Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
30.12.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на шести ноември две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИНА ГЮРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 15157 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 342627 от 19.02.2018г. по гр.д. № 8148/2016г., поправено по реда
на чл. 247 ГПК с решение № 462787 от 01.08.2018г., Софийски районен съд, 66 състав
признал за установено по предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, че Ю.Н.П., ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК
*******, сумата 410.64 лв., представляваща стойност на потребена топлинна
енергия за периода м. 04.2012г. - м. 04.2014г. в имот, находящ се в гр. София,
ул. „*******, абонатен № 096656, ведно със законната лихва от 29.05.2015г. до
погасяване на задължението, както и сумата 113.52 лв. - обезщетение за забава
за периода 31.05.2012г. - 19.05.2015г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 30353/2015г. на СРС, 66 състав,
като отхвърлил иска за главницата за разликата над уважения размер от 410.64 лв.
до пълния предявен размер от 534 лв. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата
е осъдена да заплати на ищеца сумата 22.32 лв. - разноски за заповедното
производството, и сумата 321.24 лв. - разноски за първоинстанционното
производство. Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
страната на ищеца – „Б.“ ООД.
Срещу решението са подадени въззивни жалби и от двете главни страни.
Ищецът „Т.С.” ЕАД обжалва решението с в частта, с която искът за главницата
е отхвърлен за разликата над 410.64 лв. до предявения размер от 534 лв., с
оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон и
съществено нарушение на съдопроизводствените правила. При постановяване на
решението районният съд изцяло кредитирал заключението на СТЕ. Представените
доказателства и тези, които вещото лице взело предвид при изготвяне на
заключението си, били частни документи, като разпоредбите на ГПК и чл. 55 ТЗ
установявали изключение от това правило – редовно водените счетоводни книги на
търговеца могат да служат като доказателство в негова полза. Сумите за ТЕ за
процесния период били начислявани от ищеца по прогнозни месечни вноски, а след
края на отоплителния сезон били изготвяни изравнителни сметки от фирмата,
извършваща дяловото разпределение на ТЕ в сградата, на база реален отчет на
уредите за дялово разпределение. За имота на ответницата били издадени
изравнителни сметки, видно от които, както и от заключението на СТЕ било, че
потреблението на топла вода в имота е определено на база показанията на водомер
за топла вода, независимо какво количество е заявено от потребителя. По делото
липсвали и данни за извършена рекламация в предвидения в чл. 70, ал. 6 от
Наредба № 16-334 за топлоснабдяването срок. Експертизите били средството, което
помага на съда да установи дали оспореното съдържание на частните документи
отговаря на действителното фактическо положение. Имайки предвид изложеното
въззивникът считал, че „процесният период не е погасен по давност“. Поради това
моли съда да отмени първоинстанционното решение в атакуваната част и вместо
това постанови друго, с което да уважи изцяло предявения иск за главницата.
Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Ответницата Ю.Н.П. обжалва първоинстанционното решение в частта, с която
исковете срещу нея са уважени, с оплаквания за неправилност - неправилно
приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените
правила.
Доколкото към
началото на исковия период в сила била разпоредбата на § 1, т. 42 ДР ЗЕ,
следвало да се провери дали към тази дата ответницата е била титуляр на вещно
право върху топлоснабдения имот, което било правопораждащия юридически факт за
възникване на задължението за заплащане на топлинна енергия, защото по силата
на вещното право лицето било страна по договора за продажба на топлинна енергия
– чл. 153, ал. 1 ЗЕ. По представените от ищеца доказателства нямало формирана
сила на пресъдено нещо, че ответницата е собственик на топлоснабдения имот,
поради което този факт – твърдяното право на собственост на ответницата,
следвало да се приеме за недоказан по делото. Поради това моли съда да отмени
първоинстанционното решение в атакуваните от нея части и вместо това постанови
друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноските по
делото.
Отговори по подадените въззивни жалби не са депозирани от главните страни,
както и от третото лице помагач „Б.” ООД – по жалбата на насрещната страна.
Въззивните жалби с вх. № 5042179/14.03.2018г. и вх. № 5059905/11.04.2018г. са процесуално допустими като подадени от
надлежни страни, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
За да се произнесе по основателността на жалбите, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове:
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 534 лв. – главница, представляваща цена на
доставена топлинна енергия в топлоснабден имот на адрес: гр. София, ул. „*******,
абонатен № 096656, за периода м. 04.2012г. – м. 04.2014г.,
и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата
225.78 лв., представляваща лихва за забава в плащането за периода 31.05.2012г. -
19.05.2015г.
Претендирана е и законната лихва върху главницата от датата на подаване на
заявление по чл. 410 ГПК - 29.05.2015г., до окончателното плащане. За сумите е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по гр.д. № 30353/2015г. на
СРС, 66 състав.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение, поправено по реда на чл. 247 ГПК, е валидно, и допустимо
- в атакуваните части. Възражението на длъжника Ю.П. срещу издадената заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е постъпило в срока по чл.
414, ал. 2 ГПК, а установителните искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1
(сега ал. 4) ГПК и исковете са допустими.
Въззивният съд намира, че при постановяване на решението не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните в жалбите доводи е правилно по следните
съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимите му за спора
редакции, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители/клиенти на топлинна енергия и са
длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3.
Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители/клиенти на топлинна енергия за битови нужди се
осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от КЕВР, в които се определят правата и задълженията на
топлопреносното предприятие и на потребителите/клиентите; редът за измерване,
отчитане, разпределение и заплащане на количеството топлинна енергия;
отговорността при неизпълнение на задълженията; условията и редът за включване,
прекъсване и прекратяване на топлоснабдяването; редът за осигуряване на достъп
до отоплителните тела, средствата за търговско измерване или други контролни
приспособления и пр. Според изричната разпоредба на чл. 150, ал. 2 ЗЕ, Общите
условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо
изрично писмено приемане от потребителите/клиентите.
Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно
решение № 2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение
в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент,
който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на
топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа,
както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие.
В случая от представените от ищеца
писмени доказателства е видно, че ответницата твърди да е собственик на
½ идеална част от процесния топлоснабден имот. С влязлото в сила на
18.02.2016г. решение по гр.д. № 24311/2011г. на СРС, 79 състав по предявен иск
за делба със сила на пресъдено нещо е установено, че същата е собственик на
¼ идеална част от имота. Поради това неоснователен е единственият
поддържан в жалбата на ответницата довод по делото да не било доказано правото
й на собственост върху имота. Районният съд е уважил иска за главница съобразно
установената квота на ответницата в съсобствеността от 1/4, поради което
решението в частта, с която този иск е уважен, следва да бъде потвърдено.
Жалбата на ответницата в частта й по акцесорния иск е бланкетна, поради което и
съобразно чл. 269 ГПК решението следва да бъде потвърдено и в частта, с която
искът за лихви за забава е уважен.
Жалбата на ищеца също е неоснователна. За да отхвърли
частично иска за главница районният съд е приел, че по делото е доказано
ответницата да е собственик само на ¼ идеална част от топлоснабдения
имот, и съобразно неоспореното заключение на СТЕ, съгласно което дължимата
главница за процесния период е в размер на 1 642.56 лв., е уважил иска за
¼ от този размер – 410.64 лв.
Неясният довод в жалбата във връзка с кредитиране от СРС
на заключението на СТЕ, с позоваване на чл. 55 ТЗ относно доказателствената
стойност на редовно водените счетоводни книги на търговеца, ако и доколкото се
отнася до невземане предвид от съда на заключението на ССЕ, е неоснователен.
Освен че по делото не е доказано счетоводството на ищеца да е редовно водено,
първоинстанционният съд правилно е приел, че дължимата сума за главница за
топлинна енергия е посочената в заключението на СТЕ, която отразява стойността
на доставената ТЕ само за процесния период, без да взема предвид евентуално извършени
от ищеца прихващания с несъществуващи вземания на ответника и за период преди процесния.
В случая обаче такива прихващания не са извършвани, като и вещото лице от ССЕ
дава заключение, че размерът на дължимата за имота главница за процесния период
е в размер на 1 642.56 лв.
В останалата част въззивната жалба на ищеца не съдържа доводи във връзка с
правилността на изводите в атакуваното решение. Противно на поддържаното в
жалбата, вещото лице от СТЕ е дало заключение, че ТЕ за БГВ в имота е
начислявана на база брой обитатели, а не по показания на водомер за топла вода,
тъй като в имота няма такъв. Въпросът относно подавани рекламации срещу
дяловите разпределения също не е обсъждан от районния съд, двете експертизи
дават еднозначно заключение относно размера на дълга, а възражение за
погасителна давност не е релевирано от ответника и съответно не е обсъждано от
районния съд. В този смисъл жалбата на ищеца в тези части е бланкетна - в нея
не са релевирани оплаквания за неправилност на изводите на районния съд.
Наведени са доводи за неправилност, нямащи никаква връзка с мотивите на СРС за частично
отхвърляне на иска за главницата, както и напълно неотносими към установената
по делото фактическа обстановка. Поради това и съобразно чл. 269 ГПК,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено и в атакуваната от ищеца
част.
При този изход – жалбите и на двете страни са
неоснователни, разноски на страните за настоящата инстанция не се следват.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 342627 от 19.02.2018г., постановено по гр.д. № 8148/2016г. на
Софийски районен съд, 66 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение №
462787 от 01.08.2018г., в обжалваните
части, с които е признато за установено по искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, че Ю.Н.П., ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК
*******, сумата 410.64 лв., представляваща стойност на потребена топлинна
енергия за периода м. 04.2012г. - м. 04.2014г. в имот, находящ се в гр. София,
ул. „*******, абонатен № 096656, ведно със законната лихва от 29.05.2015г. до
погасяване на задължението, както и сумата 113.52 лв. - обезщетение за забава
за периода 31.05.2012г. - 19.05.2015г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 30353/2015г. на СРС, 66 състав, както и в обжалваната част, с която
искът с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ е отхвърлен за разликата над 410.64 лв. до пълния му
предявен размер от 534 лв.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Б.” ООД, като
трето лице помагач на страната на въззивника-ищец „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.