№ 19392
гр. София, 28.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ
при участието на секретаря РУЖА Й. АЛЕКСАНДРОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело №
20241110164018 по описа за 2024 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 143
ЗЗП, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД от А. Е. Я.
срещу К.Й. О за признаването за нищожен като противоречащ на закона и на
добрите нрави на договор за потребителски кредит № **** от 20.12.2019 г.,
сключен между А. Е. Я. и К.Й. О, както и за осъждане на ответника да заплати
на ищеца сумата от 100.18 лв., представляваща възнаградителна лихва
начислена договор за потребителски кредит № **** от 20.12.2019 г. за периода
от 20.01.2020 г. до 21.06.2021 г., както и сумата в размер на 239.82 лв.,
представляваща неустойка за непредоставено обезпечение на основание чл. 6
във връзка с чл. 8 от договор за потребителски кредит № **** от 20.12.2019 г.,
за периода от 20.01.2020 г. до 21.06.2021 г.
Ищецът твърди, че на дата 20.12.2019 г. е сключил с ответника К.Й. О
Договор за паричен заем № ****. Предоставената от заемодателя сума била в
размер на 2000 лева, при 3,330 % определен месечен лихвен процент съгласно
чл. 3, ал. 7, като е формирана вноска в размер на 149,50 лева, включваща
дължимите главница и лихва, разсрочени за период от 18 месеца, а последната
вноска е в размер на 149,53 лева, със срок за издължаване на кредита –
21.06.2021 г. и с ГПР на разходите в размер на 48,002 %. Сочи, че в чл. 6 е
предвидено условието за обезпечаване на договора за паричен заем с
предоставяне на обезпечение, което да отговаря на предвидените условия в чл.
10, ал. 2, т. 1 от ОУ към договора, както и Ценна книга, издадена в полза на
Заемодателя. Било уговорено в чл. 8, че при непредоставяне на предвидените
гаранции в тридневен срок от подписване на договора ще се начислява
неустойка в размер на 2042,87 лева. Поддържа, че още с подписването на
договора и изготвянето на Погасителен план към него била начислена
неустойка за непредставяне на обезпечение, като същата е разсрочена на
1
вноски в размер на 113,50 лева, а последната вноска е в размер на 113,37 лева,
дължими за целия период на договора, като са включени в общия размер на
погасителната вноска, формираща сумата от 263,00 лева месечно. Ищецът
твърди, че в изпълнение на своите задължения във връзка със сключения
договор за паричен заем, заплатил всички суми, ведно с възнаградителната
лихва и начислената неустойка за непредоставено обезпечение. Заявява, че в
процесния договор е посочен ГПР, но не става ясно какво включва и как е
формиран. Твърди, че в ГПР се включват освен дължимата възнаградителна
лихва, така и всички допълнителни разходи. Поддържа, че липсата на изрично
отбелязване в договора за кредит, че този разход се включва в ГПР, е в
противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК. Счита,
че неустойката представлява скрито възнаграждение за кредитора, тъй като се
цели да се кумулира със задължението, което противоречи на принципа на
добросъвестността. Твърди, че се цели постигане на неоснователно
обогатяване и на самостоятелно основание се заобикаля закона и съгласно чл.
143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП води до извод за неравноправност на клаузата.
Поддържа, че противоречието на процесния договор на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК дава основание за признаване на целия договор за недействителен. Счита,
че платеното над чистата стойност на получената сума от 2000 лева е платено
при изначална липса на основание с оглед недействителността на договора, с
оглед на което подлежи на връщане. Твърди, че подлежащата на връщане сума,
включваща възнаградителната лихва е в размер на 691,13 лева и начислената
неустойка за непредставено обезпечение в размер на 2042,87 лева, възлиза в
размер на 2734,00 лева. Моли за уважаване на предявените искове.
Претендира и разноски. Пред съда процесуалния представител на страната
поддържа исковата молба и претендира разноски, за което представя списък
по чл. 80 от ГПК.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът К.Й. О е подал отговор на
исковата молба, с който оспорва исковете като неоснователни. Прави
възражение за изтекла погасителна давност. Счита, че договорните отношения
между страните са погасени на дата 29.01.2020 г., като от този момент започва
да тече срокът на общата пет годишна погасителна давност. Посочва, че
процесния договор е валидно сключен, тъй като е сключен в свободата на
договарянето между страните, отговаря на всички законови изисквания и е
сключен с прякото влияние на потребителя. Твърди, че ищецът на 29.01.2020 г.
предсрочно бил погасен процесния кредит, като към момента на подаване на
исковата молба е заплатил сума в общ размер на 2340 лева. Счита, че ГПР по
процесния договор за заем е изцяло в определената законодателна рамка.
Заявява, че условията на клаузата на чл. 8 от договора за заем са индивидуално
уговорени, което е станало с прякото влияние на ищеца. Счита, че неустойката
се дължи в пълен размер още от момента на настъпване на основанието за
нейното начисляване. Твърди, че неустойката следва да се приеме за нищожна
само ако излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функция. Поддържа, че клаузата на чл. 8 от процесния договор е
изцяло действителна и не противоречи на закона и добрите нрави. Пред съда
2
процесуалния представител на страната поддържа отговора на исковата молба.
С определение № 37897 от 11.09.2025 г. постановено по настоящото дело
е прекратено производството по гр.д. № 64018/2024 г. по описа на СРС, I ГО,
39 състав, поради оттегляне на иска, в частта по предявените искове по чл. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД от А. Е. Я. срещу К.Й. О за сумата над 100.18 лв. до размера
от 691.13 лв., представляваща възнаградителна лихва начислена договор за
потребителски кредит № **** от 20.12.2019 г. за периода от 20.01.2020 г. до
21.06.2021 г., както и за сумата над 239.82 лв. до размера от 2042.87 лв.,
представляваща неустойка за непредоставено обезпечение на основание чл. 6
във връзка с чл. 8 от Договор за паричен заем № ****/20.12.2019 г., за периода
от 20.01.2020 г. до 21.06.2021 г.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По делото са обявени за безспорно и ненуждаещо се от доказване
обстоятелството, че между страните е сключен договор за потребителски
кредит № **** от 20.12.2019 г., със соченото в исковата молба съдържание,
ведно с приложенията към него, че уговорената сума е била отпусната на
ищеца, както и че ищецът бил предсрочно погасил задължението си на
29.01.2020 г., както и че по процесния договор за кредит ищецът бил заплатил
сума в общ размер от 2340 лв. Горното се установява и от представения
договор за паричен заем № **** от 20.12.2019 г., съгласно който на ищеца е
предоставена сумата от 2000 лв., със срок на връщане от осемнадесет месеца,
при месечен лихвен процент по заема 3.330 %, годишен процент на разходите
на заема 48.002 %. Съгласно чл. 6 от договора е предвидено, че договорът за
заем да бъдел обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2,
т. 1 от ОУ към договора за заем и с още едно от посочените обезпечение, по
избор на заемателя, а именно: ипотека върху недвижим имот, особен залог
върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга издадена в
полза на заемодателя. В чл. 8 от договора е предвидено, че в случай, че
заемателят не предостави договореното в чл. 6 от настоящият договор в
тридневен срок от сключването му или представеното обезпечение не
отговаряло на условията, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от ОУ към
договора за заем, заемателят дължал на заемодателя неустойка в размер на
2042.87 лв., с начин на разсрочено плащане подробно посочен в погасителни
план към настоящия договор за заем.
По делото са представени Общи условия.
Настоящият състав намира, че договор за кредит № **** от 20.12.2019 г.
е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП
/ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди/,
и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа
на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава
да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу
3
задължение на длъжника потребител да върне предоставената парична сума.
Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по
предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и
търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че
средствата, предоставени по договора за заем /кредит/ са използвани за цели,
извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният
по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се
подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които
съдът следи служебно.
По делото е несъмнено установено, че на 20.12.2019 г. между страните е
възникнало валидно облигационно правоотношение, произтичащо от договор
за потребителски, сключен при действието на Закона за потребителския
кредит-Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.
Регламентацията му се съдържа в нормата на чл. 9 от закона, по силата на
който ответното дружество предоставило парична сума от 2000 лв. за срок от
18 месеца, годишен процент на разходите /ГПР/ 48.002 %, годишен лихвен
процент /ГЛП/ 39.96 %. Процесният договор е сключен в писмена форма
съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК и има изискуемото от закона съдържание – чл. 11,
ал. 1 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към
разпоредбите на чл.143 – 146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни
клаузи, които водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143
ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка
в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по
арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер
на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност,
съдът е длъжен да преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146,
ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл.
146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е
неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по
договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално
уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и
потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В случая,
въпреки че с доклада по делото съдът на основание чл. 146, ал. 2 от ГПК указа
на ответника, че не сочи доказателства, че процесните клаузи са индивидуално
уговорени, то по делото не са ангажирани нито са правени доказателствени
искания в тази насока, откъдето да се направи извод, че оспорените клаузи от
договора са били индивидуално договорен. Поради което съдът намира, че
оспорените клаузи не са индивидуално уговорени - изготвени са
предварително, представянето им на заемателя от страна на заемодателя е
формално, който като потребител не е имал възможност да влияе върху
4
съдържанието им.
Настоящият състав намира, че предвидената в чл. 8 от договора
неустойка съставлява разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите - ГПР, съгласно
императивното изискване на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. На основание чл. 19, ал.
4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. В противен случай и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК тези клаузи са
нищожни. Дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“
се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси.
Следва да се отбележи също така, че в случая приложение намира
определението, съдържащо се в чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета, съгласно който „общи разходи по кредита за потребителя“ означава
всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други
видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за
кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните
разходи, разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-
специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към
това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия.
В разглеждания случай общият размер на задължението на ответника е
формирано като сбор от различни компоненти, описани в изготвения
погасителен план, включително задължението за неустойка. Плащането на
тази неустойка не е отразено като разход при формирането на оповестения
ГПР от 48.002 %, въпреки че са включени в общия дълг. По този начин е
нарушено изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК за оповестяване на всички разходи
по кредита. По делото се установи, че получаването на кредита при
предлаганите условия включва заплащането на неустойка. Следователно тази
неустойка съставлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и
липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие
с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишния процент на разходите не може да
надвишава 5 пъти законна лихва, която към датата на сключване на договора
за кредит е 10 % /10 пункта + ОЛП, който е 0/, следователно ГПР по кредита
5
не може да надвишава 50 %. В настоящия случай сумата по договор за
паричен заем № **** от 20.12.2019 г. е в размер на 2000 лева, а неустойка за
непредставяне на обезпечение по договора е в размер на 2042.87 лева, поради
което размерът на ГПР с включена неустойка възлиза на 185.65 %, поради
което ГПР по договора за паричен заем надхвърля 50 %, след като се прибави
неустойката. Така уговорената неустойка, която не е включена в оскъпяването
на ползваната сума и която води до нарушение на императивната разпоредба
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което процесния договор се явява нищожен на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
По отношение на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД за ищецът се позовават на изначална липса на основание на ответника да
получи описаните суми, която е специфичен белег на фактическия състав на
неоснователното обогатяване, установен в чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Фактическият състав на посочената норма изисква предаване, съответно
получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е., когато още при
самото получаване, липсва основание за преминаване на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго /типичен случай е
получаването на нещо въз основа на нищожен акт/. Освен това основанието
трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при
предявяване на претенцията за реституция на даденото.
Съгласно изложеното по-горе настоящият състав прие, че процесният
договор за кредит за нищожен. По делото е отделено за безспорно и
ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че между страните е сключен
договор за потребителски кредит № **** от 20.12.2019 г., със соченото в
исковата молба съдържание, ведно с приложенията към него, че уговорената
сума е била отпусната на ищеца, както и че ищецът бил предсрочно погасил
задължението си на 29.01.2020 г., както и че по процесния договор за кредит
ищецът бил заплатил сума в общ размер от 2340 лв., с която сума била
погасена главница в размер на 2000 лв., възнаградителна лихва в размер на
100.18 лв., както и неустойка в размер на сумата от 239.82 лв. В случая сумата
от 340 лв., се явява общия сбор на заплатената сума по процесния договор над
дължимата му чиста стойност, доколкото при недействителност на договора,
съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Поради
което този иск се явява основателен за сумата от 340 лв., която сума е
формирана от възнаградителна лихва в размер на 100.18 лв., както и
неустойка в размер на сумата от 239.82 лв., поради което така предявеният иск
следва да бъде уважен в пълен размер.
С оглед основателността на исковата претенция следва да бъде разгледано
и възражението за изтекла погасителна давност по чл. 110 ЗЗД за погасяване
на задълженията по давност.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения дадени с ППВС №
1/79 г. относно началния момент на погасителна давност, то по този въпрос,
ВС е приел, че началния момент на действие на погасителната давност по
разглеждания от съда иск, с правно основание чл. 55, ал. 1 предл. 1 ЗЗД е
момента на получаването на престацията, като в случая плащанията по
6
договора са извършени на 20.01.2020 г. и 29.01.2020 г. г. Доколкото искът е
предявен на 28.10.2024 г., то нямаме погасени по давност вземания.
По отговорността на страните за разноски:
При този изход на спора с оглед основателност на исковата претенция на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени
разноски в размер на сумата от 50 лв., представляваща платена държавна
такса и 1940.29 лв. заплатено адвокатско възнаграждение. Следва да бъде
посочено, че в открито съдебно заседание е представен договор за правна
защита и съдействие, съгласно който ищецът е заплатил, въпреки
декларираното пред съда затруднено материално положение, поради което
същият е освободен частично от задължение за внасяне на държавна такса, на
процесуалния си представител адвокатско възнаграждение в размер на 1940.29
лева. Последното създава съмнения у съда относно декларираните данни за
действителното материално състояние на страната, която е заявила, че изпитва
затруднения да заплати съдебните разноски, но не и адвокатско
възнаграждение в размер, значително надвишаващ същите. С оглед етапа на
производството обаче и предвид, че разноските се възлагат съобразно изхода
от спора в тежест на ответника, съдът приема, че не следва да отменя
определението си по чл. 83, ал. 2 ГПК, с което ищецът частично е бил
освободен от задължението му за разноски. Независимо от горното, следва да
се разгледа възражението на ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК, заявено с
отговора на исковата молба. Настоящият състав намира за основателно
възражението на ответника за прекомерност на възнаграждението по чл. 78,
ал. 5 ГПК, поради което с фактическата и правна сложност на делото намалява
същия на 500 лв. по отношение на претендираното адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство по исковото производство в
първоначалното разглеждане на делото пред СРС.
Според нормата на чл. 78, ал. 6 ГПК, когато делото е решено в полза на
лице, освободено от държавна такса или от разноски по производството
/какъвто е настоящият случай/, осъденото лице е длъжно да заплати всички
дължащи се такси и разноски, като съответните суми се присъждат в полза на
съда. Поради това К.Й. О, следва да бъде осъдено да заплати в полза на СРС
съразмерно на уважената част от исковете сумата от 191.07 лв. –държавна
такса.
Воден от горното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН по предявения от А. Е. Я., ЕГН
********** със съдебен адрес в ***, чрез адв. В. Б. срещу К.Й. О, ЕИК ****,
със седалище и адрес на управление ***, иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
предл. 1 от ЗЗД договор за потребителски кредит № **** от 20.12.2019 г.,
сключен между А. Е. Я. и К.Й. О, поради противоречието му със закона.
ОСЪЖДА К.Й. О, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление ***, да
заплати на А. Е. Я., ЕГН ********** със съдебен адрес в ***, чрез адв. В. Б.,
7
по предявения иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД, сумата от
100.18 лв., представляваща възнаградителна лихва начислена договор за
потребителски кредит № **** от 20.12.2019 г. за периода от 20.01.2020 г. до
21.06.2021 г., както и сумата в размер на 239.82 лв., представляваща неустойка
за непредоставено обезпечение на основание чл. 6 във връзка с чл. 8 от
договор за потребителски кредит № **** от 20.12.2019 г., за периода от
20.01.2020 г. до 21.06.2021 г.
ОСЪЖДА К.Й. О, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление ***, да
заплати на А. Е. Я., ЕГН ********** със съдебен адрес в ***, чрез адв. В. Б.,
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер на 550 лв., представляваща
разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА К.Й. О, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление ***, да
заплати в полза на Софийски районен съд на основание чл. 78, ал. 6 ГПК
сумата в общ размер от 191.07 лв., представляваща дължима държавна такса
по делото, както и депозит за вещо лице.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8