Решение по дело №14618/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 265816
Дата: 20 септември 2021 г. (в сила от 20 септември 2021 г.)
Съдия: Велина Светлозарова Пейчинова
Дело: 20181100514618
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 5 ноември 2018 г.

Съдържание на акта

Р       Е       Ш     Е      Н      И      Е

 

град София, 20.09.2021 година

         В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                        мл.с.: РОСИ МИХАЙЛОВА

 

при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №14618 по описа за 2018 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

    Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от С.П.Л. срещу решение №19741 от 29.11.2016г., постановено по гр.д.№76876/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 47-ми състав, поправено с постановено по реда на чл.247 от ГПК решение №475042 от 22.08.2018г., в частта, в която е признато за установено по реда на чл.422 от ГПК, че жалбоподателката дължи на "Т.С." ЕАД следните суми: на основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД сумата от 2158.81 лв., стойност на незаплатена топлоенергия за топлоснабден имот - апартамент №46, находящ се в гр.София, ж.к.”********, за периода 01.07.2012г. - 30.04.2014г., заедно със законната лихва, считано от 06.08.2015г. до окончателното изплащане на сумата; както и на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от 403.47 лв., обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на забавата за всяко едно периодично плащане до 28.07.2015г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело №46878/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 47-ми състав, както и е осъдена жалбоподателката да заплати на "Т.С." ЕАД на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК сумата от 361.95 лв., разноски, направени в заповедното производство по ч.гр.дело №46878/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 47-ми състав, както и сумата от 628.12 лв., разноски, направени в първоинстанционното съдебно производство. 

В жалбата са инвокирани доводи за незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон. Поддържа се, че в хода на съдебното производство е останал недоказан факта на възникналите договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия. Твърди се, че името на ответницата не фигурира в списъка на етажните собственици в жилищната сграда, в която се намира процесния топлоснабден имот, което е основание да се приеме, че ответницата не е собственик на имота. Излага се, че при доказателствена тежест за ищеца по делото не са ангажирани убедителни доказателства, че ответницата се явява потребител на топлинна енергия по смисъла на §1, т.42 от ДР на ЗЕ, поради което липсва основание в закона за ангажиране на нейната договорна отговорност за заплащане на начислени суми за доставена в имота топлинна енергия за процесния период. Предвид изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявените искове. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК.

Въззиваемата страна - "Т.С." ЕАД, не депозира писмен отговор, в представена молба от 11.05.2021г. се взема становище за неоснователност на въззивната жалба. Моли съда да постанови съдебен акт с който да потвърди решението на СРС в обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Прави възражение за прекомерност по отношение на претендирани от въззивника разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

Трето лице-помагач - "Н." ЕАД не изразява становище по подадената въззивна жалба.

Предявени са от "Т.С." ЕАД срещу С.П.Л. при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

С оглед заявения петитум на въззивната жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са уважени предявените установителни исковете за главница и мораторна лихва. В останалата част като необжалваемо решението на СРС е влязло в сила.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266, ал.2, и ал.3 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното ч.гр.дело №46878/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 47-ми състав, въззиваемия-ищец- "Т.С." ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 06.08.2015г. и е постановена на 14.08.2015г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу С.П.Л. за заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - С.П.Л. възражение, поради което дължимите от нея суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

  Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението в обжалваната част е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за частична основателност на предявените от "Т.С." ЕАД срещу С.П.Л. при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Прието е, че между страните е възникнало договорно правоотношение, по силата на което ответницата, в качеството на собственик на процесния имот се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по аргумент на чл.153, ал.1 от ЗЕ и §1, т.42 от ДР на ЗЕ и има задължение да заплаща стойността на доставяната от ищеца топлинна енергия в процесния имот за исковия период. Посочено е още, че ищецът е установил със събраните по делото доказателства, че е изпълнил задължението си да достави топлинна енергия в имота на ответницата при спазване на изискванията на Общите условия по договора за доставка на топлинна енергия, както и на действащата нормативна уредба, доказано е количеството и стойността на доставената топлинна енергия за исковия период от време. Посочено е още, че ответницата е изпаднала в забава, тъй като задължението за заплащане на цената на топлинната енергия е срочно. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи в частта, в която са уважени предявените установителни искове с правно основание  чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Настоящият състав следва да обсъди доводите релевирани в подадената въззивна жалба досежно незаконосъобразността на обжалваното решение.

            Във връзка с твърденията на ищеца настоящият спор има за предмет правоотношения по повод на договор за доставка на топлинна енергия при общи условия. Избраният от законодателя подход във връзка с уредбата на последната облигация е същата да възниква, съществува и да се прекратява при законовоустановените предпоставки, съобразно действащата нормативна уредба, без да отдава правно значение на наличието или липсата, както и без да изисква насрещни изявления от страните по облигацията. Неоснователен е доводът на въззивника, че по делото е останал недоказан факта на възникналите договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия доколкото не се установява да е сключен договор между страните. Предвид нормата на чл.153 от Закон за енергетиката /ЗЕ/ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Законова дефиниция на понятието потребител на топлинна енергия е дадена с разпоредбата на §1, т.42 от ДР на ЗЕ, съобразно която в редакцията й към процесния период потребител на топлинна енергия за битови нужди, респективно задължено лице за заплащане цената на доставена такава във връзка с чл.155 ЗЕ, е собственик или ползвател на имот, който ползва топлинна енергия с топлоснабдител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване. Горната законова уредба определя, че потребител по силата на закона на доставяната топлинна енергия за битови нужди е собственикът на топлоснабдения имот, освен в случаите, когато върху имота има учредено ограничено вещно право на ползване. В конкретния случай от приетия като доказателство по делото нотариален акт за покупко-продажба №165, том ХХХХХІ, дело №9084/29.11.1990г., чиято формална доказателства сила като официален документ не е оборена в хода на производството, се установява, че ответницата е собственик на топлоснабдения недвижим имот през исковия период - м.07.2012г. - м.04.2014г.. Фактът, че името на ответницата не фигурира в списъка на етажните собственици в жилищната сграда, в която се намира процесния топлоснабден имот, не е достатъчен да се приеме, че същата не е собственик на имота, доколкото този списък на етажни собственици не представлява годно доказателство по смисъла на закона, установяващо придобиване, респективно липса на право на собственост. В случая единствен правнорелевантен факт досежно възникването на договорното правоотношение между страните е факта кой е собственикът, респективно носителят на ограничено вещно право на ползване върху имота за исковия период от време. Както се посочи по-горе по делото е доказано, че собственик на имота през исковия период е ответницата, поради което същата се явява потребител съгласно §1, т.42 от ДР на Закона за енергетиката и е налице основание в закона за ангажиране на нейната договорна отговорност.

Доколкото във въззивната жалба няма наведени конкретни доводи във връзка с обема и качествените показатели на доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия, въззивният съд приема за доказан размера на доставяната в имота топлинна енергия, за сумата, за която е уважен иска, при кредитиране на заключението на съдебно-техническата експертиза. Решението е постановено при правилно приложение на материалния  закон и изследване на счетоводните записвания при дружеството доставчик, а не се базира единствено на известията за фактура, издавани от ищеца до абонатите на топлофикационното предприятие. В този смисъл и правно обосновано СРС е кредитирал заключението по приетата по делото ССчЕ във връзка с чл.182 ГПК и приел за доказани количествата доставена на същия топлинна енергия.

По горните аргументи правилно СРС е уважил установителния иск за главница срещу ответницата - С.П.Л., за сумата от 2158.81 лв., стойност на незаплатена топлоенергия за топлоснабден имот - апартамент №46, находящ се в гр.София, ж.к.”********, за периода 01.07.2012г. - 30.04.2014г., заедно със законната лихва, считано от 06.08.2015г. до окончателното изплащане на сумата.

Предвид разпоредбата на чл.32 от ОУ към договора за доставка на топлинна енергия е определен срок за заплащане на дължимата от купувача месечна цена на доставената топлинна енергия - 30 дни от изтичането на периода, за който се отнася. В този смисъл и на основание чл.84, ал.1 ЗЗД, считано от деня следващ последния ден от горния срок купувачът на топлинна енергия изпада в забава за изпълнение на задължението си за заплащане на цената на доставената му топлинна енергия и дължи обезщетение в размерите по чл.86 ЗЗД, независимо че избраният ред за начисляване на енергията е по прогнозни и една изравнителна сметки. По отношение на размера на дължимото обезщетение за забава съдът правилно го е изчислил върху присъдената главница на основание чл.162 от ГПК. В тази връзка правилно СРС е уважил предявения установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 403.47 лв., обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на забавата за всяко едно периодично плащане до 28.07.2015г.,.

Не е налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на ищеца, като дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният съд при постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство.

С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение в обжалваните части, вкл. и в частта на разноските определени съобразно изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. 

По разноските в настоящото производство:

С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция в полза на въззивника не се дължат разноски. По отношение на заявената претенцията на въззиваемата страна за присъждане на направените разноски, настоящият състав намира за неоснователна доколкото няма подаден писмен отговор от същата, както и неин процесуален представител не се явява в съдебно заседание. При това положение в полза на въззиваемата страна не се дължи юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от ГПК.

            Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №19741 от 29.11.2016г., постановено по гр.д.№76876/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 47-ми състав, поправено с постановено по реда на чл.247 от ГПК решение №475042 от 22.08.2018г., в обжалваните части.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :               

 

 

                                                ЧЛЕНОВЕ : 1./       

 

 

                                                                        2./