№ 1850
гр. Плевен, 23.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на седми декември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Силвия Г. Даскалова
при участието на секретаря НАТАЛИЯ СТ. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от Силвия Г. Даскалова Гражданско дело №
20234430102881 по описа за 2023 година
на основание закона и данните по делото, за да се произнесе, съобрази
следното:
Пред РС-Плевен е постъпила искова молба от Д. И. П., ЕГН **********,
чрез адв. Б. З. от САК, против „***” ***, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр.София, бул.“***“№***, представлявано от П.Б.Д., с посочено
правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК и чл. 55, ал.1 ЗЗД.
С молба-уточнение от 27.06.2023г. ищцата е посочила, че е допусната
техническа грешка при изписване на ЕГН-то й в исковата молба, като в
молбата –уточнение е посочено правилното такова.
В исковата молба се твърди, че на 16.08.2021г., ищцата е сключила с
„***, договор за паричен заем № ***, за сумата от 600лева. Твърди се, че по
силата на чл. 4 от Договора, заемът следва да бъде обезпечен с гарант - две
физически лица, поръчители или банкова гаранция; като поръчителите следва
да отговарят на определени условия.
Излагат се доводи, че на 16.08.2021г. между ищеца и ответника е
сключен договор за предоставяне на поръчителство, по силата на който
ответникът „***- като поръчител, е поел задълженията да обезпечи пред „***“
1
*** задълженията по договора за заем. Твърди се, че по сключеният договор
за предоставяне на поръчителство, ищцата- заемател, се е задължила да
заплати на „*** възнаграждение, което е разсрочено за изплащане, заедно с
месечната вноска по договора за кредит. Посочва се, че съгласно договора за
поръчителство, ищцата е следвало да предоставя дължимите парични думи на
„***“ ***, което от своя страна, съгласно договора, е упълномощено от „***
да събира в тяхна полза сумите по процесния договор, като възнаграждението
се дължи в полза на поръчителя.
Твърди се, че ищцата изцяло е погасила задължението по кредита.
Излагат се съображения, че ищцата има качеството на потребител. Сочи
се, че заемодателя и поръчителя са свързани лица.
Твърди се, че Договорът за предоставяне на поръчителство е нищожен
поради липса на основание, тъй като в полза на потребителя не се предоставя
услуга; поради противоречие със закона- чл. 138 от ЗЗД; поради противоречие
с добрите нрави. Твърди се, че се цели заобикаляне на чл. 19, ал.4 от ЗПК,
доколкото кредиторът не включва възнаграждението по договора за
поръчителство към ГПР. Твърди се, че клаузата по чл. 4 от Договора за заем
също е нищожна.
Отправено е искане към Съда да признае за установено в отношенията
между страните, че сключеният между страните договор за предоставяне на
поръчителство № *** е нищожен; както и да осъди ответника да заплати на
ищеца сума в размер на 50 лева, като частичен иск от общо 300 лева,
представляваща недължимо платена сума по нищожен договор за
поръчителство № ***, сключен между страните, ведно със законната лихва от
датата на депозиране на исковата молба в Съда до окончателно изплащане на
сумата.
Направени са доказателствени искания. Претендират се направените
деловодни разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника
чрез *** ***. Оспорват се предявените искове, като се излагат съображения,
че са недопустими поради липса на правен интерес, че е налице идентичност
на спора в установителните и осъдителните искове, и че установителните
искове са недопустими на това основание. В тази връзка се развиват доводи,
че ищецът злоупотребява с правото си на иск и упражнява превратно правата
2
си. Ответникът сочи, че не е сключвал договор за предоставяне на
поръчителство с ищеца. Същевременно излага аргументи за действителност
на сключения договор за предоставяне на поръчителство и извлечение от
погасителен план на такъв договор, възразява срещу уважаването на
доказателствените искания на ищеца. Твърди се, че ответникът е изпълнил
задълженията си по договора, за обезпечаване на вземанията по договора за
заем. Излагат се съображения, че договорът е сключен при действието на
принципа за свободно договаряне по чл. 9 ЗЗД и не е в противоречие с
добрите нрави. Посочва се, че твърденията на ищеца, касаещи чл. 19, ал.4
ЗПК и договорът за заем, са неотносими. Отправено е искане към Съда да
отхвърли предявените искове.
Не са направени доказателствени искания.Претендират се разноски.
В открито съдебно заседание ищецът не се явява, не се представлява. С
молба рег.№33484/07.12.2023г. и молба рег.№33497/07.12.2023г. от Д. П.,
чрез пълномощника си адв. Д. М. от САК, уведомява Съда, че поради
служебна ангажираност е възпрепятстван да се яви в съдебно заседание, моли
да се даде ход на делото и бъде допуснато изменение на осъдителния иск по
реда на чл.214 ГПК, като същият да се счита предявен за сумата от 241,45
лева. Моли да му бъдат присъдени направените разноски.
В открито съдебно заседание ответникът не се явява, не се
представлява. С молба рег.№31699/20.11.2023г. е отправено искане делото да
бъде разгледано в отсъставие на представител на ответника, взема се
становище по същество.
С Протоколно определение №2706/07.12.2023г. на осн. чл.214 ГПК е
допуснато изменение на иска с правно основание чл. 55 ЗЗД, като
същият се счита предявен за сумата от 241,45 лева.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено от
фактическа и правна следното:
Съдът намира за безспорно, че страните по делото са обвързани от
облигационно правоотношение, по силата на което ответникът като
поръчител, е предоставил на ищеца - като заемател по договор за заем -
услугата поръчителство срещу възнаграждение. Разглеждайки уговорките
Договор за предоставяне на гаранция № ***/16.08.2021г. между ищеца и
ответника, съдът констатира, че възнаграждението за гаранционна сделка, се
3
основава на неравноправни клаузи. В случая уговорката за гаранционната
сделка е с размер – 241,45лв., който е повече от една трета от размера на
предоставения кредит 600лв. Доколкото обаче задълженията са разделени в
два отделни договора, които подписва длъжника, това не му позволява, в
качеството на потребител, да прецени икономическите последици от
сключването на договора - налице е неравноправност на клаузата за
възнаграждение за поръчител, съгл. чл. 143 ал. 2 т.19 от ЗЗП.
Не се спори между страните, че съгласно чл. 4 от договор за паричен
заем № ***, заемът следва да бъде обезпечен с гарант - две физически лица,
поръчители или банкова гаранция; като поръчителите следва да отговарят на
определени условия – да представят служебна бележка от работодател за
размер на трудово възнаграждение, нетен размер на трудово възнаграждение
да е в размер на минимум 1000 лева, да работи по безсрочен трудов договор,
да не е поръчител, да има чисто кредитно досие в ЦКР или да представи
договор за гарантиране на задължението с дружеството. Предмет на
изследване в настоящото производство обаче не е договорът за заем, поради
което съдът не следва да излага съображения в насока неговата
действителност.
Съгласно чл. 2 от договора за предоставяне на гаранция №
***/16.08.2021г., настоящият договор влиза в сила ако потребителят не
изпълни задължението си по чл. 4, т.1 или чл.4, т.2 от договора за паричен
заем в указания срок да предостави обезпечение –поръчителство от две
физически лица или банкова гаранция.
Така уговорено, това задължение всъщност дава единствената реална
възможност за сключване на договор с определено от заемодателя лице, което
от своя страна да определи допълнително възнаграждение, което да се
заплаща не отделно, а с вноските по договора за кредит. Тази допълнителна
сума представлява скрит разход по кредита и противоречи на
добросъвестността в отношенията между страните /касае се и за
недействителност на клаузата по чл. 26 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД/. Дължимото
възнаграждение по договора за поръчителство по същество противоречи и на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
4
определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Възнаграждението обаче не фигурира като разход в ГПР по кредита.
Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл. 19, ал. 5 ЗПК -
клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.
Този извод се подкрепят и от това, че самият поръчител изначално разсрочва
вземането за гаранция към всяка погасителна вноска, с което същата се
увеличава.
Съобразно чл. 3 от Договора, потребителя дължи на поръчителя
възнаграждение в размер на 241,45лв., платимо на вноски, всяка от 21,95лв.,
дължими на падежа на плащане на вноските по договора за заем. Изрично е
посочено, в чл.3, ал.3, че заемодателя „***“ ***, е овластен да приема
плащането на възнаграждението по договора за предоставяне на
поръчителство.
Съгласно заключението на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза,
което не е оспорено от страните и Съдът кредитира като обективно и
компетентно, от страна на ищеца са погасени изцяло задълженията по
договор за заем- в размер на 600лева главница, 49,45лева договорна лихва,
както и сумата от 241,45лева по процесния договор за предоставяне на
поръчителство; общо изплатената сума е в размер на 891лева. Вещото лице Т.
И. е посочило, че ГПР по договора за заем е 39,99%, но ако се вземе предвид
и сумата - като възнаграждение по договора за предоставяне на
поръчителство, ГПР ще бъде над 100%.
Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на поръчителство, “***“ ***
е овластено да приема вместо гаранта възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за
възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя, което се
потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства.
Съдът счита, че анализът на клаузите относно обезпечението на кредита, не
подкрепят доводите за доброволност при избора на обезпечение, а от
формулировката им става ясно, че за да бъде потребителят одобрен за
отпускане на кредита, следва да сключи още и договор за предоставяне на
гаранция с посочено от кредитора юридическо лице- гарант. Изложеното води
и до извода, че в конкретния случай договорът за предоставяне на
поръчителство има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна
фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с
предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да
оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за
ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции.
Плащането на възнаграждението за гаранция обаче не е отразено като разход
при формирането на оповестения ГПР, въпреки че е включен в общия дълг и
месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на
изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на възнаграждението за
5
предоставяне на гаранция като несъмнен разход действителният ГПР би бил
значително завишен - над 100%, съобразно заключението на вещото лице.
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав приема, че процесният
договор за предоставяне на поръчителство, заобикаля закона, поради което е
изцяло недействителен.
На основание изложеното, предявеният иск с правно основание чл. 26,
ал.1 от ЗЗД, за прогласяване нищожността на Договор за предоставяне на
гаранция №***/16.08.2021г. е изцяло основателен, по изложените
съображения и констатирани противоречия и заобикаляне на с нормите на
ЗПК.
По предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо
ЗЗД, Съдът намира следното:
Според задължителната практика в т. 1 от ППВС № 1/1979 г.,
фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1 ЗЗД
предполага преминаване на имуществени блага от една правна сфера в друга
и начална липса на основание за разместване на благата. В тежест на ищеца
по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е да докаже сключване на
договора с посочените клаузи, плащане по договора - разместването на
благата - напр. даване на вещ или плащане на определена сума пари, довело
до намаляване на патримониума му, т.е. наличието на обедняване, а
съществуването на основание за разместването подлежи на доказване от
ответника, размер на претенцията си.
По отношение на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, безспорно се установи от заключението на съдебно-
счетоводната експертиза, че в изпълнение на задълженията си по договора за
предоставяне на поръчителство, ищецът е заплатил на ответника сума в общ
размер от 241,45лева. Плащането на сумата е извършено от ищеца при
начална липса на основание, предвид гореизложеното за недействителността,
поради което недължимо платените суми подлежат на връщане, на основание
чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
Ответната страна не установи наличието на валидно правно основание,
по силата на което да е настъпило имущественото разместване. Ето защо,
предявеният осъдителен иск е основателен и като такъв следва да бъде изцяло
уважен за сумата от 241,45лева.
Останалите възражения на ищеца и ответника са неотносими към
правния спор.
6
На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца направените деловодни разноски, които са в размер на 100,
80 лева за държавна такса и 200 лева за депозит за вещо лице по съдебно-
счетоводна експертиза.
В полза на процесуалния представител на ищеца следва да се присъдят
разноски за предоставената безплатна правна помощ в минималния размер по
Наредба №1/2004, а именно 480 лева, при съобразяване, че адвокатското
дружество е регистрирано по ЗЗДС. Съдът намира, че нормата на чл. 7, ал. 2
НМРАВ определя правила за изчисление на минималните размери на
адвокатските възнаграждения съобразно материалния интерес, т.е. като сбор
от цената на предявените искове, а не поотделно съобразно цената на
отделните претенции. В този смисъл може да бъде посочено и Определение
№ 60345 от 11.10.2021 г. на ВКС, Трето гражданско отделение, постановено
по ч.гр.д. № 3103/2021г., в което, макар и постановено по друг спорен въпрос,
Съдът е приел, че възнаграждението на адвоката е единно, като база за
определянето му е единствено материалния интерес по правния спор, а не
броя на предявените искове и броя на ответниците.
Отделно от гореизложеното, при определяне на размера на адвокатското
възнаграждение Съдът намира, че не е обвързан от определените с Наредба №
1 размери на минималните адвокатски възнаграждения. За да достигне до
това становище Съдът съобразява практиката, обективирана в Решение от
05.12.2006г. по обединени дела С- 94/2004 и С-202/2004 на СЕС. Съгласно
горното решение делегирането на частноправен субект - Висшият адвокатски
съвет - на правомощия да определя минималните адвокатски възнаграждения
представлява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени
в чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушава правото на ЕС, тъй като
очевидно не съответства на критериите, изведени във въпросното решение, а
именно: правоприлагащият орган /Съдът/ да има възможност, отчитайки
правната и фактическа сложност на делото, инстанцията, пред която се явява
процесуалният представител, и продължителността на процеса, да се отклони
от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава,
когато той се явява несъразмерно висок с оглед реално положения труд и
направени разходи от процесуалния представител, респ. представляваната в
процеса страна. Това разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата
не засягат само потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в
съдебното производството доколкото, ако загуби делото, то в нейна тежест
ще бъде възложен размерът на адвокатски хонорар под формата на
подлежащи на възстановяване разноски в производство. По този начин се
отнема правото на Съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да
присъди разумен размер за направените разноски. Така се нарушава и правото
на справедлив съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия
му чл.6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи.
Същото се приема и в останалата практиката на СЕС, например в Решение от
28.07.2016г. по дело С-57/2015г. Съдът на ЕС съгласно което съответстваща
7
на правото на ЕС е уредба, която допуска Съдът да може във всеки случаи, в
които прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би
довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по
изключение от този режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е
приета от ВАС - орган на сдружението на адвокатите, действащ в случая като
частен икономически оператор, който е насърчен от Държавата да приема
свободно и самостоятелно обвързващи решения, касаещи правилата на
конкуренцията в същия сектор, в който развиват дейност членовете на
сдружението на адвокатите, както изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС
е извел задължение за националния съд да гарантира пълното действие на
нормите на правото на ЕС, като при необходимост, по собствена инициатива
да оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство,
дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или
да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг
конституционен ред - Решение от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на
ЕО. Така приемат и българските съдилища в редица свои актове: Решение №
6522 от 22.10.2018г. по в. гр. д. № 1061/2018г. на СГС; Определение № 2514
от 23.05.2018 г. по в.ч. гр. д. № 407/2018г. на ОС- Благоевград; Решение № 95
от 31.05.2018г. на ОС - Добрич по в.т.д. № 95/2018г. и др. О-е
№1371/15.09.2023 г. по в.гр.д. № 616/2023 г. по описа на ПлОС и др./.
Предвид гореизложеното, и съобразявайки фактическата и правна
сложност на делото, ответникът ***“ ***, ЕИК***, следва да бъде осъден да
заплати на *** „***“ гр. София, вписано в регистър БУЛСТАТ под № ***,
фирмено дело №***г. по описа на Софийски градски съд, представлявано от
адвокат *** М. от САК, сумата от 480 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за оказаната по производството безплатна правна помощ.
По изложените съображения Районен съд-Плевен
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на осн. чл. 26, ал.1 ЗЗД, Договор за
предоставяне на гаранция №***/16.08.2021г., сключен между Д. И. П.,
ЕГН********** с адрес в гр. Плевен, жк. ***, бл. ***, и „***“ ***, ЕИК***,
със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. „***“ №***,
представлявано от П.Б.Д., поради противоречие със закона и добрите нрави .
ОСЪЖДА на осн. чл. 55, ал.1 ЗЗД „***“ ***, ЕИК***, със седалище и
адрес на управление в гр. София, бул. *** №***, представлявано от П.Б.Д.,
ДА ЗАПЛАТИ на Д. И. П., ЕГН********** с адрес в гр. Плевен, жк. ***, бл.
*** сумата от 241,45 лева, представляваща недължимо платено
възнаграждение по Договор за предоставяне на гаранция №***/16.08.2021г.,
ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба- 22.05.2023г.
до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК, „***“ ***, ЕИК***, със
8
седалище и адрес на управление в гр. София, бул. *** №***, представлявано
от П.Б.Д., ДА ЗАПЛАТИ на Д. И. П., ЕГН********** с адрес в гр. Плевен,
жк. ***, бл. ***, разноски в размер на 100,80 лева за държавна такса и 200
лева за депозит за вещо лице по съдебно-счетоводна експертиза.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК, вр. чл.38, ал.2 ЗА, „***“ ***,
ЕИК***, със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. *** №***,
представлявано от П.Б.Д. ДА ЗАПЛАТИ на *** „Д. М.“ гр. София, вписано в
регистър БУЛСТАТ под № ***, фирмено дело №***г. по описа на Софийски
градски съд, представлявано от адвокат Д. М. М. от САК, адвокатско
възнаграждение в размер на 480 лева за оказаната по производството
безплатна правна помощ.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд-Плевен в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
9