№ 707
гр. Стара Загора, 19.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Неделина Минчева
при участието на секретаря Е.А.Д.
като разгледа докладваното от Неделина Минчева Гражданско дело №
20255530100988 по описа за 2025 година
Предявен е конститутивен иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, във връзка със ЗПК
за обявяване нищожност на Договор за потребителски кредит .....г., и в условията на
евентуалност – конститутивен иск за обявяване нищожност на клаузата за неустойка,
обективирана в чл.11 от Договор за потребителски кредит .....г. Претендират се разноски по
делото.
Искът е предявен от С. К. К. от гр.Стара Загора срещу „Сити Кеш“ ООД гр.София. С
исковата молба се твърди, че на ...г. ищцата е сключила с ответното дружество Договор за
кредит ....., за сумата 2300,00лв., при годишен процент на разходите - 65,62%. Съгласно чл.5
договорът за заем следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, като при
неизпълнение на условията визирани него, кредитополучателят дължал неустойка, визирана
в чл.11, в размер на 1646,62лв., изплащана разсрочено заедно с погасителната вноска.
Ищецът счита, че договорът за кредит е нищожен поради противоречие с добрите нрави и
поради неравноправност на клаузата, уреждаща размера на дължимата годишно лихва, както
и тези уреждащи годишния процент на разходите. Счита, че целият договор следва да бъде
обявен за недействителен, поради обстоятелството, че не били посочени условия за
прилагане на лихвения процент. Освен това не бил посочен правилния годишен процент на
разходите в процесния договор за кредит. Липсвала разписана методика за изчисляване на
ГПР, което създавало неяснота за потребителя. Не била спазена разпоредбата на чл.19, ал.4
ЗПК. В договора било предвидено заплащане на неустойка при неспазване на задължение на
кредитополучателя за предоставяне на обезпечение в 3-дневен срок от сключване на
договора. Не било ясно дали уговорената неустойка била включена в ГПР, като ищецът
счита, че ако същата е включена, то този процент би бил много по-висок. Посочването на
1
ГПР различен от действително прилагания било заблуждаваща търговска практика, която
водела до неравноправие в отношенията между страните и съответно до нищожност на
договора. Самата клауза за начисляване на неустойка противоречала на добрите нрави, била
неравноправна и съответно нищожна. Последователна била съдебната практика, която
приемала, че неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение е пример за неустойка,
която излиза извън присъщите й функции и цели единствено неоснователно обогатяване.
Поради това счита, че целият договор за кредит е нищожен.
В случай, че съдът приеме, че договорът за кредит не е изцяло нищожен, счита, че
клаузата за неустойка по кредита противоречи на добрите нрави и е нищожна. За да
заобикалят материалноправните изисквания, регламентирани в чл.19, ал.4 от ЗПК, фирмите
за бързи кредити поставяли изисквания, на които кандидатстващите за кредит не можели да
отговорят. Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение небанковите
финансови институции си осигурявали допълнителна печалба, която вече била калкулирана
с договорената възнаградителна лихва. Преценката за действителността на клауза за
неустойката и за нейния обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед
претърпените вреди от неизпълнението и при спазване на критериите, заложени в т.3 от
Тълкувателно решение на ОСТК на ВКС по тълк.дело №1/2009г. По силата на чл.92 от ЗЗД
неустойката представлявала предварително определено обезщетение за вредите от
неизпълнението и обезпечавала изпълнението на договора, като можела да има и
санкционна функция. Предвидената неустойка била загубила присъщата си обезщетителна
функция, доколкото тя не зависела от вредите от неизпълнението на договорното
задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението. Тя
водела до скрито оскъпяване на кредита и създавала единствено предпоставки за
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя. В конкретния договор
били предвидени ограничения, създаващи условия кредитополучателят да не може да
изпълни договорното си задължение. Явно било, че кредитодателят не е търсил
обезпечение, тъй като бил поставил ограничения и бил дал и неизпълнимо кратък срок за
осигуряване на поръчители - три дни след сключване на договора. Поставянето на изискване
за осигуряване на лично обезпечение противоречало на целта на Директива 2008/48 и
разпоредбата на чл.16 ЗПК и преддоговорното задължение на кредитора за оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя и целяло да предпази потребителите от
свръхзадльжнялост и неплатежоспособност. На практика клауза, която предвиждала, че се
дължи неустойка при неосигуряване на поръчители прехвърляла риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. Финансовата институция не можела да черпи права за себе си от собственото
си противоправно поведение, за да изведе легитимен интерес да претендира описаната
неустойка. Неустойката по спорния договор имала санкционен характер, но поставянето на
условие за обезпечение на задължение за всяка вноска с поемане на поръчителство от
физическо лице, което да отговаря на изисквания, създаващи значителни за изпълнението им
препятствия, противоречала на принципа на добросъвестността. Неустойката се кумулирала
2
към погасителните вноски като по този начин водела до скрито оскъпяване на кредита. По
същество тя била добавка към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го
обогатявала неоснователно.
Ищецът моли съда да прогласи за нищожен Договор за потребителски кредит .....г. на
основание чл.26, ал.1 ЗЗД, във връзка с чл.22 ЗПК, във връзка с чл.11 и чл.19, ал.4 ЗПК, а в
условията на евентуалност моли съда да прогласи за нищожна клаузата на чл.11 от Договор
за потребителски кредит .....г., предвиждаща заплащането на неустойка в размер на
1646,52лв. на основание чл.26, ал.1, предл.трето от ЗЗД, като противоречаща на добрите
нрави и поради неспазване на нормите на чл.143, ал.1 ЗЗП и на основание чл.146, ал.1 ЗЗП.
Претендира направените разноски по делото.
В законоустановения срок ответникът е подал писмен отговор, с който заявява, че
оспорва исковата молба като предявена в условията на злоупотреба с права, нередовна и
неоснователна. Налице било злоупотреба с права и основание за прилагане на чл.213 ГПК
Ищецът бил подал пред Районен съд - Стара Загора четири напълно идентични искови
молби, с които се оспорвала една и съща клауза за заплащане на неустойка, по сключените
между страните общо десет договора и по тях били образувани гр.д. №934/2025г., гр.д.
№950/2025г., гр.д.№951/2025г. и гр.д. №988/2025г. Процесуалното поведение на ищеца
целяло неправомерен резултат, а именно да се увреди другата страна, като в нейна тежест се
възлага заплащането на разноски в прекомерен размер. Съобразно установената съдебна
практика съдът бил длъжен служебно да следи дали извършваните пред него процесуални
действия отговарят на правилото за добросъвестност, което страните си дължат по силата на
чл.3 от ГПК. Предвид изложеното моли съда да съедини реда на чл.213 ГПК горепосочените
дела в едно производство и постанови едно общо решение по тях.
При условията на евентуалност, в случай на самостоятелно разглеждане, моли в полза
на ищеца да не бъдат присъждани разноски за повече от едно производство съгласно
многобройната практика на съдилищата, както и на СЕС. За доказване на твърденията за
осъществена злоупотреба с права, моли съдът да извърши служебна справка за броя и вида
на образуваните в Районен съд - Стара Загора съдебни производства от настоящия ищец
срещу ответното дружество, като се изискат и приложат по настоящото дело останалите
искови молби на ищеца с цел доказване на идентичността между отделните производства.
Отделно от това моли исковата молба да бъде оставена без движение и да бъде указано на
ищеца да посочи банкова сметка в изпълнение на разпоредбата на чл.127, ал.4 ГПК.
Неоснователни били претенциите на ищеца за обявяване недействителността на
неустоечната клауза, като противоречаща на добрите нрави, заобикаляща изискванията на
чл.19, ал.4 ЗПК, нарушаваща договорното равноправие между страните и чл.11, т.9 и т.10
ЗПК, както и за връщане на платени суми по договора. Клаузите на Договор за
потребителски кредит .....г. били съобразени с всички изисквания на ЗПК, по отношение на
формирането на ГПР били спазени всички закрепени в ЗПК изисквания. Уговорената
неустойка не била и не следвало да бъде включвана в ГПР. Той бил сбор от разходите, които
представлявали цената за предоставената на потребителя услуга, а неустойката обслужвала
3
неизпълнението и нейната функция била да обезщети страната по сключения договор, като
двете понятия не бивало да се смесват, те нямали обща правна характеристика и функция.
Разходите, които се включвали в ГПР били такива, с които кредиторът е бил наясно към
датата на сключване на договора. В настоящия случай неустойката била индивидуално
договорена между страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема - такава би била
дължима след сключване на договора и само в случай, че заемополучателят не предложи
обезпечение на задължението си. Ясно и точно са посочени размерите на вноските с и без
неустойка, каква част от тях представлявала лихва и главница към всеки един падеж.
Неверни били твърденията, че неустойката представлявала добавка към възнаградителната
лихва. Обстоятелството, че страните договорили неустойката да бъде изплащана на части с
падежите по договора не водело до превръщането й в лихва. Тази уговорка била изцяло в
полза на ищеца, тъй като разпределяла задължението му във времето с падежни дати
същите, като за главница и лихва. С индивидуално уговорените параметри по договора
потребителят е бил наясно предварително и е имал възможността да се откаже без каквито и
да било последици за него, както още при сключване на договора, така и след това.
Оспорената от ищеца неустойка е била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че
кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да
предостави на кредитора си обезпечение. Процесният договор за потребителски кредит бил
сключен изцяло по волята на ищеца, който е попълнил искане за сключване на договор за
кредит, получил е подробна информация за желания от нея кредитен продукт под формата
на Стандартен европейски формуляр и е имал пълното право да се съгласи или не с отделни
клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки, и е разполагал с цели 14 дни,
в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК без никакви други
отрицателни последици. Очевидно било с оглед процесуалното поведение на ищеца и
фактическата обстановка на казуса, че той е договарял недобросъвестно в нарушение на
изискванията на чл.12 ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой не може да черпи
права от неправомерното си поведение. Неустойката е имала предварително определен
начален и краен момент и била с фиксирани параметри за срока на договора и противоречие
с добрите нрави не били налице. Ищецът е сключил общо 10 договора с ответното
дружество, които съдържали уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на
обезпечение по кредита и това опровергавало твърденията на ищеца, че клаузите
накърнявали добрите нрави. В случая вместо да упражни някое от договорните и
законоустановените си права още при сключване на първия договор с ответното дружество -
да се откаже от договора, да поиска удължаване на срока за предоставяне на обезпечение
или за замяната му с друг вид, потребителят по своя инициатива е сключил още 9 договора с
уговорка за плащане на неустойка, респективно при идентични условия. От тази фактическа
обстановка ставало ясно, че ищецът е сключил договорите с единствената цел да се обогати
за сметка на ответника, като ползва кредитите, а след това завежда искове за
недействителност и връщане на платените суми над главницата. Отделно от
недобросъвестността на кредитополучателя, гореизложените факти водели и до явния извод,
че било налице индивидуално договаряне и добросъвестност от страна на кредитора, тъй
4
като ищецът се е запознал многократно с условията на конкретния кредитен продукт на
ответното дружество, като по всеки кредит е получавал преддоговорна информация и сам е
избирал да се обвърже с клаузите за неустойка при безспорното знание за икономическите
последици на тези уговорки.
Моли съда да постанови съединяването на граждански дела по описа на Районен съд -
Стара Загора: гр.д. №934/2025г., гр.д.№950/2025г., гр.д.№951/2025г. и гр.д. №988/2025г. в
едно общо производство, поради наличието и на двете алтернативно посочени предпоставки
в чл.213 ГПК, а именно: участието на едни и същи лица на страната на ищеца и на
ответника и наличието на връзка между тях.
Ако съдът приеме иска за допустим за самостоятелно разглеждане в настоящото
производство моли, да отхвърли исковите претенции като неоснователни. Претендира
разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, намери за установена следната фактическа обстановка:
Видно от представения по делото Договор за потребителски кредит ...../...г., ответното
дружество „Сити Кеш“ ООД е предоставило на ищцата С. К. К. потребителски кредит под
формата на паричен заем в размер на 2300,00лв., платим на 30 седмични вноски, при
фиксиран лихвен процент 50% и годишен процент на разходите 65,62%. Съгласно чл.5, ал.1
от договора страните са се споразумели, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне
едно от посочените обезпечения: 1. Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в
БНБ търговска банка, за период от сключването на договора за кредит до изтичане на 6
месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща
задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включваща
договорената главница и лихва или 2. Поръчителство на едно или две физически лица, които
отговарят кумулативно на следните условия: При един поръчител – осигурителният доход
следва да е в размер на не по-малко от 7 пъти размера на минималната работна заплата за
страната; При двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях
следва да е в размер на не по-малко от 4 пъти минимална работна заплата за страната; Да не
е/са поръчител/и по други договори за кредит, сключен/и с кредитора; Да не е/са
кредитополучател/и по договори за кредит, сключени с кредитора, по който е налице
неизпълнение; Да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация,
различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно
справочните данни на ЦКР към БНБ; Да представят служебна бележка от работодателя си
или друг съответен документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход.
Съгласно ал.2 на чл. 5 от договора, страните се споразумяват, че кредитополучателят ще
предостави посоченото в алинея 1 обезпечение в срок до 3 дни от сключване на договора.
Видно от чл.11, ал.1 от договора, с подписването на последния, кредитополучателят
декларира, че му е известно и се счита за уведомен, че ако не предостави договореното в
чл.5 обезпечение в тридневен срок от сключването му или представеното обезпечение на
отговаря на условията, посочени в договора за кредит, кредитополучателят дължи на
5
кредитора неустойка в размер на 1646,52лв. Съгласно ал.2 от същата клауза – страните се
съгласяват, че в случаите по предходната алинея, дължимата неустойка ще бъде заплатена
разсрочено – съобразно посочения в Приложение №1 към договора начин.
От представеното по делото Приложение № 1 – Погасителен план към договора за
кредит се установява, че дължимата при непредоставяне на обезпечение неустойка, в размер
на 1642,52лв. е начислена и се дължи от ищцата на вноски, ведно с вноските по кредита.
При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните правни
изводи:
Ответникът „СИТИ КЕШ“ ООД представлява финансова институция по смисъла на
чл.3, ал.2 ЗКИ поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства, което е налице в случая.
Така ответникът следва да бъде определен като кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 ЗПК, а
ищецът като потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК. Предвид това процесния договор
попада в легалната дефиниция на чл.9, ал.1 ЗПК и по отношение на него са приложими
правилата на ЗПК и ЗЗП.
Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал. 1, т.7 -
12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Съдът намира, че договорът за кредит са недействителен на основание чл.22 ЗПК, във
връзка с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съгласно същата разпоредба договорът за потребителски
кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата
сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т.1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси“. В
ГПР следва да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не
същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои
суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочен ГПР в размер на 65,62 %, като в
договора се сочи, че в размера на ГПР е включена единствено договорената между страните
възнаградителна лихва.
Съдът намира, че предвидената в чл.11, ал.1 от договора неустойка, дължима по
6
уговорения начин на падежа на всяко следващо лихвено плащане, на практика се явява
добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.
Същата излиза извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна и санкционна функции,
предвид явната обективна невъзможност за кредитополучателя да представи изисканите с
договорите обезпечения. Само по себе си непредставянето на обезпечение не може да
доведе до вреди за кредитодателя, тъй като това неизпълнение на акцесорно задължение по
договора не води до обективно претърпяване на вреди. Поради това следва да се приеме, че
неустойката по чл.11 от договора представлява възнаграждение за кредитодателя, разход по
кредита, предвид разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и като такъв следва да бъде
включена в посочения в договорите размер на ГПР.
Размерът на дължимата неустойка по Договор за кредит ...../...г. е в размер на
1646,52лв. Очевидно е, че при включване на размера на дължимата неустойка,
действителният размер на ГПР по кредита ще се увеличи многократно, тъй като размерът на
неустойката е над четири пъти по-висок от дължимата възнаградителна /договорна/ лихва и
представлява повече от 70% от размера на главницата /чистата сума по кредита/. В тази
връзка съдът намира, че в Договор за потребителски кредит ...../...г. не е посочен
действителния размер на годишния процент на разходите по кредита, което следва да се
приравни на абсолютното му непосочване. Изложеното се явява нарушение на чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК, което води до недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл.22 ЗПК.
Поради това и предявеният иск с правно основание чл.26 ал.1 ЗЗД се явява основателен и
като такъв следва да бъде уважен.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК на ищеца следва да бъдат
присъдени направените от него разноски за държавна такса. Ето защо следва да бъде осъден
ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 174,00лв., представляваща заплатена
държавна такса.
По делото е представен Договор за правна защита и съдействие, видно от който ищцата
и процесуалният й представител – адв. М. М. са уговорили правната помощ да бъде
предоставена по реда на чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата. В този случай, съгласно
чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, ако в съответното производство насрещната страна е
осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско
възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в
наредбата по чл.36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати.
Като взе предвид обстоятелствата, че делото е приключено в едно открито съдебно
заседание и същото не се характеризира с фактическа и правна сложност по-голяма от други
дела от такъв вид и като ползва като ориентир определените размери на адвокатски
възнаграждения в Наредба №1/09.07.2004г. за възнагражденията за адвокатската работа,
съдът определи възнаграждение за процесуалния представител на ищеца в размер на
735,00лв., върху която сума следва да се начисли ДДС. Така ответното дружество следва да
заплати на адв. М. М., АК Пловдив сума в размер на 882,00лв. с ДДС.
7
Воден от горните съображения, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за недействителен Договор за потребителски кредит ...../...г. сключен
между С. К. К., ЕГН **********, с постоянен адрес: .......... и „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.„Цариградско шосе“ №115 Е,
ет.5, представлявано от Николай Пенчев Пенчев.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, бул.„Цариградско шосе“ №115 Е, ет.5, представлявано от Николай Пенчев Пенчев
да заплати на С. К. К., ЕГН **********, с постоянен адрес: .......... сумата в размер на
174,00лв. (сто седемдесет и четири лева), представляваща сторени по делото разноски за
държавна такса.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, бул.„Цариградско шосе“ №115 Е, ет.5, представлявано от Николай Пенчев Пенчев
да заплати на адв. М. В. М., АК Пловдив, със служебен адрес гр.Пловдив, ул.„Парк Отдих и
Култура“ №3Б, ет.3, ап.11, сумата в размер на 882,00лв. (осемстотин осемдесет и два лева),
представляваща адвокатско възнаграждение с начислен ДДС, определено по реда на чл.38,
ал.2 от Закона за адвокатурата .
Решението подлежи на обжалване пред Старозагорски окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
8