№ 19685
гр. София, 01.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 174 СЪСТАВ, в публично заседание на
първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:РАДМИЛА ИВ. МИРАЗЧИЙСКА
при участието на секретаря ЙОРДАН С. ДЕЛИЙСКИ
като разгледа докладваното от РАДМИЛА ИВ. МИРАЗЧИЙСКА Гражданско
дело № 20231110164029 по описа за 2023 година
Предмет на делото е предявеният от В. Д. М., ЕГН ********** срещу
(ФИРМА), ЕИК *********, под евентуалност срещу (ФИРМА), ЕИК
******** отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК с
искане да се постанови решение, с което да се признае за установено между
страните, че ищецът не дължи на ответника сумата в размер на 17426,37 лв.,
представляваща главница, ведно със законната лихва от 02.11.2011 г. до
окончателното изплащане на сумата, сумата в размер на 7450,37 лв.,
представляваща договорна лихва за периода от 05.05.2010 г. до 01.11.2011 г.,
сумата в размер на 497,53 лв., представляваща държавна такса и сумата в
размер на 698,78 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение, които
суми са предмет на изпълнителен лист, издаден по гр.д. № 47071/2011 г. на
СРС, 38 състав, въз основа на който е образувано изпълнително дело №
2017/2012 г. по описа на ЧСИ М.Б..
В исковата молба се излагат твърдения, че след образуване на
изпълнителното дело вземанията са прехвърлени с договор за цесия от втория
на първия ответник, който е конституиран по изп.д. като взискател. Релевират
се доводи, че последното изпълнително действие е извършено на 23.03.2012 г.
Аргументира се, че е изтекла петгодишната погасителна давност. В срока по
чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от първия ответник, с
който предявеният иск се оспорва като неоснователен. Обосновава се, че са
1
извършвани многократно изпълнителни действия, прекъсващи давността,
поради което петгодишната погасителна давност не е изтекла.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
втория ответник, с който предявеният иск се оспорва като недопустим срещу
този ответник.
Съдът с влязло в сила протоколно определение от 01.10.2024 г. е
прекратил иска срещу втория ответник (ФИРМА).
Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните,
събраните по делото доказателства, съобрази законовите разпоредби,
намира следното от фактическа и правна страна:
Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков
ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на
изпълнителното основание. Правно легитимирани страни по иска са страните
в изпълнителното производство, като ищецът - длъжник твърди погасяване
изцяло или частично на вземането, предмет на делото, чийто носител е
ответникът - взискател. По своя характер искът е отрицателен установителен,
като се основава на твърдението на ищеца, че не дължи престацията, за която е
осъден с влязъл в сила съдебен акт, предвид настъпили след приключване на
съдебното дирене факти.
За основателността на иска по чл. 439, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК ищецът
следва да докаже правния си интерес от предявяване на отрицателен
установителен иск. Ответникът следа да докаже факти, обуславящи спиране
или прекъсване на давността.
Страните не спорят и с доклада по чл. 140 ГПК съдът е отделил като
безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че въз основа на
изпълнителен лист за сумата в размер на 17426,37 лв., представляваща
главница, ведно със законната лихва от 02.11.2011 г. до окончателното
изплащане на сумата, сумата в размер на 7450,37 лв., представляваща
договорна лихва за периода от 05.05.2010 г. до 01.11.2011 г., сумата в размер на
497,53 лв., представляваща държавна такса и сумата в размер на 698,78 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение, издаден по гр.д. №
47071/2011 г. на СРС, 38 състав, е образувано изпълнително дело № 2017/2012
2
г. по описа на ЧСИ М.Б. с длъжник ищеца, както и че вземанията, предмет на
изпълнителния лист са прехвърлени с договор за цесия от (ФИРМА) на
ответника (ФИРМА).
Нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД предвижда, че ако вземането е установено
със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. Заповедта
за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но
при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл. 414 ГПК
проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес по
реда на чл. 422 ГПК. По силата на чл. 416 ГПК, когато възражение не е
подадено в срок, както е в настоящия случай, заповедта за изпълнение влиза в
сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че
съществуването на вземането в този случай е установено със сила на
пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче, че ако длъжникът не възрази в
рамките на установения в чл. 414, ал. 2 ГПК преклузивен двуседмичен срок,
заповедта се стабилизира /"влиза в сила" по терминологията на закона/, като
се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като
единствената възможност за оспорване на вземането въз основа на настъпили
преди издаване на заповедта факти, са основанията на иска по чл. 424 ГПК -
новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства. Извън иска по
чл. 424 ГПК, длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова
защита, с която да оспорва вземането въз основа на настъпили преди издаване
на заповедта факти. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори
вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за
изпълнение на основание чл. 423 ГПК. Този режим се различава от
регламентирания в ГПК (отм.) във връзка с издаването на изпълнителен лист
въз основа на несъдебно изпълнително основание, в който се предвиждаше
възможност за предявяване искове - чл. 252 ГПК (отм.), чл. 254 ГПК (отм.), чл.
255 ГПК (отм.), които не се преклудират със специални срокове. Съгласно сега
действащия ГПК обаче, с изтичане на преклузивния срок за подаване на
възражение против заповедта се получава крайният ефект именно на
окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането.
Аргумент в полза на това разбиране е и разпоредбата на чл. 371 ГПК, която
допуска в производството по търговски спорове възвражение за прихващане
да се прави до приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция,
когато съществуването или неоспорването му са установени с влязло в сила
3
съдебно решение или заповед за изпълнение.
Не може да се прави аналогия с вземания, за които е издаден
изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание по чл.
237 ГПК (отм.). Въпреки съществуващите сходства между уредбата на
несъдебните изпълнителни основания по ГПК (отм.) и заповедното
производство, уредено в Глава XXXVII на действащия ГПК, последното има
съществени специфики, които правят недопустимо приравняването им.
Стабилитетът на заповедта за изпълнение произтича от това, че тя влиза в
законна сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237
ГПК (отм.). Поради това съдебната практика, постановена във връзка с
несъдебните изпълнителни основания, не може да се прилага по аналогия по
отношение на заповедите за изпълнение, издадени по реда на новия ГПК,
стабилизирали се поради неподадено възражение от длъжника. Съгласно
разясненията, дадени с мотивите към т. 14 от Тълкувателно решение №
2/26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, новият ГПК урежда
заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова
заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се
прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно
чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие, само ако е
спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен
след изтичането на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, давността не се счита
прекъсната със заявлението. Неподаването на възражение от страна на
длъжника създава презумпция, че вземането е безспорно, поради което
заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава
изпълнителен лист, съгласно разпоредбата на чл. 416 ГПК.
Влязлата в сила заповед поради нейното неоспорване от длъжника в
срока по чл. 414, ал. 1 ГПК прави вземането по заповедта безспорно. По арг. за
противното от чл. 424 ГПК тя се ползва със сила на пресъдено нещо. И
наистина, длъжникът, който не твърди обстоятелства по чл. 424, ал. 1 ГПК,
може да оспори изпълнението само въз основа на факти, настъпили след
изтичане срока за възражение по чл. 414 ГПК – арг. чл. 439, ал. 2 ГПК (така
определение № 214 от 15.05.2018 г. по ч.гр.д. № 1528/2018 г., ВКС, IV г.о.).
Това означава, че давността за вземанията на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД
е станала петгодишна, защото, макар да не представлява съдебно решение,
4
постановено в исков, когнитивен процес, заповедта за изпълнение прави
вземането безспорно. Именно защото тя се ползва с такава
правоустановителна сила, преклудирана е възможността длъжникът да
оспорва съществуването и изпълнимостта на вземанията по заповедта с
аргументи, черпени от възражения, които е могъл да изложи в срока за
възражение по чл. 414 ГПК. Съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК той може да релевира
само възражения за осъществили се юридически факти след този момент.
Съобразно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, ако вземането е
установено със съдебно решение, срокът на новата давнност е всякога пет
години. Доколкото издадената заповед има всички последици на съдебно
решение - установително действие и преклудиране на обхванатите от
обективните и предели факти, стабилитет и изпълнителна сила - то спрямо
същата не може да се отрече приложимостта на общата петгодишна
погасителна давност, като вида и характера на конкретното вземане е без
значение.
Същевременно вземането за периодични плащания, установено с
решение, постановено по реда на чл. 422 ГПК след подадено по реда на чл.
414 ГПК възражение срещу заповедта, се погасява с общата 5-годишна
давност. Ако се приеме, че същото вземане би се погасило с кратката 3-
годишна давност, в случай, че срещу заповедта не е подадено възражение и
същата е влязла в сила, това би създало ситуация в която обстоятелството
каква ще е давността за едно вземане, да зависи от процесуалното поведение
на длъжника.
Наред с изложеното, в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК
Определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о.
изрично е посочено: „Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на
пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането
съществува към момента на изтичането на срока за подаване на
възражение.“. Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече
приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно
решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и редица други
актове на ВКС (Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. №
221/2010 г., IV г. о., ГК, Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д.
№ 1366/2015 г., II т. о., ТК; Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч.
5
гр. д. № 4647/2015 г., IV г. о., ГК; Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС
по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV г. о., ГК).
По изложените съображения настоящия съдебен състав намира, че
погасителната давност за вземането е общата 5-годишна давност по арг. от чл.
117, ал. 2 ЗЗД, който е приложим и в настоящия случай и е започнала да тече
от датата на влизането в сила на заповедта по чл. 410 ГПК – арг. чл. 117, ал. 2
ЗЗД вр. чл. 117, ал. 1 ЗЗД. Същото становище е застъпено и в Решение № 2494
от 08.04.2019 г. по в. гр. д. № 6395 / 2018 г. на Възз. II-в състав на Софийски
градски съд; Решение № 7227 от 25.10.2019 г. по в. гр. д. № 12743 / 2018 г. на
Възз. IV-д състав на Софийски градски съд; Решение № 260545 от 14.10.2020
г. по в. гр. д. № 15984 / 2019 г. на Възз. III-б. състав на Софийски градски съд и
други/.
Давностният срок се прекъсва с предприемането конкретни
изпълнителни действия (независимо дали прилагането им е поискано от
взискателя или е предприето по инициатива на съдебния изпълнител по
възлагане по чл.18 ЗЧСИ), като прекъсват давността – насочване на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитори, възлагане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и
оценка, назначаване на пазач, насрочване и извършване на продан, но не и
действия по образуване на изпълнителното дело, изпращане и връчване на
покана за доброволно изпълнение, проучване на имущественото състояние,
извършване на справки, набавяне на документи, книжа и др.
От материалите по делото се установява, че на 13.03.2012 г. взискателят
(ФИРМА) е подал молба за образуване на изпълнително дело до ЧСИ М.Б. С.
К., като на 15.03.2012 г. ЧСИ Бъзински е наложил запор върху банкови сметки
и пенсията на длъжника, на 23.03.2012 г. е наложил възбрана върху недвижим
имот. Ефектът на прекратяването е настъпил от момента на изтичане на
предвидения в цитираната разпоредба 2-годишен срок от последното
поискано изпълнително действие, т. е. считано от 13.03.2014 г. Тъй като обаче
това прекратяване е преди приемане на ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК
и предвид отговора на въпроса даден в решения на ВКС по чл. 290 ГПК -
Решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, ІV г.о., Решение
№ 51/21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018 г. на ВКС, ІV г.о. и Решение № 252 от
17.02.2020 г. по к. гр. д. № 1609 / 2019 г. ВКС, по отношение на погасителната
6
давност следва са се приложи тълкуването, дадено в предшестващото ППВС
№ 3/1980 г. Според константната съдебна практика на ВКС, когато се касае до
първоначално приети тълкувателни решения и постановления те имат обратно
действие и даденото с тях тълкуване важи от момента, в който правната норма
е влязла в сила, като се счита, че тя още тогава е имала съдържанието,
посочено в тълкувателните актове. Възможно е след издаването на
първоначалния тълкувателен акт да настъпи промяна в тълкуваната норма или
свързани с нея други правни норми, или в обществено-икономическите
условия, които да правят вече даденото тълкуване неприложимо или
несъответно на действителния смисъл на закона. В тези случаи при
постановяването на нов тълкувателен акт, с който се изоставя предходното
тълкуване на същата правна норма и се възприема различно тълкуване,
последващото тълкувателно решение няма подобно на първоначалното
обратно действие, а се прилага от момента, в който е постановено и обявено
по съответния ред. От този момент престава да се прилага и предшестващия
тълкувателен акт, обявен за изгубил сила. В тази хипотеза, ако преди
постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти,
които са от значение за спорното между страните правоотношение и са
породили правните си последици, то тези последици следва да бъдат
преценявани с оглед обвързващото им тълкуване, дадено и действащо към
момента на настъпването им. В противен случай би се придало същинско
обратно действие на новия тълкувателен акт, което е недопустимо, освен
съгласно чл. 14 ЗНА по изключение и въз основа на изрична разпоредба за
това. За заварените като висящи от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК
производства по принудително изпълнение и спрямо осъществените по тях
факти до посочената дата следва да намери приложимост задължителното
тълкуване, дадено с ППВС № 3/18.11.1980 г., според което през времетраенето
на изпълнителното производство – от датата на образуването му, до датата на
приемане на последващия тълкувателен акт (придаващ различно обвързващо
тълкуване на последиците на давността при висящност на изпълнителния
процес), погасителната давност е спряла. Както доктрината, така и съдебната
практика несъмнено са приемали, вкл. и преди ТР № 2/2015 г. на ВКС,
ОСГТК, че в случаите, когато взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното
производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК , поради т.
7
нар. „перемпция“ и то по силата на закона, независимо дали съдебният
изпълнител е издал постановление в този смисъл, имащо декларативно, а не
конститутивно действие. Различието е относно датата, от която започва да
тече новата погасителна давност за вземането в тези случаи (според
постановките по т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК това е датата,
на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително
действие). Ако е налице осъществен състав по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК към
дата, предхождаща датата 26.06.2015 г., новата погасителна давност за
вземането по чл. 117, ал. 1 ЗЗД започва да тече от датата на изтичане на горния
релевантен (двугодишен) срок, като при съдебно установено вземане срокът й
е всякога пет години (чл. 117, ал. 2 ГПК). Следователно в настоящия случай
погасителна давност не е текла докато е траел изпълнителния процес (т.е. до
13.03.2014 г.) и новата петгодишна погасителна давност за вземането е
започнала да тече от датата на прекратяване на изпълнителното производство
по силата на закона – от 13.03.2014 г. и е изтекла на 13.03.2019 г. От
материалите по изпълнителното дело се установява, че на 11.09.2019 г.
ответникът ЕОС Матркис е депозирал молба за конституирането му като
взискател по изпълнителното дело и предприемане на изпълнителни действия.
Към тази дата обаче вече е била изтекла петгодишната погасителна давност.
При изложените мотиви съдът намира искът за основателен и следва да
го уважи.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът. Последният
претендира 521,46 лв. за заплатена държавна такса и 2500 лв. за заплатено
адвокатско възнаграждение. От материалите по делото се установява, че
съдебните разноски са платени. Съдът намира за основателно направеното
своевременно от ответника с отговора на исковата молба възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, поради което поради липса на
правна и фактическа сложност, приключването на съдебното производство в
едно открито съдебно заседание и малкия брой на извършените процесуални
действия намалява адвокатското възнаграждение на 1500 лв.
Мотивиран от горното, съдът
8
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл.
439 ГПК, че В. Д. М., ЕГН ********** не дължи на (ФИРМА), ЕИК
********* сумата в размер на 17426,37 лв., представляваща главница, ведно
със законната лихва от 02.11.2011 г. до окончателното изплащане на сумата,
сумата в размер на 7450,37 лв., представляваща договорна лихва за периода от
05.05.2010 г. до 01.11.2011 г., сумата в размер на 497,53 лв., представляваща
държавна такса и сумата в размер на 698,78 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение, предмет на изпълнителен лист, издаден по
гр.д. № 47071/2011 г. на СРС, 38 състав, въз основа на който е образувано
изпълнително дело № 2017/2012 г. по описа на ЧСИ М.Б., поради изтекла
погасителна давност.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК (ФИРМА), ЕИК ********* да
заплати на В. Д. М., ЕГН ********** сумата в размер на 2021,46 лв.,
представляваща съдебни разноски.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9