.10а, ал.2 ЗПК. Наред с това, доколкото съдът приема, че се касае за
възнаграждения по усвояване и отпускане на кредита, същите следва да са включени в
годишния процент на разходите – чл. 19, ал.1 от ЗПК, като уговаряне им като отделно
възнаграждение има за цел заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, касаеща ограничение
в размера на ГПР. Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договора за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна,
каквато е и обсъжданата такава.
С оглед изложеното платеното по тази клауза се явява платено без основание и
подлежи на връщане, поради което искът за сума в размер на 862.50 лева, платена по
обсъжданата клауза ще се уважи изцяло.
Като законна последица от уважаване на тази претенция, върху нея следва да се
присъди и законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 30.11.2021 г. до
окончателното плащане, каквото искане изрично е направено в исковата молба.
По отговорността за разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски се пораждат за ищеца. Ищецът доказа
разноски в размер на 100 лева, от които съразмерно с уважената част от претенцията ше се
присъди сума в размер на 55.85 лева.
6
По делото е представен договор за правна помощ и съдействие за ищеца, съгласно
който му е предоставена безплатна правна помощ от Адвокатско дружество „Г.“.
Съгласно чл.38 ЗА – адвокатът може да предостави безплатна правна помощ в
изрично посочените в разпоредбата хипотези, под която влиза и настоящия случай, която
хипотеза не е опровергана от ответника. Съгласно чл.38, ал.2 ЗА на адвоката се определя
размер не по-малък от предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
На основание чл.7, ал.2, т.1, вр. пар.2а от ДР от Наредбата, съдът определя
адвокатско възнаграждение за адв. К. в размер на по 402.09 лева с включен ДДС, която
сума следва да й бъде присъдена изцяло. Представено е доказателство за регистрация на
Адвокатското дружество по ДДС.
Възражението за прекомерност на адвокатското възражение на ищеца, направено от
ответника в отговора на исковата молба е неоснователно, доколкото възнаграждението е
определено съобразно предвидения в Наредбата минимум.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл.53Е, вх.В ДА ЗАПЛАТИ НА В. В. В.,
ЕГН **********, с адрес:*** сумата в размер на 862.50 лева, недължимо платена сума по
клауза възнаграждение за пакет допълнителни услуги по договор за потребителски кредит
№ ***, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда – 30.11.2021 г. до окончателното плащане, както и сумата в размер на
50 лева – разноски в производството.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл.53Е, вх.В ДА ЗАПЛАТИ НА В. В. В.,
ЕГН **********, с адрес: *** сумата в размер на 50 лева, недължимо платена сума по
клауза за възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит № ***, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
30.11.2021 г. до окончателното плащане, както и сумата в размер на 5.85 лева – разноски в
производството, като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над уважения размер от 50 лева до
пълния предявен размер от 427.67 лева, като неоснователен.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл.53Е, вх.В, ДА ЗАПЛАТИ НА
Адвокатско дружество „Г.“, с Булстат: ***, сумата в общ размер на 402.09 лева с ДДС –
адвокатско възнаграждение, съгласно чл.38, ал.2 ЗА.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните
пред Пловдивския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _________/П/______________
7