РЕШЕНИЕ
№ 1202
гр. София, 21.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Десислава Ик. Давидова
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело №
20251000501388 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството e образувано по въззивна жалба на П. Д. Ш., ищец
пред първата съдебна инстанция, срещу решение № 795 от 10.02.2025 г. на
СГС, І-28 състав, постановено по гр.д.№ 4550 по описа за 2024 г., с което
предявените от ищеца срещу „Монимекс“ ЕООД и В. С. С., искове по чл.26,
ал.2,предл.1 ЗЗД и по чл.33, ал.2 ЗС са отхвърлени като неоснователни и в
негова тежест са възложени разноските в процеса.
Решението се обжалва изцяло.
Излагат се доводи неправилност на така постановеното от СГС, решение.
Сочи, че правилно съдът бил приел, че към момента на сключване на договора
за покупко-продажба сгради са фактически разрушени, но достигнал до
неправилния извод, че сделката не е нищожна и затова отхвърлил претенцията
му по чл.26, ал.2,предл.1 ЗЗД. В случая сделката в атакуваната от ищеца, част,
била нищожна поради невъзможен предмет. Неправилни били и правните
изводи на съда за отхвърляне на претенцията по чл.33, ал.2 ЗС. Счита, че за
1
ответното дружество било съществувало задължение да му предложи за
изкупуване притежаваните от него идеални части от земята и то първо на него,
с оглед установеното, че сградата е била разрушена в началото на м.12.2012 г.
От този момент етажната собственост била прекратена и дворното място било
изгубило обслужващото си значение, противно на приетото от
първоинстанционния съд. Налице била обикновена съсобственост.
Иска се първоинстанционното решение да бъде отменено и вместо това
да се постанови друго, с което претенциите на ищеца да бъдат уважени.
Претендират се разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника пред първата
съдебна инстанция – В. С. С., в който отговор се излага становище за
неоснователност на въззивната жалба и правилност на първоинстанционното
решение. Счита, че не са допуснати сочените от въззивника нарушения при
постановяване на обжалваното решение. Правилно и в съответствие с
приетите доказателства съдът бил отразил хронологията на собствеността
както на сградата, така и на дворното място. От събраните по делото
доказателства се установявало, че към 20.12.2021 г е бил налице
самостоятелен обект, годен за извършване на покупко-продажба. По
отношение на свидетелите, разпитани на страната на ищеца, сочи, че същите
явно се опитват да му услужат поради което показанията им не следвало да
бъдат кредитирани. Следвало да бъдат кредитирани показанията на
свидетелите, които сочели, че към 2013 г. сградата е съществувала, тъй като те
не били заинтересовани от изхода на спора, както и показанията им почивали
на преки впечатления, тъй като били собственици на съседни имоти. Счита, че
макар и неправилно съдът да кредитирал показанията на свидетелите на
страната на ищеца, бил достигнал до правилния правен извод, че претенцията
по чл.26, ал.2, предл.1 ЗЗД е неоснователна, т.е., че в оспорената част договора
има предмет. Правилно било прието, че предмет на договора е правото на
строеж или по-точно учреденото през 1964 г. в полза на Л. Ш. право на
надстрояване. Посочва и, че в първоначално заведената от ищеца искова молба
се съдържало признание от ищеца за неизгоден за него факт, а именно, че
процесния етаж е съществувал. Целта на ответницата била да закупи и етажът,
и сградата, и идеалните части от дворното място, т.е. всичко, което е посочено
в нот.акт, обективиращ процесната сделка. Правилно било прието от съда, че
дворното място в случая има обслужващо предназначение и е обща част по
2
смисъла на чл.38, ал.1 ЗС. Затова разпоредбата на чл.33 ЗС била неприложима
в случая. Затова и право на изкупуване в полза на въззивника не било
възникнало.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника пред първата
съдебна инстанция –„Монимекс“ ЕООД, в който отговор се излага становище
за неоснователност на въззивната жалба и правилност на
първоинстанционното решение. Счита, че не са допуснати сочените от
въззивника нарушения при постановяване на обжалваното решение. Сочи, че
посоченото в мотивите на решението, че предмет на договора е правото на
строеж или по-точно учреденото през 1964 г. в полза на Л. Ш. право на
надстрояване, е всъщност само допълнителен аргумент. Сочи, че обжалваното
решение е в съответствие със съдебната практика на ВКС, вкл. ТР №
3/28.06.2016 г. по тълк.д.№ 3/2014 г. на ОСГК на ВКС. Тезата на въззивника,
че сградата е напълно срутена към момента на изповядане на сделката –
20.12.2012 г. се опровергавала от събраните по делото писмени и гласни
доказателства, както и от снимките от гугъл стрийт вю. От последните се
установявало, че дори към настоящия момент сградата не е окончателно
съборена. Затова не можело да се приеме, че не са налице обективни пречки за
реализиране на правото на строеж. Дори да се приемела тезата на
ищеца/въззивник, това не означавало, че прехвърленото по силата на
процесната сделка право на надстрояване е прекратено или погасено.
Позовава се на разясненията в т.3 от ТР №1/29.03.2012 г. по тълк.д.№ 1/2011 г.
на ВКС. В случая прехвърленото с процесната сделка право на надстрояване
било фактически обусловено от изграждането на първия етаж на сградата, а не
невъзможно. Ако съдът приемел претенцията по чл.26, ал.2, предл.1 ЗЗД, то да
прогласи пълна нищожност на договора за покупко-продажба на недвижим
имот, обективиран в нот.акт № 98, дело № 88/2012 г. като препраща към
доводите си в отговора на инцидентния установителен иск, писмени защити и
отговора по въззивната жалба, подадена срещу обезсиленото решение на СРС.
По иска по чл.33, ал.1 ЗС сочи, че решението е правилно; правилно било
прието, че към момента на сключване на сделката ищецът бил собственик на
първия етаж от сградата и сутеренните помещения, а ответника бил
собственик на втория етаж и таванските помещения. Затова била налице
хипотезата на чл.38, ал.1 ЗС- земята била изгубила самостоятелния си
характер и представлявала прилежаща част към сградата, което обслужва.
3
Това изключвало правото на изкупуване. Претендират се разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
Обжалваното решение е връчено на въззивника на 05.03.2025 г.
Въззивната жалба е подадена на 19.03. 2025г.
Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.
По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че
първоинстанционният съд се е произнесъл във валиден и допустим
процес.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, първоинстанционният
съд по инцидентния установителен иск е приел следното:
Не било спорно между страните, а и се установявало от нотариален акт
№ 38, том XIV, дело № 2161/1964 г. на нотариус Х. О. и нотариален акт № 145,
том V, дело № 990/1988 г., че през 1964 г. П. П. Ш. е отстъпил на Л. П.
Ш.правото да надстроява като самостоятелен етаж съществуващия таван в
същата постройка. През 1988 г. Л. П. Ш.и Т. П. Д.били признати за
собственици на недвижим имот - апартамент на втория /тавански етаж/ от
сградата, находяща се в гр. ***, ул.“***“ № *, застроен на около 124, 84 кв.м.,
при съседи: отдолу етажа на П. П. Ш., а отгоре - покривна конструкция на
жилищната сграда, ведно със северозападния таван, застроен на 8, 48 кв.м.
Според представеното удостоверение за наследници от 27.03.1989 г. П.
П. Ш. починал на ******** г., като негови наследници били П. Д. Ш., Л. П.
Ш.-Д., П. П. Ш. и Д. П. Ш...
По силата на съдебна спогодба от 28.06.1978 г. по гр. д. № 8145/1978 г.,
СРС, 46 с-в, първият етаж от сградата и цялото дворно място от 371, 50 кв.м.,
били поставени в общ дял на П. П. Ш. и Д. П. Ш.. при равни квоти от по 1/2
4
ид.ч., срещу парично уравнение на дяловете на другите двама наследници - П.
Д. Ш. - съпруга, и Л. П. Ш.-Д. - дъщеря.
С договор за дарение от 02.03.1994 г., обективиран в нотариален акт №
62, том XXI, дело № 4090/1994 г. на П. П. Ш. и Д. П. Ш.. дарили на сестра си
Л. П. Ш.-Д. всеки от тях по 1/3 ид.ч. от собствената му 1/2 ид.ч. от дворното
място.
С нотариален акт № 12, том I, peг. № 3285, дело № 192 от 03.12.2004 г. Д.
П. Ш.. и съпругата му Л. Т. Ш. продали на П. П. Ш. собствената си 1/2 ид.ч. от
първия етаж от жилищната сграда и цялото процесно дворно място,
представляващо УПИ VI-97 от кв. 8 по плана на гр. София.
На 16.12.2004 г. с нотариален акт № 24, том II, peг. № 3403, дело № 203
от 2004 г. П. П. Ш. продал на П. Д. Ш.-ищец по делото, процесния недвижим
имот, а именно урегулиран поземлен имот с площ от 371, 50 кв.м., находящ се
в гр. ***, СО, район "***", ул. "***“ № *.
Със съдебна спогодба, постигната на 21.11.2006 г. по гр. д. № 9742/2005
г. по описа на СРС, П. Д. Ш. признал, че Л. П. Ш.е собственик на 100 кв.м. от
процесното дворно място, като двамата заявили, че са уредили
взаимоотношенията си във връзка с ползването на дворното място.
На 07.03.2008 г. с нотариален акт № 33, том I, peг. № 1218, дело №
28/2008 г. Л. П. Ш.и съпругът й Т. П. Д.прехвърлили на първия ответник -
"Монимекс" ЕООД, правото на собственост върху процесния самостоятелен
обект в сграда - жилище, заемащо втория /тавански/ етаж от жилищна сграда,
находяща се в гр. С***, ул. "***“ № *, заедно със северозападния таван,
застроен на 8, 48 кв.м., заедно със съответните идеални части от общите части
на сградата и съответните идеални части от правото на строеж върху терена, а
Л. Ш. прехвърлила правото на собственост върху 100/371, 50 кв.м. от
процесното дворно място.
На 20.12.2012 г. Бил сключен процесният договор за покупко-продажба,
обективиран в нотариален акт № 98, том I, peг. № 2997, дело № 88 от 2012 г. на
нотариус К. К., с който ответното дружество "Монимекс" ЕООД продало
същите - втория /тавански/ етаж в сградата, заедно със северозападния
таван, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и
съответните идеални части от правото на строеж, както и 100/371, 50 кв.м. от
дворното място, на ответницата В. С.-Д.. Последната с декларация по чл. 14
5
ЗМДТ за облагане с данък върху недвижимите имоти от 09.01.2013 г.,
декларирала, че е собственик на процесния недвижим имот- жилище с площ
от 124, 84 кв.м. в сграда, находяща се в гр. ***, ул. " ***“ № *, ет. * и таван с
площ от 8, 48 кв. м, ведно с 100/371, 50 ид.ч. от земята с обща площ от 371, 50
кв.м., върху която е построена сградата.
В молба от 24.01.2013 г., изходяща от В. С.-Д. и адресирана до кмета на
район "Красно село", ответницата декларирала, че към края на 2012 г. се е
срутила съществуващата в процесния урегулиран поземлен имот двуетажна
паянтова къща, находящ се в гр. ***, ул. „***“ № *".
Спорно по делото било дали към датата на сключването на оспорения
нотариален акт - 20.12.2012 г. прехвърлените с него таван и втори етаж от
къщата са били разрушени. За изисняване на този факт по делото били
събрани две групи свидетелски показания, като водените от ищците свидетели
заявявали, че това се е случило в началото на м. декември около Никулден
(свидетелите Ц. Й. и М. Д.), а свидетелите, водени от "Монимекс" ЕООД (С.
Д. и Л. И.) и от В. С. (П. М. и А. Х.), твърдели, че сградата е съществувала
поне до края на 2012 г.
Като се е позовал на събраните по делото доказателства,
първоинстанционният съд е приел, че следва да бъдат кредитирани
показанията на водените от ищеца свидетели, тъй като те били
непротиворечиви и кореспондиращи помежду си. Свидетелят М. Д. бил пряко
ангажиран в процеса на разрушаването на втория етаж, тъй като бил нает от
ответника "Монимекс" ЕООД, и било логично в най-пълна степен да си
спомня периода по събарянето (твърдял, че е дошъл към края на м. ноември и
за около 10-11 дни съборил сградата, но било до Никулден - 06.12.2012 г.).
Показанията му кореспондирали и с непосредствените наблюдения на
свидетеля Ц. Й., който живеел в съседство, срещу процесната къща, и си
спомнял, че е била съборена в началото на м. декември, до Никулден, без
механизирана техника, и всичко се сваляло на ръка.
По отношение на изявлението на самата ответница В. Д., обективирано
в молба от 24.01.2013 г., и адресирана до кмета на район "Красно село", с
която се декларирало, че към края на 2012 г. се е срутила съществуващата в
процесния урегулиран поземлен имот двуетажна паянтова къща, находящ се в
гр. ***, ул. "***“ № *, съдът е ценил като извънсъдебно признание за
6
неизгоден за нея факт - че паянтовата двуетажна къща е била срутена преди
2013 г. Поради това и показанията на ответниковите свидетели, че вторият
етаж е съществувал и след края на 2012 г. не следвало да бъдат кредитирани.
Отделно от това, свидетелят А. Х. нямал преки впечатления, тъй като бил
продал къщата, която била в съседство в средата на 2012 г., а показанията на
свидетелите В. Д. и на П. М. също били твърде общи и не съдържали факти,
от които съдът можел еднозначно да приеме, че те имат категоричен спомен
кога е бил разрушен втория етаж и таванското помещение. Ето защо съдът е
приел за установено по делото, че продаваемите обекти са били фактически
разрушени преди сключването на договор за покупко-продажба от 20.12.2012
г., обективиран в нотариален акт № 98, том I, peг. № 2997, дело № 88 от 2012 г.
Като се е позовал на практиката на ВКС, обективирана в решение № 157
от 28.11.2016 г. по гр. д. № 1874/2014 г., ІІ Г. О. на ВКС и цитираните там
решение № 64/8.03.2012 г. по гр. д. № 820/2011 г., ІІІ г.о. и решение №
93/6.04.2012 г. по гр. д. № 1548/2010 г., ІV г.о., досежно невъзможност на
предмета по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД , СГС е посочил, че
невъзможност на предмета ще е налице само ако при сключването на сделката
предметът е неосъществим по субективни или обективни причини, както и че
нищожност поради невъзможен предмет на договора е налице, не когато
предметът на договора липсва (не съществува), тъй като договорите върху
бъдещ предмет обвързвали валидно страните като е дал за пример отделен
обект в сграда, която ще бъде построена или земеделска земя, която се очаква
да бъде възстановена, а когато предметът още при сключването на
договора е невъзможно да възникне. В противен случай - ако при
сключването на договора възникването на неговия предмет било възможно,
договорът обвързвал валидно страните и едва ако в последствие предметът на
договора стане невъзможен, тогава валидният договор се развалял по право
или подлежал на разваляне, когато невъзможността е по причина, за която
длъжникът отговаря. Това тълкуване било възприето и при постановяване на
ТР № 3/28.06.2016 г. по т.д. № 3/2014 г., ОСГК, съгласно което фактическата
невъзможност на предмета означавала, че той не съществува в реалната
действителност при сключване на сделката и не може да възникне според
природните закони и с оглед нивото на развитие на науката, техниката и
технологиите към момента на сделката, както и ако предметът е индивидуално
определена вещ и тя е погинала преди постигане на съгласието. Налице била
7
начална невъзможност на предмета. Правната невъзможност на предмета
означавала, че за неговото възникване или за разпореждането с него
съществува непреодолима правна пречка. Правната пречка можела да се
изразява в нормативно уредени забрани за извършване на сделката или
ограничения за обособяването на обекта. Ако предметът на сделката станел
невъзможен след нейното сключване, при вече породено задължение, сделката
подлежала на разваляне поради невъзможност за изпълнение, която
погасявала задължението (чл. 89 ЗЗД). За да не се стигнело до невъзможност
на предмета, той трябвало да е определен или поне определяем.
При тези си мотиви първоинстанционният съд е достигнал до извода, че
въпреки доказания по делото факт на разрушаване на втория етаж от сградата
и таванското помещение към момента на сключването на нотариален акт №
98, том I, peг. № 2997, дело № 88 от 2012 г., сделката не се явявала нищожна
на поддържаното от ищеца основание - поради невъзможен предмет. Нито се
твърдяло, нито имало данни, че към датата на сключването на договора за
покупко - продажба била налице фактическа или правна невъзможност
продаваемите обекти не само да не съществуват, но и да не могат да
възникнат според природните закони и с оглед нивото на развитие на науката,
техниката и технологиите. Ето защо и договорът в оспорената му част имал
предмет, като ирелевантно било обстоятелството, че към датата на
сключването му тези обекти били съборени. Следвало да се има предвид и че
предмет на сделката било и самото право на строеж или по-точно учреденото
през 1964 г. в полза на Л. П. Ш. право на надстрояване, което било
допълнителен аргумент да се приеме, че сделката има предмет. Дори и след
придобиването на процесните 100/371, 50 ид.ч. от УПИ VI-97 в кв. 8, по плана
на гр. София, м. "Крива река", по силата на постигната на 21.11.2006 г.
съдебна спогодба, правото на надстрояване се запазвало, тъй като чрез него
бил очертан обемът, в който се реализира надстрояването, включително и
повторното такова. По тези съображения инцидентният установителен иск се
явявал неоснователен и като такъв е отхвърлен.
Относно претенцията по чл.33, ал.2 ЗС първоинстанционният съд се е
позовал на чл. 38, ал. 1 ЗС, съгласно който, при сгради, в които етажи или
части от етажи принадлежат на различни собственици, общи на всички
собственици е земята. По делото самият ищец твърдял, че първият етаж от
къщата и сутеренните помещения са негова собственост, а вторият етаж и
8
таванското помещение се притежавали към момента на продажбата им от
ответното дружество, от което следвало, че е налице етажна собственост.
Поради това земята била загубила самостоятелния си характер и същата
съставлявала прилежаща част към сградата, която я обслужва, респ.
притежаваните от всеки собственик на самостоятелен обект в сградата етажна
собственост идеални части от земята не следвало да се предлагат за
изкупуване на другия съсобственик на терена, когато се продавал самия
самостоятелен обект в сградата, така било прието в решение № 177 от
13.07.2010 г., по гр. д. № 475/2009 г. на ВКС, II ГО. Затова и правилото на чл.
33, ал. 2 ЗС било неприложимо по отношение на продадените 100/371 ид.ч. от
УПИ-то, поради което и предявеният от съсобственика иск за тяхното
изкупуване подлежал на отхвърляне.
По доводите във въззивната жалба:
Апелативен съд-София като взе предвид доводите и възраженията на
страните, събраните по делото /пред първата съдебна инстанция/
доказателства приема следното:
По иска по чл.26, ал.2, предл.1 ЗЗД:
Съгласно чл. 26, ал.2 ЗЗД нищожни са договорите, които имат
невъзможен предмет, договорите, при които липсва съгласие, предписана от
закона форма, основание, както и привидните договори.
В практиката на ВКС по решение № 64/8.03.2012 г. по гр. д. № 820/2011
г., ІІІ г.о. и решение № 93/6.04.2012 г. по гр. д. № 1548/2010 г., ІV г.о.,
РЕШЕНИЕ № 157 ОТ 28.11.2016 Г. ПО ГР. Д. № 1874/2014 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА
ВКС /в последното е разгледан аналогичен на настоящия случай/ е прието, че
невъзможност на предмета по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр.1 ЗЗД ще е налице
само ако при сключването й предметът е неосъществим по субективни или
обективни причини, както и че нищожност поради невъзможен предмет на
договора е налице не когато предметът на договора липсва /не съществува/,
тъй като договорите върху бъдещ предмет обвързват валидно страните /напр.
отделен обект в сграда, която ще бъде построена или земеделска земя, която се
очаква да бъде възстановена/, а когато предметът още при сключването на
договора е невъзможно да възникне, а в противен случай - ако при
сключването на договора възникването на неговия предмет е било възможно,
договорът обвързва валидно страните и едва ако в последствие предметът на
9
договора стане невъзможен, тогава валидният договор се разваля по право или
подлежи на разваляне, когато невъзможността е по причина, за която
длъжникът отговаря. Това тълкуване е възприето и при постановяване на
Тълкувателно решение № 3/28.06.2016 г. по т.д. № 3/2014 г., ОСГК.
Тълкуването е дадено въз основа на виждането, че фактическата
невъзможност на предмета означава, че той не съществува в реалната
действителност при сключване на сделката и не може да възникне според
природните закони и с оглед нивото на развитие на науката, техниката и
технологиите към момента на сделката, както и ако предметът е индивидуално
определена вещ и тя е погинала преди постигане на съгласието. Налице е
начална невъзможност на предмета. Правната невъзможност на предмета
означава, че за неговото възникване или за разпореждането с него съществува
непреодолима правна пречка. Правната пречка може да се изразява в
нормативно уредени забрани за извършване на сделката или ограничения за
обособяването на обекта.
Ако предметът на сделката стане невъзможен след нейното сключване,
при вече породено задължение, сделката подлежи на разваляне поради
невъзможност за изпълнение, която погасява задължението (чл. 89 ЗЗД). За да
не се стигне до невъзможност на предмета, той трябва да е определен или
поне определяем.
Именно на горните разяснения в трайната съдебна практика на ВКС се е
позовал първоинстанционния съд, за да достигне до правния извод, че в
случая не се касае до сделка с невъзможен предмет.
Независимо от така споделената теза от настоящата инстанция,
Апелативен съд- София излага и следните мотиви:
Съдът приема, че относно спорното по делото обстоятелство дали е бил
съборен спорния тавански етаж, предмет на сделката за покупко-продажба,
която се атакува по настоящето дело, следва да се кредитира, депозираната от
ответницата В. С. на 09.01.2013 г. декларация по чл.14 ЗМДТ, доколкото
същата е подадена до орган на власт – общинската администрация, както и е
скрепена с наказателна отговорност относно декларирането на неверни данни.
Тази декларация сама по себе си представлява и извънсъдебно признание на
неизгодни за тази ответница факти, а именно, че етажът съществува, което
поражда публично задължение за данъци и такси.
10
В последващата молба вече от 24.01.2013 г., С. сочи, че „към края на
2012 г. жилищната сграда в имота се е срутила“.
При съвкупната преценка на съдържанието на двете молби на
ответницата В. С. се достига до извода, че процесния етаж е съществувал до
края на 2012 г.
Същевременно по делото /пред първата съдебна инстанция/ в хипотезата
на чл.118, ал.2 ГПК/ са допуснати и изслушани свидетелски показания на
страната на ищеца – Ц. Ц. Й. и М. М. Д. и на страната на ответниците – С. В.
Д. и Л. И. И. /на „Монимекс“ ЕООД/ и А. Х. и П. М. /на В. С./.
Действително, свидетелските показания на всяка една от страните
противоречат на тези дадени от групата на насрещната страна.
В свидетелските показания на свидетелката Д., която е упражнявала
строителен надзор на обекта, а освен това живее на ул.“***“ № 26, е посочено,
че тя е сключила договор с ответника „Монимекс“ за строителен надзор и го е
прекратила на 15.01.2013 г., тъй като не е искала да носи отговорност за
съществуващата сграда, в която е можел някой да пострада, т.е. към този
момент сградата е съществувала, но е била опасна : „когато съм подписвала
договора за прекратяване, тя /сградата/ е била налице“. Наред с това
свидетелката, която е запозната с проектната строителна документация, сочи,
че елементи от съществуващата сграда е следвало да бъдат запазени и същата
да се надстрои като се припокрие съществуващия калкан на съседната сграда.
В подкрепа на това е представен самият проект. Видно от изнесеното от
вещото лице К., изготвила заключение по повторната съдебно-техническа
експертиза касае се до проект за преустройство на тавански етаж, л.225 от
делото на СРС, 30-ти състав.
Показания по делото, л.92-93, е депозирал и Л. И., който е съседа, чийто
калкан е следвало да бъде припокрит от бъдещия строеж. Видно от тези
показания, свидетелят е започнал да се нанася на адреса ул.“***“№ 17 „през
2012 г. преди Коледа“, когато е започнал ремонт и окончателно се е нанесъл
след Нова година. Свидетелят сочи: „Когато се нанесох, къщата си беше в
цялост…Спомням си, че къщата беше цяла“. След Нова година е видял, че
започва демонтирането на къщата, което го озадачило. Свидетелят е
конструктор и от опит знае, че демонтиране не следва да се извършва при
зимни условия. Обстоятелството, че търговските дружества, чийто управител
11
е свидетеля нямат седалище и адрес на управление на адреса ул.“***“№ *,
съдът намира да не води до основание показанията му да не бъдат
кредитирани.
Свидетелят П. М. също сочи, че къщата до края на 2012 г. е била цяла :
„със сигурност беше там“. Свидетелят ежедневно минава покрай имота, което
означава, че показанията му почиват на преки впечатления. Същите следва да
бъдат кредитирани независимо, че П. М. и ищеца П. Ш. са били свидетели по
бракоразводното дело между И. П. и М. П. М. /последният е син на свидетеля
П. М./, на различни страни. Свидетелят П. М. при разпита си по настоящето
дело изрично е заявил, че ще изнесе показания само относно процесната
сграда и не ще засяга отношенията му с ищеца.
Че къщата е съществувала в цялостен вид, т.е. със спорния по делото
етаж, „до края на 2012 г.“, се сочи и в показанията на свидетеля А. Х..
Неговите показания също са преки и непосредствени, тъй като свидетелят е
имал намерение да закупи апартамент в бъдещия строеж.
Що се касае до това дали показанията на свидетелите почиват на преки
и непосредствени впечатления ще посочим, че относно свидетеля Ц. Й., който
е твърдял пред съда, че откакто е роден живее на ул.“***“ № *, съдът е
констатирал по документа му за самоличност, че като постоянен адрес на
лицето е записан: гр.***, ж.к. „***“, бл.*, вх.*, ет.*, ап.*, виж л.91 от гр.д.№
57502 по описа за 2019 г. на СРС, 30-ти състав. Впоследствие уточнява, че
живее на адреса от 2010 г. /към момента на разпита свидетелят е на 51 г./, т.е.
опровергава се казаното от самия свидетел, че живее на ул.“***“ откакто е
роден. Обстоятелството, че по отношение на свидетеля се представя нот.акт от
02.04.2008 г. за придобиване на ап. в гр.***, ж.к.“***“, в който е посочено, че
Й. е съсобственик на дворно място на ул.“***“ № *, не разколебава тезата на
съда, че показанията са противоречиви. Самият свидетел сочи, че на адреса в
ж.к.“***“ е живеела майка му и той се е грижел по това време за нея. За
периода от 2008 – 2010 г. пък живял в жилището на съпругата си в кв.
Горубляне. Това разколебава вярата на съда в достоверността на показанията
на този свидетел.
Относно показанията на свидетеля М. М. Д., който твърди, че е започнал
разрушаването на къщата в края на м.11 и е приключил до Никулден
/06.12.2012 г./ „около 10-11 дни“ съдът намира, че същите противоречат на
12
показанията на свидетелите, разпитани на страната на ищеца. Освен това не
става ясно как свидетелят точно помни къщата при положение, че твърди, че
извършва строежи и събаряне на къщи в страната и в чужбина /„60-70
обекта“/, както и как къщата е разрушена за толкова кратко време /свидетелят
не споменава да е използвана механизирана техника/. Видно от представените
снимки на л.162 касае се до масивна триетажна къща.
От заключението на допуснатата, изслушана и приета съдебно-
техническа експертиза, както и от заявеното при изслушването на вещото
лице М.- Н. в о.с.з. на 0202.2022 г. /л.204-205/ се установява, че сградата е със
стоманенобетонна конструкция: „междуетажните подови плочи са били
стоманенобетонни“…“Това е масивна къща със стоманено бетонни плочи“. В
тази й част експертизата не е оспорена от страните и съдът я кредитира.
Самите снимки са с нот.заверка, както и са приобщени по делото с
нарочно определение на съда, четено в о.с.з. на 16.02.2021 г.
Показанията на свидетеля Д. противоречат и на изложеното от ищеца в
обстоятелствената част на исковата молба, вх.№ 3188 от 18.02.2013 г., по която
де факто е образувано процесното гр.д., където П. Ш. е посочил, че: „в
началото на месец декември 2012 г. покривът на съществуващата в дворното
място къща, почти изцяло се срути, като първоначално се разпадна
надстроения втори /тавански/ етаж, а впоследствие процекът обхвана и
останалата част от сградата“, т.е. ищецът сочи за самосрутване на къщата, а не
за събаряне.
При тези си мотиви настоящата инстанция приема, че разрушаването на
процесния етаж е настъпило след датата на сключване на процесната сделка –
20.12.2012 г.
Правилно първоинстанционният съд като подробно е проследил
промените в собствеността на процесния имот, е констатирал, че предмет на
сделката е и самото право на строеж и то това учредено през 1964 г. в полза на
Л. Ш. за надстрояване.
Видно от снимката датирана м.06.2015 сградата не е погинала като
продължава да съществува партерния й етаж. Това се потвърждава и от
изнесеното от вещите лица по съдебно-техническите експертизи /основна и
повторна/, които са изготвени след оглед и депозирани пред съда, съответно на
08.11.2021 г. и 02.06.2022 г.
13
С оглед приетото в определение № 509/13.11.2018 г. по дело № 1134 по
описа за 2018 г. на ВКС, ГК, Първо ГО, в тази хипотеза не може да се приеме,
че „сградата е погинала“ за да не може да бъде предмет на сделка. При
частично погиване на сградата приложение намира правилото на чл.66, ал.2
ЗС- правото на строеж се прехвърля в полза на купувачите по сделката, т.е.
ответниците.
Това означава, че дори да приемем, че процесния тавански етаж е
съборен преди 20.12.2012 г., атакуваната от ищеца сделка има предмет.
Съгласно задължителното разрешение, дадено в Тълкувателно решение
№ 1/27.04.2022 г. по т.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС по въпроса длъжен ли е
съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от
значение за решаване на правния спор или следва да се произнесе по въпроса
за нищожността само ако заинтересованата страна е направила възражения за
нищожност, настоящата инстанция се основава на мотивите на тълкувателния
акт, където е разяснено, че когато невъзможността на предмета е фактическа и
не произтича от договора, съдът няма задължение да я разкрие.
Следва да отбележим и, че по исковата молба, вх.№ 4555 от 05.03.2013 г.,
по която е било образувано гр.д.№ 9722 по описа за 2013 г. на СРС, 35-ти
състав, по което производство ищец също е П. Д. Ш., а ответник е В. С., която
е ответник и по настоящия спор /“Монимекс“ ЕООД е трето лице помагач на
страната на ответника/, е налице влязло в сила решение, с което е отхвърлен
отрицателния установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК за признаване за
установено, че В. С. С.-Д. не е собственик на 61.91/371.50 идеални части
/разликата над 38.09./371.50 до 100/371.50 идеални части от недвижимия
имот, представляващ УПИ VІ-97, кв.8 по плана на гр.София, в което УПИ е
изградена процесната сграда. Предмет на обсъждане и по това гр.д. е бил
нот.акт № 98, д.88/2012 г., с който е била изповядана сделката – покупко-
продажба, предмет ан обсъждане и в настоящия спор.
Налага се извод, че макар и с различни мотиви, обжалваното решение в
частта, в която е отхвърлен иска по чл.26, ал.2, предл.1 ЗЗД /предявен в
хипотезата на чл.212 ГПК/ е правилно и като такова ще следва да бъде
потвърдено.
По иска по чл.33, ал.2 ЗС:
Не се спори по делото, а и от събраните доказателства се установява, че в
14
процесната сграда са били обособени два самостоятелни обекта – два етажа,
единият от които собственост на ищеца, а другия на ответника.
При наличие на отделни самостоятелни обекти - етажи от жилищна
сграда, принадлежащи на отделни собственици, дворното място, в което тази
сграда е построена, има обслужващо я предназначение и представлява обща
част по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС. Разпоредбата на чл. 33 ЗС е неприложима
при продажба на един от обектите в тази етажна собственост, като хипотезата
е аналогична на тази, при която в съсобствен парцел съществуват две или
повече сгради, принадлежащи на отделни съсобственици на мястото.
Отделната собственост върху самостоятелните обекти обуславя статута на
дворното място като обща част към тях, тъй като има предназначение да
обслужва същите с оглед използуването им. В случая дворното място следва
съдбата на сградата, съответно на отделните части от тая собственост на
различните собственици. Това означава, че в тази хипотеза е неприложим чл.
33, ал. 2 ЗС, отнасящ се само до обикновената съсобственост. При етажната
собственост всеки от етажните собственици може да се разпореди с правото
си на собственост върху притежавания от него самостоятелен обект, без да
иска съгласието от останалите етажни собственици, тъй като идеалните части
от дворното място и от другите общи части се прехвърлят заедно с обекта,
към който принадлежат по разпореждане на закона, така и в РЕШЕНИЕ № 177 ОТ
13.07.2010 Г. ПО ГР. Д. № 745/2009 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС, постановено по чл.290
ГПК и прието за неизгубило сила с ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 1937 ОТ 03.07.2023 Г. ПО ГР.
Д. № 131/2023 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС.
Налага се извод, че и в тази си част първоинстанционното решение е
правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора решението е правилно и в частта за разноските.
Пред въззивната инстанция:
На въззивника разноски не се следват.
Въззиваемите: „Монимекс“ ЕООД не претендира разноски за
настоящата инстанция поради което не му се присъждат; В. С. С. Д. не е
правила разноски поради което не й се присъждат.
15
На адв. Н. на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. се следва
адв.възнаграждение, което съдът при съобразяване с извършените от
процесуалния представител действия, фактическата и правна сложност на
спора, определя в размер на 2 000 лева. Разноските с оглед изхода на спора
са в тежест на въззивника, ищец.
Водим от горното Апелативен съд-София
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 795 от 10.02.2025 г. на СГС, І-28 състав,
постановено по гр.д.№ 4550 по описа за 2024 г., изцяло, като правилно.
ОСЪЖДА П. Д. Ш., ЕГН **********, съдебен адрес: гр.София,
ул.“Кърниградска“ № 8- адв. К. М., на основание чл.38, ал.2 вр. с чл.38,
ал.1,т.3 от ЗАдв., да заплати на адв. Р. Б. Н., л.№ **********, адрес на
кантората: гр.София, ул. „Александър Стамболийски“ № 104, ет.4, ап.24,
сумата в размер на 2 000 лв., представляваща адв.възнаграждение за
процесуално представителство на В. С. С., пред въззивната инстанция.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в 1-месечен срок от
връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16