Решение по адм. дело №2586/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по подадена жалба от Г. С. К., [ЕГН], с адрес в [населено място] , против Мълчалив отказ на кмета на Община Варна по Заявление рег.№ АУ108369ВН/30.09.2025 г. за заверка на молба-декларация за обстоятелствена проверка за признаване право на собственост. Сочи се , че в срока по чл.57 от АПК административният орган не е издал искания акт, което се счита за мълчалив отказ. Сочи се, че при инициираното производство, административният орган е длъжен да се произнесе с изричен акт. Сочи се, че не е в преценката на административния орган да издаде или откаже издаване на удостоверението и извършване на заверка на молбата-декларация, при доказан от молителя правен интерес. Моли съда да отмени така постановения мълчалив отказ и да задължи административния орган да извърши исканата административна услуга. Поддържа жалбата в представено писмено становище, с което претендира и присъждане на сторените по делото разноски съгласно представени списък, и прави възражение за прекомерност на претендираното юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът – кметът на Община Варна оспорва жалбата чрез процесуален представител в представено писмено становище и прави искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

След като разгледа оплакванията изложени в жалбата, доказателствата по делото и становищата на страните, административният съд приема за установено от фактическа страна следното:

Началото на административното производство е поставено със Заявление за обстоятелствена проверка за признаване право на собственост рег. № АУ108369ВН/30.09.2025 г. ( л.1 от адм. преписка). Заявлението е подадено от Г. С. К. за заверка на молба-декларация за обстоятелствена проверка на поземлен имот с [идентификатор], която да послужи пред нотариус. Към заявлението са приложени: скица на сграда № 15-471400/09.05.2024 г. , скица на поземлен [имот номер]-389497/16.04.2024 г., молба-декларация до нотариус за признаване на право на собственост, чрез извършване на обстоятелствена проверка на земя и сграда [ПИ], удостоверение рег.№ МД-Т25008040ВН_001ВН/26.09.2025 г. от директора на Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна, в което е посочено, че за имота няма открита данъчна партида ( л.3-11 от адм. преписка).

Извършена е кореспонденция до директора на Дирекция ИАО при Община Варна, рег.№ АУ108369ВН_001ВН/06.10.2025 г., до началника на „Общинска служба по земеделие“ , рег. № АУ108369ВН_002ВН/17.10.2025 г. до кмета на район „Приморски“, рег.№ АУ108369ВН_20.10.2025 г., до директора на Дирекция АГУП при Община Варна, рег.№ АУ108369ВН_004ВН/17.10.2025 г. , до Дирекция ОСИСД , рег. № АУ108369ВН_006ВН/21.10.2025 г.

В срока по чл.63,ал.1, т.5 от Наредбата на Общински съвет-Варна за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на Община Варна, който е 30 дни за извършване на обикновена услуга, няма произнасяне от компетентния административен орган по подаденото от Г. С. К. заявление.

При така изложената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:

Жалбата е подадена от лице с активна процесуална легитимация, подател на заявление за извършване на поискана административна услуга, която не е била реализирана. Мълчаливият отказ административноправната теория приравнява на изричен такъв по правни последици. Отказът да се удостоверят претендирани от заявителя юридически факти, касаещи снабдяването му с констативен нотариален акт, представлява индивидуален административен акт по критериите на чл.21, ал.3 от АПК. Отсъствието на поисканата заверка на молба-декларацията по заявлението обуславя извод за съществуването на пряк, личен и непосредствен интерес от провеждане на съдебен контрол за законосъобразност. Действително жалбата срещу мълчаливия отказ е подадена преждевременно, но и към момента на приключване на съдебното дирене, заявената от жалбоподателя услуга не е извършена. По делото не са ангажирани доказателства, че искането на жалбоподателя не отговаря на изискванията на чл. 30, ал.1 от АПК, респективно, че ответникът е уведомил заявителя да отстрани недостатъците на искането.

С оглед изложеното съдът счита жалбата за процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е основателна, поради следните съображения:

Според § 2, т. 2, буква „в“ от Допълнителните разпоредби (ДР) на Закона за администрацията административна услуга е извършването на други административни действия, които представляват законен интерес за физическо или юридическо лице. Отказът от извършването й е приравнен на отказ от издаването на индивидуален административен акт – чл. 21, ал. 3 от АПК, вр. § 8 от Преходните и заключителни разпоредби (ПЗР) на АПК.

По аргумент от чл.170, ал.2 от АПК в хипотезата на оспорен мълчалив отказ съдът следва да провери дали са били налице нормативните изисквания за издаване на индивидуалния административен акт. В конкретния случай поисканата административна услуга съществува в списъка на Община Варна за административно обслужване на физически и юридически лица, което предполага допустимо сезиране на ответната страна за произнасяне.

Исканата административна услуга е по повод бъдещо производство по чл.587 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) за издаване на нотариален акт по обстоятелствена проверка, вр. чл.79 от Закона за собствеността (ЗС), с цел установяване на изискуемите предпоставки, сред които е и тази, че придобиването на имота по давност не е забранено (вж. чл.86 от ЗС). Следователно заверката на молба-декларация е част от необходимата документация по провеждане на охранителното производство по чл.587 от ГПК за издаване на нотариален акт по обстоятелствена проверка, като с този официален свидетелстващ документ административният орган удостоверява единствено факта дали имотът е актуван като общинска собственост. Едва в хода на нотариалното производство, след събиране на писмени и гласни доказателства и след тяхната съвкупна преценка, единствено нотариусът е компетентен да издаде мотивирано постановление, с което да признае или да отрече правото на собственост на молителя. Административният орган (кметът на общината) не разполага с компетентност да преценява дали правото на собственост на жалбоподателя върху посочения имот на основание давностно владение е действително или не, нито има право да препятства, посредством неизвършването на услугата, снабдяването на заявителя с нотариален акт по обстоятелствена проверка. Неговите права и задължения се ограничават единствено до извършването на проверка дали процесният имот е общинска собственост и удостоверяване на това обстоятелство в молба-декларацията, но не и преценка за основателност на твърдяното право на собственост. Освен това доказателствената сила на констативен нотариален акт, издаден по реда на чл.587, ал.2 от ГПК, е оборима и всяко трето лице може да докаже в исково производство, че титулярят по нотариалния акт не е собственик.

При установяване, че не е налице акт за общинска собственост, кметът, действащ в условията на обвързана компетентност, е длъжен да извърши заверката на молба-декларацията. Същото той следва да извърши и когато установи, че имотът или части от него са актувани като общински, като в този случай в молба-декларацията следва да се отбележи, че имотът е общински, респективно, каква част от него е общинска и въз основа на какъв акт. Дори да счете, че е налице конкуренция на права, административният орган не може да откаже извършването на услугата, тъй като законът му е възложил единствено удостоверителни функции.

В случая от доказателствата по делото не се установява в 30-дневния срок да е извършвана проверка, въз основа на която административният орган да посочи дали имотът е общински или не. Като не се е произнесъл в установения за извършване на този вид услуга 30-дневен срок и при наличие на предпоставките за това, кметът на Община Варна е постановил незаконосъобразен мълчалив отказ, който следва да се отмени, а преписката следва да се изпрати на ответния административен орган на основание чл.173, ал.2 от АПК за произнасяне по подаденото от Г. С. К. по Заявление рег. № АУ108369ВН от 30.09.2025 г. съгласно изричните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото съдебно решение. На основание чл.174 вр. чл.57, ал.2 от АПК съдът определя срок за извършване на исканата административна услуга от 7 (седем) дни от влизане в сила на решението.

При този изход на делото претенцията на жалбоподателите за присъждане на съдебно-деловодни разноски е основателна, но не в претендирания размер. По делото са представени доказателства за платена държавна такса от по 10,00 ( десет) лева и заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 07.11.2025 г. в размер на 1000,00 ( хиляда) лева. Претендираното адвокатско възнаграждение е съобразно минимума в чл.8,ал.3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа.

С Решение по дело C-438/22 на Съда на ЕС е възприето, че:

1)Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.

2) Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.

3) Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

При това положение и с оглед прогласената в нормата на чл. 633 ГПК, приложима на основание чл.144 от АПК задължителна сила на решенията на СЕС, настоящият съдебен състав намира, че при определяне на размера на адвокатското възнаграждение , не следва да съобразява установените минимални размери в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Доколкото адвокатската работа изисква заплащане, то при

съобразяване на размера на дължимото адвокатско възнаграждение, следва да се приложи правилото на чл.36 от Закона за адвокатурата, което изисква справедлив размер на възнаграждението. Този справедлив размер следва да се определи от съда , като се вземе предвид фактическата и правна сложност на делото. Съдът намира, че настоящото производство не представлява нито фактическа сложност, нито правната такава, поради което размер на адвокатското възнаграждение за сумата от 500,00 лева напълно удовлетворява положения от адвоката труд.

Поради изложеното и на основание чл.143, ал.1 от АПК ответникът следва да бъде осъден да плати в полза на жалбоподателя сторените по делото разноски в размер на 510,00 ( петстотин и десет) лева, от които 10,00 лева платена държавна такса и 500,00 ( петстотин) лева адвокатско възнаграждение.

Воден от горното и на основание чл.172, ал.2, чл.173, ал.2 и чл.174 от АПК, Административен съд – Варна

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ по жалбата на Г. С. К., [ЕГН], с адрес в гр. Варна Мълчалив отказ на кмета на Община Варна по Заявление рег.№ АУ108369ВН/30.09.2025 г. за заверка на молба-декларация за обстоятелствена проверка за признаване право на собственост.

ИЗПРАЩА делото като преписка на кмета на Община Варна за произнасяне по Заявление рег.№ АУ108369ВН/30.09.2025 г. на Г. С. К. за заверка на молба-декларация за обстоятелствена проверка за признаване право на собственост в срок от 7 (седем) дни от влизане на решението в сила, съобразно задължителните указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

ОСЪЖДА Община Варна да заплати в полза Г. С. К., [ЕГН], сумата от 510,00 ( петстотин и десет) лева, представляваща направените по делото разноски.

Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния административен съд на Република България в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

Решението да се връчи на страните.