Решение по дело №659/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.208 и сл. от АПК вр. чл.63в от ЗАНН.

Образувано е по касационна жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“, подадена чрез ю.к. П., против Решение № 22/19.01.24г. по НАХД №134/2023г. на ДРС, І състав., с което е отменен електронен фиш №**********, с който на „Мото транс 2004“ЕООД за нарушаване на разпоредбата на чл.102, ал.2 ЗДвП на основание чл.187а, ал.2, т.3 вр. чл.179, ал.3б ЗДвП е наложена имуществена санкция в размер [рег. номер].

Касаторът твърди в жалбата си, че решението на ДРС е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Твърди, че независимо, че ДРС е приел за доказана фактическата обстановка, неправилно е тълкувал и приложил относимите към случая правни норми и не е приложил закона, който е трябвало да бъде приложен. Твърди, че неправилни са изводите на ДРС относно давностните срокове за издаване на ЕФ. Счита, че законодателят е въвел специална процедура, по реда на която се ангажира отговорността на водачите на МПС, изключваща общия ред за налагане на наказания с АУАН и НП, включително и прилагането на сроковете по чл.34 ЗАНН в производствата по установяване и санкциониране на нарушения с ЕФ. Твърди, че за тях се прилагат разпоредбите на чл.81, ал.2 и чл.80, ал.1, т.5 НК, но от датата на извършване на нарушението – 18.03.2021г. не е изтекъл нито един от двата срока. Счита за неправилни мотивите на ДРС относно липсата на предвидена възможност за издаването на ЕФ за извършено нарушение по чл.179, ал.3б ЗДвП, тъй като съгласно чл.46, ал.1 ЗНА разпоредбите на нормативните актове следва да се прилагат според точния им смисъл, а ако са неясни се тълкуват в смисъла, който най-много отговаря на други разпоредби, на целта на тълкувания акт и на основните начала на правото. Доколкото текстът на чл.179, ал.3б ЗДвП е ясен и съдържа самостоятелен състав на административно нарушение, който не е част от този по чл.179, ал.3 ЗДвП, счита, че не може да се приеме, че тази законодателна техника е повлияла върху правото на жалбоподателя да разбере в какво нарушение е бил обвинен. Твърди, че ДРС като е приел, че разпоредбата на чл.179, ал.3б ЗДвП не съответства на разпоредбата на чл.9а от Директива 62/1999/ ЕО, заради изискването за пропорционалност на наказанието и я е оставил без приложение, е отнел абсолютната компетентност на СЕС по арг. от чл.267 ДФЕС да се произнася по актове, свързани с тълкуване на правото на ЕС и сам, избирайки си една дума от директивата, е отменил установената със закон система от наказания. Твърди, че въззивният съд не е съобразил, че съгласно чл.288 от ДФЕС, директивата е част от вторичното право на ЕС и не се прилага пряко, а след транспонирането в съответните закони, като разпоредбата на чл.9а от Директива 62/1999 дава възможност на държавите членки да определят система от наказания, като определя рамки на установените със закон наказания за ефективност, съразмерност и възпиране. Директива 62/1999 ЕО е транспонирана в българското законодателство и към момента няма наказателна процедура от страна на ЕК във връзка с неизпълнение на целите на директивата. Твърди и че на ДРС е било известно образуваното пред СЕС дело С-61/23 по тълкуването на чл.9а от Директивата, поради което е следвало да спре делото, до приключване на производството пред СЕС. Счита, че ДРС не е отчел спецификата на националната система от наказания във връзка с неизпълнение на задълженията по Закона за пътищата, която позволява освобождаването от административнонаказателна отговорност при заплащане на компесаторна такса по чл.10, ал.2 ЗП, която според различните категории ППС е в пъти по-малък размер от абсолютния такъв за глобите/имуществените санкции по чл.179, ал.3-3б ЗДвП. Моли обжалваното решение да бъде отменено, а издаденият ЕФ да бъде потвърден. Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

Ответната страна „Мото транс 2004“ЕООД, чрез процесуалния си представител адв.Я., оспорва касационната жалба и моли решението на ДРС като правилно и законосъобразно да бъде оставено в сила. Моли за присъждане на направените по делото разноски.

Представителят на ВОП дава заключение, че жалба е неоснователна и решението на ДРС като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съотнесени към наведените касационни основания, прие за установено следното от фактическа и правна страна:

Производството пред ДРС е образувано по жалба на „Мото транс 2004“ЕООД против електронен фиш №**********, с който на дружеството за нарушаване на разпоредбата на чл.102, ал.2 ЗДвП на основание чл.187а, ал.2, т.3 вр. чл.179, ал.3б ЗДвП е наложена имуществена санкция в размер [рег. номер].

За да се произнесе по спора районният съд е установил от фактическа страна, че в 09.04 ч. на 19.03.2023 г., в землището на гр. Девня, обл. Варна, с устройство № 10071 - елемент от електронна система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от ЗП е установено, че моторно превозно средство, собственост на „Мото транс 2004“ ЕООД – т. а. с ДК№ ***, с допустима техническа маса 48 000, брой оси 4, категория Евро 6 D, се движи по път А – 2, км 399 + 703, с посока намаляващ километър, включен в обхвата на платената пътна мрежа, без да е заплатена изцяло дължимата пътна такса съобразно категорията, а именно няма валидно подадена тол – декларация или закупена маршрутна карта. На 03.02.2023 г. бил съставен ЕФ № **********, връчен по надлежния ред. Сезираният със спора съд е приел в мотивите си за безспорно установено, че на посочените дата и място в ЕФ моторно превозно средство, собственост на дружеството, се е движело по път А-2 без за ППС да е заплатена изцяло дължимата пътна такса по чл.10, ал.1 т.2 ЗП, тъй като за превозното средство няма валидна маршрутна карта или валидна тол декларация за преминаването. За да отмени ЕФ ДРС е приел, че същият е издаден след изтичане на сроковете по чл.34 ЗАНН, което е абсолютна процесуална пречка за административнонаказателно производство и достатъчно основание за цялостна отмяна. ДРС е приел и че хипотезата на чл.179, ал.3б ЗДвП не е включена в разпоредбата на чл.189ж, ал.1 ЗДвП, която изрично предвижда издаване на ЕФ само за нарушенията по чл.179, ал.3, а разширително тълкуване при прилагане на санкционни разпоредби е недопустимо, поради което нарушението е следвало да бъде установено по общия ред. Въззивният съд е приел и че санкционната разпоредба на чл.179, ал.3б ЗДвП не съответства на чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17.06.1999г. относно заплащане на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, транспонирана с Наредба за условията, реда и правилата за изграждане и функциониране на смесена система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние, като се е позовал и на практика на Съда на ЕС - Решение по съединени дела Euro-Team и Spiral-Gep, С-497/15 и С-498/15, както и на Решение по дело С-384/17. Приел е, че принципът на пропорционалност е задължителен за държавите членки не само до определянето на състава на нарушението и на правилата относно тежестта на санкциите, но и до преценка на елементите, които могат да бъдат отчитани при определяне то на размера им. Счел е, че в случая тези условия не са изпълнени при приемане на националните санкционни разпоредби и по-конкретно на чл.179, ал.3б ЗДвП и чл.187а, ал.2, т.1, 2 и 3 ЗДвП, които предвиждат санкции в абсолютен размер и не дават никаква възможност при налагането им да се отчитат смекчаващи или отегчаващи отговорността обстоятелства, както и да бъдат преценявани различни елементи - например изминато разстояние в нарушение на изискването за заплащане на тол такси, размер на неплатената такса, причини, поради които таксата не е заплатена, поредност на нарушението и т.н. Съдът е взел предвид, че още с решение по делото Urban, С-210/10, т.41 Съдът на ЕС е постановил, че налагането на санкция с фиксиран размер за всяко нарушение на правилата относно определени предвидени в закона задължения, без да се предвижда различен размер, в зависимост от тежестта на извършеното нарушение, изглежда непропорционално с оглед на целите, посочени в правната уредба на Съюза. Като се е позовал на Решения на СЕС по дела С-184/15 и С-197/15, С-616/16 и С-617/16, С-187/15 и С-2/17, и тъй като разпоредбите на чл.179, ал.3б ЗДвП и чл.187а, ал.2, т.1, 2 и 3 ЗДвП, не допускат извършването на преценка относно тежестта на санкциите и на елементите, които могат да бъдат отчитани при определяне на техния размер, а предвиждат глоби и имуществени санкции в абсолютен размер, и доколкото в правомощията и компетенциите на съда не се включва определянето на подходящ санкционен режим, а само прилагане на приетия такъв, не е възможно тълкуване на националния закон по начин, съответен на директивата, поради което единственият начин, който гарантира пълната ефективност на правото на ЕС и защитава предоставените на частноправните субекти права, е непропорционалната санкционна уредба - чл.179, ал.3б ЗДвП и чл.187а, ал.2, т.3 ЗДвП, да бъде оставена без приложение, т.к. в противен случай би се стигнало до несъответстващ на правото на Съюза резултат. При проверката дали съществува обща административнонаказателна разпоредба, която предвижда налагането на санкции за нарушения на ЗДвП, за които не е предвидена друга санкция, ДРС е счел, че такава липсва и единствената е тази по чл.185 ЗДвП, която не може да се отнесе към нарушения, извършени от юридически лица и еднолични търговци.

Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и при наличие на правен интерес от обжалване, поради което е допустима за разглеждане.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения:

Неоснователни са изводите на ДРС относно изтичане на срока по чл.34 ЗАНН. Срокът по чл.34, ал.1, изр.2 ЗАНН е приложим само в случаите, в които административнонаказателното производство се образува по общия ред, указан в чл.36, ал.1 ЗАНН – със съставянето на АУАН. В отклонение на общото правило по чл.36, ал.1 ЗАНН, разпоредбата на чл.189ж, ал.1 ЗДвП предвижда за определени нарушения, установени и заснети от електронната система по чл.167а, ал.3, да се издава електронен фиш в отсъствието на контролен орган и на нарушител. Нарушенията се установяват от електронната система, а не със съставянето на ЕФ, поради което общите правила за производствата, които започват със съставянето на АУАН и приключват с издаването на НП, са неприложими. С оглед търсената от закона бързина и превенция, производството за издаване на ЕФ е специфично и за него е неприложим срока по чл.34, ал.1, изр.2 ЗАНН. Приложим е този по чл.81, ал.3, във връзка с чл.80, ал.1, т.5 НК - три години от извършване на нарушението, респ. четири години и половина, ако са предприемани действия, които да прекъсват давностния срок, съгласно ТП № 1/27.02.2015г. по т.д. № 1/2014г. на ОСС от НК на ВКС и ОСС от II колегия на ВАС.

В случая административнонаказателното преследване е възбудено със съставянето на ЕФ, което процесуално действие е от категорията на прекъсващите давността по чл.81, ал.2 НК. Процесният ЕФ е съставен на 03.02.2023г., т.е. в срока по чл.80, ал.1, т.5 НК спрямо датата на нарушението /чл.80, ал.3 НК/ и давността е прекъсната, като е започнала да тече нова тригодишна давност, която, както и абсолютната давност по чл.81, ал.3 НК – 4г. и половина, считано от датата на извършване на нарушението – 19.03.2023г., в случая не са изтекли.

Правилни са изводите на ДРС за незаконосъобразност на обжалвания ЕФ. Същите са съобразени с материалния закон, правото на ЕС и практиката на СЕС по неговото прилагане, като изцяло се споделят от настоящия състав.

С издадения ЕФ дружеството е санкционирано в качеството на собственик на ППС по чл.10б, ал.3 ЗП, за това, че на 19.03.2023г., в 09:04 часа, в община Девня, по път А-2, км. 399+703, с посока нарастващ километър, включен в обхвата на платената пътна мрежа, с устройство № 10071, представляващо елемент от електронната система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 ЗП, е засечено движение на собственото му ППС – идентифицирано по марка, модел, рег.номер и технически характеристики, за което изцяло не е заплатена дължимата пътна такса по чл.10, ал.1, т.2 ЗП, т.к. няма валидна маршрутна карта или валидна тол декларация за преминаването – нарушение по чл.102, ал.2 ЗДвП, наказуемо по чл.187а, ал.2, т.3, вр. ал.3, вр.чл.179, ал.3б ЗДвП.

Описаното деяние е съставомерно от обективна и субективна страна, тъй като безспорно притежаваното от дружеството ППС е такова по чл.10б, ал.3 ЗП, за което, при движение по платената пътна мрежа, се дължи такса за изминато разстояние - тол такса по чл.10, ал.1, т.2 ЗП. Като собственик дружеството е субект на нарушението. Доколкото размерът на тол таксите се определя въз основа на действително изминато разстояние, установено посредством данните от тол декларациите и предварително закупените маршрутни карти, липсата и на двете безспорно води до извод, че за процесното ППС дължимата пътна такса по чл.10, ал.1, т.2 от ЗП не е била заплатена.

Правилни са изводите на ДРС, че за установеното нарушение не е допустимо санкционирането да се извърши чрез съставяне на електронен фиш. Хипотезата на нарушение по чл.179, ал.3б ЗДвП не е посочена в разпоредбата на чл.189ж, ал.1 ЗДвП - в действащата към 19.03.2023г. редакция, която изрично предвижда издаването на електронен фиш само за нарушенията по чл.179, ал.3 ЗДвП, които са установени и заснети от електронната система по чл.167а, ал.3.

В разпоредбите на чл.167а, ал.4 и чл.189ж, ал.7 ЗДвП са включени и нарушенията по чл.179, ал.3б, но както правилно е прието ДРС, разширително тълкуване при прилагане на санкционни разпоредби е недопустимо, поради което и нарушението по чл.179, ал.3б е следвало да се установи и санкционира по общия ред. Това следва и от последвалото изменение на разпоредбата на чл.189ж, ал.1 ЗДвП - Доп. - ДВ, бр.13 от 2024г., в сила от 13.02.2024г. и включването на нарушенията по чл.179, ал.3б ЗДвП.

Настоящият съдебен състав споделя изцяло и изводите на ДРС, че санкционната разпоредба на чл.179, ал.3б ЗДвП не съответства на разпоредбата на чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, и същата следва да се остави без приложение.

Директива 1999/62/ЕО е транспонирана с Наредбата за условията, реда и правилата за изграждане и функциониране на смесена система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние - § 2 от ДР, приета на основание чл.10, ал.7 ЗП. Наредбата въвежда изискванията на директивата относно условията, редът и правилата за изграждане и функциониране на смесена система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние.

Съставите на административни нарушения, свързани със заплащането на дължимите тол такси за изминато разстояние, и предвидените за тях санкции, са регламентирани в Закона за движение по пътищата, поради което същите следва да се тълкуват в съответствие с изискванията и целта на Директива 1999/62/ЕО.

Обстоятелството, че ДРС не е спрял производството поради образуваното пред СЕС дело С-61/23, не е съществено процесуално нарушение. Тълкуването на правото на ЕС не е абсолютна компетентност на Съда на ЕС. Всеки национален съдия от държава членка е длъжен да тълкува и прилага правото на ЕС, в съответствие с основните принципи на ЕС и на практиката на Съда на ЕС. Тълкуването на разпоредбата на чл.9а от Директивата е от значение за правилното приложение на закона, но ДРС е съобразил произнасянето на СЕС по подобни казуси, на които се е позовал в решението си - Решение от 22 март 2017г. по съединени дела Euro-Team и Spiral-Gep, С-497/15 и 498/15, EU:C:2017:229.

Съгласно чл.9а от Директива 1999/62/ЕО, държавите членки установяват съответен контрол и определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по настоящата директива. Те предприемат всички необходими мерки, за да гарантират изпълнението на тези национални разпоредби. Установените наказания трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи.

Директива 1999/62/ЕО не съдържа правила за определяне на санкциите на национално равнище и по-специално не предвижда изрично критерии за преценка на пропорционалността на подобни санкции.

Санкционните мерки, предвидени в националното законодателство, не трябва да надхвърлят границите на подходящото и необходимото за постигането на легитимно преследваните от това законодателство цели, като се има предвид, че когато има избор между няколко подходящи мерки, трябва да се прибегне до най-малко ограничителната и че причинените неудобства не трябва да са несъразмерни по отношение на преследваните цели. СЕС е приел и че принципът на пропорционалност е задължителен за държавите членки, що се отнася не само до определянето на състава на нарушението и до определянето на правилата относно тежестта на глобите, но и до преценката на елементите, които могат да бъдат отчитани при определянето на глобата /решение от 19 октомври 2016г., EL-EM-2001, C-501/14, EU:C:2016:777, т.41 и решението по обединени дела Euro-Team и Spiral-Gep, т.43/.

Тези условия в случая не са изпълнени при приемане на националните санкционни разпоредби- чл.179, ал.3б ЗДвП и 187а, ал.2, т.1, 2 и 3 ЗДвП. Същите предвиждат глоби и имуществени санкции в абсолютен размер - за процесното нарушение 2500лв., като не дават никаква възможност при налагането им да се отчитат смекчаващи или отегчаващи отговорността обстоятелства, както и да бъдат преценявани елементи като например - изминатото разстояние в нарушение на изискването за заплащане на тол такси, размерът на неплатената такса, причините, поради което таксата не е заплатена, поредност на нарушението и т.н.

Още с Решение от 9 февруари 2012г., Urban, С-210/10, ЕU:C:2012:64, точка 41 СЕС е постановил, че налагането на глоба с фиксиран размер за всяко нарушение на правилата относно определени предвидени в закона задължения, без да се предвижда различен размер на глобата в зависимост от тежестта на извършеното нарушение, изглежда непропорционално с оглед на целите, посочени в правната уредба на Съюза. Съгласно и решението по обединени дела Euro-Team и Spiral-Gep, точка 50 СЕС, член 9а от Директива 1999/62 трябва да се тълкува в смисъл, че предвиденото в този член изискване за пропорционалност не допуска система от наказания в национална правна уредба, която предвижда налагането на фиксирана глоба за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им. С решението от 21 ноември 2024г. по дело С-61/23, СЕС се е позовал на вече даденото тълкуване и е приел, че: „Член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 27 септември 2011г., трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер“.

Предвид горното ДРС е тълкувал правото на ЕС в съответствие с практиката на Съда на ЕС и е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде оставено в сила.

Тъй като разпоредбите на чл.179, ал.3б ЗДвП и 187а, ал.2, т.1, 2 и 3 ЗДвП не допускат извършването на преценка относно тежестта на санкциите и на елементите, които могат да бъдат отчитани при определяне на техния размер, а предвиждат глоби и имуществени санкции в абсолютен размер, и доколкото в правомощията и компетенциите на съда не се включва определянето на подходящ санкционен режим, а само прилагането на приетия такъв от законодателните органи, не е възможно тълкуване на националния закон по начин, съответен на Директивата, поради което и единственият начин, който гарантира пълната ефективност на правото на Съюза и защитава предоставените на частноправните субекти права, е непропорционалната национална санкционна уредба, както е приел и ДРС, да бъде оставена без приложение, тъй като в противен случай би се стигнало до несъответстващ на правото на Съюза резултат.

Правилна е преценката, че в подобни случаи следва да се извърши проверка дали съществува обща административнонаказателна разпоредба, която предвижда налагането на имуществени санкции за нарушения на ЗДвП, за които не е предвидена друга санкция.

В случая такава обща санкционна разпоредба липсва. Единствената обща санкционна норма е тази на чл.185 ЗДвП, но същата предвижда единствено налагането на глоба и по арг. от разпоредбата на чл.83, ал.1 ЗАНН - която изисква случаите, в които на ЮЛ и ЕТ се налагат санкции да са изрично уредени в закон, не може да се отнесе към нарушения, извършени от юридически лица и еднолични търговци.

Предвид на изложените съображения, съставът на съда, като касационна инстанция намира, че решението на виззивния съд не страда от твърдяните в жалбата пороци, не са допуснати твърдяните в жалбата нарушения на материалния и процесуалния закон, както и не констатира такива при извършената служебна проверка, поради което като законосъобразно и обосновано решението следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора, на основание чл. 63д, ал. 1 ЗАНН, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски за касационната инстанция в размер на 600 лв. за адвокатско възнаграждение. Възражението за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение е неоснователно, т.к. договореното и изплатено адвокатско възнаграждение кореспондира с фактическата и правна сложност на спора и обема на предоставената адвокатска защита- представен е писмен отговор, писмено становище и е осъществено процесуално представителство в съдебно заседание.

Водим от горното и на основание чл.221, ал.2 от АПК вр. чл.63а от ЗАНН, настоящият състав на Административен съд Варна

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 22/19.01.2024г. по НАХД №134/2024г. на ДРС, І състав.

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“ да заплати на “Мото транс 2004” ЕООД, ЕИК *********, сумата от 600 лева, представляваща направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение

РЕШЕНИЕТО е окончателно.